Луси Кларк
Единствен дъх (28)

27.

Сол и Дирк продължиха да говорят, а Ева пъхна ръце под бедрата си, притискайки ги, за да спрат да треперят. Тя се съсредоточи върху това да регулира дишането си и да се отърси от зловещото усещане, че Джексън е там и ги наблюдава.

Вина. Това караше мозъка й да й играе номера. Тя изпитваше вина за чувствата си към Сол, сякаш бидейки с него — позволявайки си да е щастлива — изменяше на Джексън. Слепоочията й затуптяха и тя усети как челото й се стяга и напрежението се спуска надолу към очните ябълки.

— Ева?

Дирк й казваше нещо в момента и тя се обърна към него, клатейки глава.

— Моля?

— Питах те дали ти липсва работата. Акушерка си, нали?

— Да. — Тя се размърда и издърпа ръцете си в скута си. — Наистина ми липсва. Много — каза тя, осъзнавайки колко е вярно. — Но се нуждаех от почивка.

— Винаги ли си искала да бъдеш акушерка?

— Не, всъщност не. Тренирах като парамедик в началото, но разбрах, че не е правилното място за мен.

— Какво имаш предвид? — попита Сол.

— Като парамедик връхлиташ в живота на хората в момент на криза. Откарваш ги в болница — и това е всичко. — Бризът развя косата й и тя я прибра зад ушите си. — Обичах част от работата — като например вземането на бързи решения и необходимостта да се работи под напрежение… но установих, че искам да знам повече за пациентите. Да разбера какво им се е случило. Спомням си, че работех една нощна смяна в Поплар, когато ни се обадиха за жена, която ражда. Когато отидохме там, тя беше вече в последния етап. До този момент имах само теоретична подготовка, но парамедикът, с когото бях, знаеше, че жената не трябва да бъде карана в болница. Трябваше да изродим бебето на място.

Тя си спомни треската, която я беше обхванала, когато разбра, че ще помага за появата на бебе на бял свят.

— Не направих кой знае колко много. Акушерката пристигна няколко минути след нас и пое контрола. Но аз никога не бях виждала да се изражда бебе преди и това бе толкова невероятно. Такова чудесно преживяване. След това си спомням как видях тази жена да държи новороденото — кръсти го Зиад — и си помислих: Това е, което искам да правя.

Това беше историята, която тя винаги разказваше на хората, но сега се запита дали под нея не лежеше и друг пласт. Може би това не беше просто един определен момент; желанието да бъде акушерка по-скоро винаги я бе съпътствало. Сестра й бе починала при раждане заради усложнения, които е нямало как да бъдат избегнати. Ева бе видяла как тази смърт беше разбила света на майка й. Може би по някакъв — макар и косвен начин — да бъде акушерка помагаше да оправи онова, което се бе случило.

Тя отблъсна мисълта, осъзнавайки, че прекалено много се самонаблюдава тази вечер.

Дирк каза:

— Джексън ми каза, че си страхотна акушерка.

Дишането й стана повърхностно, когато чу споменаването на името му.

— Така ли?

— Каза, че жените винаги искали ти да израждаш бебетата им.

В съзнанието й се завъртяха въпроси за миналото на Джексън като виенско колело, което не можеше да спре. Имаше неща, които трябваше да попита Дирк. Знаеше, че сега не е правилният момент, не и в присъствието на Сол, но не можа да се въздържи.

— Джексън говорил ли ти е много за живота си в Лондон?

— Обаждаше се през няколко седмици. Предполагам, че ми е казвал само онова, което е искал аз да чуя. Знаех всичко за работата му и какво мисли за града. Но имаше празнини. — Дирк се облегна назад в стола и сплете ръце в скута си. — Както казах, знаех за теб от самото начало — че се е запознал с някого. Говорихме с теб по телефона, нали?

Тя кимна. Това беше преди да се сгодят. Тя бе вдигнала телефона, докато Джексън беше под душа. Бяха разговаряли кратко, тъй като Ева осъзнаваше, че е международен разговор.

— Но той така и не ми каза, че ти е предложил. Разбрах, че сте се оженили няколко седмици, след като се беше случило. — Той опря ръце на масата и я погледна. — Щях да го спра, ако знаех. Не беше честно спрямо теб, Ева.

— Аз ти писах — каза тя. — Пишех ти писма всеки месец.

Тя видя как веждите на Дирк се вдигнаха.

— Джексън не ти е изпратил никое от тях, нали?

— Не. Не е.

Беше очаквала този отговор, но въпреки това страните й пламнаха от унижение при мисълта за това колко дълбоко е била лъгана.

Една нощна пеперуда прелетя прекалено близо до пламъка и си опърли крилата. После се спусна в спирала, в замаян танц на смъртта, приземявайки се в езерце от разтопен восък.

Ева усети стягане в гърдите, когато емоциите, които се беше опитвала да сдържи, започнаха да избиват. Тя чу Сол да се размърдва, прошумоляването на плат, когато той се облегна назад. Знаеше, че трябва да приключи този разговор, но не можеше да се спре.

— Защо се е оженил за мен?

Дирк издиша.

— Каза ми, че не го е планирал — предложението — то просто се е случило. А когато е осъзнал, не е искал да се откаже.

Тя си спомни градушката в Клапам Комън, където се бяха скрили на завет под редица дървета, докато малките ледени сферички ги шибаха по краката. Бяха се прилепили един към друг; притисната в топлината на тялото на Джексън, Ева бе забравила за студа, за бученето на вятъра. Защото съществуваше единствено Джексън.

Точно тогава той й беше казал: Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Ева беше вдигнала очи към него: Аз също. И тогава той й предложи да се омъжи за него. Нямаше пръстен, той не падна на коляно, тъй като не искаше да я пусне и за миг, и тя каза: Да. Хиляди пъти да.

Реално ли е било? Как наистина да знам? Как мога да бъда сигурна за каквото и да било? Сълзи изпълниха очите й и тя прехапа устни, за да спре плача.

— Знам, че те нарани — казваше Дирк. — Погрешно беше да се жени за теб. Господ знае, че не се беше развел, не си беше оправил сметките. Но мъжете правят глупости, когато са влюбени.

Тя усещаше присъствието на седналия до нея Сол като топлина в тъмното.

Дирк погледна право в нея, когато продължи:

— А той те обичаше, Ева. Затова е поел риска да се ожени за теб. Защото ти беше всичко, което той искаше.

Ева остана неподвижна. Пулсът й тупкаше в гърлото.

— Имаше лъжи. Много лъжи. Но това е истина. Той те обичаше.

Беше изпитвала нужда да чуе това от толкова дълго. Сякаш нещо стегнато и завързано в нея се разхлаби. Въпреки всичко той я беше обичал. Това значеше толкова много.

Внезапно се чу стържене на метал в дърво. Сол дръпна стола си назад. Пламъците на свещта подскочиха, когато се изправи. Той промърмори нещо за питие, после с тежки стъпки изчезна в къщата.

 

 

Ева съжаляваше, че е задала тези въпроси пред Сол. Но говоренето на Дирк тук правеше брака й да изглежда реален, а не просто сянка на нещо, в което някога е вярвала.

Някакъв комар иззвъня до ухото й и тя размаха ръка във въздуха. Дръпна шала си, преметнат върху облегалката на стола, и загърна раменете си в него.

— За Сол беше тежко — каза Дирк. — Трудно е да изгубиш някого, когото обичаш, когато сте били скарани.

— Знам за тяхната вражда.

— Проклети твърдоглавци, и двамата. Разбиха ми сърцето техните караници! Някога бяха неразделни. Мисля, че Сол е забравил всичко това. Но аз не съм. Трябва да видиш снимките, които съм правил, чудесни са — как ловят риба на кея, строят колиби, карат сърф. Правеха всичко заедно.

— Искам да ги видя някой път — каза Ева.

— Наистина ли? Ами, ще ги потърся тогава. Ще ми бъде приятно да ги покажа на някого. — Дирк извади шишенце обезболяващи от джоба на ризата си и изтръска две в шепата си. Глътна ги с малко вода. След това отблъсна чашата настрана и подпря лакти на масата.

— Знам, че Джексън обърка нещата. Постъпи ужасно към теб и към Сол. Но не мисли прекалено лошо за него. Той беше добър по душа. Наистина. И обичаше брат си. Сол го отряза напълно, каза, че не иска да чува вече името му. Но Джексън, той искаше да знае всичко за Сол. Какво прави, къде пътува, дали е щастлив. Джексън може и да не се е извинил, но съзнаваше грешката си.

Хорът на щурците, свирещи в храстите, внезапно спря, сякаш диригентът е помолил за пауза. Тишината беше изненадваща. Ева наклони глава леко, за да провери дали не се дължи на ухото й. Миг по-късно те засвириха отново и Ева се запита какво ги е накарало да спрат.

Той продължи:

— Сол… той не обича да говоря за Джексън. Но аз остарявам, Ева. Осъзнах това в болницата. Не искам Сол да бъде непримирим към миналото, не и както аз бях. Това няма да му донесе нищо добро. Мисля, че би му помогнало, ако може да прости на Джексън за неговите грешки.

— Те не са мои, за да прощавам.

Двамата се обърнаха. На прага стоеше Сол. Светлината беше зад него и Ева не можеше да види изражението на лицето му.

— Не зависи от мен да му простя, че е лъгал Ева. Или че е изоставил Кайл. Това, което стана между мен и него… това е просто една случка. Мисля, че мога да се освободя от това. Може би дори вече съм го направил. Но само защото е мъртъв няма да изливам златна светлина върху паметта му.

Дирк поклати глава.

— Хайде, синко. Той беше добро момче…

— Нима? Съжалявам, ако това, което чуеш, те разстрои, татко… и теб също, Ева… но Джексън беше измамник. Той излъга всички ни. Разочарова всички. Как може някой да изостави собственото си дете и да не погледне назад?

— Нещата са по-сложни — каза Дирк с нисък глас. — Не знаеш всички факти.

— Тогава ми кажи. — Сол пристъпи напред, включвайки осветлението на верандата, и Ева видя, че лицето му е непреклонно. — Ти си този, който внезапно поиска мълчанието да бъде нарушено, да говори за нашите чувства, при положение че през целия ни живот почти не си споменавал името на мама. Искаш ли да говорим сега и за това? — каза той и гласът му се извиси.

Дирк преглътна.

— Прав си. Не бях в състояние да говоря за нея. Защото да произнеса името й гласно, оставяше дупка в мен. Мислех си, че е по-добре да се опитам да забравя. Но не се получи, нали? Всички онези нощи, когато ти трябваше да ме вдигаш от пода, са доказателство за това.

Дирк се размърда в стола си, потрепвайки леко. Гласът му беше по-мек, когато каза:

— Съжалявам. За всичко. Може би е прекалено късно да те науча на нещо различно, но не искам това за теб, Сол. Връщането в Уотълбуун ме накара да видя това. Имаш нужда да застанеш лице в лице с демоните си, а не да ги оставиш да те превърнат в нещо, което не си. Искаш да знаеш за брат си как е могъл да остави Кайл? Как просто си е заминал?

— Да.

Дирк направи пауза. След това си пое дъх.

— Разбра, че Джинет го лъже. Че винаги го е лъгала. Кайл не е негов. Имало някакво друго момче от Таруна, с което тя имала вземане-даване в началото. Той е бащата… не Джексън. — Дирк гледаше Сол право в очите, когато каза: — Затова замина.

— Ти защо не каза нищо преди?

— Джексън ме помоли да не го правя. Не искаше хората да знаят, че Кайл не е негов син. Той го обичаше. — Дирк въздъхна. — Но не мисля, че сега има голямо значение какво е искал Джексън.

 

 

Сол прекоси верандата, босите му крака тупаха леко по дървото. Той чувстваше, че погледите на Ева и баща му се движат с него, докато слизаше по стъпалата в осветената от луната градина.

Той усети росната трева под стъпалата си, след това твърдата студенина на каменните стъпала, спускащи се към залива, и накрая сърдечната гъвкавост на пясъка, когато стигна до плажа.

Съблече тениската си и разкопча дънките. Хвърли ги на пясъка и изтича право в залива, разплисквайки водата. Гмурна се и студът го хвана здраво, стискайки мускулите му. Той заплува.

Спря в средата на залива, където водата спадаше толкова рязко, че дъното трябва да беше на сто стъпки под него. Той си пое дълбоко дъх, ребрата му се повдигнаха и разшириха, когато тялото му се изпълни с кислород, и се хвърли надолу.

Черната вода го заобикаляше като нощ. Имаше чувството, че се гмурка дълбоко в душата на океана. Изравни налягането и всяка мисъл избледня, когато морето го погълна.

Все по-дълбоко и по-дълбоко, прониквайки в древните места, където кръжат риби, пулсират хриле и припляскат перки; покрай скали, където лежат морски охлюви, мълчаливи и неподвижни, и плътта им пулсира с течението; отвъд сепията, която се носи като призрак, докосвайки кожата му с прозрачните си пипала.

Той спря да рита и отвори очи. Над него се лееше нежна сребърна светлина — луната му махаше — и той се оттласна към нея.

На повърхността легна по гръб с разперени настрани ръце, взрян в изпълненото със звезди небе. Знаеше, че не трябваше да оставя баща си и Ева по този начин, но не можеше да слуша повече. Когато беше близо до Ева — когато мислеше толкова много за нея — сърцето му беше изпълнено със силна емоция, което беше нещо ново за него.

През изминалите няколко седмици се беше разкъсвал да гледа колко силно я е наранил Джексън. Заради което го мразеше. Но тази вечер беше видял, че въпреки всичко Ева още обича брат му. Може би винаги щеше да го обича.

И колкото и егоистична да беше тази мисъл, Сол не можеше да не се запита какво означава това за тях.

 

 

Ева остави Дирк в къщата и тръгна по брега на залива, мокрият пясък залепваше за стъпалата й. Откъм храстите се носеше мирис на солен въздух и на пръст.

Отпред забеляза купчина дрехи, хвърлени върху пясъка. Тя спря, после се обърна към водата, сканирайки мастилената повърхност за Сол. След миг забеляза движение, светлината на луната отрази ръка, или може би крак. Тя седна до дрехите на Сол и зачака.

Заслуша се в плясъка на разбиващите се вълни в брега, последван от по-лекия, плавен звук на вода, която се отдръпва, понесла със себе си пясък и черупки.

Тя си помисли, че сега трябва да пренареди отново образа на Джексън, използвайки новата информация, която бе научила. Значи лъжата на Джинет го беше накарала да напусне Тасмания. Това поне можеше да обясни донякъде защо се е качил на онзи самолет, искайки нов живот, ново начало.

Тя вдигна очи и видя, че Сол плува към брега. Пресегна се и вдигна дънките му от земята, поръсвайки пясък в скута си, докато оправяше крачолите. След това ги сгъна спретнато и ги остави. Изтръска и тениската му и я сложи върху дънките.

Притисна длани върху нея, сякаш можеше да усети биенето на сърцето му отдолу. Отношенията им се задълбочаваха неуверено в сянката на Джексън. Това беше нещо крехко и ново, и все пак нямаше съмнение, че между тях съществува връзка, която ги привлича силно един към друг.

Но в картинката се намираше и Джексън, помисли си тя, отдръпвайки ръката си. Той я обичаше, беше казал Дирк. Беше изоставил дома си, целия си живот, и бе предприел риска да се ожени за нея.

Тя не знаеше какво чувства.

Когато Сол най-сетне изгази от водата, той завари плажа празен, Ева я нямаше.

* * *

Любимият ни бар в Лондон се казваше „Олсуин“. Беше претъпкан с мебели втора ръка и ретро предмети. Ние често ходехме там в събота следобед, сядахме с питиетата си и избирахме всички страхотни неща, които щяхме да си купим, когато един ден имаме наш собствен дом.

Ти казваше, че мечтаеш за дом, който не е голям, но има градина с красива, пружинираща ливада. Обичах да си те представям как седиш на одеяло за пикник на тази ливада и четеш, а слънцето огрява лицето ти.

Един следобед в „Олсуин“ видяхме, че се продава стар комплект за крокет. Беше в дъбова кутия с надпис: ДЖАК КРОКЕТ, ЛОНДОН. Харесах ръждясалите панти на кутията и красиво резбованите чукчета с износени, загладени краища.

— Да го купим!

— Комплект за крокет? — вдигна вежди ти.

— За твоята ливада.

Ти ми каза, че съм полудял, че само ще заема място в апартамента ни. Но аз видях удоволствието в очите ти, когато отидох на касата.

Беше нелепо, разбира се. Струваше цяло състояние, никой от нас нямаше в действителност желание да играе крокет, а аз трябваше да влача това нещо на рамо през цял Лондон. Когато се прибрахме вкъщи, ти ме целуна по устата, устните ти имаха лек вкус на крушов сайдер.

— Моят красив мечтател!

Тъжно, но беше права — нашето бъдеще винаги е било само една мечта.