Луси Кларк
Единствен дъх (3)

2.

Ева седеше на ръба на леглото и се взираше вцепенено в телефона в ръката си. Още беше по пижама, макар да имаше чувството, че отново е почти вечер. Майка й продължаваше да прескача на горния етаж, подканяйки я да прави разни неща: Вземи си душ. Излез на чист въздух. Звънни на Кали. Но всичко й се струваше толкова безсмислено, че Ева дори не отговаряше.

Вместо това седеше в стаята си, чакаше Джексън да влезе, да я целуне по устата и да произнесе с красивия си весел акцент: Не се тревожи, скъпа. Вече съм тук.

Бяха минали четири дни. Бреговата охрана им каза, че е възможно тялото му да бъде изхвърлено по-далеч от брега, към Лайм Риджис или Плимут заради силния североизточен вятър. Но тя не беше готова да мисли за тяло, за тялото на съпруга си…

Червената вълнена шапка, която Джексън носеше, беше открита. Един полицай, който не спираше да се оправдава, я донесе, пъхната в прозрачно найлоново пликче. Ева се беше взирала дълго в конденза, образуван от вътрешната страна на полиетилена, изглеждаше сякаш шапката диша.

От долния етаж се чуха ниски гласове, майка й поздравяваше някого. Произнесоха името й, после това на Джексън. Тя долови думата „трагично“.

Къщата беше наводнена от посетители и й се видя странно, че смъртта по някакъв начин е подобна на раждането: картичките се редяха по первазите на прозорците, купища цветя изпълваха с благоуханието си всяка стая, храната в пластмасови кутии се трупаше в хладилника. После стихналите гласове, разбитият сън и осъзнаването, че животът никога вече няма да е същият.

Тя примигна, фокусът й се върна към телефона. Трябваше да говори с Дирк, бащата на Джексън. Чувстваше се виновна, че полицията, а не тя лично, го бяха информирали за случилото се. Но Ева не би могла. Просто не можеше да намери думите.

Тя погледна дългия номер, изписан с химикалка върху дланта й, след което го набра. Притискайки телефона към ухото си, се заслуша в чуждестранния звуков сигнал, мислейки за физическото разстояние между тях. Намираха се в противоположните страни на земята; тук беше сутрин, там — вечер; там беше лято, тук — зима.

Беше говорила с Дирк само веднъж, и то преди с Джексън да се оженят. Контактуваха оживено като си пишеха, и тя изпитваше удоволствие, съчинявайки онези писма в тихите вечери, свита на дивана. Обичаше да получава отговорите на Дирк, написани с тънък почерк, по въздушната поща, даващи й възможност да надникне в живота на Джексън в Тасмания.

— Да? — отговори груб глас.

— Дирк? — Тя прочисти гърлото си. — Ева е. Съпругата на Джексън.

В другия край настъпи мълчание.

Тя почака, питайки се дали се дължи на лоша връзка. Прокара език по зъбите си. Усещаше устата си суха и някак подута.

— Същият — каза накрая той.

— Аз… исках да се обадя, но… ами… — Тя прокара ръка през сплъстената си коса, разтърквайки скалпа си. — Знам, че от полицията са говорили с теб.

— Удавил се е. Това е, което ми казаха. — Гласът му трепна, когато произнесе: — Удавил се е, докато е ловял риба.

— Бил е пометен от вълна. — Тя направи пауза. — Водата тук… е студена. Ледена. Дойде спасителна лодка. И хеликоптер. Претърсваха цял ден…

— Намериха ли тялото му?

— Не. Още не. Съжалявам.

Настъпи тишина.

— Намериха шапката, която е носил — предложи тя, макар да знаеше, че не е достатъчно. Нищо — освен Джексън — не можеше да е достатъчно.

— Разбирам — произнесе той бавно.

— Съжалявам. Трябваше да ти се обадя по-рано, не да оставя полицията да го направи, но… аз просто… изглежда не мога да мисля рационално. — Тя усети, че сълзите блокират гърлото й. Пое си въздух. — Имам чувството, че нищо не е реално.

Дирк не каза нищо.

Тя преглътна сълзите си и се опита да се стегне. После каза:

— Ще е нужно погребение… или служба. — Това бяха думи, които майка й й повтаряше непрекъснато. — Все още не знам кога… след Коледа, предполагам. Може би ще искаш да дойдеш тогава?

— Правилно. — Тя чу някакъв стол да изскърцва по пода, след това звън на чаша. Изчака един момент.

Когато Дирк не каза нищо, тя наруши тишината:

— Знам, че не обичаш да летиш, но ако си решил да го направиш, си добре дошъл. Можеш да останеш при нас… при мен — поправи се тя. Имаше чувството, че се разпада. Всичко, което искаше да каже, сякаш се беше изсипало от мозъка й. — Братът на Джексън също е добре дошъл. Знам, че нещата между тях двамата са били… — Тя затърси дума, но откри само „обтегнати“.

— Не, не. Не мисля. Не мисля, че ще стане.

Гърлото й се сви. Искаше й се Дирк да каже, че ще дойде. Тя може и да не познаваше свекъра си, но ги свързваше общата им обич към Джексън, общата им загуба.

— Моля те — каза тя. — Помисли пак.

* * *

Някак си времето продължи да пълзи напред. Дните минаваха за Ева в плътна мъгла от скръб. Тя си спомняше само откъслечни моменти от този период: недокоснат поднос с храна пред вратата; сутрешна разходка до скалите, от която се връща измокрена и трепереща; букет лилии, пускащи оранжев цветен прашец върху стъклената маса на майка й, който Ева размазва с пръст.

Сега, месец по-късно, стоеше по халат пред огледалото в цял ръст. След половин час щеше да мине кола да я откара за възпоменателната служба на съпруга й. Беше на двадесет и девет и вдовица.

— Вдовица — каза тя на огледалото, изпробвайки думата. — Аз съм вдовица.

Навеждайки се към отражението си, видя колко е изпита. Кожата около носа и ъгълчетата на устата й беше розова и напукана. Забеляза нова бръчка между веждите си и притисна пръсти в нея, опитвайки се да изглади намръщеното изражение, което се беше настанило там.

По дървеното стълбище се чуха стъпки, придружени от подрънкване на гривна, плъзгаща се по перилата. Последва кратко почукване на вратата и Кали, най-добрата й приятелка, се вмъкна, изпълвайки стаята със своята усмивка.

Тя сложи една рокля на леглото, след това отиде до Ева и обви ръце около нея изотзад. По-висока с една глава, Кали облегна брадичка на рамото й, така че в огледалото се виждаха лицата на двете. Тя произнесе тихо:

— Ще бъде тежък ден. Но ще го преживееш. Ще преживееш и другите тежки дни, които следват. А след това ще дойдат дни, когато няма да е толкова тежко. Нали?

Ева кимна.

Кали отиде за роклята и я подаде на Ева.

— Взех я от онзи магазин, който харесваш, близо до „Спиталфийлд“. Какво мислиш? Ако не ти става, имам две резервни в колата.

Ева развърза халата си и пристъпи в тежкия черен плат, който се стесняваше в кръста. Тя дръпна ципа отстрани и се погледна в огледалото. Роклята й беше точно, сякаш бе шита за нея.

Кали се усмихна.

— Знаеш какво би казал Джексън, нали?

Ева кимна. Погледни се, скъпа. Само се погледни! Тя затвори очи, изгубвайки се за миг в спомена за гласа и образа му, как я взема за ръка и я обръща на място, подсвирквайки тихо, когато тя се завърта.

Кали погледна сребърния си часовник и каза:

— Колата ще дойде след двадесет минути. Когато стигнем до църквата, ти просто влизай вътре с майка си. Говорих със свещеника за музиката. Добре стана, че променихме записа.

— Благодаря.

Кали стисна ръката й.

— Добре ли си?

Ева се опита да се усмихне, но не се получи. Слепоочията й туптяха и тя се чувстваше кървяща отвътре.

— Струва ми се… прекалено скоро.

— Какво имаш предвид? — попита Кали меко.

Ева прехапа долната си устна.

— Четири седмици. Достатъчно дълго ли е за чакане?

— Чакане на какво?

Тя преглътна. В деня на помена на съпруга си не казваш: „Още го чакам да се върне“. Така че вместо това каза:

— Просто… Не мога да си го представя, Кали. Не мога да си представя живота си без Джексън.

* * *

В Тасмания Сол откопча колана на седалката си и се наведе напред, едрите му ръце стиснаха волана на камиона. Той се взря през предното стъкло към гледката от върха на Маунт Уелингтън. В ясен ден човек имаше чувството, че може да види цяла Тасмания оттук, но този следобед изгледът бе закрит от събиращите се облаци.

До него баща му се размърда в пасажерската седалка и измъкна сребриста манерка от джоба на сакото си. Ръцете му трепереха, когато разви капачката. В купето се разнесе дъх на уиски.

— Едно за кураж — каза Дирк.

Сол се извърна, гледайки вместо това пристигащите опечалени в техните тъмни костюми. Някои от тях бяха приятели на Джексън, които Сол не бе виждал от години — от училище или от работилницата за лодки — но повечето бяха хора, които Сол не познаваше.

Дирк пъхна манерката обратно в джоба си. Подсмръкна силно, после каза:

— Готов ли си?

Сол извади ключа от запалителя и излезе от пикапа. Острият планински въздух изпълни дробовете му и взетото му назаем сако изпърха на бриза. Той закопча горното копче, след това се наведе да погледне в покритото с прах странично огледало, докато оправяше вратовръзката си.

Когато стана готов, тръгнаха неохотно към групата опечалени. До него Дирк произнесе:

— Никой баща не трябва да надживява сина си. — Той тръсна глава, добавяйки: — Англия! Изобщо не трябваше да ходи там!

— Там ще има ли служба, или нещо такова?

— Да. И те правят служба.

— Кой я е организирал?

— Жена му…

Сол спря. Обърна се да погледне баща си, който се бе заковал на място, с увиснало чене.

— Какво каза?

Дирк стисна очи, след това разтърка с ръка лицето си.

— Татко?

Дирк шумно издиша. Когато отвори очи, погледна директно Сол.

— Трябва да си поговорим с теб, синко.