Луси Кларк
Единствен дъх (9)

8.

Ева обикаляше напред-назад из бараката, докато майка й продължаваше да говори. Тя улови думите изследване, термин, тримесечие — думи, които свързваше с работата, а не със собствената си бременност.

Тя се спря пред една снимка на нея и Джексън, която бе взела със себе си от Англия. Беше правена миналото лято на джаз фестивала в Лондон, посветен на двадесетте години. На нея Ева беше облечена в рокля с ниска талия и украсена с мъниста панделка за коса, а Джексън беше обвил едната си ръка около кръста й, а с другата докосваше периферията на шапката си, смеейки се. Слънцето блестеше зад тях и двамата изглеждаха загорели и щастливи, влюбени.

Притискайки телефона между рамото и ухото си, Ева остави снимката. По тънката стъклена рамка, в която беше сложена, се виждаха следи от пръсти, и тя използва края на роклята си, за да ги избърше. Движеше плата в бавни кръгове, докато стъклото се изчисти, след което я върна на рафта.

— Значи ще се прибереш вкъщи? — казваше майка й.

— Вкъщи? — повтори Ева, връщайки се в настоящето. — Не. Още не.

— Какво? — Гласът на майка й прозвуча в по-висока октава.

— Това не е променило моите планове тук.

— А изследванията ти?

— И в Австралия има болници — каза тя и завъртя очи. — Кали ще дойде тук след няколко дни.

Ева нямаше нужда майка й да се притеснява за всички подробности; имаше нужда само да чуе някой да й каже: „Това са фантастични новини! Ти ще бъдеш чудесна майка, Ева!“.

— Ще ме притесниш до смърт, ако пътуваш там сама, бременна. — Емоционалната нестабилност на майка й винаги бе означавала, че всеки проблем мигновено става неин. Бременността щеше да се превърне в нейна тревога, в нейна грижа, в неин страх. — Какво ще кажеш да се върнеш в старата си стая, а аз да превърна свободната в детска…

— Мамо — прекъсна я тя твърдо, като се отблъсна от стената и излезе на верандата. Плажът беше празен и светлината блещукаше възбуждащо над залива. Тя беше на Уотълбуун от три дни и вече чувстваше необяснимо близка връзка с този остров, знаейки, че Джексън е прекарвал летата си тук като момче. Трябва да е играл на тези плажове, да е сърфирал и да се е гмуркал във вълните, да е ловил риба от кея и от лодката на баща си. А сега, толкова години по-късно, Ева и бебето, което тя носеше в себе си, също бяха тук — вървяха по същото крайбрежие, виждаха същите гледки. Тя сякаш можеше да почувства следите от стъпки на Джексън все още топли под пясъка.

Тя каза на майка си:

— Точно сега това е мястото, където искам да бъда.

* * *

Онази вечер Ева взе бутилката вино, която беше купила по-рано, и тръгна по брега към къщата на Сол. Той не беше идвал в бараката и само помахваше с ръка в нейната посока, когато излизаше, за да се гмурка в залива. Сякаш съзнателно се държеше на дистанция.

Миризмата на водорасли се носеше във въздуха и раци сновяха между линията на прилива и дупките си, когато тя мина. В края на залива имаше каменни стъпала, изсечени в скалист хълм, обграден с дървета от двете страни. Тя ги последва и влезе в градината на Сол. Отзад, сред каучуковите дървета, се намираше най-скромната дървена къща, построена на кокили. Широка веранда минаваше отпред и цялото място се сливаше толкова плавно с околната обстановка, че почти можеше да мине за къща на дърво.

Завари Сол да чисти риба на стар дървен плот, отстрани на който стоеше избелял син каяк. Сол беше с гръб към нея, облечен в тъмна тениска и платнени шорти, беше бос. Тя го наблюдава известно време, погледът й се спря на широкия му врат — формата му приличаше толкова на тази на Джексън. Пръстите й трепнаха, когато си представи, че докосва меките тъмни косъмчета по тила на съпруга си, след това ги прокарва под колосаната яка на ризата му, където миризмата на афтършейв винаги оставаше върху кожата му.

Без да осъзнава, Ева въздъхна и внезапно Сол вдигна глава. Косата му бе разрошена, веждите — избелели от слънцето.

— Ева.

— Здравейте — каза тя несигурно. — Аз… донесох това.

Сол се взря в нея, после в бутилката вино в ръката й.

— За вас е. Да ви благодаря… за бараката.

— Не беше необходимо — каза той почти рязко.

Осъзнавайки, че не може да поеме бутилката, защото ръцете му са изцапани, тя я дръпна.

— Вечеря? — подхвърли тя, кимайки към рибата.

— Да. — Кратка пауза, след която: — Искахте…?

Тя не беше помислила, че въпросът й може да бъде изтълкуван като самопокана и усети как страните й се изчервяват. В същото време си даде сметка, че би искала да остане — да има шанс да говори. Накрая каза:

— Това би било страхотно.

Три яркозелени птици се пръснаха от едно дърво зад тях. Ева се обърна, гледайки как искрящите им крила порят небето.

— Бързолети — каза той, проследявайки погледа й. — Пристигат всяка пролет. Прелитат пролива Бас от континента. Мисля, че имат гнездо в едно от дърветата зад къщата.

Птиците издаваха пронизително писукане, докато изчезваха в балдахина на друго дърво в далечния край на градината.

Ева се огледа.

— Хубаво е тук при вас. Това ли е мястото, на което сте идвали като деца?

Той кимна.

— Къде е бараката?

— Намираше се точно там, където сега е къщата.

— О… — Тя си спомни, че Джексън я бе придърпал в скута си и й бе казал: — Да притежаваш барака е много тасманийско. Те са убежища, място, където да изчезнеш, когато се нуждаеш от пространство, от спокойствие. — Беше споделил с нея своя план един ден да стегне отново старата барака за баща си. — Татко обичаше някога това място. Може би ще може пак да го обича. — Ева беше забелязала тъгата, помрачила изражението му, когато бе казал това, и осъзна колко силно му липсва баща му. Беше обвила ръце около шията му и го беше целунала по устата. — Това пък за какво е? — попита Джексън.

— Просто за това, че си ти.

— Ще отида да изчистя тези до реката. Вие влезте вътре и си вземете напитка.

Вътре къщата миришеше на ново, като на прясно отрязано дърво. Комбинираната с трапезария дневна имаше плъзгаща се стъклена врата, която извеждаше на верандата. В ъгъла на стаята имаше печка на дърва и два коша с разпалки и цепеници. Мястото беше обзаведено просто с широк кафяв диван, ниска масичка за кафе и голям библиотечен шкаф, осветен от две стари рибарски лампи.

На стените висяха снимки в стъклени рамки: подводно фото на лъч светлина, пронизващ морската повърхност; пясъчни дюни, толкова големи и идеални, че изглеждаха като планинска верига под скорошен сняг; снимка на Джексън с тежка раница на гърба, застанал на фона на Мачу Пикчу.

Сол притежаваше солидна колекция от книги за морето — „Австралийският рибар“, „Биография на треската, морски риболов“, „Размишления за свободното гмуркане, морето около нас, възли и такелажи, корабокрушения на Тасмания“ — но също и голямо количество художествена литература — от класически до съвременни произведения.

Тогава едно име, изписано върху гърба на някаква книга, привлече вниманието й: Лин Боу. Майката на Сол и Джексън.

Джексън й беше казал, че майка им е била писателка. Очевидно е обичала да идва в Уотълбуун, защото мястото й е помагало да мисли. Когато момчетата били малки, ги водела на една поляна и те прекарвали следобедите в четене и рисуване, докато тя пишела.

От вътрешната страна на обложката имаше черно-бяла снимка на елегантна жена с дълга коса, свита в непретенциозен кок. Тя имаше същите тъмни очи като Сол, големи и сериозни.

Прелиствайки страницата, Ева прочете посвещението: На Дирк. Завинаги.

Тя се опита да си представи мъжа, при когото беше ходила, с протритите му чорапи и дъх на уиски, като партньор на тази красива млада жена. Знаеше от Джексън колко съсипан е бил Дирк от смъртта й. Тя е била главата на тяхното семейство, слънцето, около което мъжете са се въртели.

— Майка ми — каза Сол.

Ева се обърна, стресната.

Сол стоеше на прага, приковал тъмния си поглед в нея. Тя почувства как топлината се изкачва към страните й.

— Била е много красива.

— Да — съгласи се Сол. — Беше.

Тя искаше да каже още нещо, но в този момент Сол се обърна и влезе в кухнята.

 

 

Той изми ръцете си и ги избърса в една кухненска кърпа, след това започна да реже на едро червени люти чушки, чесън и китка кориандър.

Ева се подпря на кухненския плот и предложи да му помогне, и Сол й каза, че може да направи салата, колкото да й даде да се занимава с нещо.

Той се зае да пълни рибата с нарязаните билки и сухи подправки, намирайки за странно присъствието на жена тук след толкова много време.

— Днес хванахте ли нещо? — попита Ева.

— Да. Австралийска сьомга. Извадих я с харпуна след работа. Имах късмет. — Той постави всяка риба върху голямо парче алуминиево фолио, мислейки за пасажа, който се бе извил над него, и за сребристите им опашки, огрени от светлината. Беше останал там известно време, просто наблюдавайки. В някои дни дори не дърпаше спусъка; просто обичаше да гледа как се движат във водата и люспите им проблясват.

— Предпочитате харпуна пред въдица? — попита тя, прокарвайки ножа през червената стегната кожичка на един домат.

— Струва ми се по-честно — отвърна той. — Забиваш харпуна само в това, което можеш да изядеш, освен това не се използва стръв. Ако се прибереш с празни ръце, ами, добре, това означава, че рибата е имала по-добър ден от теб.

— Гмуркахте се без харпун първата сутрин, когато бях тук.

Той кимна.

— Понякога излизам просто на свободно гмуркане. Без апарат за дишане.

— Гледах едно телевизионно предаване. Нали при това гмуркане хората не се спускат на някаква откачена дълбочина?

— Някои го правят. Рекордът за свободно гмуркане — и това е без тежести или шейни… просто буквално плуване право надолу и след това обратно нагоре, без нито едно поемане на въздух — е сто двадесет и един метра.

— Не е възможно! Тези хора трябва да имат невероятни бели дробове. Вие измервали ли сте до каква дълбочина сте слизали?

Той напръска с лютиво олио рибата и изстиска няколко резена лайм върху нея.

— Не, тази страна на нещата не ме интересува. Предполагам, че това гмуркане ми харесва, защото няма резервоар или принадлежности, с които да се занимаваш. Плюс това виждаш повече. Рибата може да избяга от мехурчетата, когато издишаш.

Ева изсипа доматите, които бе нарязала, в купата за салата, след това започна да реже марулята.

— А какво виждате там?

— Гмуркането в Уотълбуун е студеноводно, което е различно от тропическото. Виждат се лъчи, малки рибки, гладки кучета-акули, морски дракони.

— Морски дракони?

— Спадат към семейството на водните кончета, но драконите са по-големи. — Сол изплакна ръцете си и ги избърса, след това извади хляба от квас от панерчето и отряза няколко големи филии. — Уотълбуун е едно от малкото места на света, където могат да се намерят. Хубаво място за свободно гмуркане.

— Джексън казваше, че обичал да идва тук като момче.

Ето пак. Джексън. Врязвайки се в центъра на мислите на Сол като студен нож.

Когато дойде новината от полицията, Сол беше в къщата на баща си. Дирк гледаше телевизия с бира в ръка, когато се пресегна за телефона. Сол усети промяна във въздуха, сякаш прозорците внезапно се бяха затворили. Той се обърна и видя баща си — седеше вдървено, устата му беше отворена, но не каза и дума. Само подаде телефона на Сол, който го взе и се заслуша в далечния английски глас на полицая, който говореше за риболов, вълна, инцидент. Сол попита къде се е случило, кой е бил там и дали тялото е било намерено.

След това осъзна, че за тези няколко минути е задал повече въпроси за живота на брат си, отколкото в продължение на години.

— Сол? — извади го от унеса Ева.

Той стоеше неподвижен, с ножа за хляб в ръка.

— Ще отида да запаля барбекюто — каза той бързо. Остави ножа и взе подноса с риба, след което излезе от стаята със сведени очи.

 

 

Храниха се на верандата, наблюдавайки тъмнорозовото небе, преминаващо в нощ. Сол говореше съвсем малко, Ева си вземаше от рибата с леко чувство на гадене.

Накрая остави ножа и вилицата си, свали пуловера от облегалката на стола и го облече.

— Можем да влезем вътре — предложи Сол.

— Не, навън е приятно. — Тя вдигна очи към изгряващите звезди; тази вечер нямаше облаци и си помисли, че след още половин час нощното небе ще бъде поразително. От двете страни на масата горяха цитрусови свещи и въздухът бе изпълнен с аромат на лимони.

В тишината се чуваше вълнението на залива и свиренето на щурците в храстите.

— Когато се запознах с баща ви — каза тя, поглеждайки към Сол, — той спомена, че никога вече не е идвал в Уотълбуун.

Той кимна бавно.

— Това… заради майка ви ли е?

Сол подпря лакти на масата и насочи поглед към залива.

— Прахът й беше разпръснат на носа. Мисля, че той винаги се чувства виновен, че не е идвал тук оттогава.

— Иска ми се да имах праха на Джексън — каза Ева; признанието я изненада.

Сол се обърна да я погледне.

— Просто… може би това щеше да помогне. — Тя придърпа едната свещ към себе си и прокара показалец по топлия, мек восък близо до фитила. — Няколко седмици, след като Джексън се удави, слизах до брега, където се случи. Беше адски студено. Имаше скреж по пясъка, но грееше слънце и водата изглеждаше спокойна. Помня, че стоях там, взирах се в морето, мислейки колко невероятно тихо е… а само преди няколко седмици… — Тя спря, преглъщайки мъчително. — В един момент стоях на брега, а в следващия нагазих вътре.

Тя усети погледа на Сол да се премества върху лицето й, когато продължи:

— Знам, че звучи откачено, но имах нужда да съм в морето, за да почувствам онова, което Джексън е чувствал. — Беше поискала да усети водата, просмукваща се в дрехите му, студа, превръщащ мускулите му в олово, вълните, които са го теглели надолу.

— Имали сте нужда да почувствате как е било в действителност.

Тя кимна, притискайки нокти в свещта.

— Трудно е… да няма тяло. — Тя изрони една бучка топъл восък и започна да я търкаля между палеца и показалеца си, докато се втвърди. — Но е хубаво да съм тук, да видя къде е израснал Джексън. Толкова много неща, които никога не съм го питала… толкова много, които искам да науча.

Две години. Толкова бе споделила от тридесетгодишния живот на Джексън. Едно парченце. Ръката й се премести към стомаха й и тя осъзна, че нуждата да изгради връзка с неговото минало сега е дори по-силна.

Вътре иззвъня телефон. Сол изглеждаше облекчен от прекъсването и напусна верандата. Тя го чу да отговаря:

— Татко?

Ева се облегна назад в стола си и погледна нагоре към звездите. Искаше й се Джексън да е с нея, искаше й се да може да сподели новината за тяхното бебе с него. През изминалите няколко седмици бе научила много за самотата. Това не беше просто отдалечено място или липса на контакт с хората… самотата бе просто чувство, че нещо е било отрязано от теб.

Когато Сол не се върна, тя започна да разчиства масата, като изсипа костите от риба обратно във фолиото и събра чиниите. Занесе ги в къщата… но се спря, когато дочу името си.

Сол говореше в другата стая и Ева се поколеба, напрягайки слух.

— Дойде тук, както ти каза… Да, в четвъртък.

Сол издиша шумно. След това се чу звук от стъпки, които се отдалечаваха и приближаваха.

— Не. Разбира се, че не съм!

Ева сдържа дъха си, напъвайки се да чуе.

Стъпките спряха.

— Само онзи път… Не, не съм я чувал оттогава.

Когато го чу да завършва разговора, тя се върна обратно на верандата и остави чиниите на масата, пулсът й препускаше.

Сол излезе навън с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Пристъпи от крак на крак и каза:

— Имам малко работа, която трябва да свърша до утре.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да си вървя — отвърна тя рязко.

— Ще ви помогна по стъпалата.

Преди тя да каже, че може да се справи и сама, той извади едно тънко фенерче от джоба си и поведе. Осветяваше пътя зад себе си, така че тя да вижда.

— Внимавайте. Някои от стъпалата не са много стабилни.

Спуснаха се мълчаливо, въздухът ставаше все по-студен. Когато стигнаха до брега, Сол спря и се обърна към нея. Далече от светлината на свещите, мракът внезапно стана пълен. Тя си помисли за странната лъжа, която Сол току-що бе казал на баща си, и по кожата й пробягаха тръпки на несигурност.

Гласът на Джейсън отекна в главата й: Човек, на когото не можеш да вярваш. Лъжец.

Почувства се обидена и объркана от странното рязко прекъсване на вечерта. Стисна зъби, за да възпре думите, които искаше да каже. Въпреки това нещо я теглеше към него.

Сол беше нейната — и на детето й — единствена връзка с Джексън. Тя усети крехкостта на тази връзка, която сякаш минаваше между тях като отделна тънка нишка. Имаше нужда да се държи за нея здраво, за да не се изплъзне от хватката й.

 

 

Вече в бараката, Ева затръшна вратата и светна всички лампи. Дръпна шнура на щорите, обезпокоявайки една нощна пеперуда, която полетя право към нея, прашните й крилца докоснаха страните й.

Ева потрепери и обиколи стаята. Сама. Аз съм сама. Опита се да сдържи дъха си и да отблъсне глухото чувство за самота.

После вдъхна дълбоко въздух и отиде до снимката, на която бяха с Джексън на джаз фестивала. Наклони я към прозореца, изпълнена с копнеж за онова слънце върху кожата си, за ритъма на музиката, за ръката на Джексън около кръста си.

На светлината забеляза две петна отстрани на снимката. Приличаха на отпечатъци от палци, сякаш някой беше взел снимката от полицата, за да я гледа. Челото й се смръщи, когато си спомни, че е излъскала рамката тази сутрин, отстранявайки всички следи от мръсотия. Как беше възможно да има отпечатъци от пръсти?

Може би ги е направила сега, когато е вземала снимката? Като държеше рамката, тя сложи палците си на същите места, където бяха следите.

Но отпечатъците не съвпадаха; нейните бяха почти наполовина по-малки.

Тя приближи още рамката към светлината, така че да е сигурна. Беше напълно убедена, че това не са нейни отпечатъци.

Остави снимката и поклати глава. Беше нелепо; трябва да бяха нейни. Никой друг не беше идвал тук.