Дж. П. Дилейни
Момичето преди (7)

7.

Ваш близък споделя, че е прегазил човек, докато е шофирал пиян. Това го е накарало да откаже алкохола завинаги. Чувствате ли се задължени да докладвате случая на полицията?

• Да

• Не

Преди: Ема

Когато Едуард се отдава на кулинарни занимания, прилича на хирург, който се подготвя за операция. Преди да се залови на работа, подрежда грижливо всичко необходимо. Днес е донесъл два омара — още живи; огромните им щипки, подобни на боксови ръкавици, са пристегнати с тел. Изявявам желание да се включа и той ми позволява да настържа дайкон — голяма японска ряпа.

Тази вечер е в добро настроение. Блазни ме мисълта, че е заради мен, но той изведнъж оповестява радостната новина.

— Помниш ли речта, която произнесох при връчването на наградите, Ема? Някой я е чул и ни поканиха да участваме в един конкурс.

— Голям ли е?

— Много. Ако спечелим, ще построим цял нов град. Чудесна възможност да приложа идеите си на практика. Да проектирам не просто нови сгради, а може би съвсем нов тип общност.

— Цял град с подобна архитектура? — питам смаяно, като оглеждам голите пространства на Фолгейт Стрийт 1.

— Защо не?

— Не вярвам да хареса на мнозина — добавям.

Не му казвам, че всеки път, преди да дойде, трескаво тикам мръсни дрехи в шкафовете, изхвърлям недоизядена храна в боклука и крия списания и вестници под възглавниците на дивана.

— Ти самата си нагледно доказателство как архитектурата може да промени една обикновена личност.

— Всъщност ти ме промени, а не мисля, че дори ти би могъл да правиш секс с цял град.

Заедно с омарите е донесъл японски чай. Листенцата са в малко хартиено пликче, прегънато като оригами.

— Идва от района Уджи — пояснява той. — Нарича се гьокуро, което означава „скъпоценна роса“.

Опитвам се да го произнеса и той ме поправя няколко пъти, докато накрая вдига ръце с престорено възмущение.

Ала когато му показвам изящния си чайник ар деко разочарованието му е напълно искрено.

— Какво е това, за Бога? — поглежда го неодобрително.

— Подарък за рождения ми ден от Саймън. Не ти ли харесва?

— Сигурно ще свърши работа.

Слага листенцата в чайника, за да се запарят, и се заема с омарите. Взема нож и плъзва острието под бронираните им шлемове. Миг по-късно се разнася лек пукот, когато им откъсва главите. Краката все още потръпват, а той се заема с опашките и срязва твърдата им черупка. Месото се отделя лесно — дебело белезникаво руло. Ловко обелва кафявата ципа и изплаква отново опашките със студена вода, преди да ги нареже на сашими. Сосът, приготвен от лимонов сок, соя и оризов оцет, слага последния щрих. Всичко е готово само за няколко минути.

Ядем с пръчици и угощението както винаги приключва в леглото. Почти винаги свършвам преди него и тази вечер не е изключение. И това е част от проекта, предполагам. При него всичко е добре обмислено, дори правенето на любов.

Чудя се как ще реагира, ако го накарам да изгуби контрол. Какви ли откровения и скрити истини се крият под твърдата броня на неговата сдържаност? Един ден ще узная.

По-късно, докато се унасям, го чувам да шепне.

— Сега си моя, Ема. Знаеш го, нали? Моя.

— Мммм — мълвя в просъница. — Твоя.

 

 

На другата сутрин вече не е до мен. Забелязвам отгоре как разтребва в трапезарията.

Вече съм огладняла и решавам да сляза долу. Когато съм насред стълбите, виждам, че взема чайника от Саймън и внимателно излива остатъка от чая в мивката. След това се чува трясък и чайникът се разпилява на парчета по пода.

Навярно съм издала звук, защото вдига глава.

— Толкова съжалявам, Ема — казва спокойно, вдигнал виновно ръце. — Трябваше първо да избърша тези съдове.

Искам да му помогна, но ме спира.

— Не и с боси крака. Ще се порежеш.

После добавя:

— Разбира се, ще ти купя друг. Има чудесни чайници от „Маримеко Хеника“. И в „Баухаус“ не са зле.

Все пак отивам в кухнята и почвам да събирам счупените парчета.

— Няма нищо — казвам. — Беше само един чайник.

— Права си, наистина — добавя убедено. — Само един чайник.

Обзема ме странен трепет на задоволство от това, че ме притежават. Моя си.

Сега: Джейн

Кабинетът на Керъл Янсън се намира на тиха, сенчеста улица в Куинс Парк. Когато отваря вратата, тя сякаш се сепва, но бързо се овладява и ме повежда към всекидневната. Кани ме на кушетката и ми обяснява, че това е само опознавателен сеанс, за да види дали може да ми помогне. Решим ли да продължим, ще се срещаме всяка седмица по същото време.

— Е? — казва тя, когато сме си изяснили всичко. — Какво те води при мен, Джейн?

— Всъщност няколко неща. Най-вече мъртвото раждане, за което ви споменах по телефона.

— Споделянето на болката е начин да я преодолеем — кима тя. — Така се отделят необходимите от разрушителните емоции. Нещо друго?

— Да — мисля, че сте помогнали на една жена, свързана с мен. Бих искала да знам какво я е тревожило.

— Никога не обсъждам другите си клиенти — решително поклаща глава Керъл Янсън.

— Струва ми се, че този път е различно. Тя е мъртва, разбирате ли. Казва се Ема Матюс.

Този път не се заблуждавам — Керъл Янсън е наистина шокирана, но бързо се съвзема.

— Въпреки това не мога да ти кажа за какво сме разговаряли с Ема. Правилото за конфиденциалност не се отменя със смъртта на клиентката ми.

— Вярно ли е, че приличам малко на нея?

Тя кима след кратко колебание.

— Да, забелязах го още когато отворих вратата. Може би сте нейна роднина? Сестра й? Съжалявам.

— Никога не сме се виждали.

— Какво ви свързва тогава, ако смея да попитам? — озадачена е тя.

— Живея в същата къща като нея — дома, в който е починала. — После добавям с неудобство: — И имам връзка със същия мъж.

— Саймън Уейкфийлд? — бавно изрича тя. — Нейният приятел?

— Не, макар че го срещнах, когато дойде да остави цветя. Мъжът, за когото говоря, е архитектът на къщата.

Керъл ме гледа втренчено.

— Нека да се уверя, че съм те разбрала правилно. Живееш на Фолгейт Стрийт 1 също като Ема. И си любовница на Едуард Монкфорд. Каквато е била и Ема.

— Точно така.

Едуард бе говорил за връзката си с Ема така, сякаш е била просто кратко увлечение, но решавам да премълча този факт.

— В такъв случай ще ти разкажа какво сме говорили с Ема по време на терапията, Джейн — добавя тихо тя.

— Въпреки това, което казахте току-що? — възкликвам, изненадана от твърде лесната победа.

— Да. Знаеш ли, има едно специално обстоятелство, при което можем да нарушим професионалния обет за поверителност. — Тя спира за малко. — Когато не можем да навредим на клиента, но можем да предотвратим нанасянето на вреда на друг човек.

— Не ви разбирам. Каква вреда? И на кого?

— Става дума за теб, Джейн — отронва тя накрая. — Мисля, че може да си в опасност.

Преди: Ема

— Дион Нелсън открадна щастието ми — казвам. — Той разби живота ми и ме накара да се страхувам от всеки мъж, когото срещна. Накара ме да се срамувам от собственото си тяло.

Спирам за миг и отпивам глътка вода. Залата е притихнала. Двамата магистрати горе на съдийската скамейка ме гледат втренчено. Задушно е, залата е без прозорци и адвокатите се потят под перуките.

Два паравана ме скриват от подсъдимата скамейка. Усещам присъствието на Дион Нелсън зад тях. Но не изпитвам страх. Точно обратното. Копелето най-сетне ще влезе в затвора.

До този момент чета изявлението през сълзи, но сега повишавам глас.

— Трябваше да се преместя, защото мислех, че може да се върне. Страдах от загуба на паметта и внезапни ужасяващи спомени, тръгнах на психотерапия. Връзката с приятеля ми се провали.

Адвокатката на Нелсън — ниска и спретната жена с елегантен костюм, ме поглежда замислено и си отбелязва нещо.

— Как се чувствам при мисълта, че Дион Нелсън може да излезе под гаранция? — добавям. — Чувствам физическо гадене. След като ме заплаши с нож, ограби и изнасили по най-унизителен начин, знам на какво е способен. Ужасявам се само при мисълта, че може спокойно да се разхожда по улиците.

Включих последната точка по настояване на инспектор Кларк. Адвокатката на Нелсън със сигурност ще заяви, че клиентът й няма намерение да се приближава до мен. Ако се почувствам застрашена от факта, че ще излезе на свобода, има опасност да оттегля показанията си и делото ще пропадне. В този момент съм най-важната личност в съдебната зала.

Двамата магистрати все още мълчаливо ме наблюдават. В галерията също е тихо. Отначало бях доста нервна, но сега съм силна и владея чувствата си.

— Дион Нелсън не само ме изнасили — продължавам. — Накара ме да се страхувам, че ще изпрати снимките от онази вечер на всички мои познати. Свикнал е да сплашва жертвите си. Надявам се, че правосъдието ще се отнесе по най-справедливия начин към искането му да бъде освободен под гаранция.

Браво, казва едно тъничко гласче в главата ми.

— Благодарим ви, госпожице Матюс — казва любезно единият от магистратите. — Ще разгледаме изявлението ви с нужното внимание. Може да седнете за малко на свидетелското място, ако желаете. Когато се почувствате по-добре, сте свободна.

Докато си прибирам нещата, в залата цари тишина. Адвокатката на Нелсън вече се е изправила, готова да се приближи до банката.

Сега: Джейн

— За каква опасност говорите? — усмихвам се на абсурдното твърдение, но Керъл Янсън е напълно сериозна. — Едва ли Едуард е причината.

— Ема ми каза… — Керъл спира, сякаш й е трудно да наруши табуто. — Като психотерапевт, прекарвам много време в тълкуване на несъзнателните модели на поведение. Когато някой ме попита: „Защо всички мъже са такива?“ отговарям: „Защо всички мъже, които избираш, са такива?“ Фройд говори за принуда към повторение. Това е модел на поведение, при който отново и отново се отиграва същата сексуална психодрама, с различни хора, на които се отреждат същите несменяеми роли. На подсъзнателно или дори съзнателно ниво човек се надява да пренапише края на историята и да поправи предишните си грешки.

— Какво общо има това с Ема и мен? — питам, макар че почти се досещам за отговора.

— Във всяка връзка съществуват два модела за принуда към повторение — негов и неин. Взаимодействието им може да се окаже положително. Но може и да е разрушително — с ужасяващи последици. Ема имаше ниско самочувствие, понижено още повече след изнасилването. Като повечето жертви на сексуално насилие, обвиняваше себе си — напълно погрешно, разбира се. Тя откри у Едуард Монкфорд мъжа, който би могъл да й даде насилието, за което тя тайно жадуваше.

— Чакайте малко — казвам потресено. — Едуард насилник? Познавате ли го?

— Не, съдя само по разказа на Ема, макар че неохотно споделяше с мен — класически признак за ниско самочувствие.

— Това е невъзможно — отсичам категорично. — Познавам Едуард. Той не би ударил никого.

— Насилието не е само физическо — казва тихо Керъл. — Когато поставяш другия под пълен контрол, това е психически тормоз.

Пълен контрол. Думите й ме удрят като плесница. Защото разбирам, че донякъде е права.

— Ема приемаше поведението на Едуард, докато беше играчка в ръцете му и все още му позволяваше да я контролира — продължава Керъл. — Някои неща трябваше да послужат като предупредителни знаци — странната сделка с къщата, това, че вземаше и най-простите решения вместо нея и дори я раздели от приятелите и семейството й: класическо поведение на нарцистичен социопат. Но истинските проблеми започнаха, когато тя се опита да избяга от него.

Социопат. Знам, че професионалистите влагат различен смисъл в този термин, но не мога да не си спомня думите на бившия приятел на Ема — Саймън Уейкфийлд, както го нарече Керъл: Най-напред отрови съзнанието й, а после я уби.

— Звучи ли ти познато, Джейн? — гледа ме изпитателно тя.

Не й отговарям веднага.

— Какво се случи с Ема? След всичко, което е преживяла?

— Накрая — с моя помощ — тя осъзна разрушителното въздействие на връзката си с Едуард Монкфорд. Скъса с него, но изпадна в депресия, дори параноя. — Керъл прекъсва разказа си. — И престана да идва при мен.

— Така ли? — добавям озадачено. — А как разбрахте, че я е убил?

— Не твърдя, че я е убил, Джейн.

— Слава Богу — въздъхвам с облекчение. — Какво твърдите тогава?

— Всички тези фактори — депресия, параноя и ниско самочувствие, подхранвано от връзката с Едуард, несъмнено са допринесли.

— Смятате, че се е самоубила?

— Такова бе професионалното ми мнение. Мисля, че Ема се е хвърлила по стъпалата в момент на силна депресия.

Не казвам нищо, но думите й не ми дават покой.

— Разкажи ми за собствената си връзка с Едуард — предлага Керъл.

— Странно, наистина. На пръв поглед сякаш няма много съвпадения. Потърси ме скоро, след като се нанесох. Беше съвсем ясно, че ме желае. Но заяви от самото начало, че не ми предлага обичайна връзка. Каза ми…

— Почакай — прекъсна ме Керъл. — Трябва да взема нещо.

Излиза за малко и носи червен бележник.

— Тук са записките от сеансите с Ема — разлиства страниците тя. — Продължавай.

— Каза, че има чистота…

— … в необременената връзка — допълва Керъл.

— Да — поглеждам я вторачено. — Това бяха точните му думи.

Думи, изричани и пред други, както изглежда.

— От разказа на Ема разбирам, че Едуард е изключителен перфекционист, почти маниак. Така ли е?

Кимам с неохота.

— Разбира се, невъзможно е да направим новите връзки по-съвършени от предишните, независимо от това колко пъти отиграваме едни и същи елементи. Всеки следващ провал само засилва маладаптивното поведение. Другояче казано, с времето този модел се затвърждава. И добива още по-ужасни проявления.

— Не може ли човек да се промени?

— Странно, Ема ми зададе същия въпрос. — Тя се замисля за миг. — Понякога, да. Но процесът е труден и мъчителен дори ако се потърси помощ от добър психотерапевт. Би било нарцистично да смятаме, че можем да променим изначалната природа на друг човек. Човек може да промени единствено себе си.

— Казвате, че има опасност да последвам съдбата й — решително възразявам. — Но от начина, по който я описвате, тя има съвсем различен характер.

— Може би. Но ти ми сподели, че си преживяла мъртво раждане. Не е ли странно съвпадение, че и двете сте били наранени, когато ви е срещнал. Уязвимите личности привличат социопатите.

— Защо Ема престана да идва при вас?

— Честно казано, не знам. — По лицето на Керъл се изписва съжаление. — Ако беше продължила терапията, може би щеше да оцелее.

— Запазила е визитката ви — добавям. — Намерих я в спалния й чувал на тавана на Фолгейт Стрийт 1 заедно с няколко кутии храна. Изглежда е спяла там. Може и да е искала да ви се обади.

— Това е важно — кима бавно тя. — Благодаря ти, че ми каза.

— Но не мисля, че сте права за останалото. Ема е изпаднала в депресия, когато връзката й с Едуард е приключила, а не защото я е контролирал. А самоубийството — макар и ужасно тъжно, едва ли е по негова вина. Както заявихте преди малко, всички ние сме отговорни за действията си.

Керъл се усмихва тъжно и поклаща глава. Струва ми се, че вече е чувала подобна реплика, може би от самата Ема.

Изведнъж решавам, че съм прекарала достатъчно в тази стая — сред меките мебели, възглавничките и психобрътвежите на Керъл — и се изправям.

— Благодаря ви, че ме приехте. Срещата ни беше интересна. Но нямам желание да разговарям с вас за дъщеря ми. Или за Едуард. Едва ли ще се видим повече.

Преди: Ема

След като прочитам изявлението си, не мога да остана заради специалните мерки за сигурност. Затова се навъртам около съда. Не след дълго инспектор Кларк и сержант Уилън изскачат навън, разтревожени. С тях е и прокурорът мистър Бруум.

— Ела насам, Ема — вика ме сержант Уилън.

— Защо? Какво става? — питам, когато бързо ме отвеждат в друга част на коридора. Поглеждам към съдебната зала точно когато се появява адвокатката на Нелсън. Редом с нея върви официално облечен тъмнокож младеж. Той се обръща към мен и очите му проблясват — очевидно ме е познал. Адвокатката му прошепва нещо и той отвръща поглед.

— Ема, магистратите го пускат под гаранция — добавя сержант Уилън. — Съжалявам.

— Но защо? Защо?

— Съгласиха се с мисис Фийлдс — неговата защитничка, че възникват някои затруднения по делото.

— Затруднения? Какво означава това? — питам.

От друга врата, която води към галерията, се появява Саймън и тръгва право към мен.

— Процедурни затруднения — заявява мрачно инспектор Кларк. — Свързани са главно с разпознаването.

— Защото липсва ДНК, така ли?

— И пръстови отпечатъци — добавя прокурорът.

— Разбира се, отначало не ставаше дума за изнасилване — пояснява инспектор Кларк, без да го поглежда. — Престъплението беше квалифицирано като нахлуване с взлом. Дежурният офицер се разпореди да не се вземат отпечатъци — въздъхва той. — По-късно вероятно трябваше да го повикаме на очна ставка. Но тъй като ти ни каза, че е бил с маска, решихме, че няма голям смисъл. За съжаление, един умен адвокат би могъл да използва този пропуск, за да внуши, че полицията прави прибързани заключения.

— Ако проблемът е в това, защо не извършим очна ставка сега? — питам на свой ред.

Кларк се споглежда с прокурора.

— Може и да помогне, когато делото влезе в съда — сериозно заявява прокурорът.

— Това е много важно, Ема — казва инспектор Кларк. — Успя ли днес по време на заседанието да зърнеш подсъдимия?

Поклащам глава. Изобщо не съм сигурна дали съм видяла самия Нелсън. А дори да е бил той, нима трябва да се измъкне заради полицейска некомпетентност?

— Нека да опитаме — съгласява се прокурорът.

— Ема? — провиква се Саймън, в отчаян опит да се намеси в разговора. — Ема, едва сега разбрах всичко.

— Какво си разбрал?

— Само онова копеле е причината да се разделим.

— О, не! — тръсвам глава. — Казах го нарочно пред съда, Сай. Не исках… Няма да се върна.

— Ема — дочувам гласа на Едуард зад нас, спокоен и повелителен. Обръщам се към него с благодарност. — Чудесно се представи, скъпа! — добавя той. — Беше блестяща! — Поема ме в обятията си, за ужас на Саймън.

— Господи! — шепне той. — Господи, Ема! Не може да…

— Какво не може, Саймън? — отвръщам предизвикателно. — Не мога да избирам с кого да излизам, така ли?

Полицаите и Бруум гледат надолу и пристъпват от крак на крак. Неудобно им е, че присъстват на семейна драма. Както винаги, Едуард реагира светкавично.

— Ела с мен — казва ми той. Слага ръка на рамото ми и ме отвежда. Хвърлям бегъл поглед през рамо и виждам Саймън, който се взира подире ни, занемял от болка и гняв.

Сега: Джейн

В края на седмицата Едуард ме води в Британския музей. Един служител отключва витрината и ни оставя да разгледаме малка праисторическа скулптура. Времето е поизгладило изваяните очертания, но все пак различавам фигурите на двама влюбени, вплели тела в прегръдка.

— Това е най-старото изображение на любовен акт в света — на единадесет хиляди години — обяснява Едуард. — Произхожда от древната натуфийска култура — първите хора, живели в общности.

Трудно ми е да се съсредоточа. Мисълта, че е говорил същите думи на Ема, не ме напуска. С някои от коментарите на Керъл не съм съгласна — тя никога не е виждала Едуард — но не мога да отмина неоспоримите факти от бележника й.

От друга страна, така излиза, че всички сме виновни, задето използваме познати фрази и кратки езикови похвати. Разказваме едни и същи вицове на различни хора, понякога дори на едни и същи хора, често с едни и същи думи. Та кой ли не се повтаря? Принуда към повторение и отиграване на ситуации — нима това не са просто натруфени понятия за обикновените човешки навици?

Тогава Едуард ми подава скулптурата и вниманието ми изцяло е насочено към нея. Наистина е невероятно, че хората са правили любов хилядолетия преди нас — едно от малкото постоянни неща в човешката история. Един и същ акт, повтарян от всички поколения.

След това го питам дали не можем да видим мраморните скулптури на Елгин^[1], но Едуард отказва.

— Обществените галерии са пълни с туристи. Освен това спазвам правилото винаги да разглеждам по едно нещо в музея. От много информация мозъкът се претоварва.

И той се отправя към изхода.

Сещам се за думите на Керъл Янсън. Ема приемаше поведението на Едуард, докато беше играчка в ръцете му и все още му позволяваше да я контролира…

Този път не тръгвам с него.

— Едуард, наистина трябва да ги видя.

— Добре, но не сега — поглежда ме изумено. — Ще говоря с директора — може да дойдем, когато музеят е затворен.

— Не — отсичам твърдо. — Още сега.

Съзнавам, че се държа като разглезено хлапе. Един от служителите вдига глава и ме поглежда с укор.

— Както искаш — свива рамене Едуард.

Повежда ме през друга врата към тази част от музея, която е за посетители. Навсякъде е пълно с хора, струпали се около експонатите като риби, които се хранят с корали. Едуард безцеремонно си пробива път в тълпата.

— Ето ги — казва той.

В залата цари още по-голямо оживление. Група ученици с бележници в ръце чуруликат на френски. Музейни маниаци усърдно изпълняват указанията на своя аудиогид. Влюбени двойки, хванати за ръце, унесено се носят нагоре-надолу; някои тикат колички, други са метнали раници на гръб; тук са и неизменните почитатели на селфита. А зад металния парапет са изложени фрагменти от доста повредени скулптури, както и част от знаменития фриз на Партенона.

Опитвам се да се насладя на статуите, но няма и следа от магията, която изпитах, докато държах малката древна скулптура.

— Беше прав — добавям унило. — Истински кошмар.

— И без това не са нищо особено — усмихва се той. — Ако не се беше вдигнал толкова шум около правото на собственост, никой нямаше да им обърне внимание. Дори и сградата, откъдето идват — Партенона — е ужасно скучна. По ирония на съдбата е била построена като символ на мощта на древногръцката империя. Затова е съвсем естествено друга алчна империя да си присвои късчета от нея. Тръгваме ли?

Отбиваме се в офиса му, за да вземе малък кожен сак с дрехи, после минаваме покрай един продавач на риба, където Едуард е поръчал необходимите продукти за рагу. Мъжът кърши ръце. Обяснява, че е заменил хека с морски дявол.

— Няма да ви взема повече, сър, макар че морският дявол е по-скъп.

— За рецептата ми трябва хек — поклаща глава Едуард.

— Какво да направя? — разперва безпомощно ръце продавачът. — Ако няма улов, няма и в магазина.

— Да не искаш да кажеш — бавно добавя Едуард, — че на рибната борса в Билингсгейт сутринта не са предлагали хек?

— Само за невероятна сума.

— Защо не купи тогава?

— Морският дявол е по-вкусен, сър.

— Поръчах хек — ядосва се Едуард, — а ти ме разочарова. Повече няма да ме видиш.

Врътва се и излиза вбесен от магазина.

Продавачът свива рамене и продължава работата си, но преди това ми хвърля любопитен поглед. Бузите ми пламват от срам.

Едуард ме чака отвън.

— Хайде да вървим — казва и маха за такси. Една свободна кола прави обратен завой и веднага спира до нас. Забелязала съм, че има удивителна способност — като че ли шофьорите на таксита никога не го изпускат от поглед.

За пръв път го виждам ядосан и не знам кога ще му мине. Но той спокойно заговаря на друга тема, сякаш не се е карал с никого.

Ако наистина е социопат, защо не крещи и не беснее? Още едно потвърждение, че преценката на Керъл е погрешна.

— Имам чувството, че не ме слушаш, Джейн — поглежда ме той. — Всичко наред ли е?

— О, извинявай! Бях се отнесла някъде. — Решавам, че не бива да се влияя от мнението на терапевтката. Тогава погледът ми пада на чантата. — Къде отиваш всъщност?

— Реших, че мога да се преместя при теб.

За момент си мисля, че не съм разбрала.

— Да се преместиш ли?

— Ако ме приемеш, разбира се.

— Едуард… — новината ме сварва неподготвена.

— Рано ли е още?

— Никога не съм живяла с друг.

— Защото не си срещнала подходящия човек — заявява сериозно. — Разбирам те, Джейн, защото в някои отношения много си приличаме. Ти си потайна и сдържана, дори малко надменна. Това е една от многото причини да те обичам.

— Така ли? — казвам, макар че си мисля: Надменна ли съм? Наистина ли каза, че ме обича?

— Нима не виждаш? Ние сме лика-прилика. — Докосва ръката ми. — Правиш ме щастлив, Джейн. Мисля, че и аз мога да те направя щастлива.

— Щастлива съм, Едуард — отговарям. — Вече ме направи щастлива.

Усмихвам му се, защото е истина.

Преди: Ема

Следващия път Едуард пристига с малка кожена чанта. Носи и риба за рагу.

— Тайната се крие в пикантния сос руй — обяснява ми, докато нарежда всичко на плота. — Мнозина се скъпят за шафрана.

Руй… шафран… Дори нямам представа какво означават.

— Отиваш ли някъде? — хвърлям поглед на чантата.

— Може и така да се каже. По-скоро пристигам… Ако ме приемеш, разбира се.

— Оставяш си някои неща тук, така ли? — питам с изненада.

— Не — отговаря развеселен. — Това е всичко, което притежавам.

Подобно на останалите му вещи, чантата е много изискана. Кожата е мека и лъскава като конско седло. Под дръжката има едва забележим етикет, върху който релефно са изписани думите СУЕЙН АДЕНИ. ПРОИЗВОДИТЕЛИ НА ЧАНТИ И КУФАРИ ПО КРАЛСКО РАЗПОРЕЖДАНЕ. Отварям чантата. Вътре всичко е красиво подредено като в аптека. Вадя нещата едно по едно, като ги изреждам:

— Половин дузина ризи „Ком де Гарсон“ — всичките бели, при това перфектно изгладени и сгънати, я виж ти. Две копринени вратовръзки от „Мезон Шарве“. Лаптоп „Макбук еър“. Бележник с кожена подвързия „Фиорентина“. Елегантен автоматичен молив. Дигитална камера „Хаселблад“. Какво има в този памучен калъф… аха, три японски ножа.

— Не ги пипай! — предупреждава ме. — Много са остри.

Завивам ги отново и ги слагам настрани.

— Тоалетна чантичка. Два черни пуловера от кашмир. Два чифта черни панталони. Осем чифта черни чорапи. Осем черни боксерки. Това ли е всичко?

— Е, имам и някои неща в офиса. Един костюм и някои дреболии.

— Как се оправяш с толкова малко неща?

— Какво повече ми трябва? — добавя. — Не ми отговори на въпроса, Ема.

— Новината дойде съвсем неочаквано — смънквам неловко, а всъщност ми се иска да направя радостно салто.

— Можеш да ме изхвърлиш, когато пожелаеш.

— Защо да го правя? Май по-скоро на теб ще ти омръзна.

— Никога няма да ми омръзнеш, Ема — добавя сериозно. — Мисля, че в теб най-сетне открих съвършената жена.

— Но защо?

Трудно ми е да разбера. Нали връзката ни е необременена или както там я нарича.

— Защото никога не задаваш въпроси — отсича той и се залавя с рибата. — Подай ми онези ножове, ако обичаш!

— Едуард!

— Добре де — въздиша престорено. — Защото у теб има много темперамент и енергия, които ме съживяват. Защото си спонтанна, отворена към другите и… всичко онова, което не съм. Защото си по-различна от останалите жени. Защото отново запали желанието ми за живот. И защото си всичко, от което се нуждая. Стига ли ти това обяснение?

— Засега да — отговарям, а сърцето ми ликува.