Луси Кларк
Единствен дъх (11)

10.

Сутринта беше тиха, сякаш островът сдържаше дъха си. Вятърът не къдреше водата в морето, а небето беше синьо и безоблачно. Ева стоеше на края на кея, слънцето топлеше кожата й. До нея Кали проверяваше имейлите по телефона си, закривайки с ръка екрана от ярката светлина.

Ева се заслуша в тихото бъбрене на две деца, които ловяха раци, провесили над водата загорелите си крака. Една чайка се разхождаше наперено нагоре-надолу, без да изпуска от поглед коричката от сандвич, изхвърлена от децата.

Тя разтърка очите си, искаше й се да бе спала по-добре. Може би няколко допълнителни часа биха подобрили настроението й. Вчера се чувстваше отлично. С Кали прекараха сутринта в бране на боровинки в една ферма, а следобеда обсъждаха име за бебето на капучино и мъфини в кафенето „Бейкхаус“. Въпреки това обаче се бе събудила разбита от мисли за Джексън. Това бе едно от нещата, които беше научила за скръбта: нямаше закономерност — тя не намаляваше постоянно. Променяше се, увеличаваше се и намаляваше своеволно, хващайки я неподготвена.

Ръката й се вдигна леко към корема, когато се запита дали наистина може да се справи с тази работа. Трябваше да бъде едновременно и майка, и баща за това дете, а тя се страхуваше, че няма да може.

Искаше й се да вярва, че един ден ще доведе тук детето си. Можеше да покаже на сина или дъщеря си този кей, да разкаже историята, която Дирк й бе разказал за Джексън като момче, което се е гмуркало за сепии, за да ги продава на туристите. Искаше й се да знае и най-незначителните спомени: колко голям е бил Джексън; какви плувки е носел; дали е имал по момчешки дългурести крака, бил ли е пухкав като бебе. Не беше видяла ни една негова снимка от детството, беше чувала само няколко истории. Имаше толкова много неща, които не знаеше.

— Ето го и него — каза Кали, кимайки към Сол, който издърпваше лодката до кея.

Беше с избеляла от слънцето шапка и тениска в мрачно син нюанс с петна от машинно масло върху десния ръкав. Изглеждаше загорял и релаксиран, докато увиваше въже около един метален прът на кея.

Кали беше настояла Сол да ги изведе с лодката си да видят Уотълбуун от водата. Тръгвайки за Мелбърн след два дни, това беше начинът на Кали да предложи на Сол шанс да встъпи в ролята на девер. Но Ева знаеше, че няколко часа в една лодка няма да променят нищо. Тя предполагаше, че колебанието на Сол да говори за Джексън има по-дълбоки корени, отколкото те можеха да видят.

Кали скочи първа на борда, подпирайки се на ръката на Сол, за да се задържи права. Малката алуминиева лодка с полукабина изглеждаше уморена под острата светлина. Кали седна отзад, където върху металната седалка беше простряна една плажна кърпа.

— Готова ли сте? — Сол протегна ръка на Ева.

Тя се опита да изобрази усмивка.

— Да.

Хвана ръката на Сол, усещайки топлината на пръстите му около своите. Това беше първият им физически контакт и погледът й се плъзна към съединените им ръце. Пръстите му бяха широки и дълги като тези на Джексън, но бяха също така силно загорели и с белези от порязвания.

Когато с Джексън се държаха за ръце, имаха свой таен начин за комуникация, ако единият стиснеше два пъти бързо ръката на другия, например, това означаваше: „Разбрах те“. Тя си спомни неизреченото успокоение, което бе усетила, когато пръстите му стиснаха нейните на път за един преглед в болницата, или когато седяха на задния ред на погребението на колежка, или в метрото в час пик.

Сол разтвори пръстите си и се извърна. Тя примига, когато празната й ръка се отпусна покрай тялото й.

— Ева — извика Кали. — Седни тук до мен.

Ева тръгна към кърмата и когато се настани, Кали прошепна:

— Добре ли си?

Тя се опита да преглътне надигащата се вълна от емоции и кимна.

Погледът й се отклони към Сол.

— Напомня ти за Джексън, нали?

— Понякога.

Сол отвърза лодката и двигателят изръмжа, докато маневрираха, за да излязат от дока.

След като се отдалечиха, увеличиха скоростта и Ева обгърна тялото си с ръце, за да се прикрие от бриза. Намираха се от югоизточната страна на острова, която беше напълно необитаема и обявена за национален парк, така че вековните гори и дивата природа можеха да процъфтяват.

— Красиво е — каза Кали, сядайки напред и повдигайки тъмните очила на главата си, докато гледаше как пейзажът се разкрива от водата. Те обикаляха под стърчащи доломитни скали, покрити със зелени гори, и край усамотени пещери, достъпни само с лодка.

Кали говореше със Сол, разпитваше го за историята на острова. Той не беше разговорлив в началото, но след известно време тя явно преодоля съпротивата му и той й разказа за аборигените, които бяха първите обитатели, за жените, гмуркащи се за раци и миди, и за мъжете, ловуващи тюлени. Говореше за китоловците, пристигнали хиляда години по-късно, и построили пунктове на носа, така че да могат да набелязват и ловуват китове.

Ева затвори очи и обърна лице към слънцето, доволна само да слуша. Изви малко гърба си, чувствайки подуване и присвиване в стомаха, след което се фокусира върху успокояващото движение на водата, която прииждаше и се отдръпваше под тях. Гласът на Сол я заливаше. Тембърът му приличаше толкова на този на Джексън, че ако се концентрираше върху дрезгавата напевност, тя почти можеше да се излъже, че това е Джексън, а не Сол.

Сол подаде глава от кабината на лодката, оглеждайки водата. Последния път, когато беше тук, стадо делфини се носеше отстрани до лодката; те се изстрелваха във въздуха, като се извиваха и въртяха, явно заради чистото удоволствие.

Ева беше мълчалива тази сутрин и имаше отнесено изражение, сякаш беше някъде другаде. Той осъзна, че не я чул да се смее нито веднъж досега. Беше забелязал леките бръчки от смях около устата й и се зачуди: Каква си била преди това?

Той закара лодката до Ийгъл Кейп, където вятърът духаше право в тях. За щастие, почти нямаше вълнение. След няколко минути прекосиха малкия залив, към който се бяха насочили; той беше заслонен от високи скали и водата беше напълно неподвижна. Сол изключи двигателя и лодката забави, плъзгайки се тихо напред. Той се наведе и видя отдолу водорасли да се полюляват.

— Вкусни калмари и пържени картофки за довечера?

Кали вдигна вежди.

— Това означава ли, че трябва да ги хванем?

— Би могло — отвърна той с усмивка. — Имам два пръта.

— Ще направите някое момиче много щастливо, сигурна съм.

Той се усмихна. Чувстваше се по-свободен и отпуснат тук, във водата, като знаеше, че няма да се натъкнат на някой, който може да усложни нещата.

— Ева, а вие?

Тя вдигна поглед, сякаш извадена от сън.

— Искате ли да ловите риба?

Тя видимо се скова.

В този момент той осъзна: Джексън беше умрял по време на риболов.

— Съжалявам, беше глупава идея.

— Не, с удоволствие.

Той долови решимостта в тона й и кимна, след това вдигна две макари, прикрепяйки ярки оранжево-розови кукички към въдиците.

Кали се присъедини към тях, разполагайки се върху една обърната кофа. Сол подаде на Ева къс рибарски прът с увита около дръжката маскираща лепенка.

— Може да не изглежда много професионално, но е любимата ми. Не позволявам на друг да я използва — само на хора, за които съм сигурен, че ще направят голям улов, разбирате ли?

Ева кимна, този път успя да се усмихне.

— Виждате ли там? Това е леха с водорасли. А сега сепията — да се надяваме, че ще се навърта наоколо. Искам да оставите въдицата, докато усетите, че докосва дъното. След това я разклатете. Хватката е да привлечете вниманието на сепията, да я накарате да си помисли, че е нещо за ядене. Тогава плавно дърпате нагоре.

Тя наблюдаваше движението, което той направи с въдицата си, след това го повтори със своята.

— Добре, браво. Схванахте.

— Вие сте професионалист — обади се Кали.

След няколко минути Ева го попита:

— Много ли пъти сте ловили риба заедно с Джексън?

— Когато бяхме момчета — беше единственият му отговор. Докато навиваше макарата, умът му се върна назад, когато за първи път беше посетил Уотълбуун. Трябва да е бил шестгодишен, а Джексън осемгодишен, и баща им им беше дал една кофа и серкме, като им поръча да слязат долу на брега и да намерят седем живи неща от водата.

Уловиха херинга, два различни вида раци, морска анемона и мида. Бяха търсили повече от час, но бяха още далече от целта. Разочаровани, се затътриха към залива, където майка им и баща им стояха, хванати за ръце. Джексън пусна кофата и каза: Това е всичко, което имаше.

Дирк се наведе и инспектира находката им. След това им направи знак да се приближат и каза: Ами ето, вие сте уловили вашите седем неща. Той им показа малките петънца планктон, които се движеха наоколо, и една полупрозрачна скарида, която се криеше под някакви водорасли. Морето е пълно с живот. Само трябва да държите очите си отворени, за да го видите.

— Мислех си — каза Ева, като движеше въдицата нагоре-надолу, — че ми се иска да се запозная с някои от старите приятели на Джексън.

Сол усети, че мускулите на врата му се стягат.

— Смятате ли, че бихте могли да се свържете с някои от тях, преди да заминем?

Той избута шапката си нагоре и избърса челото си с ръка.

— Може би ще е проблем в последната минута.

— Заслужава си да се опита — добави Кали. — Можем да отидем да изпием по едно питие с тях. Разполагаме с още няколко дни тук.

— Не мисля, че имам телефонните им номера.

— Ами хората, които са дошли на помена? — попита Ева. — Трябва да сте се свързали с тях по някакъв начин?

Той усети, че по челото му избиват капчици пот.

— Може и да имам номерата на някого.

— Значи ще им се обадите? — настоя Ева.

Настъпи пауза, докато той се мъчеше да измисли как да отговори. Не искаше да лъже, но как можеше да каже „не“?

— Разбира се — каза накрая, надявайки се, че изражението е по-убедително от гласа му.

Внезапно въдицата на Ева се опъна и тя ахна.

— Браво! — каза Сол, облекчен от промяната на темата.

— Какво да направя?

— Започнете да навивате.

Ева закова крака, когато прътът се изви. Тя държеше здраво, притискайки го близо до гърдите си.

— Това е, само навивайте внимателно и стегнато, така че да не се откачи.

Кали посочи повърхността.

— Ето! Сепия!

Издигайки се от водата, един южен калмар заблещука, когато Ева го издърпа към лодката.

— Да продължавам ли? — попита Ева, изражението й беше напрегнато.

— Да, до края.

Тялото на сепията стана гневно червено, когато се завъртя във въздуха, пипалата й се сгърчиха.

— Сега я оставете долу.

Ева внимателно спусна сепията и веднага щом я остави на палубата, Сол се наведе и я хвана за гладкия гръб, за да освободи кукичката от пипалата й.

Кали протегна врат да види.

Той усети, че сепията започва да се надига под пръстите му.

— Може би ще искате да стоите настрани.

Ева се отдръпна, но Кали остана където беше, привеждайки се, за да гледа.

Внезапно сепията изстреля мастило, черно и гъсто, в две бързи експлозии. То се плисна по палубата, изпръсквайки глезените на Кали.

— По дяволите! — ужасено извика тя.

Погледът на Ева се премести от струята черно мастило, покриващо краката на Кали, към обидата върху лицето й.

Тогава Ева се наведе напред и се разсмя. Звукът излезе на вълни, силен и плътен. Обля лодката като балсам и Сол се хвана, че се усмихва.

 

 

Кали седеше на долното стъпало на корабната стълба, провесила крака във водата, и се възмущаваше от сепията. След като следите от мастило се махнаха, тя се спусна във водата и задържа дъх от студа. Оттласна се от лодката и извика:

— Прекрасно е!

Ева развързва роклята си и я съблече, оставайки по жълто-кафяви бикини. Погледна надолу и видя стегнатата извивка на корема си, опънатата кожа. Искаше й се да скочи от лодката, разпервайки пръстите на ръцете й краката си, порейки морето, но вместо това се застави да слезе внимателно по стълбата и се потопи във водата.

Морето обви тялото й като студена коприна, когато заплува с плавни, бавни махове, присвила очи срещу силното отражение на слънцето. Тя плуваше почти всяка сутрин в залива и чувстваше как в ръцете й се развиват забравени мускули. Присъедини се към Кали, която се носеше по гръб, разперила ръце.

— Това е блаженство — каза Ева. Тя се обърна по гръб и остави водата да поеме тежестта й. Затвори очи и се заслуша в тихия плясък на водата срещу корпуса на лодката. Някъде високо над тях се обади птица.

В този момент усети леко подръпване в долната част на корема и очите й се отвориха, когато си помисли: Да не би това да беше първото? Тя изчака, затаила дъх, да се случи отново — и то се случи, само че болката този път беше по-силна и я накара да примигне.

— Ева?

Тя се изправи във водата, определяйки откъде идва усещането.

— Коремът ме заболя.

— От бебето ли?

— Да. Може би трябва да се връщам обратно.

— Направи го бавно.

Ева заплува към лодката, водата се плискаше под брадичката й. Тя си помисли колко странни са усещанията на бременността; толкова много нови чувства и физически промени. Независимо на колко жени си акуширал, е съвсем различно, когато става дума за твоето тяло.

При следващия мах с ръце сякаш нещо се опъна силно вътре в нея и тя си пое рязко дъх, слагайки ръка върху корема си, когато се изправи във водата.

— Ева?

Тя издиша бавно, изчаквайки усещането да премине.

— Искам да изляза.

— Още малко — каза Кали. Тя докосна рамото й леко, водейки я, докато плуваха.

Болката изчезна отново. Ева стигна до лодката и се хвана за стълбичката.

— Добре ли си? — попита Сол от борда, внезапно преминавайки на „ти“.

Тя стъпи на първото стъпало, но болката отново я връхлетя. Този път не беше просто болка, а силен, усукващ стомаха спазъм. Хванала перилата, тя остана неподвижна. Стисна очи, имаше чувството, че някой извива вътрешностите й.

— Не! Моля те!

Тя знаеше точно какво се случва и защо болката в стомаха й я удря като юмрук. Знаеше защо Кали внезапно отвори уста; защо Сол внезапно пусна въдицата си и я хвана за раменете; защо, когато погледна надолу, по вътрешната страна на бедрата й се стичаха червени струйки.