Луси Кларк
Единствен дъх (17)

16.

Сол изтегли лодката до кея, отчитайки с някаква далечна част от съзнанието си триенето на фендерите в потъмнялото дърво. Ева се качи на кея, а той я проследи с поглед как върви по него с поклащащи се ключове от пикапа му между пръстите й, и проблясваща лепенка върху петата.

Той прокара ръка през сплъстената си от солта коса, мислейки за онази целувка: сладката мекота на устните й; натиска на ръцете й върху неговите рамене; гладката й шия. Беше изпитал неустоимото желание да свали хавлиената кърпа, с която се беше увила, и да докосне всеки сантиметър от нея, да оближе солта от кожата й. Но бяха спрели. Нямаха шанс.

Това беше грешка.

Грешка, която той знаеше, че иска да направи отново.

Не биваше да я взема на изследователското пътуване. Беше прекалено рисковано; имаше прекалено много хора. Той сканира с поглед паркинга, претърсвайки за познати коли, но слава богу, беше чисто.

Видя Ева да се настанява на шофьорската седалка на неговия пикап, след това чу ръмженето на двигателя, когато тя обърна, за да строи ремаркето до рампата за лодки. Тя изглеждаше мъничка, седнала така в неговата седалка, и вдигнала брадичка, за да гледа в огледалото за обратно виждане.

Извика й да спре, когато ремаркето стигна до водата, тогава той подкара лодката напред, усещайки блъскането на метал под себе си. По негов сигнал Ева потегли, двигателят се напрегна и лодката бе изтеглена от морето.

Сол скочи долу, камъчетата се забиха в босите му крака.

— Браво.

Ева се усмихна и той изпита порив да се наведе и да я целуне отново. С усилие на волята се застави да се обърне и да прикачи лодката към ремаркето, а Ева тръгна към тоалетната в дъното на паркинга.

Тъкмо извади ремъци от багажника и започна да ги увива около металните прегради на лодката, когато чу някой да го вика.

— Сол! Отдавна не сме се засичали, приятел!

Обърна се и видя Флайър да се мъкне към него — нисък мъж, с повече брада, отколкото коса — с когото се познаваха от ученически години.

По дяволите, помисли си той и погледна през рамо за Ева.

— Е, как си? — Флайър стисна ръката му.

— Добре. Всичко е наред. — Той знаеше, че не трябва да удължава разговора.

— Улови ли си обяд?

— Днес не. Само маркирах. — Слънцето започна да препича през облаците и Сол усети, че му става топло под тениската.

— Аз имам цял кош. Проклетниците буквално скачаха в лодката. Дори не се престориха, че се борят.

— Прекалено лесно.

— Видях чайките да се гмуркат там — каза Флайър, потърквайки носа си, изгорял от многото часове на вода. — Предполагам, че има пасажи от риба тон.

— Така ли?

— Не бих имал нищо против да излезем там скоро с голямата лодка.

Сол кимна.

— Натъкнах се на Джими преди известно време. Каза, че къщата ти е вече напълно готова.

— Завърших я точно преди Коледа. Харесва ми да съм там. Има обаче още неща за довършване.

— Че то кога няма? Нямаше да видя и една проклета риба, ако отмятах по списъка какво трябва да се прави у дома. — Флайър продължаваше да говори, каза на Сол за слънчевите панели, които наполовина бил инсталирал, но трябвало да спре, защото керемидите започнали да се разхлабват. — Изглеждаше сякаш си карал шейна там. Жената побесня, ти казвам.

Но Сол не обърна внимание, тъй като видя Ева да върви към тях.

Той се обърна към Флайър, който се палеше все повече. Тъкмо се канеше да го прекъсне и да му каже, че трябва да тръгва, Флайър забеляза Ева.

— Коя е тази, по дяволите?

Ева спря до Сол и се усмихна леко, местейки поглед между двамата мъже.

Сол нямаше избор, освен да я представи.

— Флайър, това е Ева. Ева, това е Флайър.

— Добър ден — поздрави Флайър. Той избърса ръце в тениската си и стисна ръката й. Изправи се леко и поприглади малкото коса, която му беше останала. В присъствието на жена той стана самото очарование. — И вие ли влизахте в морето?

— Само помагах на Сол.

— Приятел, откъде си набираш асистентките? — попита Флайър с непринудена усмивка.

— Ами, тайна е.

Флайър се накани да каже още нещо, но Сол го прекъсна:

— Трябва да вървим да се разтоварваме. Да върна нещата в лабораторията.

— Разбира се — отвърна Флайър, но не помръдна. Вместо това се наведе по-близо към Сол. — Хей, друже… — Тонът му беше променен и Сол знаеше точно какво следва. Сърцето му започна да бие силно. — Съжалявам, чух за Джексън. Обади се някой ден да отидем да изпием по една бира.

Сол се чувстваше тъпо и не можа да измисли какво да каже.

— Добре би било — успя да произнесе накрая.

— Трагедия, а? Ловял риба от някакви скали, така чух…

Сол кимна бавно. Съзнаваше остро присъствието на Ева до рамото си, главата й се вдигна при споменаването на Джексън.

— Да, в Англия. Беше шок — каза той неопределено.

— Сигурно. Моята благоверна чула за това. Каза ми, че Джинет го преживявала тежко. Направо обезумяла.

Сол преглътна, усещаше как кръвта пулсира през тялото му.

Погледът на Ева се спря върху него, мълчаливо питайки: Коя е Джинет? Той не можеше да я погледне.

Флайър продължи:

— Знам, че нещата между тях не вярваха добре от известно време, но все пак тя му беше съпруга.

Сол употреби голямо усилие да задържи ръцете си покрай тялото, вместо да забие юмрук в гърлото на Флайър, за да го накара да млъкне.

— Както и да е — каза Флайър весело, сякаш облекчен, че най-после тази грижа му се е махнала от главата. — Най-добре да те оставям да тръгваш… но се радвам, че се видяхме, приятел. — Той стисна рамото на Сол. — Да пийнем скоро по една бира, а? — След това намигна на Ева и каза: — До скоро, миличка — преди да тръгне към колата си.

Сол не помръдна. Пулсът му беше в гърлото.

Мълчанието между него и Ева се проточи. Можеше да усети как погледът й го изгаря.

Когато тя заговори, гласът й беше убийствено спокоен:

— Джексън е имал съпруга?

 

 

Ева чакаше отговора му. Чакаше го да й каже, че Флайър е сбъркал.

Острият блясък на слънцето разкриваше всеки детайл от изражението му. Тя видя потта по челото му, издутата вена на слепоочието, отклоняването на очите, когато погледна покрай нея.

Той преглътна:

— Да, Джексън беше женен.

Тя се наведе напред, сякаш я бяха ударили в стомаха. Устата й се напълни със слюнка и тя притисна ръце към устата си. Не, не, не! Не можеше да е бил женен преди. Щеше да й каже. Това означаваше, че е имал съпруга. Сватба. Брачна нощ. Тя стисна очи, докато непоносимите образи разкъсваха мислите й.

— Ева…

— Коя е? Колко време са били женени? — Гласът й изтъня, треперещ от въпроси. — Кога са се развели?

Сол издиша силно, изкарвайки въздуха от дробовете си. Погледът му се закова в нейния и интензивността му я уплаши.

— Никога не са се развеждали.

Тя примига.

— Какво?

— Той още беше женен за нея, когато… се е оженил за теб.

Времето спря, сякаш всичко изчезна: звукът от двигателя на лодката, миризмата на морето, усещането за слънцето върху кожата й. Нямаше нищо, само думите, които Сол току-що беше произнесъл, и които пищяха и забиваха нокти в черепа й. Той беше още женен за нея, когато се ожени за теб.

Въздухът беше като стена, твърд и равнодушен. Тя не можеше да диша. Ушите й пищяха от притока на кръв. Земята сякаш се наклони. Видя ръката на Сол да се пресяга към нейната, но единственото, което знаеше, беше че не го иска наблизо. Отблъсна го и тръгна, залитайки, назад…

Притисна се в пикапа, въздухът нахлу в дробовете й. Гърдите й се повдигаха и спускаха. Металната каросерия пареше гърба й и тя усети, че й се гади. Вдиша дълбоко.

— Аз… не разбирам. Това законно ли е? Бракът ни не е бил… реален?

Той поклати глава, повтаряйки с устни думата: Съжалявам.

— О, Боже… аз… аз… — Тя млъкна, притискайки ръце към главата си. — Тогава това е двуженство — каза тя, думата прозвуча толкова чуждо върху езика й.

Нищо не изглеждаше реално; тя имаше чувството, че е излязла от тялото си и наблюдава разговора като случаен свидетел. Можеше да чуе гласа си, но не осъзнаваше в действителност оформянето на въпросите, които задаваше.

— Коя е тя?

— Казва се Джинет.

— Тасманийка ли е?

Той кимна:

— Живее на север…

— Знае ли за мен?

— Не. Бяха разделени от известно време.

— Но не разведени?

— Не. Не са разведени. Но не мисля, че са поддържали връзка.

Сол каза това, опитвайки се да направи нещата малко по-приемливи, но не стана. Нищо не можеше да ги подобри.

Дрехите залепнаха към мократа й кожа. Камъните се забиваха в пулсиращата й пета, когато закрачи покрай пикапа. Тя притисна пръсти към челото си, опитвайки се да успокои хаотичните мисли, но споменът за Джексън се чупеше на остри, назъбени парчета, и имаше чувството, че се забиват в кожата й.

Тогава внезапно спря и се обърна да погледне Сол.

— Мили Боже! — каза тя и очите й се разшириха. — Ти си знаел. През цялото време си знаел!

— Не, Ева. Слушай. — Той вдигна ръце пред себе си. — Знаех, когато Джексън се ожени за Джинет. Но нямах представа за теб. Не и до смъртта на Джексън. Кълна ти се. Татко е бил единственият човек, на когото Джексън е казал.

Тя се засмя с остър, истеричен глас. Дирк е знаел, че синът му има две съпруги! Посещението й при него започна да добива смисъл. Ето защо след няколко чаши уиски старецът бе казал, че Джексън никога не трябвало да се жени за Ева.

— Защо не ми каза?

Той пристъпи от крак на крак.

— Не исках да те нараня…

Беше трогателен отговор, оскърбителен в своята слабост. Пръстите й се плъзнаха в джоба на шортите й и тя извади ключовете за колата му. След което с бързо движение ги хвърли във водата. Те издадоха шляпащ звук и изчезнаха.

Сол не се обърна. Очите му бяха приковани в нея.

— Ева… — опита отново той.

Но тя вече му обръщаше гръб — отиваше си от него, от Джексън, от техните лъжи.

Грабна чантата си от пикапа и започна да тича, докато всичко, в което беше вярвала, се трошеше около нея.