Беър Грилс
Ловът (57)

55.

В яхтите „Нордхавн“ няма нищо прекалено лъскаво. С изчистените си линии те са пригодени за сериозни презокеански плавания и са предназначени за хора, които обичат да пътуват по света по практичен начин. Евтини са, функционални и на практика непотопяеми, което беше и основната причина Камлер да избере именно тях.

На Стив Джоунс изобщо не му пукаше за избора му. Той не беше моряк и го беше грижа единствено дали тази плаваща бомбена платформа ще свърши работата, за която им трябваше. Яхтата имаше пълен с бира хладилник и фитнес помещение, така че можеше и да изтърпи няколко дни на нея. Но щеше да се разкара веднага след като изпълни задачата си.

Той наведе масивното си мускулесто и татуирано тяло над парапета и натисна едно копче в долния ляв панел на ръчната конзола. На равната задна палуба четирите перки на дрона се завъртяха, превръщайки се в размазано петно.

Погледна човека на мостика.

— Чисто ли е? Има ли нещо на радара?

— Нет. Нищо. Чисто е.

Руският капитан беше типичен киселяк, който предпочиташе да стои настрана от всички. Това беше предимство. През повечето вечери беше наквасен с водка, което означаваше, че не пипаше запаса студена бира на Джоунс.

Джоунс огледа ширналия се океан. Спокойните изумрудени води се простираха докъдето стигаше погледът. Не се виждаха никакви съдове. Точно както го искаше. Толкова навътре в Пасифика бяха в пълна безопасност, стига наоколо да нямаше други кораби.

Постави палец върху левия лост за управление и го бутна напред. Воят на перките стана пронизителен и дронът без никакво усилие се издигна във въздуха. Джоунс продължи да държи лоста напред, докато дронът не се озова на трийсетина метра над вълните.

Сега товарът му се виждаше ясно. Под машината с размери на джип, сграбчена от четири мощни щипци, имаше черна кутия, голяма горе-долу колкото самия дрон. Това беше двойно смалена реплика на устройството, което тези летящи системи щяха да пуснат върху целите си, ако днешният малък експеримент минеше по план.

Черната кутия беше пълна с тухли — достатъчно, за да имитират теглото на едно от устройствата, създавани от професор Канджон. Джоунс не харесваше корееца. Всъщност не харесваше чужденци като цяло. Или по-скоро онези, които не бяха чистокръвни арийци. Самият той се смяташе за такъв — съвършен представител на расата.

Премести палец върху десния лост, побутна го надясно и дронът зави в същата посока. След като нагласи курса, той го насочи право напред на 150 метра, след което го издигна стръмно.

Когато беше на около 240 метра от яхтата, дронът се беше издигнал на около 300 метра височина — малко по-малка от онази, на която беше взривен Дебелакът над Нагасаки.

Ако искаха планът на Камлер да проработи, трябваше да закарат ИЯУ едновременно до целите им за максимален разрушителен ефект. И не можеха просто да се насочат към брега. Първо, защото щяха да бъдат засечени от охраната на електроцентралата. И второ, както беше посочил професор Канджон, единствено детонирането на ИЯУ точно над реактора щеше да предизвиква разтопяването му. Така че имаше ли по-добър начин за доставката на устройството, освен с дрон?

Джоунс пусна двата лоста и дронът увисна във въздуха. Идеално.

Огледа още веднъж хоризонта — оставаше си все така пуст. Когато насочи погледа си обратно към дрона, той си го представи увиснал над електроцентралата, готов за удар. Вдигнал палец над копчето на конзолата, той си представи страховития взрив. Катастрофалните разрушения. Жертвите. Ужаса. Очакваше ги с нетърпение, особено ако означаваха, че Йегер ще пострада най-много.

Поетична справедливост, както се беше изразил Камлер.

Натисна копчето. Имаше микросекунда забавяне, докато сигналът стигна целта си, след което последва рязък гръм във въздуха. Дронът и товарът му се превърнаха в кафяв облак; в океана се посипаха раздробени тухли и парчета от машината.

Джоунс се усмихна. Всичко беше наред.

Извади сателитния телефон от джоба си и натисна копчето за бързо набиране.

— Орелът кацна — обяви той, без да си прави труда да се представя.

— И какво трябва да означава това, по дяволите? — рязко попита говорещият от другата страна.

„Орелът кацна“ беше един от любимите филми на Джоунс. В него се разказваше за ударен отряд германски агенти, пратени във Великобритания в разгара на Втората световна война, за да отвлекат или убият Уинстън Чърчил. Жалко, че не се успели, помисли си Джоунс. Щяха да спестят куп неприятности на него и на Камлер.

— Всичко стана на пух и прах — обясни той. — Мина като по шибан часовник.

Камлер се разсмя ликуващо.

— Отлично. Знаех си, че мога да разчитам на теб. — Той замълча за момент. — А сега следващата ти задача, която със сигурност ще ти хареса. Професор Канджон. Мисля, че ще се наложи да използваме твоята сила на… убеждаване.

Джоунс се усмихна.

— За мен е шибано удоволствие.

— Върни се колкото се може по-бързо.

Джоунс потвърди, че ще го направи. Слезе долу и отиде във фитнес помещението. Беше малко тясно за мъж с неговите размери, но все пак по-добре от нищо, а и имаше голям боксов чувал, окачен на тавана.

Докато тренираше, нанасяйки мълниеносни удари с юмруци, колене, лакти и стъпала, той си представяше как тлъстото лице на севернокорейския професор се превръща в пихтия. Лицето се смени с онова на основния обект на омразата в живота на Джоунс — Уил Йегер. Във въображението си той превръщаше с ритници и удари Йегер в трепереща от страх кървава купчина…

При последната им среща Йегер го беше оставил да умре насред побеснели акули. Е, както би трябвало да е научил още при подбора за САС, Стив Джоунс не беше от хората, които се предават лесно.

Или които умират лесно.