Беър Грилс
Ловът (85)

83.

Нарова се настани удобно на стола срещу Камлер.

Беше момент, който не смяташе да претупва.

Беше го чакала много дълго време.

Беше го завързала за стола му по същия начин, по който бе завързала Иселхорст в къщата му в гората на Хайделберг. Всъщност, не съвсем. Освен че беше омотала с тиксо тялото му за металната рамка. Нарова бе сторила същото с лицето и цялата му глава, оставяйки само един тънък процеп за очите — прозорците към душата.

Искаше да вижда очите му, за да може да преценява докъде стига прагът му на ужас.

Беше пробила малка дупка при носа на Камлер, колкото да може да диша. Като се изключеше това, той бе целият омотан в тиксо.

Точно както й беше нужен.

— Е, знаеш коя съм — започна тя с онзи спокоен, зловещ монотонен глас, който бе така изнервящо и напълно лишен от чувства. Милост, състрадание, съчувствие — тези неща отсъстваха в гласа й и го правеха двойно по-страшен. — Можеш да кимнеш, за да потвърдиш — продължи тя. — О, не можеш ли? Добре тогава, можеш да мигнеш. Едно мигване за „да“, две за „не“. А сега мигни веднъж, за да ми покажеш, че си ме разбрал.

Клепачът на Камлер едва потрепна.

Най-неочаквано Нарова замахна със зашеметяваща сила и фрасна с пистолета си главата на Камлер отстрани.

Силата на удара беше такава, че пленникът й и столът му се катурнаха на пода. Разбира се, Камлер не изкрещя — устата му беше запушена плътно. Нарова го изправи в седнала позиция, след което отново се настани пред него. Докато го правеше, откъм тъмния коридор проехтяха приглушени изстрели Йегер и Раф продължаваха с прочистването.

По главата на Камлер нямаше следи от нараняване, но това се дължеше предимно на дебелото тиксо. Под него пораженията можеха да са какви ли не.

— И тъй, да опитаме отново — рече Нарова със смразяващо равен и безчувствен глас. — Мигни веднъж, за да ми покажеш, че си ме разбрал.

Камлер мигна.

— Браво. А сега имам само един въпрос към теб. Ще ми отговориш правдиво, или ще изпиташ болка, за каквато не си и сънувал, че е възможна. — Тя замълча за допълнителен ефект. — Разбираш ли?

Камлер мигна.

— Като изключим тези, които унищожихме преди малко в лабораторията ти, имаш ли други ИЯУ?

Нарова не се безпокоеше особено от радиацията, изтичаща от лабораторията. Уранът изобщо не беше толкова радиоактивен, колкото смятаха повечето хора. Ставаше убийствен едва когато се взриви както трябва.

Камлер мигна два пъти.

— Значи няма други ИЯУ? Сигурен ли си? Съветвам те да си помислиш много, много внимателно. Разбираш ли, ние тепърва започваме…

Камлер мигна веднъж.

— И тъй, да изясним, господин Камлер. Значи по света няма други ИЯУ, които да са под твой контрол? Значи всички са били тук?

Камлер мигна веднъж.

В този момент откъм края на коридора се разнесе глас.

— Фалк Кьониг! Аз съм Фалк Кьониг и идвам!

Нарова се завъртя със стола си, докато жалката фигура прекрачваше със залитане прага. Синът на Камлер беше бледа сянка на мъжа, с когото Нарова се беше сближила преди няколко месеца. Тогава завършилият в Германия природозащитник управляваше частния ловен резерват на Камлер в Катави в Източна Африка.

Тогава Фалк се беше превърнал в нещо като герой за Нарова въпреки кръвта, която течеше във вените му. Като се изключеше това — все пак никой не може да избира родителите си, — неговите неуморни усилия да запази едрите животни на Африка бяха спечелили истинското й уважение. Двамата се бяха сближили благодарение на споделената им любов към животните — най-вече слоновете и носорозите, — дори докато бяха насред мрачните тайни на резервата.

Синът на Камлер се беше разбунтувал срещу наследството на семейството си. Приемането на различна фамилия беше част от усилията му да скъса връзките с нацисткото минало. Но когато Ханк Камлер изчезна, Фалк Кьониг беше заклеймен като съучастник в престъпленията на баща си и също се беше превърнал в беглец.

В преследван човек.

Единствено Нарова и донякъде Йегер бяха продължили да вярват в него.

Когато се срещнаха за първи път, Фалк беше смел защитник на дивите животни, който предприемаше дръзки акции из африканската савана и преследваше банди бракониери. Непокорната руса коса и наболата брада му придаваха малко хипарски вид екзотичен, макар и рошав еко боец.

Поне така си беше помислила Нарова. Мъжът, който стоеше сега пред нея, беше бледа сянка на онзи. Косата му беше сплъстена от засъхнала кръв, очите му биха хлътнали и с тъмни кръгове около тях, единият му крак беше наранен и той куцаше.

Нарова изпита прилив на съчувствие към него, бързо последван от рязко безпокойство.

Йегер неслучайно го беше пратил тук.

Несъмнено синът знаеше някои от тъмните тайни на баща си.