Луси Кларк
Единствен дъх (16)

15.

Сънят бягаше от Ева трета поредна нощ. Тя избърса сълзите от лицето си, след това грабна завивката и се замъкна в дневната. Седна на пода с юргана върху раменете си и разпръсна снимките на Джексън, които Сол й беше дал.

Образите от миналото на съпруга й се взираха гневно в нея.

Тя вдигна най-близката снимка — Джексън, изправен в двора на работилницата за лодки с работен комбинезон. Сърцето й се сви, докато изследваше познатите линии на челото и челюстта му, красивите му очи. Въпреки това нищо друго в тази снимка не й беше близко.

— Защо излъга? — прошепна тя, думите отекнаха в празната стая.

Пръстите й стиснаха края на снимката, когато си помисли за всичките пъти, в които я е лъгал. Чу звука от разкъсване, преди да е осъзнала какво прави. Когато погледна надолу, снимката беше скъсана на две. Чувството беше толкова удовлетворяващо, че продължи да я къса на все по-дребни и по-дребни парченца, хвърляйки ги на пода. Веднага се пресегна за следващата — Джексън върти коктейли и фокуси — и направи същото с нея. Не я беше грижа, че снимките принадлежат на Сол. Единственото, което искаше, беше да изчезнат. Всичките.

Тя дереше със страст, стиснала зъби, и изливаше гнева си. Не спря, докато не унищожи и последната. След това се изправи, дишането й беше неравно. Парчетата от снимки се валяха около нея като отломки след буря.

В скута й лежеше едно крайче: устните на Джексън, извити в усмивка. Тя го взе между пръстите си и го приближи към лицето си.

Красивата уста на Джексън. Уста, която беше целувала. Уста, която той бе притискал към шията й, изпращайки тръпки на желание през нея. Уста, която беше изричала думи за любов.

Наистина ли всичко това е било реално?

Гневът й се оттегли назад като вълна и на мястото на измамата тя усети озадачаващо чувство на състрадание, защото какво можеше да накара някого да изтрие своята история и да я замени с нечия друга?

— Защо? — прошепна тя отново. — Защо не ми каза?

Нещо проблесна в ума й. Дъждовна вечер в Лондон. Джексън се връща от джогинг. Плясък на мокри дрехи върху пода на банята. Свистенето на душа, после влажната топлина на пара, когато тя се вмъкна в банята, за да му каже здрасти. Но тогава зърна Джексън през процепа на завесата, и спря. Той стоеше със сключени ръце върху главата, с прегърбено напред тяло, сякаш готово за удар. Плачеше.

Беше изпитала желание да дръпне завесата и да се пресегне към него, но усети, че не бива да го прави. Джексън беше изчакал да остане сам, за да се наплаче. Осъзнавайки, че това е интимен момент и той не би искал свидетели, Ева се измъкна от банята и отиде да приготви вечерята.

По-късно, когато Джексън влезе в банята, ухаещ на сапун и дезодорант, той се усмихна, целуна я весело по устните и й каза, че джогингът е бил страхотен.

Ако те бях притиснала да говориш тогава, щеше ли да го направиш, помисли си тя. От това ли си имал нужда?

Защо не го беше попитала. Коя съпруга би оставила нещата така? Бяха се любили нежно онази нощ, но въпреки това тя не го попита какво не е наред. Сърцето й се късаше при мисълта, че не е имал достатъчно доверие в нея, за да й каже истината.

Тя се наведе напред, когато риданията разтърсиха тялото й. Държеше главата си в ръце и плачеше, неспособна да погледне разкъсаните образи на съпруга си.

 

 

Сол намери Ева заспала на пода в дневната. Той не спомена накъсаните снимки, нито хаоса в къщата. Каза й само, че се нуждае от нейната помощ.

— Имам да провеждам наблюдение на сепия на източния бряг. Колегата ми от лабораторията току-що каза, че не може да ме придружи. Без резултатите проектът ми се проваля. Би ли дошла на негово място?

Тя възрази, каза, че сигурно в университета има други хора, които могат да помогнат — и беше права. Но той обясни, че никой не е свободен. Беше твърд и настоятелен, знаейки, че трябва да я изведе от бараката, да я накара да се занимава с нещо.

Накрая тя се съгласи. Тръгнаха от Уотълбуун със следващия ферибот и спряха на източния бряг, за да се качат в лодката. Ръмеше ситен дъжд.

Сега бяха във водата и силният напорист вятър отнасяше излишните гласове, мисли, дихания. Ева се държеше за корпуса на лодката, докато пореха морето, косата й се вееше.

Когато стигнаха до мястото на теста, Сол хвърли котвата и те започнаха наблюдението. Отне им два часа за маркирането на тридесет сепии и когато той прикрепи последния маркер, Ева обърна клипборда към него и обяви, че са приключили.

Сол изпразни двете големи кофи с белязани сепии обратно в морето и за момент водата закипя от калмари. Последната седмица той беше поставил един звуков приемник на дъното и сега микрочиповете в сепиите щяха да изпращат данни до устройството всеки път, когато минеха в радиус от двеста метра от него.

Той напълни празната кофа с вода и я плисна върху палубата да измие по-голямата част от мастилото на сепията.

— Благодаря за помощта — каза той на Ева, която беше хванала половината от маркираните от него сепии.

— Благодаря, че ме накара да дойда. — Тя се усмихна за първи път този ден и слънцето се разля по нейното лице, озарявайки очите й. Той усети, че нещо се раздвижва в гърдите му. Извърна се, остави долу кофата и привърза едно свободно въже, което се беше заплело на пода.

— Имаме ли време за гмуркане? — попита тя.

— Определено. — Той беше доволен. — Има едно страхотно място по пътя за обратно над една гигантска гора от кафяви водорасли.

Той подкара лодката към брега, докато видя скалистия залив, където се намираха водораслите. Хвърли котва, пусна стълбата, след това извади маски и плавници изпод седалките, а Ева се зае да облича неопреновия си костюм.

Когато се изправи, Сол зърна загорелия й гръб, докато тя пъхаше ръце в ръкавите. Той наблюдава известно време, неспособен да се извърне. Ръката й се пресегна към ципа и когато го дръпна, светлината проблесна върху брачната й халка като намигване.

Сол отстъпи. При гледката на този пръстен и всички обещания, които той олицетворяваше, в гърдите му се надигна ярост към Джексън. Беше взел толкова много от онова, което не беше негово. Сол не можеше дори да предположи причината, която стоеше зад решенията му.

Между него и Ева се зараждаше предпазливо приятелство и той започна да се грижи за нея по начин, какъвто не беше очаквал. Точно затова й дължеше истината. Беше по-лесно да я отлага преди, когато не я познаваше и мислеше, че тя просто ще мине и ще си замине.

Той избърса ръце в шортите си, сърцето му заби по-бързо при мисълта за това, което трябва да каже. Издиша дълго, след това произнесе:

— Ева, трябва да говоря с теб.

Тя се огледа. Лицето й бе леко загоряло, но под очите й имаше тъмни сенки. Тя се подпря на лодката, докато обуваше плавниците си.

— За какво?

Гърлото му се стегна около думите, които трябваше да изрече.

— Става въпрос за Джексън.

Тя замръзна, с наполовина надянат плавник.

— Не може ли да не го правим?

— Моля?

— Не искам да говоря за него точно сега. Не мога. Просто искам да съм във водата. Не да мисля или да повтарям всичко отново и отново.

Той я погледна изненадан. Досега винаги беше искала да говорят за Джексън, намираше начин да го вплете в разговора, само за да произнесе името му на глас. Но когато я погледна сега, сякаш някой беше дръпнал кепенци от лицето й.

— Съжалявам, Сол. Просто се изтощих.

Той можеше да я накара да слуша, да настоява, че трябва. И точно това трябваше да направи. Но вместо това само кимна и каза:

— Хубаво.

 

 

Ева се спусна по стълбичката на лодката с маска и с въртящи се несръчно плавници на стъпалата. Помнеше последния път, когато се бе държала за тази стълба, и кръвта, стичаща се по бедрата й. Не можеше да мисли за помятането, тъй както не можеше да мисли за Джексън. Точно сега беше прекалено болезнено. Когато спомените започнаха да напират, Ева се спусна в морето.

Под водата мислите й се разпиляха. Беше безтегловна. Очите й се адаптираха към синята светлина и огромната дълбина под нея. Тя се оттласна леко от лодката и почувства мъртвото вълнение, когато морето се издигна под нея. Харесваше усещането: тегленето, когато вълната я всмуква в себе си, после я повдига и я завърта леко напред.

Тя изплува, за да нагласи маската си, отмахвайки един кичур мокра коса, който нарушаваше уплътнението.

Сол скочи от лодката и заплува към нея.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Видимостта е невероятна.

Той обясни линията на спускане, която щяха да вземат, плувайки право към гигантската гора от кафяви водорасли срещу течението, после да се върнат обратно покрай скалите и над рифа и накрая да тръгнат към лодката.

Тя последва Сол, който плуваше няколко метра пред нея, дългите му плавници предизвикваха лека пяна във водата. Сега, когато Ева бе започнала да научава повече за техниката на гмуркане, можеше да оцени неговите умения. С привидно минимално усилие той се тласкаше напред, сякаш плъзгайки се.

Когато стигнаха гигантската гора от кафяви водорасли, Ева се гмурна надолу да погледне високите клони, които растяха от дъното. Плътни, ребрести папрати се полюляваха в кестенови и кехлибарени нюанси. Там, където светлината стигаше, те блестяха, и Ева прокара пръсти по лъскавата повърхност. Сякаш плуваше в балдахина на дъждовна гора.

Сол се държеше прав във водата, когато тя изплува да си поеме въздух.

— Ще се спусна по-дълбоко — каза й той. — Искаш ли да дойдеш?

Тя кимна и подготви дишането си, отпускайки се за момент на повърхността, за да забави сърдечния ритъм.

Сол се гмурна пръв и тя го последва, изпълни дробовете си с въздух, преди да пробие с глава синята копринена вода. Косата се виеше около маската й и тя ритна с леко огъване на плавниците. Обичаше усещането при спускане, тялото и дишането й работеха срещу гравитацията, отнасяйки я по-дълбоко в сърцето на морето.

Подводният свят се разкриваше пред нея и тя видя една ярко оцветена зеленушка с нацупена уста, която лениво влизаше и излизаше от водораслите. Тя усети, че температурата се понижава, докато се спуска, преглъщайки, за да изравни налягането в ушите си на всеки метър.

Сол се спусна във водата пред нея. Наклони се към едно голямо стъбло водорасли и се хвана за него, правейки й знак да стори същото.

Тя се хвана с ръце под неговите и те останаха да висят на 4–5 метра под повърхността, за да си починат. Очите й започнаха да различават подробности във водораслото, различните му фигури, сякаш изрязани от морето.

Сол я попита с жестове дали е добре. Тя кимна усмихната. Беше странно интимно да са под повърхността заедно и със забавен пулс, докато се носят един до друг. Необяснимо, но тя се чувстваше в безопасност тук, спокойна — сякаш се намираха в пашкул, запечатани от останалия свят.

Накрая дробовете й започнаха да се стягат и тя погледна нагоре и се оттласна.

На повърхността си размениха усмивки. От веждите и миглите на Сол капеше вода и блестеше в бръчките на усмивката му.

Те продължиха да се гмуркат край водораслите, след това над рифа и назъбената скала. По-късно отидоха до една леха морски плевели, която изглеждаше закърняла и скучна след гората от водорасли, но тя се радваше на ярко оцветените риби, които се стрелкаха през нея.

По едно време усети потупване по ръката, Сол й сочеше нещо напред. Тя проследи ръката му, напрягайки се да види какво е привлякло вниманието му.

Когато водораслите се залюляха, погледът й улови нещо цветно. Изчака малко водораслите да спрат — и тогава го видя.

Тялото й пламна от възбуда при извънземната гледка: над тях се носеше морски дракон. Тялото му беше червеникаво на цвят, сякаш беше осветен отвътре, с електриковосини и жълти точици, и райета по повърхността му.

Той се плъзгаше с течението, грациозен и самоуверен… Тя беше омагьосана от неговата форма, извитата шия и драконообразната глава, както и гордата извивка на опашката му. Наблюдаваше го, изпаднала във върховно удивление. Устните й се извиха в усмивка около шнорхела и тя усети морето да се плиска в зъбите й.

Морският дракон продължи бавния си танц през водата, минавайки покрай тях. Едва когато изчезна зад нея, Ева осъзна, че има нужда от въздух.

Изтласка се силно към повърхността, и когато излязоха със Сол отгоре, се усмихваха.

 

 

Тя съблече неопреновия си костюм, след което се уви с плажната кърпа на Сол. Отметна косата си назад, изцеди я от водата и си помисли, че се чувства много по-добре след гмуркането.

Сол се беше преоблякъл в шорти и бледозелена тениска, яката му беше тъмна от мократа коса. Изражението му беше спокойно, когато погледна над водата. Ева осъзна колко мил е бил през изминалите няколко седмици като й предложи място, където да отседне, и се грижеше за нея след помятането. Странно беше, че когато за първи път се срещна с него, си бе помислила, че е съвсем различен.

Сол отиде в кабината и се разрови в една полиетиленова торбичка.

— Искаш ли сандвич? Имам със скариди или бекон.

— Предпочитам с бекон. — Докато пресичаше лодката, тя усети нещо остро да се плъзва в стъпалото й и извика.

Силна болка прониза петата й и тя подскочи, повдигайки крака си да види.

— По дяволите! — В кожата й се беше забила въдица, две от кукичките бяха потънали дълбоко в петата й.

Сол отиде при нея.

— Това пък откъде дойде?

— Нямам представа.

Той премести една пластмасова щайга към Ева и каза:

— Седни. Аз ще я извадя.

Изчезна за миг в кабината и се върна с очукана червена аптечка. След това се наведе от лодката и изми ръцете си. Избърса ги в края на тениската си и тя зърна корема му — кожата там беше по-светла от загорелите му ръце.

Той издърпа една хладилна чанта срещу Ева и седна върху нея.

— Дай ми крака си.

Тя повдигна крака си и Сол го подпря внимателно върху бедрото си. Ноктите на краката й не бяха лакирани и тя видя, че шевът на неопреновия й костюм е оставил червена следа по дължината на прасеца.

— Малко ще боли, но ще се постарая да съм внимателен.

Ева кимна.

— Давай.

Когато той дръпна кукичката, тя се хвана отстрани за щайгата, чувствайки как металът прорязва кожата й. Болката беше гореща и остра.

Сол спря за момент и Ева издиша.

— Добре се справяш. Едната излезе. Остава още една. Готова ли си?

Тя кимна и стисна зъби. Затвори очи и започна да брои. Този път болеше повече, като нож, който се забива в крака. Преди да стигне до четири, всичко беше свършило.

— Готово — обяви Сол.

Ева понечи да издърпа крака си, но той я възпря:

— Още не сме свършили. — Извади антисептичен тампон, обхвана петата й и внимателно избърса мястото върху раната.

Ева примига.

— Съжалявам. Не съм смела.

Той вдигна очи, погледът му беше твърд:

— Ти си невероятно смела, Ева. — След това залепи лепенка на крака й, притискайки стърчащите краища с палец. Когато свърши, ръцете му продължиха да държат стъпалото й.

Тя не издърпа крака си. Чакаше и го гледаше.

Пръстите му бавно минаха отстрани на петата и продължиха по голия й глезен. Тя осъзнаваше лекия натиск, топлината от докосването му. Дъхът й спря.

Сол вдигна поглед и очите им се срещнаха.

Той примига, свали бързо ръцете си и се изправи.

— Съжалявам. — Гласът му беше тих.

Ева също стана и инстинктивно хвана ръката му.

— Сол…

Той замръзна, сведе очи. След това много бавно се обърна към нея. Сърцето й биеше оглушително, когато погледът му се премести от сплетените им ръце към тялото й, увито в неговата кърпа, и се вдигна към лицето.

Поглеждайки в очите му, тя почувства, че между тях пулсира връзка, нещо, което едва сега започваше да разбира. Интуитивно осъзна всяка подробност от лицето му: солта, останала по наболата му брада; отделните косъмчета на веждите му, които нямаше да израснат в плавна дъга; тъмните му очи, фиксирани върху нея.

Не знаеше кой помръдна пръв. Усещаше само, че телата им са привлечени едно към друго, ръката й се протяга към неговата, дланта му ляга върху нейната буза.

Целувката беше нежна. Тя усети топлина и сол, и затвори очи. Езиците им се докоснаха, раменете му бяха под ръцете й, натиска на бедрата му — срещу нейните. Двамата се вляха един в друг, потъвайки в копнежа и желанието.

И тогава, миг по-късно, изтрезняха; отдръпнаха се, когато мислите й се стрелнаха към Джексън: към ръцете му, кожата му, докосването му.

Тя отпусна чело върху рамото на Сол, вкусът му пареше още върху устните й, а споменът за съпруга й — в ума й. Сол я държеше в прегръдката си и те останаха дълго така, с бушуващото под тях море.