Луси Кларк
Единствен дъх (13)

12.

Времето се изнизваше. Ева виждаше хода му по сенките между ден и нощ, по намаляващата опаковка кафе, което Сол слагаше в чаша всяка сутрин, когато идваше, по увеличаващите се пластове сол, които замъгляваха прозорците на бараката. Кали й се обаждаше всеки ден, понякога на всеки час, и Ева слушаше успокоителните думи и насърчения, които тя шепнеше от ъгъла на една снимачна площадка в Мелбърн.

Тази сутрин тя стоеше на верандата с ръка на стомаха. Нямаше я вече стегнатата малка закръгленост. Бяха минали само десет дни и коремът й вече беше плосък, всички физически следи от бременността бяха изчезнали. Заливът беше гладък като стъкло, сивото небе се отразяваше в повърхността му. Това караше Ева да мисли за брега в Дорсет и ранните сутрешни разходки, които правеше като тийнейджърка, когато морето беше тихо и спокойно.

Тя видя Сол в далечния край на залива, вървеше по брега към нея. Идваше всеки ден преди работа, а в дните, когато тя чувстваше, че не може да стане от леглото, той сядаше в стаята на един дървен стол, който изглеждаше прекалено нестабилен за неговото телосложение, разказваше за плановете си за деня или й носеше нещо за четене от колекцията си книги за океана. Беше му благодарна, безкрайно благодарна, въпреки че искаше Джексън да е тук с нея, не Сол.

Когато той наближи, видя, че е облечен в неопренов костюм, навит надолу до кръста.

— На гмуркане ли?

— Аха. — Той й се усмихна. Светлината падаше косо върху лицето му. — Ти също.

— Моля?

— Помислих си, че може да искаш да опиташ.

— Не — каза тя веднага. — Не мога.

— Но ти не си била във водата, откакто… — Той не довърши изречението.

— Знам. Но аз просто… — Просто какво, помисли си тя. Беше прекалено възпалена, за да плува непосредствено след помятането, но сега физически се чувстваше добре. Нямаше какво да я спира.

— Свободното гмуркане ще ти хареса. — Той се обърна и погледна към залива. — Моментът, в който се гмурнеш, забравяш всичко друго. Колкото и наранен да съм бил, преди да вляза, всичко това изчезва под водата.

Ева искаше да се гмурне от онзи първи ден, когато видя Сол да се движи плавно през залива. Но не беше сигурна, че е готова; чувстваше се тежка, сякаш скръбта й беше товар, който я притискаше физически надолу.

— Имам неопренов костюм за теб — каза той, отваряйки торбата, която държеше. — Беше в „изгубени и намери вещи“ в работата. Не ме бива да преценявам размери, но ми се струва, че е правилният.

Ева откри нещо особено трогателно в идеята на Сол да търси екип за гмуркане в службата, планирайки това. Като се мъчеше по своя си ненатрапчив начин да помогне.

— Ще опиташ ли?

Тя го погледна, после бавно кимна.

— Да. Ще опитам.

 

 

Неопреновият костюм й беше малко дълъг в ръцете и свободен на гърба, но като цяло не беше зле. На брега Сол закрепи баластен колан около кръста на Ева и й подаде маска и чифт плавници.

Нагазиха във водата.

— Виждаш ли онази група скали от лявата страна на залива? — попита Сол. — Ще успееш ли да стигнеш с плуване до там?

— Ще се справя.

Сол плю в маската си и я разтърка с пръсти. Ева направи същото, после обу плавниците и се отдалечи от брега.

Костюмът прилепна към кожата й, студените струи вода се стичаха надолу в празното пространство на гърба й. Тя плуваше бавно, усещаше баластния колан тежък на кръста си, докато намери ритъма си. Сол стоеше настрани, без да я настига. Беше хубаво да се движи отново, да се освободи от инерцията, настанила се в крайниците й. Беше плувала в залива много пъти, но никога с шнорхел. Видимостта беше невероятна; тя виждаше браздите с полюляващи се водорасли и искрящата яснота на водата отпред.

Когато стигнаха скалите в другия край на залива, се изправиха във водата и Сол свали шнорхела си, за да й каже:

— Ще се гмурнем до дъното — тук не е дълбоко, може би петнадесет стъпки. Знаеш ли как да изравняваш?

Тя кимна.

— Добре. Продължаваш изравняването дотогава, докато ушите престанат да те болят. След това се опитай да останеш на дъното толкова дълго, колкото можеш да задържиш дъх. Прави всичко бавно. Колкото по-неподвижна си, толкова по-малко кислород ще изгаряш. И не се претоварвай. Когато тялото ти каже, че е време да изплуваш, го послушай.

Ева нагласи маската си, пое си дълбока глътка въздух и се гмурна, като държеше носа си и издухваше въздух, за да спре увеличаването на налягането в ушите. Тя ритна няколко пъти, за да стигне дъното и се позиционира хоризонтално. Веднага щом спря да рита, установи, че започва да се издига обратно към повърхността.

Пое си отново дъх и се гмурна за втори път, тялото й се бореше срещу водата да я задържи отдолу. След няколко секунди тя се показа на повърхността задъхана.

— Не мога да стоя долу — каза тя на Сол разстроена.

— Този път, когато плуваш надолу, искам да се държиш за скала. Хвани се с ръце за нея и просто стой така. Ще се спуснем заедно, окей?

Тя си пое дъх и се гмурна отново едновременно със Сол. Под водата той се движеше грациозно, доплува до един риф, хвана се за него и й направи знак да се приближи.

Ева го последва, но въпреки че се хвана за скалата, краката й започнаха да се издигат над главата й. Тя се бореше да задържи тялото си на нивото на това на Сол, но остана без въздух и трябваше да се пусне и да се изстреля към повърхността. Горе свали маската си.

— Не мога — каза му тя, когато и той се показа.

— Виж, свободното гмуркане не е колко време можеш да задържиш въздуха си или колко дълбоко можеш да отидеш. А в това да разбереш себе си и това, на което си способен — и тогава да преодолееш тези граници.

— Но аз не мога да остана долу дори тридесет секунди.

Сол свали маската си, докато плуваше изправен. Тя видя лека червена вдлъбнатина, останала от нея върху челото му.

— Защото бързаше. Трябва да се научиш да си създаваш правилната мисловна нагласа, преди да се спуснеш долу. — Той избърса водата от очите си. — Понякога аз се нося просто по повърхността, дишам през шнорхела и забавям пулса си. И когато вече съм отпуснат, се гмуркам.

— Добре — каза тя. — Искам да опитам отново.

Ева се държеше на повърхността с лице в студената вода, с разперени настрани ръце, оставяйки водата да поеме тежестта й. Тя вдишваше и издишваше равномерно през шнорхела, гледайки как Сол се гмурка, гладкият му черен силует се плъзна под нея.

След като дишането й се регулира, тя си пое дълбоко въздух и го последва надолу. Не риташе силно, за да стигне скалата, по-скоро се изви към нея и остави тялото си да се спусне спокойно. Хвана се за нея и започна спокойно да изпуска дъха си, сребристите мехурчета въздух се издигаха нагоре, блещукайки. Времето се усещаше по-бавно под водата и й се струваше, че мускулите й се отпускат и се освобождават. Нещо вътре в нея притихна.

Накрая тя се пусна от скалата и погледна нагоре, изтласквайки се към повърхността. Когато излезе, не започна да диша с отворена уста в паника, а вдъхна бавно, дълбоко, изпълвайки дробовете си с чист въздух.

Докато чакаше Сол да излезе, Ева осъзна, че през последните няколко секунди, докато беше под водата, не е мислила, нито се е тревожила за нещо. Вместо това беше просто в мига, поглъщайки обкръжението си; осъзна, че Сол е искал тя да преживее точно това.

 

 

Сол събу плавниците си и нагази в плитчината зад Ева.

Тя стигна до брега, свали маската и застана с ръце на кръста, сдържайки дъха си.

— Какво мислиш? — попита Сол.

— Хареса ми — каза тя тихо, сякаш изненадана от факта. — При последното гмуркане се почувствах… не знам как да го опиша. Изпълнена с енергия… но също така и с мир.

Той се усмихна, кимайки.

Ева се опита да свали баластния колан, измръзналите й пръсти се бореха безуспешно с предпазната закопчалка.

— Ето така. — Той пристъпи напред. Хвана колана с една ръка и се опита да разкопчае катарамата, но езичето заяде. Наложи се да плъзне ръка между колана и неопреновия й костюм, за да успее.

Вдигайки очи, той видя, че погледът на Ева е фиксиран върху лицето му.

— Благодаря, че ме взе — каза тя.

Точно под лявата й вежда имаше капчица вода, една идеална сфера. Той изпита странния порив да приближи устни и да я изпие. Изненадан от мисълта, побърза да й върне колана.

— Няма проблеми.

— Сол — каза тя, сериозността в гласа й го накара да върне погледа си обратно към лицето й. — Исках да те питам нещо.

Той пристъпи от крак на крак, пясъкът под краката му се размърда.

— Обадих се на Кали снощи и й казах, че мисля да остана в Тасмания малко по-дълго. Просто докато си събера мислите. Какво ще кажеш, ако… ако остана в бараката още една седмица? Ще бъде ли проблем?

Неопреновият костюм започна да го стяга около врата и да пречи на дишането му. Искаше му се да разкопчае ципа, да се освободи от проклетото нещо.

Ева явно регистрира колебанието му.

— Само защото Кали смята, че ще бъде страшно заета. Притеснявам се, че ще се чувствам малко като в кафез в нейния апартамент, това е всичко.

Той знаеше, че Ева не може да остане в Уотълбуун много дълго — не и без всичко да се прецака. И без това беше поел прекалено голям риск дотук.

— Виж, Ева — започна той.

Тя наклони глава на една страна и капката вода на веждата й се търкулна към ъгълчето на окото, където остана като сълза.

Въпреки всичките логични мисли в главата, той се улови, че казва:

— Остани колкото имаш нужда.