Луси Кларк
Единствен дъх (31)

30.

Сал завари Ева, стъпила на един стол, докато се опитва да балансира едно радио върху библиотечния рафт. Тя носеше памучна синьо-зелена рокля, пристегната в кръста, краката й бяха боси.

— Успя ли?

Тя се обърна изненадана.

— Сол!

Не бяха се виждали, откакто Кали пристигна преди няколко дни; Сол се опитваше да стои на разстояние.

Радиосигналът изпука и след едно последно навеждане на антената засвири музика.

— Аха! — Ева намали звука, после скочи от стола и го погледна.

Късата й коса изглеждаше сплъстена от морската вода и се виеше около лицето й, а страните й бяха леко порозовели.

— Добре изглеждаш — каза Сол.

— Благодаря. — Тя сведе очи към ръцете си, след това вдигна поглед. — Радвам се да те видя.

Между тях надвисна мълчание. Погледът му се премести към устата на Ева, изследвайки вдлъбнатинката над горната устна. Изпита силен порив да я целуне. Всички причини, които бяха обсъдили — че всеки от тях има нужда от пространство и време — изведнъж го напуснаха, и единственото, за което можеше да мисли, беше колко силно я желае.

— Къде е Кали? — попита той тихо.

— Тук.

Сол вдигна очи и я видя да стои на прага към задната спалня с мокра коса и кърпа в ръката. Местеше поглед между него и Ева, върху лицето й беше изписан неприкрит интерес.

Той отстъпи назад и каза:

— Радвам се да те видя отново в Уотълбуун, Кали.

— Приятно е да съм тук… макар и малко неочаквано.

— Съжалявам за шоуто.

— О, всичко е наред. Мисля, че светът ще преживее и без шоуто на поредната кулинарна знаменитост. А ти как си? Какво става в света на главоногите?

— Тази седмица не е докладвано за никаква гигантска сепия, но продължавам да се надявам. — Той се усмихна.

— За колко време си тук?

— Още три нощи. Летя към Лондон в петък. — Кали погледна към Ева, докато произнасяше това и преметна хавлиената кърпа през облегалката на стола. — Ще отида да взема от онова вино за вечеря, преди магазинът да затвори.

— Ами, добре — кимна Ева. — Искаш ли да вземеш колата?

— Ще повървя. Обичам чистия въздух. Ще се видим по-късно.

Сол се отдръпна, когато Кали мина покрай него и излезе на верандата.

Останаха сами.

Ева се обърна към Сол:

— Питие? Чай? Бира?

— Ако може бира. Но няма да се бавя — имам да оправям някои неща. Минах да ти оставя това — каза той, подавайки й албума със снимки. — Татко спомена, че може да искаш да го разгледаш.

— Много мило от негова страна, че помни.

Той се запита дали няма да е нетърпелива да види снимките на Джексън, но тя не отвори албума веднага. Сложи го на масичката за кафе, после отиде да вземе бира за него и за себе си. Занесоха бутилките до дивана и седнаха; възглавницата се огъна под тях и коленете им се допряха. Но вместо да ги отдръпнат и да се наместят отново, те останаха така.

Сол усещаше силно топлината, която преминаваше между тях, там, където се докосваха. Погледна надолу към коляното й, сякаш да намери източника на топлина. Имаше нещо страшно привлекателно в извивката на коленете й, кожата там беше по-загоряла от останалата. Беше ли намирал коленете й за секси преди?

Песента по радиото свърши и започнаха новини. Той се опита да се заслуша, за да отвлече мислите си от Ева. Имаше репортаж за промени в обезпечаването на социални грижи от страна на държавата, но единственото, за което можеше да мисли, беше как да прокара пръсти по коляното й, да продължи по меката кожа нагоре, която избледняваше към бедрата.

— Закара ли баща си в къщата му?

— Да — отвърна той, като премести крака си и изправи гръб.

— Как е?

Сол отпи глътка бира и накваси гърлото си.

— Каза, че е добре — че бил готов да се върне, но не знам… не съм сигурен, че трябваше да го оставя самичък.

— Има ли приятели наблизо?

— Да, но всички са пияници. Приятели по чашка, с които се виждаше в кръчмата. Сега не може да ходи там. Не и ако говори сериозно, че иска да остане трезвен.

Тя кимна замислено.

— Как се чувстваше тук, на Уотълбуун?

— Добре, струва ми се. Хареса му да е отново до водата. Рибар е, а накрая се установи на сушата. — Той сви рамене. — Предполагам, че животът има начини да те тласне в посока, която не си очаквал — и след това да се чудиш: как, по дяволите, си се озовал там.

Тя се засмя тъжно.

— Познато ми е.

Ева допи бирата си, след това отиде до хладилника. Обърна се към Сол:

— Джексън, още една бира?

Застина мигновено при грешката си, ченето й увисна.

Сол гледаше как червенината се изкачва по страните й. Искаше й се да може да върне тази дума — Джексън — да я преглътне. Но беше прекалено късно. И двамата я чуха.

Името отекна между тях като току-що прозвънвала камбана.

— Съжалявам — каза Ева, ужасена от грешката.

— Недей — усмихна се слабо Сол. — Няма нужда от друга, сега си тръгвам.

Не й се искаше той да си тръгва. Не и така. През изминалите няколко дни й беше липсвала компанията му. Имаше толкова неща, за които искаше да говорят: за проекта му, за гмуркането.

— Имаш ли работа?

Той кимна.

— Първо отивам на източния бряг. Трябва да подредя някои съоръжения.

— Работа на терен?

— Да, искат да направя тест на място.

— За колко време отиваш?

— За няколко дни. Тръгвам утре рано сутринта с моя колега. Ще се върна в четвъртък вечерта.

— Ясно. — Тя хвърли празната бутилка в кошчето за боклук. Знаеше, че трябва да му каже какво става, какво са обсъждали с Кали. Пое си дълбоко дъх и се обърна към него.

— Виж, Сол. Трябва да говоря с теб.

Сигурно бе съзрял нещо в изражението й, защото очите му се разшириха.

— Ще тръгнеш с Кали, нали?

Тя преглътна.

— Обмислям го, да. — Думите увиснаха в къщата като мъгла, поглъщайки цялата останала топлина.

По радиото прозвуча реклама, песничка за записване на шофьорски курсове.

Сол стана и се насочи към вратата, разтърквайки челото си.

— Сол?

— Какво искаш да кажа, Ева? Не искам да си ходиш в Англия, знаеш го. — Тонът му беше равен, нямаше неприязън. — Но не решавам аз.

— Знам. Знам. Аз просто… не съм сигурна какво да правя. — Тя въздъхна, изпускайки парата. Ева беше решителен човек, винаги бе управлявала курса на живота си, вместо да остави живота да я води; или поне беше такава. Сега не знаеше каква е — нито пък какво иска. Бе изгубила увереност в собствената си преценка, един глас в главата й постоянно й се подиграваше: Виж колко много се заблуди по отношение на Джексън!

Тя се мъчеше да се самоубеди да замине с Кали: беше останала тук много по-дълго, отколкото бе планирала; майка й нямаше търпение да я види; а и трябваше най-после да се върне на работа.

Въпреки това изпитваше необяснимо желание да остане: да се събужда на плажа още малко, знаейки, че денят е неин и може да прави каквото поиска. Чувстваше се свързана с Уотълбуун, сякаш част от нея бе пуснала корени тук. Да замине сега означаваше да остави нещо — тя не беше сигурна какво — недовършено.

— Ева — каза той, принуждавайки я да вдигне очи.

Изражението му беше сериозно.

— Разбирам колко трудно трябва да е за теб. Аз съм брат на Джексън и може би се чувстваш виновна заради това. Знам, че аз се чувствам виновен. Но има нещо между нас. Мога да го усетя и не искам да се отказвам от него. Ако заминеш с Кали, никога няма да разберем. Няма да си ни дала шанс. — Той се взря в нея немигащо. — След онова, което се случи преди, си обещах винаги да съм честен с теб. Което означава да съм честен и сега — влюбен съм в теб.

Топлина обля кожата й. Тя чуваше биенето на сърцето си. Той е влюбен в мен. Главата й се изпълни с образи на Джексън как й казва, че я обича: в един препълнен автобус с мокър чадър, стиснат между коленете му; по време на обяд при майка й, докато реже говеждото; в леглото, когато целува голия й глезен.

Ева се поколеба, не знаеше какво да каже.

Сол я гледаше внимателно.

— Аз… — Тя явно не можеше да намери думи. Устните й се отвориха и затвориха отново, като риба на сухо. — Разбирам.

Погледът на Сол се сведе към земята. Той прокара ръка през косата си и издиша шумно, сякаш изтласкваше нещо остро от гърдите си.

— Връщам се в четвъртък вечерта. Предполагам, че ще ми кажеш тогава, ако заминаваш.

— Добре — кимна тя и той си тръгна.

* * *

Следващия следобед Кали измъкна подноса на скарата с дрънчене и изтръска препечените филийки в две чинии. От край време това беше любимата им храна и тя си помисли, че може би Ева ще намери някакво успокоение в тях.

— Конфитюр или фъстъчено масло?

— Каквото и да е — отвърна Ева разсеяно. Тя разглеждаше албума със снимки, който Сол бе донесъл; устните й бяха здраво стиснати, докато поглъщаше всяка снимка.

Кали донесе конфитюра и развъртя капачката. Намаза черното френско грозде в краищата на филийката и се замисли за Сол и Ева. Беше видяла начина, по който се гледаха вчера, преди да осъзнаят, че тя е на прага. Ева й разказа какво е казал Сол след това — че е влюбен в нея — но Кали не можа да разбере какво изпитва Ева към него.

Кали харесваше Сол; смяташе, че е мъж с много качества и й се искаше именно него да бе срещнала Ева преди две години, а не Джексън. Но не можеше да не си мисли, че ще е много по-лесно, ако Ева се върне в Лондон и се откаже от Уотълбуун. И от Сол.

Тя наряза филийките на триъгълници и занесе чиниите до дивана, където чакаха чашите с чай.

— Има ли хубави снимки?

— Благодаря. — Ева взе филийката си. — Няколко. Виж тази. — Тя вдигна албума с една ръка и поднесе филийката към устата си с другата.

Ето ги братята като тийнейджъри — в мърляви дънки, голи до кръста и на скейтбордове.

— Фаза „Кърт Кобейн“ — каза Кали, гледайки дългите им до раменете коси и мрачни лица.

Ева прелисти няколко страници, тук вече момчетата бяха по-големи, към двадесетгодишни: Джексън правеше знака на мира в средата на една тълпа; те двамата, изпълняващи задно салто от лодка, ребрата им бяха изпъкнали, докато се извиваха в дъга.

Кали се пресегна за чая си и докато го правеше, някакви снимки на следващата страница привлякоха вниманието й. Тя спря и се наведе по-близо към албума.

— Колко странно.

Ева я погледна.

— Какво?

Кали се бе съсредоточила върху снимка на жена, която Сол беше прегърнал през кръста.

— Сигурна съм, че я познавам.

Тя дръпна албума към себе си. Сол трябва да е бил към двадесет и петгодишен по онова време — върху челото му имаше няколко бръчици, а косата му беше подстригана по-късо. После погледът й се върна към жената.

— Опитвам се да си спомня откъде я знам… Може би съм работила с нея — каза тя и забарабани с пръсти по бедрото си. — Да, точно така. Беше клиентка на Джексън.

— Не е възможно.

— Сигурна съм — каза Кали, вече напълно убедена. — Запознах се с нея във „Вернадорс“. Джексън беше на служебна вечеря с нея. Това беше, когато ядох онези ужасни миди — казах ти за това. — Кали си спомни червената лисича коса на жената, която тя носеше пусната върху раменете. — Определено е същата.

— Не може да бъде — повтори упорито Ева и Кали вдигна очи.

— Жената на тази снимка е Джинет.

 

 

Ева чакаше, пулсът й тиктакаше в гърлото, когато Кали се взря във фотографията отново.

Когато най-после откъсна поглед и заговори, думите излязоха внимателни и точни, сякаш знаеше, че ще подпалят фитила.

— Сигурна съм, Ева. Срещала съм тази жена.

Цялата кръв се отдръпна от главата на Ева, тя имаше чувството, че диванът поддава под нея.

— Не…

— Съжалявам. Много съжалявам. Джексън вечеряше с нея.

— Тогава… значи Джинет е била в Англия. Но тя каза, че никога не е идвала… Каза ми, че дори не е знаела къде е бил Джексън.

Кали разтвори ръце:

— Значи е излъгала.

Ева притисна пръсти към устата си, мислите й се пръснаха. Ако Джинет и Джексън са се виждали в Лондон, дали още са имали връзка? Знаела ли е Джинет за Ева през цялото време? Тя попита задъхано:

— Видяла си ги заедно? Само двамата?

— Седяха в дъното на ресторанта, близо до пианото. Но, казано честно, Ева, не мисля, че се случваше нещо особено. Просто седяха там и се хранеха.

— И той те видя? Ти говори с Джексън?

Тя кимна.

— Когато влязох, само му помахах, тъй като седяхме в двата края на залата. Но отидох при него по-късно. Джексън я представи. Каза, че е клиентка. Не мисля, че спомена името й.

— Той как се държеше? — попита Ева, ръцете й сновяха напред-назад по ръба на деколтето. — Видя ли ти се нервен?

Кали вдигна очи към тавана, опитвайки се да се концентрира.

— Не мога да си спомня. Не мисля. Може би… Не, всъщност не знам. По дяволите, съжалявам.

— Ами тя? Тя каза ли нещо?

— Тя не говореше. Изглеждаше малко хладна, струва ми се. Просто се облегна назад, гледаше ме.

— Кога беше това?

— Когато приключвахме снимките на шоуто, което означава, че е било краят на ноември. — Тя помисли за момент, прокарвайки пръсти по устните си. — Точно така — беше точно след рождения ден на Дейвид. Значи е било 27 ноември.

Ева си спомни вечерта. Беше няколко дена преди да тръгнат към Дорсет. Беше си легнала, когато Джексън се прибра. Докато се събличаше, той спомена, че са се засекли с Кали във „Вернадорс“. Ева дори не попита как е минала вечерята с клиента му. Бяха говорили няколко минути, след което той се пъхна в леглото, притисна тялото си към нейното и те заспаха, събуждайки се на сутринта в прегръдките си.

— Какво мислиш? — попита Кали.

— Не знам. Не знам. — Ева стана и започна да обикаля стаята. — Може би още са били заедно. — Само произнасянето на тези думи накара мускулите в гърлото й да се свият. Тя беше повярвала, че Джексън я е обичал, точно както бе казал Дирк. Но може би Дирк е грешал.

— Мислиш ли, че Джинет е знаела за теб през цялото време?

Ева понечи да каже „не“, но после се поколеба. Спомни си реакцията на Джинет, когато отиде в Уорингтън. Прехвърли през ума си всяка подробност от онази среща. Сега й се видя доста странно, че Джинет е задала само няколко въпроса. Би било естествено да иска да знае защо Джексън се е оженил за Ева, колко време са били заедно, дали й е говорил за живота си в Тасмания. Спомни си колко бързаше Джинет да каже, че е била неговата първа съпруга, сякаш е чакала възможността да се докаже.

Гърлото на Ева пресъхна. Тя отиде до мивката, наля си чаша вода и я пресуши бързо, като кашляше.

— Ева? Добре ли си?

Тя поклати глава.

— Не разбирам какво означава това. Защо Джинет е била в Лондон? Били ли са още заедно?

До преди малко Ева твърдо беше решила да остави всички въпроси за Джексън и да се фокусира върху единственото нещо, което знаеше: че Джексън я е обичал. Но да чуе това беше като разкъсване на шевове, под които се открива инфектирана рана.

— Знаеш как можем да разберем, нали?

Да, помисли си Ева. Знам.

* * *

Сол опъна неговата тента до предния фар, забивайки едно колче в твърдата земя с пета.

— Готови сме — извика Том, колегата му от лабораторията, докато подклаждаше огъня. Бяха решили да останат на лагер тук, тъй като най-близкият хотел се намираше на повече от тридесет километра на юг. Освен това по този начин се намираха точно до водата, готови да се заловят за работа от сутринта.

Когато мобилният телефон на Том иззвъня, той го измъкна от джоба си и лицето му се опъна в усмивка:

— Здрасти, Тина! Как е положението? — Той се отдалечи малко, за да говори насаме с гаджето си.

Сол се чувстваше разбит. Беше станал в пет, за да хване първия ферибот от Уотълбуун, а след това трябваше да се отбие в лабораторията и да вземе последните елементи от оборудването, преди да го изстреля към източния бряг. Те бяха във водата по пладне и направиха три гмуркания на различни места. Шефът им щеше да бъде доволен, защото намериха точно това, за което бяха дошли: редици от яйца на южни калмари, сгушени в морската зостера. Те снеха координатите с джипиеса и даже имаха време да си хванат няколко риби за вечеря. Рибата беше изчистена и увита във фолио, готова да бъде метната в огъня с тенджера с паста. Идеалната лагерна храна, помисли си Сол. Бърза и лесна.

Той заби последното колче, ядосан, че е забравил раницата си с дрехите и спалния чувал. Спомняше си точно къде ги е оставил — съвсем до вратата, така че беше минал покрай тях на излизане.

Той вдигна покривалото и след това се върна да вземе тенджерата. Докато вървеше, улови с периферното си зрение някаква светлина.

Обърна се към нея и краката му се понесоха, още преди мозъкът му да е направил връзка със случващото се. Искра от лагерния им огън беше подпалила лободата до него, сухите листа горяха. Той действаше по инстинкт, тъпчейки пламъците. Те ближеха глезените му и всеки път, когато вдигнеше крак, сякаш се връщаха по-високи.

— Исусе Христе — изпъшка той, когато усети топлината срещу кожата си. Накрая успя да потуши пламъците и скоро всичко, което остана, беше парче овъглена земя.

Той разбута дървата с една пръчка, за да задържи огъня в средата, след това се наведе да инспектира опърлените косъмчета над глезена си. Боже, миризмата! Вдигайки крака си, видя, че ходилото на дясната му обувка е почерняло. Когато опипа мястото, където гумата се беше стопила и изтъняла, някакъв спомен в главата му се размърда, опитвайки се да излезе на повърхността.

Той си помисли за деня на горския пожар, когато пушекът се издигаше на талази в небето. Беше намерил Джексън и Джинет в бунгалото, невъзмутими и дезинтересирани от драмата навън. Може би подчертано невъзмутими? След това се сети за кошмарите, които Джексън е имал като вече зрял мъж, онези, за които Ева спомена, как сънувал, че претърсва горящата гора да търси майка си и се е събуждал, кашлящ и давещ се.

Сол се загледа в нажежената червена яма на лагерния огън. Кожата му стана гореща, когато започна да вижда това, което всъщност си е било там през цялото време.