Дж. П. Дилейни
Момичето преди (13)

13.

В добре уреденото общество трябва да има последствия за онези, които нарушават правилата.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Сега: Джейн

Още не съм се разсънила, когато го усещам. Плахо и колебливо, като почукване по вратата; все едно нещо трепка в корема ми. Чувството ми е познато от Изабел. Първото пърхане… като криле на пеперуда. Красиво.

Лежа и се наслаждавам на магията на първите движения. След няколко леки удара усещам нещо, което прилича на премятане презглава. Изпълва ме майчина гордост и изумление. Как можа да ми хрумне идеята за аборта? Сега ми изглежда толкова нелепа и безплодна. Усмихвам се през сълзи на шегата.

Вече съм напълно будна, сядам в леглото и оглеждам промененото си тяло. Все още не чувам подмятания зад гърба си — според една диаграма сега плодът е не по-голям от круша — но ми личи, когато съм гола. Гърдите ми са наедрели, а коремът — приятно закръглен.

Тръгвам към банята и с усмивка забелязвам, че съм започнала да се клатушкам. Изглежда, мускулите са съхранили паметта за майчинството, което ме обгръща с топлината на старо, удобно палто. Нещо не е наред с душа — топлата вода изведнъж става студена, ала ми действа освежително. Чудя се дали къщата не може да ме разпознае, защото нося и друг живот в себе си. Едва ли технологията е толкова съвършена, но кой знае.

Докато се бърша, внезапно ми се повдига. Сядам на тоалетната и дишам дълбоко, но отново усещам пристъп, този път по-силен. Нямам време за друго, освен да се наведа и да насоча уста към душа. По стъклените стени остават пръски вода. Клякам, за да ги изтрия, след това се заемам с пода на кабината. Докато почиствам процепа в основата на стената, виждам как нещо проблясва на светлината. Не мога да стигна с пръсти дотам, затова внимателно го изваждам с клечка за уши.

Може би е някакъв боклук или метално топче. После забелязвам, че в него е пробита малка дупчица. Оказва се миниатюрна перла с необичаен бледожълт цвят. Сигурно съм я изгубила.

Проверявам в спалнята. Колието си е в кутийката. Падналата перла прилича на останалите, но огърлицата е непокътната.

Не разбирам как е възможно перлата да се откъсне, а колието да е цяло. Необяснимо е — като някакъв логически пъзел, загадка.

Срещу сградата на „Стил Хоуп“ има бижутерски магазин. Още утре ще ги попитам за перлата.

Преди: Ема

Изпращам имейл до „Монкфорд и Сие“, за да се оплача от проблемите в къщата. Мълчание. Свързвам се с агента Марк, но той ми обяснява, че техническите въпроси се обсъждат направо с фирмата. В края на разговора му крещя по телефона, но това само влошава нещата. Пиша дори есемес на Едуард, но и той остава без отговор.

Убедена съм, че има промяна и в начина на осветление. Когато се нанесохме, Марк ни каза, че къщата автоматично добавя светлина срещу зимната депресия. Не може ли да стане обратното? Не само изгубих съня си, но и се будя изтощена — със сухота и сърбеж в очите.

Саймън ми се обажда и пак предлага да намине. Колко е лесно да кажа „да“. Обещавам, че ще си помисля. В гласа му се долавя въодушевление, макар че умело го прикрива. Милият Саймън — той ми е истинска опора. Пристан в бурята.

И тогава Едуард Монкфорд ми изпраща съобщение.

Сега: Джейн

— Изключително качество — произнася се бижутерът. Върти перлата между пръстите си и я наблюдава под лупа. — Ако предположението ми се окаже вярно, това е голяма рядкост.

— Може ли да е оттук? — подавам му кутийката с колието.

Той я поема и кима одобрително към японските йероглифи.

— „Кокичи Микимото“. Не се срещат често. — Повдига колието към светлината и го съпоставя с падналата перла. — Да, напълно съвпадат. Познах, че са перли кеши.

— Какво означава това?

— Соленоводните кеши са най-редките от всички, особено когато са почти кръгли като тези. Получават се от миди, които имат повече от една перла — все едно близнаци. Поради липса на ядро, придобиват този необичаен блясък. Срещат се изключително рядко, както ви казах. Моето предположение е, че в някакъв момент колието се е скъсало и перлите са се пръснали. Собственикът ги е дал да ги нанижат отново, но вероятно е изпуснал една от тях.

— Разбирам. — Обяснението на бижутера звучи правдоподобно. Но трудно мога да проумея мисълта, че Едуард ми е дал колие, което преди е подарил на друга.

Когато напускам магазина, се обаждам по телефона.

— Саймън, да знаеш случайно дали Едуард Монкфорд е дал на Ема колие? И ако е така, дали е било скъсано?

Преди: Ема

Трябва да те видя. Едуард.

Премислям внимателно отговора.

Още ли ми се сърдиш, татенце?

Реакцията е светкавична:

Не повече, отколкото заслужаваш.

Добре. Това означава ли, че пак ме искаш?

Довечера ще видим.

Тогава ще се държа прилично.

Докато пиша тези думи, краката ми омекват.

7 вечерта. Сложи си перлите. Друго не е нужно.

Разбира се.

Цели два часа — да се приготвя и да го изчакам търпеливо. Събличам се и се залавям за работа.

Сега: Джейн

— Не разбираш ли? — казва припряно Саймън. — Това доказва, че е бил там, когато Ема е починала.

Срещаме се в кафенето, близо до „Стил Хоуп“, в което Едуард за пръв път ми направи предложение. Двама души се срещат без други планове, освен настоящия момент. Каква чудовищна лъжа! Може да е бил искрен тогава — искал е да запази само онези части от връзката е Ема, които му харесват. Но според Керъл една и съща история не може да има различен край.

Саймън усилено ми обяснява нещо.

— Не те чух, извинявай. Какво каза?

— Тя знаеше, че мразя колието. Носеше го единствено заради Едуард. Тогава трябваше да се видим. Почти се бяхме уговорили. Но Ема отложи срещата. Извини се, че е неразположена. Вероятно е очаквала Монкфорд.

— Наивно е да правиш подобни заключения. Изгубената перла не доказва нищо.

— Помисли само — продължава той, вече по-търпеливо. — Как се е озовало колието в ръцете на Монкфорд, за да ти го даде по-късно? Трябва да е бил там, когато се е скъсало. Знаел е, че ако остави перлите, пръснати по пода, смъртта ще изглежда насилствена, а не самоубийство или нещастен случай. Затова преди да си тръгне, старателно ги е прибрал. Всички, с изключение на една — тази, която си намерила.

— Но Ема не е починала в банята — възразявам. — Намерили са я в основата на стълбите.

— Банята е много близо до стълбището. Лесно може да я довлече дотам и после да я бутне надолу.

Макар и да намирам конспиративните твърдения на Саймън за пресилени, съзнавам, че перлата би могла да е сериозна улика.

— Добре. Ще се свържа с Джеймс Кларк — в сряда обикновено идва до града. Ако искаш, ела и ти. Сам ще чуеш как ще обори теориите ти.

— Джейн… би ли ме приела на Фолгейт Стрийт 1 за няколко дни? — Сигурно изумлението ми е пълно, защото добавя: — Предложих на Ема да остана с нея. Тя не пожела и не исках да се натрапвам. И досега съжалявам, че не бях по-настойчив. Ако тогава бях там… — Той не довършва изречението.

— Благодаря ти, Саймън. Но още не сме сигурни, че Ема е била убита.

— И най-малката улика води към Монкфорд и никой друг. Виждам, че упорито отказваш да приемеш фактите. По лични съображения. И двамата знаем какви са.

Погледът му се плъзва по издутия ми корем. Лицето ми пламва.

— А ти имаш емоционални причини да го изкараш виновен — не му оставам длъжна. — Държа да отбележа, че с Едуард имахме кратка връзка, нищо повече. Вече не сме заедно.

— Така ти се струва — добавя с малко тъжна усмивка. — Нарушила си най-важното правило. Не забравяй какво се е случило с котето.

Преди: Ема

Разкрасявам се дълго — маски, търкане, епилация. Накрая си слагам перленото колие, което обвива плътно шията ми като ръка на любовник. Сърцето ми ликува. Тръпна в очакване.

Остава още един час. Наливам си голяма чаша вино и почти я изпивам. После, без да махам колието, се отправям към банята.

Долавям шум отдолу. Сякаш някой ходи. Скръц-скръц. Заковавам се на място.

— Ехо! Кой е там?

Няма отговор. Грабвам хавлията и отивам до стълбите.

— Едуард?

Тишината се проточва, напрегната и многозначителна. Косъмчетата на тила ми щръкват.

— Ехо?! — подвиквам отново.

Слизам на пръсти до средата на стълбите. Оттам мога да огледам всички ъгли на къщата. Не виждам никого.

Освен ако е точно зад мен, скрит зад каменните стъпала. Обръщам се и се качвам полека, като се взирам през пролуките.

Никой.

Тогава чувам нещо подобно на ръмжене. Този път като чели идва отгоре. Когато вдигам глава, се разнася пронизителен звук. Едва го понасям. Засилва се — още и още. Сякаш пищи комар. Запушвам си ушите, но звукът нахлува в главата ми.

Гръмва електрическа крушка и по пода се посипват парченца стъкло. Шумът спира. Вероятно техническа повреда. Лаптопът ми се рестартира в дневната. Осветлението бавно гасне, после отново се включва. На екрана на компютъра се появява началната страница на Иконом. Като че ли цялата къща се рестартира.

Но каквото и да беше, вече всичко е наред. И няма никого. С олекнало сърце, се отправям нагоре към банята.

Сега: Джейн

— Изумително — казва Джеймс Кларк, като оглежда внимателно колието. — Наистина изумително.

— Не можем да решим загадката — обяснявам. Саймън ме стрелва с поглед и добавям: — Двамата не сме единодушни. Според Саймън това е доказателство, че Едуард я е убил. Но аз не виждам какво променят перлите.

— Ще ви кажа какво променят — замислено казва пенсионираният полицай. — Подозренията срещу Дион Нелсън. Едва ли би оставил перлено колие, дори и скъсано. Щеше да го открадне. Тогава мистър Монкфорд нямаше да го занесе на поправка, за да ви го подари. Това е скромното ми мнение, макар и вече ненужно.

— При последната ни среща — допълва Саймън — заявихте, че Монкфорд има алиби.

— Да, в известен смисъл. Честно казано, тогава не бяхте на себе си. Току-що беше приключило шестмесечното ни полицейско разследване и не можехме да допуснем съкрушеният бивш приятел на жертвата да оспори присъдата. Може би съм искал да бъда по-убедителен. Мистър Монкфорд ни каза, че е бил на обект в Корнуол, когато Ема е починала. Видели са го в хотела сутринта и отново привечер. Нямаше как да докажем, че междувременно се е върнал в Лондон, затова приехме твърдението му за истина.

— От думите ви излиза, че може и да го е направил — поглежда го втрещено Саймън.

— Всеки би могъл да го стори — добавя спокойно Кларк. — Полицията не работи така. Винаги търсим доказателства за извършителя.

— Монкфорд е ненормален — казва задъхано Саймън. — Боже мой, вижте само сградите му. Той е побъркан перфекционист. Ако нещо не му хареса, разваля го и започва отново. Казал е на Ема: Ще останем заедно само докато връзката ни е съвършена. Що за безумец дрънка подобни глупости!

Кларк търпеливо обяснява на Саймън, че любителската психология и полицейската работа са две различни неща. Но аз почти не го слушам.

Едуард ми беше казал същото. Стремя се към съвършенство… Някои от най-перфектните ми отношения са траели не повече от седмица, други — няколко години. Цениш партньора си повече, когато знаеш, че няма да е задълго.

Усещам как бебето ме рита точно над пъпа. Потръпвам. В опасност ли сме?

— Джейн?

Двамата ме гледат недоумяващо. Разбирам, че ме питат нещо.

— Моля?

Джеймс Кларк ми подава колието.

— Би ли го сложила за малко?

Трудно се справям сама и Саймън скача да ми помогне. Вдигам косата си на тила, за да го улесня. Докосва ме доста несръчно и — за моя изненада — усещам, че се притеснява, може би защото го привличам.

Когато колието е закопчано, Кларк го оглежда внимателно.

— Може ли? — пита любезно. Кимвам и той се опитва да пъхне пръст между перлите и шията ми. Няма никакво място.

— Хмм — учудва се и сяда отново. — Не бих желал да наливам масло в огъня, но се сещам за нещо важно.

— Какво? — наостря уши Саймън.

— Когато намерили Ема, полицаят забелязал на шията й белег. Трябвало да го изследват, но белегът избледнял до пристигането на съдебния лекар. Имаше само леки драскотини, ето тук. — И той показва мястото, където не можа да вкара пръста си. — Не беше нищо особено — едва ли можехме да говорим за убийство. Съдейки по раните й, решихме, че е полетяла надолу по стълбите.

— Може би някой наистина й е скъсал колието — нетърпеливо добавя Саймън.

— Това е само твое предположение — казва Кларк.

— Има и друга възможност — обаждам се и аз.

— Каква? — пита Кларк.

— Едуард… — изричам с известно неудобство. — Подозирам, че двамата с Ема са харесвали грубия секс.

Саймън ме поглежда вторачено. Кларк само поклаща глава.

— Напълно възможно.

— Ако Едуард е бил с нея онази вечер — твърдение, което не приемам изцяло — може да са скъсали колието случайно.

— Много вероятно. Но никога няма да узнаем — казва Кларк.

Хрумва ми още нещо.

— Последния път ми казахте, че не може да се разбере кой е влизал в къщата непосредствено след смъртта на Ема.

— Така е. Защо?

— Изглежда твърде необичайно. Къщата е програмирана да улавя и записва данни.

— Можете да обискирате офисите им — казва Саймън. — Вземете им компютрите и ги проверете.

Кларк вдига предупредително ръка.

— По-кротко! Не мога да направя нищо. Пенсионираха ме. Освен това подобна операция ще струва десетки хиляди лири. Едва ли някой ще възобнови делото след толкова време. Не и без много сериозни доказателства.

— Безнадеждно е! — удря с юмрук по масата Саймън.

— Моят съвет е да забравиш миналото — добавя кротко Кларк, а после се обръща към мен: — А ти си намери друго жилище. Със сигурна охранителна система. За всеки случай.

Преди: Ема

Влизам под душа. Отначало водата не тръгва. После ме облива като порой. Вдигам лице и се отдавам на истинска наслада.

Всичко ще се оправи.

Измивам старателно всички интимни части на тялото си, които Едуард може би ще иска да проучи. Изведнъж водата става ледена. Изпищявам от ужас и отскачам встрани.

— Ема — чувам зад себе си глас.

Обръщам се светкавично.

— Какво правиш тук? — успявам да изрека. Грабвам хавлията и се завивам. — И как влезе?

Сега: Джейн

— Колко е бюджетът ти? — пита Камила. Не ми се подиграва, но сигурно си мисли, че съм откачила. — Откакто се нанесе на Фолгейт Стрийт 1, пазарът направо се побърка. Няма достатъчно къщи, а и чужденците купуват имоти в Лондон като сигурна инвестиция за парите си. Сега трябва да платиш двойно повече за двустаен. — Сочи убедително обявите на агенцията. — Погледни!

На връщане реших да си потърся апартамент, както ме посъветва Джеймс Кларк. Вече почти съжалявам.

— Стига ми и голям едностаен. Поне засега.

— Дори за такъв нямаш достатъчно пари. Освен ако не се нанесеш в плаваща къща?

— Очаквам дете, което скоро ще проходи. Не мисля, че домът на лодка е най-доброто решение. — След кратко колебание питам: — Има ли други собственици, които предлагат същите условия като Едуард? Например да отдават евтино къщи под наем на хора, които да се грижат за имота?

— Договорът на Едуард Монкфорд е уникален — поклаща глава тя.

— Докато си плащам наема, не може да ме изхвърли. Освен това няма да напусна, преди да съм си намерила друга квартира. — Нещо в изражението на Камила ме смущава. — Какво има.

— Подписала си договор с над двеста правила — припомня ми тя. — Надявам се, че не си нарушила нито едно от тях. Иначе договорът ще бъде прекратен.

Избухвам в неудържим гняв.

— Майната им на правилата. Майната му на Едуард Монкфорд.

Толкова съм бясна, че буквално тропвам с крак. Хормоните на майка тигрица.

Но въпреки дръзките си думи знам, че няма да преборя Едуард по този въпрос. А след разговора със Саймън и Джеймс Кларк вече изпитвам към Фолгейт Стрийт 1 чувство, което не съм усещала досега. Чувството на страх.

Преди: Ема

— Запазих кода — признава той.

После пристъпва към мен. Очите му са зачервени и сякаш обезумели. Личи, че е плакал.

— Излъгах Марк, че съм го изтрил, когато напуснах къщата. После го използвах, за да проникна в системата. Стана много лесно. И дете би се справило.

— Нима? — не знам какво друго да му кажа.

— Често оставах горе — добавя той. — На тавана. Понякога идвах, след като си заспала, и нощувах там. За да съм близо до теб.

Внезапно посочва шията ми и аз се дръпвам назад, уплашена.

— Това е колието, което ти е дал, нали? Едуард.

— Да. Върви си, Саймън. Очаквам друг.

— Знам — вади непознат телефон. — Едуард Монкфорд. Само че няма да дойде. Аз ти изпратих съобщението.

— Какво? — добавям плахо.

— Взех ти телефона миналата седмица и добавих този номер под неговото име — казва той, изпълнен с гордост. — Тъй че когато ти пиша, все едно е той. Разбира се, вече изтрих всички съобщения. А това е предплатен телефон, затова не може да се проследи.

— Но… защо?

— Защо ли? — повтаря той. — Защо? И аз все това се питам, Ем. Защо предпочете Монкфорд? И Саул? Какво намери в тях? Никой от тях не те е обичал като мен. Помня, че и ти ме обичаше. Бяхме щастливи заедно.

— Не. Не, Саймън — казвам решително. — Щастието ни нямаше да трае дълго. Аз не съм за теб. Имаш нужда от някое мило момиче. Не ти трябва някоя като мен.

— Не говори така, Ем. — По бузите му се стичат сълзи. — Недей! — повтаря. — Няма да те пусна.

Опитвам се да овладея положението.

— Върви си, Саймън! Веднага. Иначе ще извикам полицията.

— Не мога да го направя, Ем — поклаща глава. — Не мога!

— Какво не можеш?

— Не мога да оставя нещата така — прошепва той. — Няма да позволя да обичаш тях вместо мен.

По лицето му е изписано отчаяние и внезапно разбирам, че е замислил нещо ужасно. Хуквам и се опитвам да мина покрай него. Той ме сграбчва за китката, но гривната ми пада и се освобождавам. Грубо ми препречва пътя и ме сграбчва за шията, за колието. Нанизът се скъсва и перлите заподскачат като ледени зърна по пода на банята. Преметнал една ръка през врата ми, Саймън ме изтегля от банята. Все едно спасява живота на удавник. Цялата съм скована от страх, но не ми остава друго, освен да му се подчиня.

— Саймън — опитвам се да кажа, но той притиска шията ми твърде силно. Когато стигаме до стълбата, ме завърта с лице към празното пространство.

— Обичам те, Ем — мълви в ухото ми. — Обичам те! — Но го изрича с такава ярост, сякаш обичам означава мразя. Целува ме и ме отблъсква едновременно. Тогава разбирам, че го е решил: иска да умра. После започвам да се премятам надолу, главата ми се удря в камъка, стъпало след стъпало. Болка и страх пронизват всяка частица от тялото ми, докато то набира скорост. Излитам от стълбата — миг на блажено успокоение и ужас, после бледият каменен под ме посреща и главата ми експлодира.

Сега: Джейн

Звъня на Саймън.

— Нямам навик да каня почти непознати мъже на вечеря — казвам. — Но ако все още си държиш на думата, компанията ти ще ми бъде приятна.

— Разбира се. Да донеса ли нещо?

— Може. И без това виното свърши. Аз няма да пия, по-скоро за теб. Ще приготвя пържоли. Не са от нискокачествените, дето ги продават в супермаркета, а от прочут месарски магазин на Хай Стрийт. Но те предупреждавам… закъснееш ли, ще изям и твоите. В момента имам вълчи апетит.

— Чудесно — казва, видимо заинтригуван. — Идвам в седем. Обещавам ти да не спорим повече дали Монкфорд е убил приятелката ми, съгласна ли си?

— Благодаря. — Тъкмо се чудех как по-тактично да му го предложа. — И без това съм достатъчно наплашена.

Все повече се убеждавам, че Саймън е много внимателен. Припомням си думите на Миа: Мен ако питаш, по-добре остани с него, отколкото с твоя смахнат архитект.

Веднага отхвърлям тази мисъл. Дори да не бях заченала от друг, идеята е абсурдна.

* * *

Когато пристига, Саймън носи цветя и бутилка вино.

— За теб — подава ми букета. — Още се чувствам зле, задето се държах грубо при първата ни среща. Не беше виновна за това, че не знаеше за кого са цветята.

Той ме целува по бузата и не бърза да се отдръпне. Харесва ме, почти съм сигурна. Но едва ли някога и аз ще го харесам, каквото и да смята Миа.

— Прекрасни са — поемам розите. — Веднага ще ги натопя във вода.

— А аз ще отворя бутилката. Пино гри — любимото бяло вино на Ема. Няма ли да го опиташ? Казват, че около петнадесетата седмица малко алкохол не вреди.

— Може би по-късно. Но ти се почерпи.

Подреждам розите във ваза и ги слагам на масата.

— Ем, къде си прибрала тирбушона? — подвиква той.

— В шкафа. Този отдясно. — Обръщението ме сепва. — Ем ли ме нарече току-що?

— Нима? — разсмива се. — Извинявай. Почувствах се като у дома — тук, с теб, на бутилка вино. Очевидно… не с теб. С нея. Няма да се повтори, обещавам. А къде държиш чашите?

Сега: Джейн

Странно е усещането, че готвя за който и да е мъж на Фолгейт Стрийт 1. Едуард никога не би ми позволил. Обикновено се заема сам — запасва престилка, бързо намира нужните тигани, мазнини и всевъзможни кухненски принадлежности и през цялото време ми обяснява как се приготвят пържолите в Тоскана или Токио. За Саймън е достатъчно, че ме наблюдава и си бъбрим — за пазара на имоти… как да си намеря евтин апартамент… за новата му квартира.

— Едно от най-хубавите неща, когато напуснах тази къща, бе, че вече не се налага да спазвам тъпите й правила — заявява той, докато аз автоматично измивам тигана и го прибирам, преди да седнем на масата. — Просто не мога да повярвам, че съм живял така.

— Хмм — казвам. Знам, че скоро появата на бебето ще внесе безредие в живота ми, но строгата, дисциплинираща красота на Фолгейт Стрийт 1 винаги ще ми липсва.

Отпивам малко от виното, но сякаш съм отвикнала от вкуса.

— Как върви бременността? — пита ме той. Неусетно споделям страховете си за синдрома на Даун, които връщат разговора назад — към Изабел. Накрая се разплаквам и дори не си доизяждам пържолата.

— Съжалявам — казва тихо, щом свършвам. — Преживяла си ужасни неща.

Свивам рамене и изтривам сълзите си.

— Всеки има проблеми, нали? Може би е от хормоните — карат ме да плача и за най-дребните неща.

— Исках да създам семейство с Ема — замълчава за миг. — Щях да й предложа. Не съм го казвал на никого досега. Странно, взех решение точно когато се преместихме тук — най-сетне бяхме намерили сигурен дом. Знаех, че й е много тежко, но го отдавах на обира.

— А защо… защо не й предложи?

— Ооо… — свива рамене. — Исках да й направя най-невероятното предложение. Като в онези видеоклипове, където мъжът пее пред уж случайно събрана публика любимата песен на момичето или изписва думите Ще се омъжиш ли за мен? с фойерверки, или нещо подобно. Търсех оригинален начин да й грабна ума. Тогава тя сложи край на всичко — дойде ми като гръм от ясно небе.

Винаги съм намирала тези бомбастични предложения за доста странни, дори противни, но предпочитам да замълча.

— Ще си намериш друга, Саймън. Убедена съм.

— Смяташ ли? — хвърля ми многозначителен поглед. — Доста рядко срещам някого, с когото си допадам истински.

Решавам, че е време да изясня всичко.

— Саймън… Надявам се, че няма да ми се обидиш. Харесвам те, но в момента не желая да се обвързвам. Затънала съм до гуша в проблеми.

— Разбира се — светкавично реагира той. — Дори не съм си го помислял… Но и така ни е добре, нали? Да си останем приятели.

— Да — с усмивка оценявам тактичността му.

— Макар че вероятно ще си промениш мнението за връзките, ако Монкфорд ти щракне с пръсти — добавя той.

— Не мисля — намръщвам се.

— Само се шегувам. Всъщност има едно момиче, с което се виждам понякога. Живее в Париж. Мисля да се преместя, за да сме заедно.

Заговаряме за други неща — леко и непринудено. Усещам, че това ми е липсвало. Оживената размяна на мнения, толкова различна от доминиращото присъствие на Едуард.

По-късно Саймън ме пита:

— Искаш ли да остана довечера, Джейн? Ще спя на дивана, естествено. Но ако ще се почувстваш по-сигурна.

— Много мило, но ще се оправим — потупвам корема си. — Двамата с него.

— Не се съмнявам. Може би друг път.