Беър Грилс
Ловът (11)

9.

Нарова отново застана пред Иселхорст и взе спринцовките.

— Като за начало става. Но ми трябва повече. Адреси. Телефони. Имейл. Всичко.

— Нямам нищо повече. Само той се свързва с мен, не аз с него. И когато се обажда, номерът не може да се проследи. Никога не съм се сблъсквал с подобна потайност, дори при най-параноичните ми клиенти.

Нарова извади турникет и започна да стяга ръката на Иселхорст. Виждаше го как отчаяно се опитва да се съпротивлява, да се освободи и да й попречи. Но усилията му бяха безсмислени — не можеше да помръдне.

— Стой мирен — промърмори тя, сякаш говореше едва ли не на себе си. — А, добре. Хубава изпъкнала вена. — Доближи иглата до ръката на Иселхорст.

— Казвам ти, не знам! — извика Иселхорст. Ужасът му беше очевиден. На чатала му имаше тъмно петно — беше се напикал от страх. — Срещата. След три дни. В Дубай. Моля те. Моля те. Там ще го намериш.

Нарова изкопчи от него всяка подробност за предстоящата среща — място, цел, дата, час. Осъзна, че ще й се наложи да бърза. Изобщо не обичаше да приближава цел, без преди това да я е проучила подробно.

След като приключи с разпита, тя проведе един последен разговор с хер Иселхорст.

— Има още нещо за дядо ти, което искам да знам. През четиресет и четвърта е бил прехвърлен от Източния фронт в щаба на СС в Страсбург. Там е отговарял за концлагера „Нацвайлер“. Любопитно ми е — чувал ли си за него?

— Не. Честно. Никога.

Тя го погледна право в очите.

— Малцина са чували. Бил е построен на френска земя, на място, което преди е било прекрасен ски курорт. В началото на войната баба ми се включила във френската съпротива. Била заловена и затворена в „Нацвайлер“ по личната заповед на дядо ти.

Замълча, като се взираше в Иселхорст със странна, смущаваща безстрастност.

— Разбираш ли, в известен смисъл ние с теб си приличаме. Аз също не би трябвало да съществувам. Аз съм плод на единението на две неща, които изобщо не е трябвало да се събират.

Тя доближи уста към ухото му, както беше направил той в таксито.

— Баба ми, Соня Олшаневска, била много красива руска еврейка. Била изнасилена от есесовски офицер в „Нацвайлер“. Неведнъж. Въпросният офицер бил моят дядо и аз… аз съм внучката на онова изнасилване.

С тези думи тя взе раницата си, запуши отново устата на Иселхорст, прибра телефона му в джоба си и излезе от стаята. Зад себе си го чу как хлипа изтощено.

Отиде в кухнята, като спря при печката и развъртя кранчетата на газта. После взе ремъка на Оскар, закачи го за нашийника и привика кучето да излезе от кошницата си. Преди да излезе от къщата, запали три дебели восъчни свещи в изящен сребърен свещник.

Свещите пламнаха. Тя остави свещника на рафта и затвори вратата, следвана послушно от Оскар. Песът сигурно се чудеше с какво ли е заслужил подобна рядка награда — нощна разходка.

Спря веднъж, докато вървяха по чакълената алея. Нарова беше изпуснала нещо. Оскар задърпа ремъка и изскимтя, но тя му направи знак да продължи, оставяйки опърпания, прояден портфейл с лична карта на името на някой си Леон Киел.

Киел беше един от известните дребни престъпници в Хайделберг. Нарова го беше наблюдавала как преджобва туристи по тесните криволичещи улички на града. Не преливаше от радост, че го натопява за това престъпление, но залогът беше много по-голям. Не можеше да позволи властите някак да свържат палежа с нея или със събитията, които предстояха.

След като пусна портфейла. Нарова метна раницата на гръб и забърза към гората. Тичаше в тръс, следвана от Оскар. Десетина минути по-късно нощното небе зад тях се озари от мощна експлозия; синкави пламъци разкъсаха тъмнината, а във въздуха се разлетяха парчета стъкло и стомана.

Газта беше проникнала от кухнята в цялата къща, изпълвайки коридорите и стаите. Накрая беше стигнала до свещите.

И в този момент къщата и собственикът й Ерих Иселхорст престанаха да съществуват.