Луси Кларк
Единствен дъх (21)

20.

Ева стоеше на верандата пред бараката, вдишвайки толкова познатата й вече миризма: на солен въздух, евкалипти, дъх на водорасли. Заливът беше спокоен, лек бриз къдреше повърхността му. Големи туфи кафяви водорасли лежаха на брега като спящи тюлени и тя си помисли, че сигурно е духал доста силен вятър, докато нея я е нямало.

Тя се извърна от гледката и влезе вътре, прокарвайки леко пръсти по кухненския плот. Всичко беше точно, както го беше оставила. Единственият знак, че времето е минавало, бяха набръчканите восъчни кори на ябълките, оставени в купата за плодове и утайката в чашата за кафе, която стоеше до мивката.

Тя отиде в спалнята, спирайки пред огледалото, за да се погледне. Още една следа на времето, помисли си, докато изследваше тъмните хлътнатини под очите си. Сънят бе станал нещо неуловимо, прогонен от тревожността. Единственият въпрос, който я преследваше нощем, беше: Защо Джексън се ожени за мен?

Сигурно имаше много факти, които да обяснят как: как е подправил документа, как е успявал да жонглира с толкова много лъжи, как му се е разминавало. Но единственото, което интересуваше Ева, беше защо.

Тя се надяваше, че е направила правилното нещо, връщайки се в Уотълбуун. Може би Кали беше права, като се помъчи да я разубеди, защото дори само присъствието й тук я караше да мисли още повече за Джексън.

Една оса влетя сънливо в стаята, карайки я да вдигне очи. Тя я проследи как прави няколко широки кръга из стаята, насочва се право към прозореца, блъска се в него и пада на земята зашеметена. Тя бързо грабна една празна водна чаша и я захлупи върху нея. Осата забръмча срещу набразденото стъкло.

Ева взе едно списание и го пъхна отдолу. В този момент забеляза нещо на дървената дъска на пода до себе си. Беше знак, не беше го виждала там преди. Нещо беше надраскано върху повърхността й. Тя наклони глава и видя дребни ъгловати букви, прясно изрязани в дървото.

Дъхът й спря в гърлото, когато буквите оформиха една дума: ДЖЕКСЪН.

Тя се дръпна назад рязко, притискайки се към стената.

Въздухът се сви около нея. Ушите й се изпълниха с шум, когато кръвта нахлу в главата й.

Тя примига, взирайки се в името. Беше там, в дървото. Спусна ръка и прокара пръст по вдлъбнатините. Не си внушаваше. Те бяха реални. Опипа всяка буква, сякаш можеше да прочете нещо повече от тях.

Наведе се надолу да изследва надписа. Сега забеляза тъмния слой прах и пясък, които се бяха събрали в буквите. Изобщо не бяха издълбани скоро. От вида на мръсотията, изпълваща всяка вдлъбнатина, можеше да се съди, че надписът е тук от години.

Ева се изправи шокирана. Скръб или неуместна надежда бяха породили първата й мисъл: Джексън е тук. Тя поклати глава. Логичното обяснение беше просто. Джексън бе отраснал в този залив и вероятно е бил приятел със собственика на тази барака. От скука или поради младост беше издълбал името си в дървото.

Тя знаеше, че Джексън е мъртъв. Знаеше. Тя беше там на онзи бряг. Беше говорила с очевидците, с полицая, с бреговата охрана. Беше усетила ледената вода, беше видяла високите разпенени вълни. И все пак. Знаеше, че Джексън я е лъгал толкова много, че малкото семенце на съмнението беше вече посято — достатъчно да я кара да прехвърля всяка подробност от онзи ден, от всеки ден, за да види дали е имало нещо, което е пропуснала.

Тя стисна очи, казвайки си: Дръж се, Ева! След това се изправи на крака, взе чашата с осата и я изнесе от бараката. Когато мина покрай лавицата в дневната, спря.

Беше празна. Рамкираната снимка — тя и Джексън на джаз фестивала — липсваше.

Приближи се и огледа внимателно лавицата. Знаеше, че е оставила снимката там; беше я гледала всеки ден. Нямаше начин да я е преместила. Кожата й настръхна, докато се взираше в празното пространство, където би трябвало да бъде.

Тя излезе от вцепенението, когато чу бръмченето на осата, излитаща от чашата. Раздразненото насекомо се насочи към лицето й и тя размаха ръце във въздуха да го прогони.

Внезапно усети трепкане на крила в ръкава си. Паникьоса се, дръпна жилетката си, сваляйки я бързо от раменете си.

Прекалено късно. Усети ужилването под рамото си като забиване на гореща игла.

* * *

По някое време по-късно Ева тръгна към Сол; ръката й още пулсираше. Завари го да поправя нещо под верандата на къщата си. При звука на гласа й той се обърна рязко, удряйки главата си. Измъкна се, като мигаше и разтъркваше косата си. Беше облечен с дебел тъмносин пуловер, със започнали да се разръфват ръкави. Късите му панталони бяха навити нагоре, сякаш току-що е газил във водата; кожата на бедрата му, там, където не беше видяла слънце, беше бледа.

— Ева? Върнала си се.

— Да.

— Къде беше?

— При Кали.

— Звънях ти. Не бях сигурен дали ще се върнеш. Оставила си си нещата, но… ами, не бях сигурен… — Гласът му секна. Той пъхна ръце в джобовете си.

— Откъде знаеше, че съм си оставила нещата? Бил ли си в бараката?

— В бараката?

— Ти ли махна снимката?

Челото му се набръчка и той я погледна неразбиращо.

— Каква снимка? Ева, за какво говориш?

— На която сме с Джексън. Беше на рафта, когато тръгнах. Ти ли я махна?

— Не, разбира се, че не!

Тя го гледа дълго, преценявайки дали да му повярва, или не. Възможно беше тя да я е махнала. Главата й бе заета с прекалено много неща в дните, преди да замине.

— Виж, Ева… — Той пристъпи към нея. — Съжалявам задето не ти казах, че Джексън е бил женен. Трябваше да го направя.

— Надяваше се, че никога няма да разбера? Че ще се върна в Англия и всичко ще свърши?

Той не отмести очи от нейните, когато призна:

— Може би в началото. Да.

Последва пауза.

— А после?

— А после… — Погледът му се плъзна към устата й, след което се върна към очите. — После не бях сигурен как се чувствам.

— Аз ти вярвах — каза тя тихо.

Сол се приближи още към нея и сега ги деляха само няколко инча. Тя усети физическата му близост и осъзна, че сърцето й започва да бие по-бързо. Внезапно си спомни деня на лодката, натиска на устните му върху нейните и силата на ръцете му, когато я държеше. Насили се да диша бавно. Не можеше да си позволи да изпитва такива чувства.

— Когато се появи на Уотълбуун, си помислих, че ще бъдеш тук само няколко часа и толкова. Татко ме беше помолил да не казвам нищо и аз не ти казах. Но после — той направи пауза — ти остана.

Когато заговори отново, гласът му беше нисък, напрегнат, сякаш настояваше тя да разбере.

— Не исках да те лъжа. Не съм такъв, Ева. Но идеята да ти кажа… Боже, превъртах я отново и отново. Ти току-що беше разбрала, че си бременна… не можех да изтърся, че Джексън има друга съпруга, не и в онзи момент. А след това… след помятането… стори ми се жестоко. Не можех да го направя. Съжалявам.

Той извади ръцете си от джобовете и за миг тя си помисли, че ще се пресегне и ще я прегърне; вместо това той събра длани пред себе си, сякаш за молитва.

— Искам да бъда честен сега с теб. Искам да бъда честен с теб винаги. Има неща, за които трябва да поговорим…

— Искам да се срещна с нея — прекъсна го тя.

Той се отдръпна леко, ръцете му се отпуснаха встрани.

— Трябва да говоря с Джинет. Затова се върнах.

Той затвори очи и преглътна.

— Какво? — Тя внезапно усети да се надига в нея тревога. — Какво има?

Той отвори очи и я изгледа без да мига, устата му се стегна, сякаш да възпре нещо, което не искаше да каже.

— Има дете, Ева. Джексън и Джинет имаха дете.

 

 

Ева и Сол седяха един срещу друг. Върху масата имаше поща, затисната с гладък бял камък, и една отворена книга за формирането на облаците. Тя прокара пръсти по ръба на масата замислено.

Джексън имаше дете. Син, беше й казал Сол, на име Кайл. Тригодишен. Ева осъзна, че Кайл трябва да е бил на девет-десет месеца, когато Джексън е заминал за Англия.

Тя си помисли за бебето, което беше загубила, и как още преди да се е родило, вече беше започнала да го обича. Притисна ръце към масата. Ужиленото от осата място сега беше само тъпа болка.

Сол мълчеше.

В родилната зала беше гледала бащи да се влюбват в децата си; бе виждала как очите им се навлажняват, когато ги прегърнат за първи път; бе чувала прошепнати, задавени думи за добре дошъл и за обич… и си помисли: Не съм познавала съпруга си.

Опита се да си спомни дали е имало знаци, които да подсказват, че Джексън е поддържал връзка със сина си чрез Джинет, но не можа да се сети за такива; никакви частни телефонни разговори или имейли, никакви снимки, пъхнати между нещата му. Но идеята, че не е имал никакъв контакт с Джинет и по тази причина и с Кайл, беше по-лоша от допускането, че е имал.

Той винаги беше говорил, че иска семейство. Две момиченца, беше казал.

Ева погледна Сол.

— Ти беше споменал, че Джинет живее още в Тасмания.

— Да, в Уорингтън, на североизток.

— И Джексън ли е живял там с нея?

Той кимна.

— Никога не съм ги посещавал, но познавам района. Отдалечен град на брега — предимно селскостопански. Джексън работел в една кръчма, каза татко.

Тя се опита да си представи Джексън в изолирано селско място и това я изненада, след като познаваше неговата любов към града. Но пък от друга страна толкова много неща я бяха изненадали.

— Ти познаваше ли я? Джинет?

Сол изтегли ръцете си към края на масата и вдигна очи към Ева.

— Тя е същата — каза той и погледът му потъмня. — Жената, заради която с Джексън се скарахме.

Отне й известно време, за да го регистрира. Джинет беше жената, в която Сол е бил влюбен, онази, която го беше оставила заради Джексън.

Сега започна да й се изяснява защо братята така и не са се сдобрили. Джексън не само беше отнел Джинет, но и се беше оженил за нея. Те имаха дете. Как би могъл Сол да гледа всичко това?

Тя се замисли за тази безлика жена, майката на детето на Джексън, и я прониза остра болка от ревност: Джинет имаше дете от Джексън.

А детето на Ева умря.

Тя задържа погледа си върху Сол и попита:

— Ще ми разкажеш ли за нея?

 

 

Столът изскърца, когато Сол се облегна назад, чудейки се откъде да започне.

— Познавахме се от деца. Нейното семейство — каза той и направи пауза, — бараката, в която сега си отседнала, беше тяхна… преди Джо да я купи.

Ева се сепна.

— Джинет е живяла там?

— Да, лятно време. Знам, че сигурно ти е странно — каза той, разбирайки иронията, че двете съпруги на Джексън са прекарали време в една и съща барака. — Но това беше единственото място, за което се сетих да те настаня.

— Името на Джексън… издълбано е в една дъска на пода в задната спалня.

— Така ли? — каза той, но не прозвуча изненадан. — Може би го е направил Джексън, когато е бил дете. Или пък Джинет — тя беше влюбена в него, докато растеше. — Той се пресегна към чашата си с вода и отпи, след това я върна на масата. — Джинет и аз се мотаехме много заедно, когато бяхме по-малки. Бяхме на една и съща възраст. — Той погледна за миг към залива. — След това, бяхме вече тринадесетгодишни, стана горският пожар.

— Пожарът, в който е загинала майка ти?

Той кимна бавно.

— След това семейството ни престана да идва тук — беше прекалено тежко за татко. Не бях виждал Джинет от години. Срещнахме се случайно почти десетилетие по-късно на сватбата на общ приятел. Говорихме през цялата вечер, наваксвахме, и предполагах, че нещата ще се развият. Бяхме заедно няколко месеца и си мислех, че това е сериозно…

— Но тогава е срещнала Джексън — каза Ева.

Той кимна, спомняйки си вечерта на рождения си ден. Джинет носеше бяла рокля без ръкави и в мрака изглеждаше неземна, когато се обърна към тях… Сол беше забелязал начина, по който погледът й се закова върху Джексън, и как тя му се усмихна, като докосваше ключицата си.

— Имаше нещо между тях от самото начало — каза Сол на Ева. — Просто начинът, по който се гледаха, го издаваше.

— Какво се случи?

Сол си пое бавно дъх.

— Джексън убеди мен и нея да отидем с него в града след барбекюто. Заведе ни в онзи клуб, където работеше от известно време, и осигури много безплатни питиета. Аз се натъкнах на група приятели, които познавах, и изпих една бърза бира с тях.

Сол се размърда в стола си.

— След това отидох да намеря Джинет. Седяха с Джексън в дъното на клуба. Имаше нещо в погледите им — може би е бил просто езикът на телата им, или напрегнатостта на разговора, който явно водеха, но разбрах, че нещо става. След това, докато стоях там, Джексън я целуна.

Сол си спомни яростта, която го беше обхванала в онзи момент. Беше го грижа за Джинет — мислеше си дори, че я обича.

— Бях толкова ядосан, че знаех: отида ли при тях, накрая ще се сбием. Така че си тръгнах.

Беше тичал до вкъщи през плажа, където се бе съблякъл и плувал до шамандурата, изгаряйки част от яростта си във водата.

— Джинет ми се обади на следващия ден. Не попита защо съм си тръгнал от клуба. Само ми се извини, защото късала с мен. Не спомена Джексън. Нито пък аз. Това е, което го правеше толкова странно. Джексън никога не се извини. Не знам дали е чувствал вина — или ако е чувствал, просто не му е пукало. Нямаше спорове, нямаше скандали. — Те просто бяха престанали да си говорят и се оттеглиха един от друг като приливна вълна, която отнася всичко със себе си.

— Значи Джексън е продължил да се вижда с нея — каза Ева, — а ти си отишъл в Южна Америка.

Той кимна.

— Татко беше единственият, който ги е виждал — аз не исках да чуя нищо за това. Не исках да чуя дори името му. Имаше някои неща, които стигнаха до мен, разбира се; когато се сгодиха, когато им се роди бебе. Следващото нещо, което чух, беше че са се разделили и Джексън е заминал за чужбина.

— За Англия — каза Ева с толкова тъжна усмивка, че му се прииска да се пресегне през масата и да хване ръката й. — Приятелят ти… Флайър… той каза, че Джинет обезумяла от смъртта на Джексън. Мислиш ли, че още го е обичала? Дори след като е заминал?

— Няма как да знам. Но от някои неща, които татко каза, предполагам, че да.

Ева се замисли над това за момент и после каза отново:

— Искам да се запозная с нея, Сол. Ще ме закараш ли?