Беър Грилс
Ловът (22)

20.

Бункерът „Фалкенхаген“ — беше минало време, откакто Йегер бе стъпвал за последно тук. Мястото будеше и добри, и лоши спомени. Именно тук бяха планирали унищожението на Камлер и неговите конспиратори, поне така си мислеше тогава; след последните трийсет и шест часа обаче го мъчеха съмнения.

„Тайните ловци“ бяха получили разрешение от германското правителство да използват бункера. Както Майлс беше напомнил на Йегер, ако имаше нация, която никога няма да забрави изстъпленията на нацисткия режим, това беше именно германската. Мястото за срещи беше донякъде иронично — огромен подземен комплекс, в който Хитлер беше разработвал най-страховитите си химически оръжия.

Към края на войната комплексът попаднал в ръцете на руснаците, които през Студената война го бяха превърнали в щабквартира с команден бункер, способен да издържи на ядрена атака — масивна куполна структура на дълбочина шест стажа под земята.

Питър Майлс го беше направил нервен център на „Тайните ловци“.

Голото, ехтящо бетонно съоръжение разполагаше с малко удобства и това харесваше на Майлс — така срещите бяха кратки и по същество. В помещението имаше гола дървена маса с лаптопа на Майлс и няколко пластмасови стола, подредени в полукръг около нея. Това беше горе-долу всичко.

Освен Йегер, чичо Джо и Майлс, имаше още един — Такавеси Рафара — Раф с неговите дълги маорски плитки. Маор по рождение, морски пехотинец по обучение и ветеран от САС, Раф беше по-голям от живота във всяко отношение. Двамата с Йегер бяха минали заедно през обучението и подбора за командоси и бяха неразделни.

Як, находчив, роден воин, Раф беше човек, с когото Йегер би избрал да се бие рамо до рамо по всяко време. Нямаше по-добър войник и по-верен приятел от него. Освен това той беше страховит в пиенето, безнадежден, когато ставаше въпрос за жени, и неспособен да приема заповеди от хора, които не уважава, което до голяма степен беше определило перспективите му за военна кариера.

Йегер и Раф бяха напуснали САС горе-долу по едно и също време, за да създадат компания за пътешествия — макар че тя остана донякъде на заден план, след като бяха привлечени в света на „Тайните ловци“. Тъкмо бяха започнали да съживяват бизнеса си, когато се случиха настоящите непредвидени събития.

Като се имаше предвид какво се беше случило през последните няколко дни, Йегер беше двойно по-радостен от присъствието на Раф. Той бе човекът, когото искаше да има до себе си, щом някой като Стив Джоунс се появи отново на сцената.

Изглеждаше странно отсъствието на петия им член — Ирина Нарова. Йегер беше попитал, но Майлс не успя да му каже много. Преди няколко седмици Нарова изчезнала — без имейли, без контакт по телефон, нищо. Майлс не беше особено загрижен. Тя имаше навика да постъпва така. Щеше да се появи, когато намери за добре.

Възможно най-сбито Йегер им разказа всичко, което се беше случило в тунелите при Санкт Георген. След като приключи, пуснаха записа от разбитата камера.

Нито Раф, нито Майлс бяха виждали Стив Джоунс преди това. Единствено Йегер го беше доближил достатъчно и колкото повече гледаше записа, толкова по-сигурен ставаше, че раздаващият заповеди е именно Джоунс. Което пораждаше основния въпрос — какво е търсил той с хората си в Санкт Георген? Какво са изнесли от тунелите?

Връщането на Джоунс в играта означаваше ли, че същото се отнася и за работодателя му? Дали мисията е била възложена от предишния му шеф Ханк Камлер? Изглеждаше възможно, а това бе много обезпокоителна перспектива.

Смъртта на Камлер беше потвърдена не от друг, а от Даниел Брукс, директор на ЦРУ и добър приятел и поддръжник на каузата им. Йегер пък беше оставил Джоунс да свърши като храна за акулите — или поне така бе предполагал.

Но дали и двамата не се бяха върнали от оня свят, за да го преследват?

Изглеждаше немислимо, но записът не лъжеше.

Майлс изключи лаптопа и се обърна към Йегер.

— Казваш, че си сигурен, че е Джоунс. Има ли обаче някакъв начин да получим категорично доказателство?

— Дори да имаше, то не доказва, че Камлер е жив — изтъкна Йегер. — Едното не следва от другото.

— Така е — съгласи се Майлс. — Аз обаче имам други, все още непотвърдени сведения, че Камлер може да е все още сред нас. След малко ще се спра по-подробно върху това. Ако сме сигурни, че на записа е Джоунс, бихме могли да го използваме да ни отведе до Камлер.

Майлс беше прав. Джоунс може да беше боец и убиец, но това не то правеше особено голям мозък. Можеше да сгафи някъде и грешката му да ги отведе до важната клечка.

— Съобщих за убийствата преди четиресет и осем часа каза Йегер. Полицейското разследване несъмнено вече е в ход. Трябва да е първостепенно — осем души, снимачен екип и историци, са убити в секретен нацистки бункер. Новината ще стигне до пресата и това ще извади на бял свят още подробности.

— Би трябвало — потвърди Майлс. — Ще използвам нашите източници и ще проуча нещата колкото се може по-обстойно. Освен това ще намеря начин тихомълком да им пусна копие от видеозаписа, ако нямаш нищо против.

Разбира се, че не. И без това ме тормози. Чувствам се малко виновен.

Майлс го изгледа твърдо.

— Недей. Онова, за което сме се събрали тук, е много по-голямо от станалото в Санкт Георген.

Среброкос, синеок и с грижливо подстригана брада, Майлс вероятно наближаваше осемдесетте. Излъчването на спокойно съчувствие прикриваше желязната воля и твърдата му решимост да направи онова, което е нужно. Като младо еврейско момче през войната той бил спасен от нацистките лагери на смъртта в последния момент и се озовал във Великобритания, макар че всичките му роднини загинали. Именно загубата на близките го беше обвързала с Йегер. С лекия си американски акцент Майлс беше гражданин на света и Йегер му се доверяваше изцяло.

— Можем да следим всички медийни отразявания — продължи по-възрастният мъж. — Ако Камлер е жив, ще трябва да го намерим…

Остави изречението недовършено. За момент в стаята се възцари мрачна тишина.

Всички знаеха на какво е способен този човек.