Беър Грилс
Ловът (68)

66.

Професор Пак Вон Канджон влезе в хранилището, където държаха обогатения уран.

Погледна дървения сандък, който лежеше пред него на голия бетонен пол. Беше пристигнал току-що от Молдова, бивша съветска република, превърнала се в пълна развалина, доколкото беше чувал. Но поне уранът беше от някогашните съветски запаси и би трябвало да е почти стопроцентово чист.

Усети тръпка на вълнение при мисълта, че работи с подобен източник на необуздана мощ. Даде знак на асистентите си — сънародници от Северна Корея, които също бяха тук с фалшиви документи и зависеха от милостта на Камлер — да отворят сандъка.

Те се захванаха бързо за работа и откъртиха летвите.

Щом се освободиха от дървеното покритие, професорът им нареди да махнат оловния щит. Работата беше лесна — шест плочи метал, всяка покриваща една страна на куба високообогатен уран, свързани по краищата с болтове.

След като приключиха, той взе гайгеров брояч. Приближи малкия куб матов сребрист метал — ужасно скъп, невъобразимо тежък — и прокара устройството над него.

Броячът не засече нищо.

Това не означаваше кой знае какво. Противно на битуващите убеждения, високообогатеният уран можеше да бъде абсолютно нерадиоактивен, поне дока то не достигне критичната си маса. Професор Канджон не разбираше защо беше цялото онова суетене с оловните щитове. Радиацията беше само няколко кюри и не би могла да убие никого. В Северна Корея се отнасяха много по-спокойно към работата с уран.

Огледа купчината кюлчета. Те бяха омотани с яки найлонови ремъци, които да ги държат на място в оловния саркофаг. Докато гледаше куба, нещо му се видя донякъде странно.

Това трябваше да са сто килограма високообогатен уран — достатъчно за изработката на две ИЯУ, способни да се справят с атомна електроцентрала, плюс няколко резервни кюлчета. Ала според опитното му око пратката не можеше да е сто килограма. А по-скоро двойно повече.

Неотдавна беше чел доклад, според който стотици тонове уран от съветската епоха са останали безотчетни. Може би бяха извадили късмет. Може би молдовците бяха объркали нещо. Но нима са чак толкова тъпи, че да объркат теглото?

Така или иначе, това му даваше шанс да се представи в по-добра светлина пред Камлер. Ако успееше да докаже откритието си, че пратката е два пъти по-голяма от онова, за което са платили, може би щеше да се реабилитира пред шефа си. И дори щеше да си спечели бонус.

Нареди на асистентите си да качат куба на една работна маса. Преди да обявява каквото и да било, трябваше да е стопроцентово сигурен. Не можеше да си позволи още едно прецакване.

Страхуваше се, че следващата му грешка може да се окаже последната в живота му.

Седна на масата и огледа куба. Едно кюлче се беше разместило малко при транспорта, оставяйки правоъгълна дупка, достатъчно голяма да пъхне дебелия си пръст в нея. Металът беше студен на допир — студен и невероятно плътен. Почти се усещаше необузданата му мощ.

Извади фенерче от джоба си и освети дупката, като насочи лъча така, че да озари вътрешността. Очакваше да види навсякъде високообогатен уран, което да потвърди очакванията му.

Изведнъж професор Пак Вон Канджон замръзна, вперил поглед напред.

Лъчът осветяваше нещо жълтеникавокафяво в средата на куба. Приличаше на бучка… пластилин. Но какво търсеше пластилин в центъра на куб високообогатен уран?

Секунди по-късно усети как кръвта му се смразява. Докато осветяваше, в лъча проблесна жица. Той изпусна фенерчето и се дръпна от масата. Нима това беше…?

Незнайно как успя да си върне дар словото. Излая нареждания и излезе със залитане от помещението. Докато бързаше с пепеляво лице по коридора, асистентите му затвориха тежката стоманена врата на хранилището, заключиха и пуснаха резетата.

Последното, което искаше, беше да е вестител на лоши новини, а тези бяха най-лошите, които можеше да си представи. Знаеше, че Камлер е от хората, които не биха се посвенили да застрелят вестителя. Но се страхуваше, че ако не вдигне тревога, така или иначе ще е мъртъв.

Спря при бюрото си и набра номера на шефа. Отговори му рязък глас.

— Господин Крафт, оглеждах новата пратка — запелтечи професор Канджон. — Боя се, че нещо не е съвсем наред. Виждате ли, изглежда, че някой е поставил в урана нещо, което ми прилича на експлозив.

От другата страна последва порой проклятия и викове.

Професорът видимо се сви от страх.

— Да, господин Крафт. Моля, елате да видите. Веднага.

Ръката му се тресеше, докато затваряше телефона. Как беше възможно да се случи това, за бога?