Луси Кларк
Единствен дъх (22)

21.

Те летяха по магистралата в шибащия дъжд, колелата на пикапа изхвърляха встрани потоци вода.

Въдиците подскачаха и играеха в багажника, макарите тракаха една в друга. Ева гледаше през замъгления прозорец към ширналия се Грейт Лейк^[1], с набръчкана от дъжда и вятъра повърхност.

Пътят до дома на Джинет в Уорингтън беше повече от четиристотин километра. Тя си помисли, че ако картата на Тасмания прилича на сърце, те са по траекторията на стрела, изстреляна диагонално през центъра му.

Ева беше видяла малко от Тасмания, с изключение на обградения от вода остров Уотълбуун, но не си даваше труд да забележи малките градчета, осеяли околността, или сенките на планините в далечината. Искаше само да стигнат там. Да приключи с това.

Тя прокара пръст по вентилатора на пикапа, избърсвайки праха и разкривайки гладката пластмаса отдолу. Бяха тръгнали вчера вечерта и си бяха взели стаи в един мотел, за да си починат, но тя почти не беше спала, все същите кошмари връхлитаха безспир сънищата й. Така, вперила очи в червените цифри на часовника върху нощното шкафче, беше дочакала идването на утрото.

Сол я погледна.

— Добре ли си?

Тя примигна и дръпна ръката си, избърсвайки я в дънките. Чувстваше се възбудена, на ръба. Не трябваше да пие онова еспресо на бензиностанцията, но имаше нужда от нещо, което да прогони умората й.

— Добре съм — каза тя. Разтърка очи с основата на дланите си и след това се протегна, пръстите й докоснаха тавана на купето. Тя се завъртя в седалката си и го погледна. — Смяташ ли, че върша правилното нещо?

— Какво имаш предвид?

— Това, че отивам в къщата на Джинет. Че ще й кажа за Джексън.

Той не отмести очи от пътя, когато отговори:

— Защо искаш да се срещнеш с нея?

Тя притисна пръсти към слепоочията си. Идеята я измъчваше от дни, но единственото, което знаеше, беше че трябва да го направи.

— Трябва да се срещна с нея, за да разбера защо се е оженил за мен.

— В такъв случай това е правилното нещо.

Ева облегна глава назад в седалката си.

— Но дали е честно спрямо Джинет? Тя няма представа, че Джексън се е оженил за мен. И аз ще бъда тази, която ще й го изтърси.

— Просто ще й кажеш истината.

— Трябва ли?

— Ти какво щеше да предпочетеш? Да знаеш всичко, което знаеш сега, или да си в неведение?

 

 

Пейзажът се промени от равни поля до остри планини, докато пътят се катереше по тясното стръмно шосе с остри завои. Вода се лееше от тъмните гранитни склонове и от дърветата, отрупани с мъх.

По някое време мобилният телефон на Сол иззвъня, но той го остави, когато видя, че е баща му. Не искаше да се налага да му казва, че седи в пикапа до Ева и са на път да се срещнат с Джинет. Знаеше точно какво би казал старецът за това. Щеше да му се обади по-късно тази вечер и да се разберат да се отбие за ден-два. Последния път, когато Сол ходи при него, провери контейнерите, и от всичките празни бутилки му стана ясно, че Дирк здравата е загазил. Би трябвало да го посещава всеки ден, но адски го депресираше да вижда баща си по този начин.

Час по-късно пътят взе да се спуска по склонове и зелени пасища, разкривайки пасторални картини със стада говеда, свити едно до друго в дъжда. Ева се взираше в прелитащите зад стъклата поля. Тя изглеждаше изтощена, очите й бяха оградени от тъмни сенки. Прииска му се да вземе ръката й в своята, да й каже, че всичко ще бъде наред. Но не можеше. Целувката на лодката сега беше само спомен, за който не се говори. Запита се дали Ева съжаляваше за нея, или я прехвърляше в ума си в тихите моменти на деня, както той правеше.

Внезапно тя го погледна, челото й се намръщи.

— Джинет дойде ли на помена?

— На помена за Джексън? — попита той с известно закъснение, докато въпросът й стигне до съзнанието му. — Да, дойде.

По лицето й премина болка. Беше разбираемо: Ева бе изминала целия път до Тасмания, така че да може да скърби със семейството на Джексън, а сега изглеждаше, сякаш те вече са споделили своята скръб с Джинет.

— Тя държа ли реч? Каза ли нещо?

— Не. Само татко каза няколко думи. Приключихме бързо. Над планината се спуснаха облаци. На всички им беше студено.

Един пикап профуча в обратната посока в облак от кални пръски. След което пътят отново беше празен. Ламаринени заслони за говеда и случайни чифлици бяха единственото, което нарушаваше ширналата се безкрайна зеленина от двете им страни.

— Тя доведе ли Кайл?

— Не. Пристигна сама. Повечето хора отидоха в кръчмата за по едно питие след това… но Джинет не дойде.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че й е било трудно. Всички знаеха, че с Джексън са разделени. Може би не се е чувствала… един вид не е имала право, или нещо такова.

— Плака ли?

Сол се огледа изненадан.

— Съжалявам. Просто искам да знам колкото се може повече.

Той въздъхна.

— Да, плака. Всъщност, хлипаше. — Той си помисли за Джинет, застанала встрани от тълпата, притисната към парапета на върха на Маунт Уелингтън. Изглеждаше, сякаш ще го изпусне, заровила лице в шепите си, разтърсвана от ридания, които звучаха толкова грубо, че караха всички да гледат към земята.

— Баща ти разбираше ли се с нея?

— Всъщност, не. Мисля, че се възмущаваше от нея, че е застанала между мен и Джексън.

— Двамата сте се влюбили в една и съща жена — произнесе тя толкова тихо, почти сякаш говореше на себе си.

След миг погледна към Сол и попита:

— Защо ме караш при нея?

От начина, по който го гледаше, той можеше да предположи какво си мисли. Но той не го направи, защото още хранеше романтични чувства към Джинет.

— Карам те, защото ти ме помоли — отвърна той просто.

 

 

— Ето че пристигнахме — обяви Сол някое време по-късно.

Те завиха в покрита с чакъл алея и спряха до бял Форд с изцапани номера. Дъждът беше спрял, но по алеята трептяха локви, а от листата се плъзгаха тежки капки. Къщата беше скромна едноетажна постройка с малка градина. На ливадата се виждаше синя пластмасова пързалка със счупено долно стъпало.

Сол изключи двигателя и разкопча предпазния си колан.

— Готова ли си?

Ева не помръдна. Взираше се в къщата, където някога бе живял Джексън със съпругата си и сина си. Изглеждаше невъзможно тези четири стени да съдържат такава огромна, и все пак скрита част от неговата история.

Може би щеше да е по-добре Джинет да си останеше един неясен, смътен образ в съзнанието й, а не реален, с който трябваше да се помири. Тя се опита да игнорира съмнението и безпокойството, които вееха през ума й като горещ вятър. Бяха били целия този път; трябваше да го направи.

Въпреки това ужасът я приковаваше към седалката.

— Аз… мисля, че не мога. — Думите прозвучаха невероятно слаби, но тя осъзна, че са истина.

— Ева?

Дъхът й прозвуча накъсано, когато произнесе:

— Може ли да си вървим? Съжалявам, просто искам да си тръгнем.

— Но ние току-що…

— Моля те — започна тя с толкова отчаян глас, че едва разпозна, че е нейният.

Сол се пресегна към ключа в запалителя, но нещо го накара да спре.

Тя проследи погледа му и видя, че гледа към входната врата, откъдето една жена на възрастта на Ева току-що беше излязла. Косата й беше тъмночервена; жената беше облечена в дънки и голяма тениска, която висеше от слабите й рамене. Краката й бяха боси. Тя се взираше в пикапа, скръстила ръце, опитвайки се да разбере защо е там.

Очите й се разшириха от изненада, когато Сол излезе от пикапа. Тя отпусна ръце и докосна косата си. Усмихна се леко, срамежлив, объркан поглед. Ева едва тогава осъзна колко красива трябва да е била някога.

— Сол? — каза Джинет. — Какво правиш тук?

— Съжалявам за неочакваната поява. Тук съм с… една приятелка — каза той, поглеждайки към Ева.

Ева знаеше, че трябва да излезе от колата, но краката й сякаш не работеха. Дланите й бяха потни и тя ги притисна към бедрата си. Можеше да почувства топлината им през дънките. Това е съпругата му. Майката на неговото дете.

Сол пристъпи към пикапа.

— Ева?

Тя нямаше избор. Пое си дълбоко въздух, отвори вратата и излезе. Не видя тъмната локва на алеята и кракът й цопна в нея, студената вода проникна в сандалите й. Тя отстъпи бързо встрани, почувства се унижена.

Когато вдигна очи, не прочете топлина в изражението на Джинет. Ева се опита да разтегне устните си в усмивка, но усещаше лицето си замръзнало. Двете жени се взираха една в друга.

Сол бе този, който наруши мълчанието.

— Джинет, това е Ева. Тя иска да говори с теб за Джексън.

* * *

Имах кошмари за теб и Джинет, че се срещате. Те започнаха в седмиците преди нашата сватба. Представях си те как идваш до олтара в красива бяла рокля, а светлината от прозорците със стъклописи играе по годежния ти пръстен. Но след това, когато повдигах воала ти, видях лицето на Джинет, не твоето.

Заради този кошмар те помолих да не носиш воал в сватбения ден. Казах ти, че според мен са малко старомодни… спомняш ли си?

Представата за среща между теб и Джинет преследваше не само сънищата ми. Готвех бъркани яйца една вечер, когато ти се прибра от късна смяна. Бърбореше без прекъсване, както винаги след работа, и ми каза, че е дошла нова сестра — Джинет.

Спрях да бъркам. Главата ми се замая и ми стана горещо, сякаш бях вдигнал температура.

— Как изглежда?

— Как изглежда ли? — повтори ти зад мен весело.

Поправих се веднага.

— Искам да кажа: стара ли е, млада ли е?

— Предполагам, че е на моята възраст.

Яйцата започнаха да залепват по тигана, но не се сещах да ги разбъркам, нито да изключа газта. Отне ми цялата възможна концентрация да произнеса следващите две думи:

— Откъде е?

Ти мълча дълго, преди накрая да произнесеш:

— От Лийдс.

Разсмях се. Всъщност се разсмях от облекчение.

— Какво? — попита ме ти и дойде до мен, така че да виждаш лицето ми.

— Съжалявам — промърморих и изключих котлона. — Днес беше напрегнато в работата. Просто не ми обръщай внимание. — Проврях ръце около кръста ти и те целунах по врата. — Единственото, което трябва да знаеш, е колко съм щастлив, че си вкъщи.

Когато те взех в ръце, знаех, че ще направя всичко, за да попреча на теб и Джинет да се срещнете.

Всичко.