Луси Кларк
Единствен дъх (34)

33.

Пътуването до остров Уотълбуун отне шест часа и беше тъмно, когато спряха в алеята зад бунгалото. Излизайки от колата, Кали се протегна да се освободи от напрежението, събрано в плешките. Тя усещаше зараждащо се главоболие, остри иглици зад очните ябълки.

Ева взе чантата си и затвори вратата на колата. Осветлението в купето изгасна и за момент тя и Кали останаха в мрака, вслушвайки се в шумовете, идващи от залива.

Ева почти не беше продумала по време на пътуването, само гледаше през прозореца. Кали се беше опитала да я разприказва, но на въпроса как се чувства тя само свиваше рамене.

Сега, в тъмнината под дърветата, Ева заговори:

— Реших. Ще се върна с теб в Англия.

— Така ли? Утре?

— Ако има още свободни места за полета.

— Сигурна съм, че ще има. Ще се обадя в офиса на авиолинията да запазя. — Кали докосна челото си. — Точно така. Ау. И какво? Значи се връщаш в Лондон? И ще живееш в свободната стая в апартамента ми?

— Ако е възможно.

— Разбира се. — Мислите на Кали препуснаха напред, вече си представяше как ще се грижи за Ева и ще й помогне да започне нов живот — такъв, в който Тасмания ще е само точка върху карта от другата страна на света.

Въпреки това тя изпитваше колебание, защото колкото и Ева да имаше желание да се прибере у дома, искаше за нея и нещо друго.

— Ами Сол?

— Ще отида и ще му кажа.

— Това ли е окончателното?

Погледът на Ева се насочи към тъмния залив.

— Това е.

Кали може и да имаше своите резерви за връзката между Ева и Сол, но след като се върна в Уотълбуун, си даде сметка колко много се безпокои той за приятелката й. В къщата на Джинет очите му не се откъсваха от Ева, а на алеята отвън беше казал на Кали: Моля те, не я оставяй да шофира. Досега си беше мислила, че ще е по-добре, ако Ева се махне, тъй като всичко изглеждаше прекалено трудно, прекалено сложно. Но не беше ли това нещо, което си заслужаваше трудността?

— Не съм сигурна, че това е правилното решение.

— Какво? — Ева се обърна изненадано. — Мислех, че искаш да дойда с теб.

— Искам. Наистина. Но само ако ще е правилното нещо за теб.

Някъде в храстите се чу шум, може би от опосум, и излетя птица, минавайки ниско над главата на Кали. Тя усети полъха от крилата й да докосва врата й и потръпна.

Ева се обърна към черните храсти. Гласът й беше нисък, когато каза:

— И без това останах прекалено дълго.

Кали си позволи пауза.

— А защо?

— Търсех отговори.

— Не мисля, че това е единствената причина.

Ева не каза нищо, а Кали не можеше да разчете изражението й в тъмното.

— Само не искам да тръгваш, защото е най-лесно — или защото се страхуваш какво може да означава оставането ти. — Кали замълча за малко. — Дори не сме говорили за това, което се случи у Джинет.

Ева не отвърна нищо.

— Моля те, просто ми кажи как се чувстваш. Искам да ти помогна.

— Чувствам се като разкъсана на две! — каза Ева с внезапна сила; беше като отваряне на врата от пристъп на вятъра, преди бързо да се захлопне отново.

След малко тя допълни вече по-меко:

— Смазана съм, разбираш ли? Просто искам да се заема с опаковането на багажа. Знам, че се опитваш да ми помогнеш, като се увериш, че съм премислила всичко, но аз го направих. Седях часове наред в колата и мислих, мислих. Ще се прибера в Лондон и ти няма да промениш мнението ми.

Кали нямаше какво да каже, така че когато Ева вдигна сака си и тръгна към бараката, я остави.

 

 

По-лесно беше да направи това, без да мисли, да продължава да се движи, да не спира. Ева натрупа дрехите си в куфара, подвоуми се само за малко над карираната риза на Джексън, забила пръсти в изтъркания, протрит плат. Още не беше открила снимката им на онзи джаз фестивал и се питаше дали ще излезе отнякъде. Тя взе шампоана, балсама и сапуна от банята и ги пъхна в чантата с останалите тоалетни принадлежности. Остави няколко неща за ръчния багаж: книга, четка за зъби, бельо за смяна, айпод и слушалки.

След това се зае с бараката, изпразни хладилника, измете пясъка, избърса повърхностите с влажна кърпа. Искаше да не спира — нуждаеше се от движение, в случай че започнеше да се съмнява в решението си. Но мястото в самолета беше вече купено.

Тя хапна хляб и парче сирене, облегната на кухненския плот. След това надяна един пуловер, събра водолазния костюм, маската и плавниците, които Сол й беше заел и надникна в стаята на Кали:

— Отивам да върна тези неща.

Кали, която подреждаше куфара си, вдигна очи. Усмихна й се, но по лицето й се четеше съжаление.

— Надявам се да мине добре.

Навън въздухът беше хладен, небето ясно и осветено от луната. Ева събу сандалите си, искаше да почувства брега под краката си за последен път. Вървеше близо до линията с водата, където пясъкът беше гладък и мокър сега, по време на отлива. Той залепваше за ходилата й и тя забиваше пръсти в него, докато се движеше.

Естествената красота на този остров бе проникнала дълбоко в нея; солта беше по кожата й, дробовете й бяха изпълнени с неговия въздух, заливът бе носил тежестта й. Тя никога не бе изпитвала връзка към някое място както сега и чувстваше болка, че се насилва да се освободи от него.

Ева спря за момент, вдигайки глава нагоре към нощното небе. Щеше да е хубаво да се гмурне за последен път, да се движи под пластовете океан, да кръжи сред рибите, да чува пяната и шепота на водата. Но нямаше време. Утре тръгваха рано сутринта.

Вместо това пусна водолазния костюм, маската и плавниците на пясъка, нави крачолите на дънките си и нагази в залива. Студената вода обгърна глезените й, пясъкът се размърда под ходилата й. Ева раздвижи плитчината с пръсти. Лунната светлина заблестя по накъдрените вълни, осветявайки ги в сребристо — последен опит на залива да я прелъсти.

Тя погледна напред и видя къщата на Сол, вътре светеше. Стори й се, че забелязва силуета му да минава покрай прозореца. Не й харесваше, че се налага да му казва, че заминава, или да гледа в очите му, знаейки, че това е последният път, в който го вижда.

Но заминаването беше единственото решение. Тя не можеше да остане тук, заобиколена от миналото на Джексън, чувстваше как бавно се изгубва. По-рано, когато бяха отишли в къщата на Джинет и бе видяла паркирания отвън пикап на Сол, първата й реакция бе недоверие. Може би винаги щеше да вижда Сол като продължение на грешките на Джексън. Което нямаше да е честно. Сол заслужаваше повече от това. Много повече.

 

 

От дневната Сол виждаше топлата оранжева светлина от бараката на Ева. Беше се прибрала преди един час, но още не бе дошла да го види. Той беше нервен, боеше се, че тя ще напусне Тасмания.

Взе си една бира и я изпи, обикаляйки къщата. Мислите му се въртяха около Ева, Джексън и Джинет. Той спря до прозореца гледайки през отражението си в нощта, докато мислеше за всичко, което Джинет беше казала. Вината, с която Джексън бе живял заради горския пожар, трябва да е била безмерна. Единственото решение да не телефонира за пожара, беше предрешило кой ще бъде той след това. Брат му сигурно беше видял бедите от своето решение — смъртта на майка им, разрухата на баща им — и сигурно се беше обвинявал за това.

Сол прокара ръка по челюстта си, опитвайки се да си представи сутринта, в която Джексън беше умрял. Ловил е риба от скалите, когато Джинет е отишла при него, заплашвайки да разруши единственото истинско парченце щастие, което беше намерил. Тя е имала силата да прекъсне брака му, да раздели семейството му и да вкара Джексън в затвора.

Когато Джексън я е гледал в очите — жената, която го е накарала да повярва, че Кайл е негов син — сигурно е знаел, че тя ще го унищожи. Сол си представи болката на брат си в онези последни минути от живота му и сърцето му се сви от състрадание.

 

 

Ева остана в плитчината, чувстваше как краката й потъват все по-дълбоко в дъното и студът вкочанява малките кости на пръстите й.

Тя си спомни бушуващата ярост на вълните, които се разбиваха в скалите в гърмяща бяла експлозия. Спомни си течението, което влачи Джексън, вълните, които се отдръпват навътре и го всмукват. И през цялото време крачещата по брега Джинет, която отчаяно се опитва да не изгуби от поглед съпруга си.

Съпруга на Ева.

Сълзите потекоха, топли ручейчета тръгнаха по страните й. Тя се наведе напред и зарови лице в ръцете си, хлипайки. Накъсаното й дишане беше топло срещу дланите й; раменете й се тресяха. Искаше й се да почувства ръцете му около себе си още веднъж, да притисне лице в шията му и той да я държи. Не можеше да понесе мисълта, че това е минало.

Нямаше представа колко дълго е стояла в залива, но някакво движение по брега прекъсна ритъма на риданията й. Чу се леко прошумоляване на плат, тих звук на пясък, който се размества под обувка. Тя замръзна, студени тръпки се спуснаха по гърба й, когато осъзна, че не е сама.

Знаеше, че Кали е в бараката и че току-що е видяла Сол на прозореца му. Свали ръце от мокрото си лице и бавно вдигна очи. Тъмната сянка на човек, изправен до водата, я гледаше. След това човекът се обърна, отдалечавайки се. Имаше нещо в движенията му, което й беше познато.

Тя пристъпи напред, гърлото й беше стегнато.

— Сол?

Човекът спря, остана с гръб към Ева.

Под пръстите й пясъкът хлътна по-дълбоко. Тя си помисли за морските раци, дебнещи в плитчината, за търсещите черни очи.

— Сол? — повтори тя отново.

И тогава много бавно човекът се обърна.

Тя вече не чуваше плисъка на водата, нито хора на щурците в храстите. Всяко мускулче в тялото й се напрегна и силата сякаш я изтласка нагоре, така че тя закръжи с горящите звезди.

* * *

Искам — толкова отчаяно — да направя това колкото се може по-добре за теб.

Преди бях единственият, който можеше да те утеши. Обвивах ръце около теб и ти шепнех в косата, че всичко ще е наред, или стисвах ръката ти два пъти в моята, за да те уверя, че съм те разбрал.

Искам да направя това сега; искам да те докосна, да те държа, да чувствам топлината на кожата ти, да вдишвам аромата на шията ти, да прокарам пръсти по ключицата ти.

Има толкова неща, които трябва да ти кажа, за да можеш да разбереш. Опитвах се — прехвърляйки думите напред-назад в безопасното пространство на моите мисли. Но това вече не е достатъчно.

Изпитвам нужда да чуеш истината.

Изпитвам нужда да я кажа.

— Ева — започнах аз.