Луси Кларк
Единствен дъх (29)

28.

Ева седеше в дъното на верандата, притиснала ръце в студената вълна; усещаше бодлите и игличките, които се събираха в основата на дланите й и тръгваха към пръстите й. Босите й крака висяха над мокрия пясък, а петите й подритваха в нетърпелив ритъм дървото. Над водата току-що се беше издигнало слабо слънце, в лъчите му още нямаше топлина.

Мозъкът й гъмжеше от мисли, кръжаха като мухи над останките от снощи. Те кацнаха върху думите на Дирк: Той те обичаше, Ева. Затова пое риска да се ожени за теб. Сърцето й се бе развълнувало от това, облекчение и щастие нахлуха в гърдите й. Джексън я беше обичал — това поне беше реално.

Но след това бе погледнала към Сол и бе видяла болката, помрачила изражението му, когато стана от масата. Почувства се така, сякаш бе хваната между две вълни, които я теглеха в противоположни посоки и не знаеше накъде да плува.

Тя взе телефона от джоба си и набра номера на Кали.

— Кали, аз съм. Прекалено рано ли е? Събудих ли те?

— Разбира се, че не. Всъщност се канех да ти звъня.

Двете не бяха говорили от известно време и чувайки гласа на Кали сега, Ева осъзна колко много й е липсвала.

— Съжалявам… мина доста време. Нещата бяха… прекалено комплицирани.

— Добре ли си? Какво се случи?

— Може ли да дойда и да остана при теб? — попита бързо Ева. — Аз просто… мисля, че трябва да се махна оттук за няколко дни. Да прочистя главата си.

Последва мълчание. След това Кали въздъхна.

— Съжалявам, но си тръгвам. Шоуто се провали.

— Какво?

— Инвеститорът се оттегли. Няма повече пари. Всичко беше изоставено.

— О, Кали… За колко дълго?

— Неопределено.

— Не мога да повярвам. Могат ли да ти го причинят?

— Така изглежда.

— Но какво ще правиш сега? Кога тръгваш?

— Трябва да напусна апартамента след два дни. Така че се връщам в Лондон.

— Ох… — Ева усети как в нея се надига разочарование.

— Но — каза Кали, — надявах се да мога да дойда и да се видим на път към къщи.

— В Тасмания?

— Да. Става ли?

— Дали става? Искам да дойдеш!

Последва пауза.

— Какво се случва там?

Ева погледна към празния залив. Точно сега имаше прекалено много за казване — тя дори не знаеше откъде да започне.

— Ще говорим, когато дойдеш.

* * *

В лабораторията всичко сякаш беше против Сол; завари хладилника неработещ, всички проби от последното му събиране на материали бяха прецакани. След това направи грешката да отвори някакви скорошни резултати, което изопачи цялата му диаграма. Сопна се на една от младите сътруднички, на която трябваше да се извини по-късно — нещо, което тя прие доста предпазливо.

Той изпитваше отчаяна нужда да види Ева, но до времето, когато хвана ферибота до острова, се беше мръкнало. Първо мина да провери баща си, който дремеше пред телевизора с отворена уста. След това тръгна по брега към бараката.

Завари Ева да мие чинии, ръкавите й бяха завити нагоре, ръцете й бяха покрити с пяна. В бараката се носеше миризма на паста и зехтин, подсилена със сладък аромат, нещо, което той свързваше с косата на Ева.

— Здрасти — каза тя, поглеждайки през рамо. — Сложих няколко от твоите бири в хладилника, ако искаш да пиеш. — Тонът й беше подчертано безгрижен.

Ева си беше извадила бира, така че Сол взе само за себе си, развъртя капачката, подпря се на кухненския плот и зачака Ева да свърши с миенето.

Кожата й беше леко загоряла. Той я гледаше как насапунисва една чиния, след това пуска чешмата, изплаквайки препарата от лъскавата гладка повърхност. Помпата изтропа, когато водата потече от резервоара. Тя остави чинията, от долната страна още се виждаше засъхнала коричка храна. След това избърса ръце, пропускайки едно облаче пяна върху китката си. Сол искаше да се протегне и да го изтрие от кожата й с палец.

Тя се обърна.

— Снощи…

— Съжалявам, че тръгнах така. Трябваше да прочистя главата си. — Беше изпитал необходимост да измие израза на облекчение на Ева, когато беше научила защо Джексън е оставил Джинет. — Идвала си на брега снощи, докато съм плувал. Сгънала си дрехите ми.

— Да. — Тя отхвърли назад един кичур от косата си, разкривайки гладката извивка на челото си.

— Мен ли чакаше?

— Предполагам, че да.

— Но си променила мнението си?

Ева върна погледа си към него. Очите й бяха големи и внимателни.

— Може ли да седнем?

Той я последва до дивана и те се отпуснаха. Тя седна напред, прокарвайки палец по подгъва на роклята си, сякаш броеше всеки бод. Дълго време не произнесе нищо и той се запита дали чака той да каже нещо.

След което тя си пое дълбоко дъх.

— През изминалите няколко седмици бях започнала да мразя Джексън. Мразех го, че ме е излъгал, че се е оженил за Джинет, че е изоставил Кайл. Никога не съм си мислила, че мъжът, за когото се омъжих, е способен да извърши нещо такова.

Сол слушаше напрегнато, пулсът му биеше в ушите.

— После, докато слушах Дирк да говори за него, си спомних колко силно сме били влюбени един в друг. Наистина бяхме, Сол. Това беше реално. А аз го бях забравила.

— И това е достатъчно, така ли? Че те е обичал? Джексън излъга за…

— За всичко? Да, знам, Сол. Знам! — Ръцете й се свиха в юмруци. — И никога няма да разбера защо. А имах толкова много въпроси. Докарваха ме до лудост. — Тя стана и прекоси бараката. — Изгубих цели дни да водя въображаеми разговори с Джексън, в които го питах: Защо не се разведе с Джинет? Как подправи документа? Съзнателно ли взе решение да ме излъжеш? Липсваше ли ти Кайл? Мислил ли си някога да си признаеш? — Ева спря до мивката. Той видя гърдите й да се повдигат и спускат. — Не мога да продължавам да ги прехвърлям отново и отново. Това няма да ми помогне. Въпросът е — каза тя и очите й се заковаха върху него, — че никога няма да разбера истината зад неговите решения. Но снощи Дирк ми напомни, че вместо да се фиксирам върху въпросите — или да мразя Джексън — трябва да се фокусирам върху единственото нещо, което наистина знам. Той ме обичаше. Това в голяма степен беше реално.

Сол чу собствения си глас, нисък и изпълнен с напрежение:

— Какво означава това за нас?

 

 

Въздухът в бараката беше толкова топъл; в него имаше една плътна тежест. Ема прекоси стаята и излезе на верандата, загледана в тъмния хоризонт. Тя чувстваше собственото си дишане и се опита да вдишва и издишва по-бавно.

Чу изскърцването на дърво, когато Сол дойде на верандата зад нея. Усети го как се пресяга и обвива ръце около кръста й. Тялото й въздъхна в пространството между ръцете му.

— Какво ще стане, ако… — започна тя, след това спря, не съвсем сигурна как да структурира мисълта си. — Не знам дали това — ти и аз — не се случи поради погрешни причини.

— Какви причини? — прошепна той, устните му бяха близо до ухото й.

— Скръб? Самота? Гняв? Ами ако ти просто ми напомняш за Джексън?

— Ева…

Тя се обърна да го погледне.

— Бях толкова наранена, толкова бясна на Джексън. Ами ако съм с теб, за да го накажа по някакъв начин?

— Това е нелепо — каза той, тъга изкриви чертите му.

— Така ли? — Всичко, което привличаше Ева към Сол, също така я отблъскваше, като магнитна сила, която променя полето си. Тя отстъпи назад. — Може би двамата просто се заблуждаваме. Живеем почти като корабокрушенци тук. Какво щеше да стане, ако бяхме в Хобарт или Лондон? Какво щеше да стане, ако кажехме на баща ти, на моята майка, на приятелите на Джексън? Пак ли щеше да се получи?

— Можехме да го накараме да се получи.

— Но въпреки всичко ти не искаш баща ти да знае.

Сол погледна назад, към залива.

— Просто искам да сме честни един към друг. И към себе си. Ако Джексън беше твой прекрасен брат и мой верен съпруг, щяхме ли да се нуждаем от това?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Нито пък аз. — Тя обгърна тялото си с ръце. — Точно затова ми трябва малко време. За да разбера.

Когато Сол не каза нищо, Ева продължи:

— Кали ми звънна днес по-рано. Шоуто й е било отменено. Ще дойде тук и ще остане няколко дни, преди да се върне в Англия. — Ева погледна ръцете си. — Баща ти е при теб, а аз ще съм с Кали. Мисля, че може би ни е нужно известно време за нас самите… да видим как ще се чувстваме. — Тя направи пауза, чакаше. Част от нея искаше Сол да каже, че не, той не иска да стоят настрана един от друг. Че няма какво да мисли. Че знае какво чувства и какво иска. И че това е тя.

Наблюдаваше го как прокарва длан по лицето си, изражението му беше неразгадаемо. Той кимна и каза:

— Добре, щом това искаш.