Беър Грилс
Ловът (30)

28.

Йегер нагласи ремъците на раницата си и я метна на гръб.

Използваше вярната си седемдесет и пет литрова „Алис“, американска военна раница, създадена специално за работа в джунглата. Тя имаше яка метална рамка, която поддържаше раницата на два-три сантиметра от гърба и раменете, като позволяваше циркулацията на въздух и не допускаше кожата да се разрани от търкането.

Повечето големи раници бяха по-широки от раменете на мъж и имаха всякакви джобове отстрани. В резултат на това често се закачаха за растителността. „Алис“ не беше по-широка от тялото на Йегер и всичките й джобове бяха отзад. Той знаеше, че ако тялото му може да се промъкне някъде, раницата също ще успее. Със здравата си гумирана подплата, която я правеше непромокаема, раницата можеше да му помогне да се задържи и на повърхността на водоем.

И четиримата бяха въоръжени с „Колт Диемако“, предпочитания от специалните части автомат и стандартно оръжие на бразилската ВСО.

Неотдавна колумбийските власти бяха предприели сериозни стъпки за справяне с наркобандите, но не и в този затънтен район. Тук, където се събираха границите на Колумбия, Перу и Бразилия, цареше беззаконие. Джунглата с площта на Франция беше дом на трафиканти на наркотици и хора и приютяваше незаконни минни и дърводобивни лагери.

Никой не обръщаше особено внимание на държавните граници.

За Йегер и екипа му всичко опираше до потайност и изненада — да останат невидими и незабелязани до момента, в който задействат взривните устройства. Пластичните експлозиви, детонаторите и останалата екипировка бяха допълнителен товар на раменете им.

Йегер избра едно дърво на петдесетина метра напред — първия му ориентир — и тръгна към него. Беше прикрепил малък пластмасов брояч на автомата си като онези, с които стюардесите брояха пътниците в самолета. Покрит със зелено тиксо — импровизиран камуфлаж, той имаше копче и малко механично колело, в момента сочещо 000.

След като отброи десет леви крачки (беше левичар), Йегер натисна копчето и колелото се завъртя на 001. От дълъг опит знаеше, че десет леви крачки с толкова тежка раница се равняват на 8,3 изминати метра. Когато броячът покажеше 012, щеше да е изминал първите сто метра. 120 се равняваше на един километър и така нататък. Простата навигационна система, позната като „крачене и ориентиране“, беше в основата на операциите на САС в джунглата. При такава гъста растителност и небе, скрито от плътните корони на дърветата, тя беше жизненоважно средство в навигационния им арсенал.

Обикновено Йегер предпочиташе по-старомоден метод — прехвърляше малко камъче от единия си джоб в другия, като всяко прехвърляне отбелязваше изминатите крачки. Но точно сега му трябваше система, която нямаше да изисква вниманието му, а да му позволи да се съсредоточи върху онова, което е пред тях.

Много ясно си даваше сметка колко е разсеян в момента. Част от ума му беше насочен към Люк и Саймън у дома, а друга към Рут, където и да се намираше тя. Това донякъде го разсейваше от мисията и трябваше да се вземе в ръце. Точно сега Раф, Нарова и Алонзо бяха толкова зависими от него, колкото и той от тях. Налагаше се да се отърси от тревогите си и да се съсредоточи.

Огледа растителността. Намираха се в така наречената „мръсна джунгла“ — гъста и задушаваща. От земята до короните на дърветата всичко бе пълно с влажни, плесенясали, гниещи листа, примесени с полуразложени клони и парчета паднала кора. Дебелият изгнил килим под краката им заглушаваше всяка крачка, а навсякъде в горещия влажен въздух се носеха плътни облаци от насекоми.

Казват, че или се влюбваш в джунглата, или я намразваш. Като цяло Йегер попадаше в първата група — обичаше първобитната й атмосфера, усещането за изгубена във времето страна, за място, недокоснато от хилядолетия от човешка ръка. Но тази джунгла беше изпитание дори за него.

Не можеха да си проправят път през нея с мачете — това би оставило следа като магистрала за лошите. Тъй че трябваше да се провират през гъсталаците. На всяка крачка отгоре му се сипеха листа и клонки.

След всеки сто крачки Йегер правеше справка с компаса на врата си и коригираше посоката, като избираше нов ориентир — виеща се около дърво лиана или счупен клон, увиснал между короните и земята.

По този начин не му се налагаше да проверява непрекъснато компаса. Вместо това следеше ориентира пред тях. Движи се като пантера, не като „Панцер“ — така ги учеха при подбора за САС. Тук да си бърз беше ключово условие за оцеляването.

В джунглата те учат да стреляш от бедро, с къси откоси към врага, за да го принудиш да залегне. После правиш две крачки встрани, така че, когато противникът се надигне да те търси, вече да си изчезнал. Едва тогава вдигаш оръжието и се прицелваш.

След години практика всичко това се беше превърнало в инстинкт. Във втора природа. В нещо, за което не му се налагаше да мисли постоянно. Което беше добре, защото точно сега трябваше да се бори с особено гадни храсталаци, при това с ум, измъчван от мрачни тревоги за близките му.

Когато броячът стигна 240, Йегер даде знак да спрат. Останалите приближиха и се отпуснаха на коляно, почти докосвайки глави. Йегер извади картата. Бяха изминали около два километра и им оставаха още четири, преди да стигнат билото над крайната им цел — Додж Сити.

Йегер отпи няколко глътки вода. Джунглата тук беше мрачна, витаеше осезаемо усещане, че не са добре дошли.

Нервите му бяха опънати до скъсване, очите му съзираха врагове във всяка сянка.