Луси Кларк
Единствен дъх (10)

9.

Седмица по-късно Ева се беше облегнала на затопления от слънцето капак на колата си, гледайки ферибота на остров Уотълбуун да пори вълните към брега. Кали беше на борда. Беше долетяла от Англия, за да прекара няколко нощи тук, преди да отпътуват за Мелбърн заедно.

Докато чакаше, Ева завъртя брачната халка между пръстите си. След това я извади и я наклони към слънцето, за да прочете гравирания надпис.

Сега и завинаги.

Днес трябваше да е първата годишнина от сватбата им. Колко кратко се оказа това „завинаги“. Тя притисна пръстена към устните си, усещайки гладката топлина на метала.

Месеци преди това Джексън беше уредил да прекарат годишнината си в Кулата на фара в Дорсет. Бяха отседнали там за сватбената нощ, смеейки се, докато изкачваха спираловидното стълбище към стаята с остъкления купол, а шлейфът на роклята й шумолеше тихо зад нея. Пиха шампанско и гледаха звездите, проблясващи през оберлихта.

Но тази вечер осветената от звезди стая на върха на фара щеше да бъде празна.

Двигателите разпениха водата, когато фериботът влезе в пристанището, силната миризма на дизел се изви във въздуха. Силно подсвирване с уста накара Ева да вдигне очи. Кали стоеше на палубата с тъмни очила и й махаше с две ръце.

Ева сложи халката си отново. След това си пое дълбоко въздух, изтрака с токове и отдаде чест.

Видя, че Кали отмята назад глава и се смее.

Не след дълго пътниците слязоха и Ева се втурна напред да прегърне приятелката си.

— Толкова се радвам, че те виждам — каза Кали, задържайки ръцете на Ева, когато двете отстъпиха и се погледнаха.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук! Как мина полетът? Сигурно си разбита.

— Добре съм. Идеално. А ти? Искам да чуя всичко. Как е в Тасмания?

Това да види Кали тук — някой, който я познаваше толкова добре, толкова верен, толкова близък — развърза в душата на Ева нещо, което тя се беше мъчила да не показва. Без предупреждение усмивката й угасна и сълзи изпълниха очите й.

Кали сложи ръка на рамото й.

— Скъпа, какво има?

— Нищо — отвърна тя, попивайки с ръкав лицето си. — Съжалявам. Просто съм щастлива, че те виждам!

— Сълзи от радост? — Кали избута тъмните очила върху косата си и я погледна.

Ева беше планирала да каже на Кали за бебето, след като имат шанс да си поговорят. Но сега Кали я фиксира с бледия си поглед и Ева знаеше, че ще трябва да й каже още тук, докато колите от ферибота пълзяха покрай тях.

Тя прочисти гърлото си и се размърда.

— О, Боже! — Кали притисна ръка към устата си. — Бременна си, нали?

 

 

Те не се върнаха в бараката веднага. Кали настоя да направят обиколка.

— Мисля, че е насам — каза тя, посочвайки едно отклонение.

— Ще ми кажеш ли накъде всъщност карам? — попита Ева, като обърна по един непавиран път. Когато се понесоха по него, зад тях се изви облак прах.

— Не. Изненада е. Ще разбереш, когато пристигнем.

— Тук си едва от час, а вече ми заповядваш. — Ева премина на по-ниска предавка, когато пътят стана по-стръмен, преминавайки през гора от каучукови дървета. — Откъде знаеш накъде води този път?

— Проучих. Знаеш, че не си почивам. Информацията е моят сън.

Ева намали малко, кимайки надясно:

— Кенгуру.

Застанало покрай пътя, кенгуруто ги гледаше с големи кафяви очи. След това в миг прекоси пътя и изчезна в храстите, тежката му опашка тупаше по земята. Кали се усмихна.

— Боже, имам чувството, че съм на милион километри от живота в Лондон.

Те продължиха на юг още пет-шест километра, преди дърветата да се разредят.

— Ето го морето — каза Ева, гледайки на запад над дивите, обрасли с шубраци хълмове, които се спускаха към морето. — Още не съм излизала толкова далеч.

— Почти стигнахме. — Кали се изви в седалката си да погледне по-добре Ева. — Още не мога да повярвам. В корема си носиш човек. Човек, Ева. Който живее в теб.

Кали не можеше да има деца. Беше диагностицирана с ендометриоза на седемнадесет години и въпреки последващото лечение гинекологът й даваше много малки шансове да забременее някога. Кали винаги бе твърдяла, че и без това не иска деца и Ева разбираше защо има нужда да повярва в това.

Но същевременно от всички нейни приятелки Кали бе тази, която най-много се интересуваше от нейната работа като акушерка. Задаваше въпроси за всичко, искаше да знае какво се е случило с жената, родила преждевременно близнаци, или бременното момиче, което отказваше лечение против рак, или жената, пометнала четири пъти. Тя обичаше да слуша историите на другите и Ева тайно се надяваше, че един ден Кали ще има своя собствена история, която да разказва.

— Различно ли се чувстваш? — попита Кали. — Сигурно. Гади ли ти се сутрин? Имаш ли огромен апетит?

— Не, нямам апетит. И вместо сутрин, ми се гади вечер.

— Може ли да те пипна? — попита Кали.

— Разбира се, но още няма нищо за напипване.

Кали се пресегна и сложи ръка върху корема на Ева.

Ева гледаше в пътя напред, внезапна вълна от емоции се надигна в гърлото й.

— Усещаш ли ритане?

Тя преглътна.

— Още е малко рано.

— Невероятно, нали? — Гласът на Кали беше изпълнен с удивление.

Ева стисна устни, кимайки. Но както шофираше, сълзите започнаха да се търкалят надолу по бузите й.

— Ева?

— Съжалявам. — Тя вдигна едната си ръка от волана и избърса лицето си. — Аз просто… Толкова много ми се искаше той да е тук сега, Кали. Трябваше да е тук.

— Знам, скъпа. Знам. Хайде, спри тук.

Ева сви встрани от пътя, а сълзите обливаха лицето й. Тя притисна длани към очите си.

— Не мога да направя това без него.

— Можеш! Знам, че можеш.

Хлипове разтърсиха тялото й, докато си мислеше за всичко онова, което Джексън ще изпусне: да присъства на раждането; да види първите стъпки на бебето; да прекоси на пръсти стаята, за да остави коледен подарък под елхата; да заведе детето си на училище в първия учебен ден. Щеше да има хиляди важни моменти, а той нямаше да бъде тук… за никой от тях.

— Не си сама, Ева. Аз ще бъда с теб, на всяка крачка. Нали? Знам, че този, когото искаш, е Джексън, и че случилото се с него е отвратително и нечестно, и такава ужасна загуба… но той не е мъртъв, Ева. Не напълно. Той продължава да е с теб. Гледа те. — Тя направи пауза. — И ти го знаеш най-добре от всички, нали?

Ева примига, гледайки я.

Кали допря длани до корема й.

— Джаксън ти е оставил това. То е дар.

Ева почувства топлината на ръцете й, отпуснати върху малкия живот, който растеше в нея, и си помисли: това е дар.

Тя изтри лицето си с ръкав, след това изправи рамене, и се опита да се стегне. Пресегна се да запали двигателя, но Кали каза:

— Всъщност, вече пристигнахме.

Ева проследи посоката, в която Кали сочеше.

Дъхът й спря: пред тях на върха на скалата се издигаше гордо бял фар, западната му страна пламтеше в топло жълто на късното следобедно слънце.

Кали каза:

— Знам, че това не е Кулата с фара в Дорсет и аз не съм сто осемдесет и пет сантиметров тасманиец, но имам бутилка шампанско в куфара. Така че какво ще кажеш за едно — малко — питие с мен под фара?

Ева притисна ръка към устата си. Тя погледна Кали и поклати глава.

— Спомнила си си.

— Честита годишнина, скъпа.

 

 

Върнаха се в бараката, чувстваха се обрулени от вятъра и уморени.

— Това той ли е?

Ева проследи погледа й към плитчината, където стоеше Сол. Двамата не бяха говорили от вечерята в къщата му и тя си спомни неопределеното чувство, което пропълзя по кожата й, докато стояха заедно на брега след това.

— Да. Това е Сол.

— Отчужденият брат — каза Кали, повдигайки вежди. — Какъв е? Той е по-млад, нали?

— Да, с две и половина години.

— Знае ли, че ще става чичо?

— Да, но не мисля, че ще ми организира бебешко парти.

— О?

Ева й разказа за странната сдържаност на Сол, докато вървяха по брега към него.

— Не мога да го разбера, Кали. Предложи ми да остана в бараката… но в същото време като че ли не иска да съм тук. Никога не се отбива да ме види или да попита как се чувствам за бебето. Дори не се интересува от живота на Джексън в Лондон.

— Мислиш ли, че е заради случилото се между тях?

Ева вдигна рамене.

— Може би се чувства виновен. Сол така и не се извинил — а сега е прекалено късно да оправи нещата.

Няколко минути по-късно стигнаха до Сол, който беше нагазил в плитчината и човъркаше в скалата с нож. Виждайки Ева и Кали, той спря работата си и излезе на брега.

— Приятно ми е — кимна към Кали, когато Ева я представи. — Бих ви подал ръка, но… — Той вдигна мокрите си ръце, покрити с черупки и мръсотии.

— Какво събирате? — попита Ева.

— Стриди.

— За ядене?

Той кимна, после измъкна една от мрежестата торба, преметната през ръката му.

— Искате ли?

Ева погледна Кали, после отвърна:

— Окей.

Сол извади малко ножче от джоба на шортите си, освободи острието и натисна върха му в еластичната връзка на черупката. После го завъртя, за да я разтвори. Когато успя, я задържа в дланта си и прокара ножа под мускулната част, за да отлепи лъскавото месо.

— Ракообразните не са ли забранени за бременни? — попита Кали.

— Тези не могат да бъдат по-пресни — отвърна Ева, — така че са напълно безопасни.

— Само защото си акушерка, не искам да караш през просото и да проявяваш нехайство.

Ева се усмихна. Тя взе стридата от Сол, сложи я на езика си и я глътна цялата. Вкусът беше лек, освежаващо студен, с дъх на море.

Сол извади друга от торбата и вкара ножа в нея, след което я подаде на Кали.

— Значи току-що сте пристигнали?

— Да, преди няколко часа — отвърна тя, вземайки стридата. — Тук съм за четири дни, след което ще отпътуваме за Мелбърн.

— Кали ще работи по телевизионно шоу там — обясни Ева.

— Отвратително шоу — добави Кали. — Имаме един прочут готвач, който ходи в домовете на хората и съобразява какво може да приготви от продуктите в шкафовете и хладилниците им — след което обядва със семейството.

— Мелбърн е хубав град — каза им Сол. — Може би ще прекарате хубаво.

— Познавате ли го добре? — попита Кали.

— Следвал съм там.

— О, като Джексън — каза Ева. — Не знаех, че двамата сте учили в един и същ университет. По едно и също време ли?

Челото на Сол се набръчка.

— Той не е следвал там.

— Моля?

— Живя в Мелбърн известно време — каза й Сол, избърсвайки ръце в задните джобове на шортите си, — но работеше.

По шията й се разля бавна топлина и се издигна към страните й. Погрешно ли беше разбрала? Тя беше сигурна, че това беше Мелбърн. Не й харесваше да мисли, че някакви детайли от живота му й се изплъзват — или че Сол може да се усъмни доколко добре е познавала съпруга си. Тя прехвърли празната скаридена черупка между пръстите си и запита възможно най-небрежно:

— Тогава къде е получил научната си степен?

Върху лицето на Сол се появи озадачено изражение.

— Не е получавал. Джексън никога не е ходил в колеж.

— Разбира се, че е ходил. Има степен по морска биология. — Това беше едно от първите неща, за които говориха, когато се запознаха в самолета. Тя нямаше представа защо Сол мисли другояче.

Сол бавно поклати глава.

— Не. Той работи в Мелбърн няколко години, но не е учил там. Нито пък някъде другаде.

Ева се обърна към Кали, не можеше да проумее този абсурден разговор. Но Кали наблюдаваше Сол внимателно, сякаш размишлявайки над това, което той казваше.

Топлината сега нахлу в бузите й. Как би могъл Сол да знае какво е правил Джексън? Той с радост бе отрязал Джексън от живота си преди години… така че какви ли отношения трябва да са имали преди това? Пръстите й се стегнаха около стридената черупка и назъбените ръбове се врязаха в дланта й. Единственото, което знаеше, беше че трябва да прекрати този разговор веднага и да се махне от Сол. Тя направи всичко възможно да се усмихне, когато произнесе:

— Трябва нещо да сме се объркали.

— Да — отстъпи той бързо.

— Това беше странно — каза Кали няколко минути по-късно, когато с Ева тръгнаха по брега. — Какво мислиш?

— Не знам. — Ева поклати глава.

— Мислиш ли, че… е възможно Сол… да е прав?

Ева усети как настръхва.

— Какво, че Джексън не е завършил университет? Че си го е измислил?

— Не, не казвам това! Имам предвид… възможно ли е да е станало недоразумение?

— Как може да не разбереш дали съпругът ти е ходил в колеж, или не? Наистина, Джексън не използва познанията си по морска биология, но само защото не живеехме близо до брега.

— Така е. — Кали я хвана под ръка. — Сол просто е сгрешил. Ти каза, че не са били близки. Аз не бих се притеснявала за това.

Ева кимна, но докато вървяха към бараката, тя гледаше Кали, и можеше да каже, че мислите й продължават да се въртят около разговора със Сол, и че я гложди съмнение.

* * *

Никога не бях сигурен какво е мнението на Кали за мен. Мисля, че мъжете винаги са нервни по отношение на най-добрата приятелка — тя знаеше всичко за теб много преди аз да вляза в живота ти.

Лично аз харесвах Кали. Тя ти беше добра приятелка — вярна, подкрепяща, мила — а точно това е от значение. Но тя всъщност никога не ме обикна, виждах го ясно.

Вечерта, когато с теб се сгодихме, поканихме приятели да отпразнуваме събитието. Аз вземах втора бутилка шампанско от хладилника, когато Кали дойде с поднос празни чаши. Не бях говорил с нея до този момент. Тя остави подноса, след това се облегна на мивката, очите й блестяха, когато каза: Трябва да си на седмото небе!

Помислих си, че забележката е странна. Не „Поздравления!“ или „Двамата трябва да сте на седмото небе!“. Усмихнах се, когато казах: Така се чувствам. Аз съм най-големият късметлия в града.

Кали не каза нищо.

Предполагам, че сигурно изглежда прибързано — чух се да добавям в тишината — но знаете ли, чувствам, че е правилно. Когато тя продължи да не казва нищо, аз продължих: Ева е изумителна. Буквално изумителна. Не знам какво съм направил, за да я заслужа. — Поех си дълбоко въздух и казах на Кали онова, в което исках да повярвам най-много от всичко: Ще направя Ева щастлива.

Тя ме прикова със студения си поглед и произнесе: Наистина се надявам да го направите.

После излезе от кухнята, а аз останах там с бутилката шампанско. Празничното ми настроение напълно се бе изпарило. В този момент знаех, че Кали винаги ще ме държи под око, за да е сигурна, че не съм те наранил.

Последния път, когато я видях, беше в един ресторант в Лондон. Но тя определено не ме следеше достатъчно зорко онази вечер.