Луси Кларк
Единствен дъх (27)

26.

Сол паркира пикапа пред къщата си. Погледна баща си, който седеше на пасажерската седалка. Бяха минали петнадесет години, откакто Дирк за последен път беше стъпвал в Уотълбуун.

Сол изскочи от кабината и отвори вратата за баща си, помагайки му да слезе.

— Въздухът — каза Дирк, очите му бяха широко отворени. — Спомням си го съвсем точно.

Сол вдъхна леката мента на каучуковите дървета, соления мирис на океана, наситената миризма на пръст.

Дирк стоеше съвсем неподвижен.

— Точно тук бях паркирал стария си Форд, когато доведох Лин и вас, момчетата, за първи път тук. Тогава нямаше истински път, само стръмна черна пътека, и се наложи да включа на първа скорост, за да се изкачим.

— Променило се е много — съгласи се Сол. Той беше покрил с чакъл и разширил алеята, и разчистил дърветата, за да открие по-голяма част от гледката. Имаше нова ограда, старите дънери бяха изкоренени и беше прокарана нова водопроводна система.

Дирк се размърда и тръгна с малки стъпки да обиколи къщата. Прокара ръка по дървенията и Сол го видя, че проверява уплътнените чепове и гладки сглобки. Дирк сви ръката си в юмрук и удари с кокалчета по дървото.

— Хубав, здрав чам от хюън пайн^[1] — каза той. Когато стигна до фасадата на къщата, спря. — Гледката. — Лицето му се озари от усмивка, когато погледна към ширналия се залив. — Гледката беше това, което ме накара да купя това парче земя преди толкова години. С майка ти обичахме да ви гледаме как тичате заедно към залива.

Сол се усмихна.

— Хайде, искам да ти покажа нещо друго.

Те тръгнаха към края на градината, Дирк се спъваше в неравната земя.

— Добре ли си? — попита Сол. — Можем да го направим по-късно.

Дирк махна с ръка.

— Цяла седмица седях в болницата. Да си на крака и на чист въздух — това е най-доброто лекарство, което знам.

Повървяха малко през гората, когато Сол спря и посочи напред.

Дирк се закова, мигайки.

— Мили Боже! Нашата барака!

Сол се усмихна.

— Не мога да повярвам. Но… как?

— Съборих я. И я преместих тук.

Дирк поклати глава.

— Помня как я строихме, вдигането на скелето, зачукването на всяка талпа… после слагането на покрива в един горещ, безветрен ден. И ти си събрал парче по парче всичко това. — Той се обърна и погледна Сол. — Защо?

Сол знаеше, че животът продължава и историята си е история, но искаше да запази парченце от тяхното семейство, да покаже, че то означава нещо за него.

— Нямаше да е правилно да я съборя. А и ако ти се прииска да дойдеш и да оставаш понякога, да можеш да се наслаждаваш на собствено местенце.

Дирк сложи едрата си ръка на рамото му.

— Благодаря ти — каза той.

* * *

Три дни по-късно Ева стоеше в спалнята, държеше голяма чаша червено вино и се чудеше какво да облече. Сол я беше поканил на вечеря с Дирк и незнайно защо стомахът й силно се бунтуваше.

След катастрофалната първа среща с Дирк тя нямаше представа как ще мине тази. Питаше се дали той ще се извини, дали ще е още възмутен, че е дошла в Тасмания. Дирк беше човекът, с когото Джексън бе говорил за живота си в Англия, единственият, който знаеше, че Ева съществува. Той би трябвало да има някакви отговори. Докато мислеше за предстоящата вечер, тя осъзна, че отчаяно иска да чуе — и едновременно с това се страхува да чуе — какво ще каже Дирк.

Отпи глътка вино и й се стори странно, че когато му пишеше от Англия, вярваше, че между тях има връзка, разбирателство, докато в действителност такава близост не съществуваше.

В този миг я бодна една мисъл: ами ако Дирк никога не е получавал писмата й? Той не беше искал Ева да се омъжва за Джексън, тогава защо ще й пише? Пръстите й се стегнаха около чашата, когато осъзна, че писмата са били вероятно поредната лъжа на Джексън. Това би обяснило защо Джексън винаги предлагаше да изпрати писмата от пощенския клон в службата си и защо тя бе намерила две от тях неизпратени в нощното му шкафче.

Това също така означаваше, че Джексън е фабрикувал отговорите на Дирк. В гърлото й се надигна жлъчка при мисълта за всичко, което би изисквало това: перфектно фалшифициран почерк, купуване на марки за въздушна поща, оставяне на писмата отворени за Ева да ги прочете. Степента, до която той беше стигнал, за да я мами, беше смайваща.

Във вените й лумна гняв. Как бе посмял! Как бе посмял да й причини това! Да я унижава. Да изтръгне спомените й. Да й казва, че я обича отново и отново…

В стаята експлодира стъкло.

Чашата, която беше държала до преди малко, я нямаше в ръката й. От пръстите й капеше тъмночервена течност. Тя приближи ръката към лицето си и я инспектира. Нямаше порязано.

Виното се беше разляло по дрехите й и на локвички върху пода. Тя за момент остана неподвижна, примигвайки при вида на бъркотията.

Накрая се задейства: взе метла и лопатка и събра счупените стъкла. След това се върна с парцал и се зае да избърше останалата течност.

Забеляза, че част от виното се е разплискало върху издрасканото име на Джексън на пода. Един образ се плъзна в мислите й: Джинет като тийнейджърка, коленичила със съсредоточено изражение, изрязва името на Джексън в дървото. Представи си джобното ножче в бледите й ръце. Сигурно е била наведена надолу, докато дълбае буква след буква, издухвайки стружките, с устни близо до името му. Сол й беше казал, че Джинет си е падала по Джексън, откакто са били деца, и че връзката я е имало, когато са се срещнали години по-късно.

А Ева беше присъствала в живота на Джексън само две кратки години. Две години, изградени върху пласт от лъжи. Какви претенции всъщност можеше да има?

Тя избърса виното, но то вече беше попило дълбоко в надписа, оцветявайки името на Джексън в кърваво червено.

* * *

— Татко, помниш Ева — каза Сол.

Дирк се надигна от стола. Усмихна се и протегна ръка.

— Радвам се да те видя, Ева.

— Аз също.

Последва миг тишина.

— Е? Как си? — попита Ева.

— Силен като вол. — Дирк погледна към залива, където яркочервеното слънце изчезваше на запад, украсявайки небето с розови облачета. — Хубаво място за възстановяване.

— Така е — съгласи се тя.

Сол попита:

— Да ти донеса ли питие, Ева?

— Да. Вода би било страхотно.

След като Сол излезе от стаята, Дирк се обърна към Ева:

— Исках само да се извиня — не бях в най-прекрасната си форма, когато се видяхме последния път.

— Няма проблем.

Той прочисти гърлото си.

— Никой от нас вероятно не иска да навлиза в подробности за случилото се, затова единственото, което ще кажа, е: съжалявам, че ти се наложи да преживееш такива неща.

— Благодаря. — Не й се искаше да притиска Дирк да говори, не и при положение че току-що беше дошла, но имаше неща, които трябваше да знае. Засега обаче го остави да промени темата.

— Страхотно е да се върна в Уотълбуун след толкова време — каза той.

— Сол ми каза, че сте имали барака.

— Точно така. Построена преди повече от двадесет години. Каква изненада беше да видя, че още стои.

Тя наклони глава:

— Какво имаш предвид?

— Сол не ти ли е казал за проекта си?

— Не.

— Старата барака се издигаше точно там, където сега е къщата. Сол я е разглобил и я е вдигнал отново в дъното на градината. Аз я наричам моя ваканционен дом! Не е ли така? — каза Дирк, когато Сол влезе с чаша вода за Ева.

Тя се обърна към него.

— Наистина ли? Построил си отново бараката?

— Помислих си, че би било срам да се отърва от нея.

Тя си помисли за приказките на Джексън, че ще възстанови бараката. Беше ли заимствал мечтата на Сол?

— Отдавна ли си го планирал?

— От години. Само че нямах време досега.

Тя преглътна.

— Може ли да я видя?

— Разбира се — каза Сол. — В лявата част на градината, зад храстите.

Минута по-късно Ева стоеше пред селска барака с ламаринен покрив. Тя пристъпи напред и допря ръка в старото дърво, усещайки текстурата и грапавините срещу кожата си. Значи това е била старата барака.

Някога й харесваше да слуша плановете на Джексън — как един ще се върнат тук и ще останат завинаги заради баща му. Само че е било кухо обещание, осъзна тя, защото Джексън никога не се е канел да се върне в Тасмания.

Това е било мечта на Сол. Сол, който тихо, без много приказки, се беше справил с работата. Сол, който беше довел баща си обратно в Уотълбуун след всичките тези години.

* * *

Свещите горяха и звуците на щурците изпълваха въздуха. Сол извади голям гювеч от фурната.

— Какво имаме? — попита Дирк.

— Филе от треска с ориз. Не е мазна, без подправки, лесно смилаема. Не би трябвало да имаш проблеми. — Сол махна фолиото и миризмата на прясно задушена риба се издигна в мрака.

Ева сложи чинии и прибори и те си сипаха с голям метален черпак, подрънквайки в китайския порцелан.

Рибата беше невероятна на вкус, само леко подправена с черен пипер и лимон. Дирк ядеше бавно, говореха със Сол как е минал денят, и докато Ева слушаше, я прободе остро чувство на вина: какво би си помислил Джексън, ако ги видеше всички, събрани така: съпругата си; брат си; баща си. И ако можеше да види скритата й ръка под маса, хванала ръката на Сол? Лоялността й се люшкаше и това правеше чувствата й непостоянни.

По-късно, когато чиниите бяха вдигнати, Сол изнесе един гевгир, пълен с едри ягоди и боровинки от фермата в края на пътя. Ева си вземаше разсеяно, погледът й блуждаеше над тъмната градина.

По едно време периферното й зрение улови движение, което я накара да примига и да се съсредоточи. Тя се взря напрегнато към храстите, където беше доловила сянката на нещо… или на някого. Кожата й настръхна.

Сол и Дирк продължаваха да говорят, явно не бяха забелязали нищо. Очите й се напрегнаха срещу тъмнината, не можеше да види какво е, само нещо по-тъмно от сивата сянка на храстите.

Тя усети как пръстите й се разхлабват и пускат ръката на Сол. Устата й пресъхна, беше й трудно да преглътне. Трябваше да стане и да отиде до там, но знаеше, че на Сол и на Дирк щеше да им се стори странно. Каза си, че трябва да се отпусне. Нямаше никой — просто сенки на дървета или на някое животно. Но не можеше да обясни странните тръпки мраз, които плъзнаха по гърба й.

Под масата коленете й потръпваха от импулса да отиде там и да се увери; без да разсъждава повече, тя скочи на крака, прекоси терасата и слезе по стъпалата в градината.

Далече от свещите тъмнината беше пълна и тя присви очи. Фигурата още беше там и тя се приближи.

— Ева…

Тя се дръпна, сърцето й подскочи от познатия тембър на гласа. Не беше сигурна дали е дошъл отсреща, или зад нея.

— Ева?

Обърна се, осъзнавайки, че е Сол. Той беше полуизправен в стола си и гледаше към нея от верандата.

— Наред ли е всичко?

Тя погледна назад към дърветата, търсейки настойчиво сянката — но дори и да бе имало нещо, то беше изчезнало. Ева поклати глава и се запита дали просто въображението й не й играеше номера.

Ръцете й трепереха, когато се върна на верандата.

— Кенгуру. Мисля, че видях кенгуру.

Дирк явно прие отговора й и каза, че имало много от тях по това време на нощта, но погледът на Сол се спря за дълго върху нея.

Ева се плъзна обратно на мястото си, дишаше плитко. Наля си голяма чаша вода и я изля в устата си; светлината на свещите играеше върху ръката й, разкривайки настръхналата кожа.