Беър Грилс
Ловът (3)

1.

Австрия, 24 април 1945 г.

Празнуваха от часове.

Съюзническите оръдия може и да обстрелваха германските позиции на няма и трийсет километра на запад, но тези младежи в елегантните униформи на „Хитлерюгенд“ пиеха така, сякаш няма да има утре.

Патриотични песни кънтяха между влажните стени, изсечени в скалата. Най-любимата от всички беше „Дяволската песен“, чийто рефрен се повтаряше отново и отново.

СС навлиза във вражеска земя

и пее дяволската песен…

Сражаваме се за Германия,

сражаваме се за Хитлер…

Петната от бира отдавна бяха изсъхнали, но шнапсът продължаваше да се лее, чашите се стоварваха върху голите дървени маси и трясъците отекваха като изстрели от грубите стени.

Макар да се преструваше, че е с приповдигнат дух, генерал Ханс Камлер от СС — с орлово лице, хлътнали очи и руса коса, сресана назад — не беше пийнал нито капка.

Проницателните му очи оглеждаха огромното помещение, осветено от десетки фенери. Оръжейната система, скрита в недрата на тази планина, беше поглъщала електричество като истински звяр, но преди четиресет и осем часа токът беше прекъснат и машината бе замлъкнала; това беше и причината за трептящото осветление сега, което хвърляше гротескни сенки върху извитите стени.

Събралите се младежи вдигаха тост след тост. Заредени с нацизъм и шнапс, те нямаше да трепнат пред онова, което предстоеше. Нямаше да има възражения и нерви в последния момент. А и Камлер определено не можеше да си позволи подобни неща, защото по-навътре в сенките на подземния комплекс беше скрита най-голямата тайна на райха.

Тя бе плодът на усилията на най-добрите учени на нацистка Германия — „Уранверайн“. Заедно те бяха създали Wunderwaffe — оръжието чудо, нямащо равно на себе си.

Големият план на Камлер и може би най-коварната операция на върховното командване на СС — разчиташе на запазването на труда на „Уранверайн“ в тайна от напредващите съюзници. Това беше и причината за предстоящото жертвоприношение — абсолютно необходимо според генерала.

Той погледна за момент нагоре. Тясна вентилационна шахта се издигаше почти отвесно към звездното небе. Утре през нея щеше да влиза дневна светлина, когато шейсетте младежи щяха да се събудят с най-ужасния махмурлук на света. Но махмурлукът щеше да е най-малкият им проблем, мрачно си помисли Камлер.

Високият, строен генерал се изправи на крака. Взе церемониалната си сабя, чиято дръжка беше украсена с характерния СС череп, и почука с нея по масата. Постепенно глъчката затихна и се смени с нов вик:

— Das Werwolf! Das Werwolf! Das Werwolf!

Повтаряха го отново и отново, все по-силно.

Тези фанатични млади нацисти вярваха, че се готвят за смъртна схватка със съюзниците. Бяха получили името „Върколаците“ и техен лидер беше самият генерал Камлер от СС — Das Werwolf, организаторът на днешното събиране.

— Kameraden! — извика Камлер, мъчейки се да въдвори тишина. Kameraden!

Постепенно скандирането затихна.

Kameraden, пихте добре! Тостове, достойни за герои на райха! Но сега е време празненството да свърши. Настъпва моментът за началото на Великата съпротива. Днес, в този час, вие ще нанесете славен и паметен удар. Това, което опазихте тук, ще ни донесе пълната победа. С вашите героични усилия ще го заврем отзад на врага! С вашите усилия ще вдигнем оръжие, което ще ни направи непобедими! С вашите усилия враговете на райха ще бъдат унищожени!

Отново се надигнаха бурни овации, които отекнаха от стените.

Генералът вдигна чашата си за последна наздравица.

— За грабването на победата от челюстите на поражението! За Хилядолетния райх! За фюрера… Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер!

Камлер стовари чашата си на масата. Силната напитка изгори гърлото му. Нужна беше подхранвана от алкохола смелост за онова, което предстоеше частта, която изобщо не му се искаше да настъпва.

Но до нея още имаше време.

— По местата! — извика той. — Пет сутринта е и след малко ще взривим детонаторите. — Погледът му обходи множеството. — Ще се върна. Ние ще се върнем. И когато дойдем да ви освободим от това място, ще го направим с неудържима сила. — Той замълча за момент. — Най-тъмният час е точно преди зората на утрото — и то ще бъде утрото на славно и ново нацистко надмощие!

Последваха още одобрителни викове.

Камлер тупна решително с длан по масата.

— Да действаме! За победата!

Последните чаши бяха пресушени и младежите забързаха насам-натам. Камлер следеше със студени очи движенията им. Навсякъде кипеше трескава активност, точно както искаше. Не можеше да позволи някой войник да размисли или да се опита да се измъкне.

След като направи още една проверка в недрата на пещерата, за да се увери, че масивните стоманени врати са затворени и залостени. Камлер тръгна към потъналия в мрак изходен тунел, където други мъже се бяха навели над макари и кутии с детонатори, заети с последните си приготовления.

С последни окуражителни думи генералът излезе от Тунел 88, както беше известен гигантският комплекс. В действителност Камлер нямаше представа колко са тунелите на това място. Стотици хиляди концлагеристи бяха измрели тук, докато копаеха плетеницата проходи, пронизващи недрата на планината.

Не че му пукаше. Той беше архитектът на голяма част от масовото убийство. Геният зад него. Онези, които бяха измрели тук (евреи, славяни, цигани, поляци — Untermenschen, подчовеци), си бяха получили заслуженото. По негово мнение това беше тяхно рождено право.

Не, наричаха го Тунел 88 по съвсем различни причини. H беше осмата буква от азбуката и съответно 88 беше кодът на СС за HH — Heil Hitler. Името беше дадено по лично искане на Der Oberste Führer der Schutzstaffel, върховния командващ СС — самия Хитлер. Тук щеше да бъде запазено най-великото постижение на нацистка Германия — нещо, което може би щеше да вдъхне нов живот на Хилядолетния райх.

Камлер спря за момент, за да нагласи фуражката си. Като че ли се беше килнала по време на партито. Докато я оправяше, пръстите му докоснаха СС Totenkopft, мъртвешката глава на кокардата й — празни очни гнезда, загледани нанякъде, уста без устни, замръзнала в маниакална усмивка.

Емблемата беше повече от подобаваща за онова, което предстоеше.