Луси Кларк
Единствен дъх (15)

14.

Дланта й пламтеше, когато я отпусна безсилно.

Сол не помръдна. Очите му бяха заковани върху нея, разширени от потрес.

— Аз… аз… — Тя не можа да довърши изречението. Краката й трепереха, когато се обърна, пресече шосето и след това затича. В началото се движеше тежко с шляпащите по асфалта сандали, но след това намери ритъма и увеличи скоростта.

Тичаше покрай редица облицовани с дървени летви къщи, от чиито дворове се носеше миризма на барбекю. По челото й избиха капчици пот и кръвта нахлу към повърхността на кожата й. Тя продължи, носейки се край шосето в гаснещата светлина.

Една кола я отмина и тя усети, че някой се обърна да я погледне, но беше съсредоточена единствено в импулса да се движи напред, отчитайки разстоянието по естествените ориентири: стара плевня, до която стояха два коня, допрели глави; трактор без колела; нива, засадена с ягоди в спретнати лехи.

Тогава тя се отклони от пътя по една чакълеста пътека, която водеше към залива, и едва тогава забави ход. Сложи ръце на кръста си и издиша силно с все още препускащ пулс.

От двете страни на пътеката се издигаха каучукови дървета, топлата им миризма правеше още по-плътен неподвижния въздух. Тя вървеше под сенките им, тялото й трепереше от изтощение.

Сол. Защо беше казал тези неща? Защо не беше спрял? Тя си спомни сериозността на изражението му, когато обясняваше за враждата. Изглеждаше искрено шокиран, когато Ева му възрази. Тя се опита да обмисли до колко е вероятно той да казва истината, но не можа; не и когато още чуваше в съзнанието си гласа на Джексън, докато й обясняваше как е трябвало да ремонтира онзи мотор, който купил от Бразилия, единствено с инструментите на джобното си ножче, или когато си спомняше изпълненото му с копнеж описание на слънцето, пробиващо мъгливото було над Мачу Пикчу.

Нещо остро прониза спомените й, като парче счупено стъкло: на стената в дневната на Сол имаше снимка на внушителните върхове на Мачу Пикчу. Когато я погледна за първи път, предположи, че мъжът с раницата на преден план е Джексън — само че това не можеше да е вярно, защото ако братята не бяха близки, защо Сол би имал снимка на Джексън?

Тя разтърка устните си, докато се опитваше да си представи снимката отново. Виждаше обраслите в гъста зеленина върхове, губещи се в мъгла, но образът на човека под тях беше смътен в съзнанието й.

Когато пътеката изви надясно да я отведе към бараката, Ева не тръгна по нея. Продължи да върви напред. Право към къщата на Сол.

 

 

Пикапът на Сол не я бе задминал, така че знаеше, че къщата ще бъде празна. Никой в Уотълбуун не заключваше къщата си, затова не се изненада, когато намери страничната врата към кухнята отворена.

Сърцето й биеше силно, когато влезе вътре. Във въздуха се долавяше миризма на дърво и на нещо люто. Беше почти тъмно, но тя не светна лампата. Остави очите й да се нагодят към полумрака, различавайки очертанията на кухненски шкафове, стойка за чаши на перваза на прозореца, тостер, тикнат в един ъгъл.

Когато мина покрай мивката, видя малкото чаено пликче, хвърлено вътре.

Косъмчетата на тила й настръхнаха, сякаш някой бе изпратил леден полъх под яката й. Тя го гледаше втренчено, изгубила представа за всичко наоколо. Сякаш бе отново в апартамента си в Лондон, взирайки се в ръждивокафявото петно в тяхната мивка, където Джексън беше оставил пликчето от чая. Почти можеше да долови мускусния аромат на Джексън във въздуха, да чуе звуците на трафика и сирените от улицата под техния апартамент.

Толкова й се искаше да бъде там, че образите на Джексън и Сол, Лондон и Уотълбуун се усукаха и вплетоха, така че повече не можеха да се отделят, а по-скоро представляваха едно непрекъснато кълбо от мисли.

Зад отворената врата някаква птица изкрещя и тя се обърна. Навън нямаше улични лампи, нямаше пътища, само дървета и проблясването на залива. Тя беше в Уотълбуун, в кухнята на Сол. И това в мивката беше торбичка от неговия чай. А не на Джексън.

Еднакви навици, това беше всичко.

Тя се насили да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, потискайки ирационалната паника.

Тогава излезе от кухнята и се насочи към дневната, като не позволяваше на очите си да се отклоняват встрани. Отмина дивана и тръгна към отсрещната стена, на която висяха три снимки в рамки.

Застана пред средната и насочи поглед.

Видя високите върхове на планините и терасите, и силуета на мъж на преден план, който носеше раница. Наведе се по-близо, за да види лицето му.

Толкова силно искаше това да е Джексън, че чертите му и чертите на Сол се сляха в ума й и тя вече не можеше да каже кой — кой е. Мислите й се въртяха, изпълнени с несигурност, и тя направи две стъпки наляво, като перна ключа на лампата с основата на дланта си.

Стаята оживя и тя замръзна пред снимката, примигвайки пред ясния образ: Сол на Мачу Пикчу.

Точно както беше казал.

Тя си каза, че снимката не означава нищо. Може и двамата да са пътували до там, или Сол по някакъв начин да е подправил изображението.

В този миг чу някакво движение зад себе си и осъзна, че в къщата има някой.

Бавно се обърна.

На прага стоеше Сол.

— Какво правиш?

Тя погледна към снимката на стената.

— Това си ти. На Мачу Пикчу.

— Да.

— Джексън може също да е ходил там.

Сол я погледна внимателно.

— Може, но не е. Джексън никога не е ходил в Южна Америка. Съжалявам, Ева.

Мислите й се въртяха в безпорядък. Защо Сол казваше всичко това?

— Следването на Джексън — каза тя, спомняйки си разговора си със Сол, докато той събираше стриди. — Ти спомена, че Джексън никога не е следвал морска биология.

— Изобщо не е ходил в университет. Живя в Мелбърн известно време, но работеше като коктейл барман.

В гърлото й се надигна жлъчка. Представи си Джексън зад бара по време на сватбата как хвърля бутилки високо във въздуха и върти течността в чашите. Беше се смяла на забавните му трикове и го беше попитала къде се е учил да ги прави. Той беше отвърнал: Разполагах с много свободно време, когато бях студент.

Ева имаше чувството, че стои много високо на ръба на скала. Едно погрешно движение — и можеше да падне. Трябваше да бъде неподвижна, да намери баланс. Въпреки това усещаше, че важното тепърва предстои — можеше да го усети как се извива около глезените й като усилващ се вятър.

Умът й натрупваше фактите един след друг като тухли, опитвайки се да изгради нещо стабилно от тях.

Джексън не беше учил морска биология. А Сол.

Не гаджето на Джексън беше отмъкнато. А на Сол.

Джексън не беше пътувал из Южна Америка. А Сол.

Тя преглътна напиращата жлъчка.

— Значи нещата, които ми е казвал… са били твои. — Нищо нямаше смисъл. — Какво друго? — чу се тя да пита. — Какво друго казваш, че е било лъжа?

— Не знам…

— Ти какво си правил след университета? — попита тя с изтънял глас.

— Ева…

— Моля те! — настоя тя. — Просто ми кажи.

Той я гледаше, без да мига.

— Започнах работа като гмуркач на Големия бариерен риф за един сезон, работейки с туристи по проекти за възстановяване на коралите. След това се върнах в Тасмания за известно време. Работех в компания за мероприятия на открито, която организира лагери за деца. Учех ги как да се гмуркат…

— Лагерът е бил на източния бряг. Живял си в дървена хижа три месеца.

Една вена върху слепоочието на Сол започна да пулсира.

— Точно така.

— Джексън ми каза, че е работил там един сезон. Работил ли е? — попита тя, чувайки отчаяните нотки в гласа си. — Работил ли е някога в такъв лагер?

Той завъртя глава.

— Не.

Ева хвана ръба на деколтето си, отдалечавайки плата от пламтящата си кожа. Паника прониза тялото й. Как можеше всичко това да е лъжа?

— Тогава какво е правил Джексън през цялото това време?

Сол разпери ръце.

— Работи в една работилница за лодки няколко години. Преди това работеше в една кръчма долу в Санди бей. Известно време организираше събития — малки музикални фестивали, танцови вечери, такива неща…

В Лондон Джексън си беше намерил работа в компания за напитки. Беше с широки познания, разбираше си от професията и го биваше с клиентите. Той никога не бе използвал научната си степен по биология и Ева никога не бе питала за това. Защо да го прави? Живееха в град, а не на крайбрежие.

Идеята, че Джексън е лъгал, беше необяснима. Тя се чувстваше замаяна, сякаш земята се люлееше под нея. Прекоси стаята и отиде до прозореца, хващайки се за рамката. В гаснещата светлина отвън забеляза морския каяк издърпан до плота, където беше видяла Сол да чисти риба.

— Твоят каяк ли е в градината? — попита тя, оставайки с гръб към него.

— Да.

— Джексън някога имал ли е собствен каяк?

— Джексън? Не. Или поне аз не знам.

Значи красивите му приказки за това как е гребал в гладки като стъкло заливи, наблюдавайки потрепването на сребристите херинги в пасажи отдолу, са били измислица? В това ли се очакваше да повярва тя?

— Снимки — произнесе тя и внезапно се обърна. — Сигурно имаш снимки от университета, от пътуванията си.

— Да, имам снимки — отвърна й той.

— Трябва да ги видя.

 

 

Сол влезе в стаята си и измъкна чекмеджето под леглото си. Вътре имаше тънка папка с писма, плик със снимки и дървена кутия с ръждясали панти. Това беше кутията, над която се спряха ръцете му.

Той свали капака и се наведе над нея, вдишвайки мириса на сол и варовикови камъчета. Вътре бяха неща, които беше спасил от тяхното семейно бунгало: непрозрачна стъклена бутилка, която бяха намерили, изхвърлена в залива, и която с Джексън бяха напълнили с малки мидички; маслиново зелена перушинка от перо на бързолет; черупка от морски охлюв, отвън остаряла и напукана, но с лъскава вътрешност, носеща още спомена за предишна красота; кутия карти, шевовете на която бяха облепени с остаряло тиксо.

Той вдигна едно опърпано издание на „Върколака“^[1], принадлежащо на Джексън, с подгънати краища и петна от плесен. Беше го намерил зад койката, когато изхвърли матрака. Джексън обичаше да чете комикси, изгубваше се във фантазията на всички тези диви приключения и митичната сила на супергероите.

С порастването, реалният супергерой в живота на Сол беше неговият брат. Джексън беше човекът, който можеше да се гмурка до долу и да се показва, държащ в ръка морски охлюв, или да прави опашен свредел на скейтборд, преди всички други изобщо да са стъпвали на скейтборд. Той беше популярен, безстрашен и караше всички да се смеят. Затова Сол беше изумен, че Джексън е изтрил своята собствена история и я е заменил с неговата.

Той остави комикса встрани и насочи вниманието си към снимките, които Ева беше поискала да види. Изсипа плика на леглото и се разрови в тях, търсейки такива, на които е студент или от времето на пътешествието му. Извади една на Джексън, която беше правена, докато бе живял в Мелбърн. Носеше тъмна спортна блуза с името на бара, избродирано в златно върху нея. Усмихваше се, докато въртеше шейкъра за коктейли; ръцете му бяха размазани в неясно петно, прекалено бързи, за да бъдат хванати от обектива.

Разбира се, Сол винаги бе знаел, че Джексън е способен на лъжи. Спомняше си преувеличените истории, които той разказваше като момче, и които караха баща му да се смее, а майка му да се мръщи. Но това? Не виждаше никакъв смисъл. Той едва сега започна да си дава сметка до каква степен Джексън е измамил Ева, и осъзнаването на този факт го накара да се почувства некомфортно — като съучастник.

Докато прехвърляше купчината, се натъкна на фотография на Джексън, правена преди три години, която Дирк му беше дал. Сол се взря съсредоточено в образа на брат си, питайки се дали трябва да каже на Ева всичко, което знае. Колебаеше се не от лоялност към Джексън: той беше мъртъв, така че какво значение имаше? Нито пък от лоялност към Дирк, който го беше помолил да си мълчи.

Когато пъхна снимката на дъното на чекмеджето и събра останалите накуп, осъзна, че се е колебаел толкова дълго, защото не можеше да понесе да види какво ще причини истината на Ева.

 

 

Ева седеше на дивана, притиснала колене към гърдите си. Мислите й бягаха и се плъзгаха, сякаш се движеха по лед. Изглеждаше й невероятно, че Джексън я е лъгал през цялото време. Те се бяха обичали, бяха си дали брачни клетви, бяха прекарали часове в разговори за миналото и бъдещето си.

Но едно съмнение си проби път напред: тя познаваше Джексън едва от две години. Беше се влюбила толкова бързо и неочаквано… но беше ли поспряла поне за миг да помисли разумно? Само за няколко месеца той беше вече добре дошъл в кръга на нейните приятели и майка й гледаше на него като на част от семейството. Което беше дало на Ева чувство за близост и сигурност.

Въпреки това тя не се бе запознала с никой от миналото на Джексън, дори с неговото семейство. Беше представена на колегите и приятелите му, които си бе създал след преместването си в Лондон, но никой от тях не познаваше Джексън по-дълго, отколкото тя. С нарастващ ужас сега осъзна, че Джексън е могъл да си създаде каквото си поиска минало и никой е нямало да знае.

— Ето тези — каза Сам, като се върна в дневната и й подаде малка купчина снимки.

Диванът хлътна, когато той седна до нея, и тя долови миризмата на лаборатория, пропила в дрехите му.

Първите няколко снимки бяха на Сол и ръцете й трепереха, докато ги прехвърляше: Сол, яхнал мотоциклет, с преметнат през рамо калъф за скейтборд; Сол и негов приятел, на поход през джунглата; Сол на лодка за гмуркане в тропически води; Сол с черна тога и университетска шапка, притиснал към гърдите си навито на руло свидетелство.

Първата снимка на Джексън, която тя видя, го показваше в работилница за лодки. Носеше избелял работен гащеризон и беше вдигнал омазан с машинно масло пръст към този, който стоеше зад фотоапарата. На следващата снимка косата му беше по-къса и той сочеше към голям банер, на който се четеше: БИРФЕСТ ТАСМАНИЙСКИ ДЯВОЛ! Имаше още негови снимки: вечер с приятели, със скейтборда на рампа, ритащ футбол на плажа.

Тя разгледа купчината два пъти, след което остави снимките внимателно на масичката за кафе. Те потвърждаваха всичко, което Сол й каза, но въпреки това изглеждаше невъзможно. Тя поклати глава бавно:

— Не разбирам как това може да е истина.

Погледът на Сол се насочи към тъмния залив навън. Тя гледаше лицето му, чакайки го да заговори.

Когато не каза нищо, Ева попита:

— Какво има?

Едно мускулче под окото му затрепка.

— Нищо.

Ева облегна глава на дивана. Може би е имало знаци… неща, които тя е игнорирала. Спомни си за едно парти преди няколко месеца, когато си бяха говорили с колега на Джексън. Мъжът беше попитал дали искат да отидат до Котсуолдс следващия уикенд да празнуват четиридесетгодишнината му. Без никакво колебание Джексън бе отвърнал: Приятел, много бихме се радвали, но майката на Ева е в града. Има рожден ден. Така че ще бъдем на тържествена вечеря с шоу програма. Това беше откровена лъжа, изплъзнала се от езика на Джексън с такава лекота, че Ева трябваше да спре за момент да си помисли: Чакай, майка ми наистина ли ще идва в града?

Но дали случайната невинна лъжа беше достатъчна причина да се подозира по-голяма лъжа? Мислите й се върнаха към пътуването в самолета, когато се бяха запознали с Джексън. Беше й се сторил нахално самоуверен, но забавен, и я бе заинтригувал с разкази за обиколката си в Южна Америка и истории за работата на лодка за гмуркане в Австралия. Но те са били лъжи — от самото начало.

Дори ако първата му лъжа е започнала като шега, като игра, сигурно е имало момент, в който да си е помислил: Трябва да й кажа истината.

Образът, който Джексън бе изградил за себе си по време на онзи полет, беше това, което я бе привлякло в него. Разговорът им течеше с лекота; всъщност Джексън беше казал, че повечето първи срещи продължават няколко часа, а тяхната продължи десет. Ами ако нищо от това не беше вярно?

Тя си припомни и нещо друго, което й беше казал по време на полета, нещо за което изпита нужда да се увери.

— Какво те накара да следваш морска биология? — попита тя Сол.

Той наклони леко глава, изненадан.

— Всъщност, една книга.

Тя примига, чакайки.

— Намерих я, когато бях дете. Беше пъхната в туристическа раница, която си купих от един магазин за вещи втора употреба. Прочетох я от кора до кора и тя ме накара да видя, че ние имаме още много да учим за океана. Предполагам, че мистерията, която книгата повдигна, е това, което ме накара да искам да бъда морски биолог.

Внезапно Ева скочи на крака и отиде до рафта с книги. Беше видяла книгата преди. Знаеше, че я е видяла.

Тя се наведе и прокара ръка по гърбовете на томчетата: „Австралийският рибар“, „Биография на треската и морския риболов“, „Размисли за свободното гмуркане“ и точно тази, която търсеше — „Морето около нас“ от Рейчъл Карсън.

Ева я извади. Усети хладната й тежест в ръката си. Бавно я отвори.

Там, от вътрешната страна на корицата, написано с избеляло синьо мастило, стоеше името на собственика й: Сол Боу, 13 г.

Книгата се изплъзна от ръката й и падна на пода, страниците се разкривиха.

— Ева? — Сол стана от мястото си.

Тя чу загрижеността в гласа му, но не отговори. Усещаше гърлото си прекалено свито. Едва можеше да диша; нуждаеше се от въздух. Излезе на верандата, където прожекторите се включиха, заслепявайки я за миг. Твърдите ръбове на перилата бяха хладни и остри под пръстите й, но тя ги стисна здраво, като си поемаше дъх с отворена уста.

Отчаяно искаше да повярва, че книгата, историята принадлежи на нейния съпруг, не на Сол. Но не можеше, защото доверието между тях вече беше изгубило силата си като мост, който пропукваше и се рушеше под краката й.

Сега, когато всичко се разпадаше, Ева се ужаси, че вече не е сигурна дали Джексън е бил този, в когото се е влюбила… или някой съвсем друг.

* * *

Ти ме хвана веднъж, че лъжа. И това също бе глупава лъжа. Ненужна. Бяхме в бар и един мой колега ни покани да отидем в Котсуолдс за уикенда. Беше ми досадил с приказките си за коли и голф, а аз исках само да прекарам уикенда с теб, да ядем кроасани в леглото, да се любим и да се разхождаме без да бързаме покрай реката. Знаех, че и на теб не ти се ходи, така че казах на колегата ми, че майка ти ще дойде за уикенда.

Не мислех, че е кой знае какво — беше просто една от онези малки, безобидни лъжи, които двойките изричат постоянно.

Когато ти осъзна, че е лъжа, изражението ти се промени толкова бързо, сякаш те бях зашлевил.

Запомних този поглед — стори ми се показателен, едно предзнаменование за това как мога да те нараня, ако не съм по-внимателен. Не мисля, че самата лъжа толкова те стресна, колкото че имаше момент, в който не можеше да кажеш кое е истина, кое лъжа.

Понякога и аз не мога да видя разликата между тях.