Дж. П. Дилейни
Момичето преди (11)

11.

Нова приятелка споделя с вас, че е била в затвора заради кражба от магазин.

Оттогава животът й се е преобърнал.

Каква е вашата реакция?

• Смятате, че случаят няма значение — всеки заслужава втори шанс.

• Оценявате искреността й за това, че е споделила с вас.

• Вие също признавате своя грешка.

• Съжалявате, че е попаднала в такава ситуация.

• Решавате, че е неподходяща за ваша приятелка.

Сега: Джейн

След срещата със Саул Аксой вземам метрото и съжалявам, че не мога да си позволя такси. От противната миризма на потни и мръсни тела направо ми се повдига. Никой не ми предлага да седна; не че съм го очаквала, но на Кингс Крос се качва жена с издут корем и значка „Очаквам бебе“ и веднага й отстъпват място. Тя се отпуска в седалката с дълбока въздишка. Така ще изглеждам след няколко месеца, мисля си.

Фолгейт Стрийт 1 ми предлага убежище и закрила. Все още отлагам разговора с Едуард за бременността. Ами ако Миа се окаже права и той ме изхвърли? А може би ще реагира различно, щом се отнася до собственото му дете. Надявам се, че връзката ни е по-силна от безценните му правила, че ще свикне с бебешките принадлежности и променения ритъм на живот. Децата на дисциплинирани родители тип А като нас двамата могат спокойно да се научат да спят през цялата нощ на три месеца, да проходят на годинка и да ползват гърнето на шест месеца. Едва ли е толкова трудно да се изтърпи малко безредие.

Ала съмненията ми надделяват и не смея да му се обадя.

Независимо от спокойствието, което ме обгражда, все още ме преследват кошмари. Изабел се роди мъртва, застинала в тишина. Този път ще бъде различно, слава Богу. Опитвам се да си представя мига на раждането: очакването, първата глътка въздух, ликуващия възглас на проплакването. Какво ли ще изпитам? Триумф? Или някаква смесица от чувства? Понякога мислено се извинявам на Изабел. Обещавам, че няма да те забравя. Никой няма да те измести от сърцето ми. Ти ще си останеш моето първородно дете, обичаната ми безценна дъщеря. Винаги ще скърбя за теб. Но сега ще обичам и още някого. Дали сърцето ми ще побере толкова обич, че чувствата към Изабел да не избледнеят?

Опитвам се да се съсредоточа върху предстоящия разговор с Едуард. Искам да му кажа истината, но тъничко гласче вътре в мен ми припомня, че изобщо не познавам този мъж, бащата на детето ми. Знам само, че е забележителен, което ще рече странен и вманиачен. Все още не мога да разбера какво точно се е случило между него и Ема и каква отговорност, морална или друга, би могъл да носи за смъртта й. А може би и Саймън, и Керъл му приписват несъществуваща вина.

Заемам се със задачата, методично както винаги. Купувам три блокчета със самозалепващи се бележки в различни ярки цветове и превръщам една от стените на магерницата в гигантска мисловна карта. От едната страна слагам бележка с надпис НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ, до него САМОУБИЙСТВО, а после УБИТА — САЙМЪН УЕЙКФИЙЛД, УБИТА — ДИОН НЕЛСЪН и УБИТА — НЕИЗВЕСТЕН ИЗВЪРШИТЕЛ. Накрая с неохота добавям: УБИТА — ЕДУАРД МОНКФОРД. Под всяка бележка залепвам още листчета за евентуални доказателства. Там, където липсват, слагам въпросителни.

С радост установявам, че под името на Едуард има само две листчета. И тези на Саймън са доста по-малко от останалите, макар че след разговора със Саул пиша допълнителна бележка. ОТМЪЩЕНИЕ ЗА СЕКС С НАЙ-ДОБРИЯ МУ ПРИЯТЕЛ???

След известно колебание прибавям още едно листче: УБИТА — ИНСПЕКТОР КЛАРК. Полицаят също има мотив. Ема го е измамила и заради нея е изгубил работата си. Разбира се, изобщо не вярвам да го е извършил, още по-малко би го направил Едуард. Но инспекторът явно е бил увлечен по Ема, затова не искам да изключа нито една възможност предварително.

Докато се взирам в стената, изведнъж ми хрумва, че не стигам доникъде. Както казва инспектор Кларк, едно е да предполагаш, друго — да намериш доказателства. А аз разполагам единствено с предположения. Нищо чудно, че следователят е обявил смъртта за нещастен случай.

Ярките цветове на листчетата наподобяват провокативна арт инсталация върху безупречната каменна стена на Фолгейт Стрийт 1. Отлепям ги с въздишка и ги хвърлям в кофата.

Тя е вече препълнена и затова я изнасям навън. Големите контейнери на Фолгейт Стрийт се намират отстрани на къщата, до съседната сграда, номер три. Изсипвам боклука в обратен ред. Виждам вчерашната опаковка от храна, последния брой на Сънди Таймс, празното шише шампоан от миналата седмица. Най-отгоре остава една рисунка.

Вдигам я. Това е скицата, която Едуард ми направи, преди да замине. Каза, че е хубава, но не пожела да я запази. Като че ли ме е нарисувал два пъти. На основната рисунка съм обърнала глава надясно. Изображението е толкова подробно, че се виждат напрегнатите мускули на шията, както и изпъкналата ключица. Но отгоре или отдолу на този образ се появява друга рисунка, нахвърляна с няколко едри щриха, с изненадващо брутален размах. На нея главата ми е извита на другата страна, със зинала уста, сякаш готова да изръмжи. Двете глави гледат в противоположни посоки, което придава на портрета тревожно чувство на движение.

Коя от двете е пентименто и коя — завършена рисунка? Защо Едуард ми каза, че работата е сполучлива? И какво ли се крие под двойния образ?

— Здравейте!

Подскачам от уплаха. Една жена на около четиридесет с рижа къдрава коса също си хвърля боклука.

— Здравейте! Извинете, не ви видях.

— Вие сте новата наемателка, нали? — сочи тя към Фолгейт Стрийт 1. — Казвам се Маги.

— Джейн Кавендиш, приятно ми е! — подавам й ръка над оградата.

— И аз се стреснах — споделя тя. — За миг си помислих, че ми се привижда предишното момиче. Клетото създание!

— Познавахте ли Ема? — Усещам как по гърба ми пробягват тръпки.

— Говорила съм с нея, нищо повече. Беше прекрасна. И толкова сладка. Веднъж се отби у нас — беше намерила изоставено коте. Тогава си побъбрихме.

— Кога се случи това?

Лицето на Маги се изкривява от болка.

— Само няколко седмици, преди да… сигурно знаете.

Маги Евънс… Сега си спомням. След смъртта на Ема беше заявила пред местния вестник, че съседите ненавиждали Фолгейт Стрийт 1.

— Много ми е мъчно за нея — допълва Маги. — Сподели, че не е на работа, защото се лекува от рак. Когато я откриха, се запитах дали не е свързано със заболяването. Възможно е да е посегнала на живота си, ако химиотерапията е била неуспешна. Макар че информацията беше поверителна, реших да известя полицията. Но оттам ми съобщиха, че пълната аутопсия не е установила рак. Ужасно е да умреш по този начин, след като си победил коварната болест.

— Така е — съгласявам се с нея, но си мисля: Рак ли? Може би това е поредната лъжа, но защо?

— Знаете ли — добавя тя, — предупредих я да скрие котенцето от собственика. Когато си построил подобно жилище…

След многозначителна пауза жената отново се връща на любимата си тема — къщата. Независимо че е настроена срещу архитекта, очевидно се блазни от мисълта, че живее до сграда с лоша слава.

— Е, ще тръгвам — казва накрая. — Трябва да приготвя чая на децата.

Чудя се как ще се справям с новата си роля на майка, която се лишава от собствен живот, за да прави чай на децата и да бъбри със съседите. Е, има и по-лоши неща, предполагам.

Поглеждам рисунката в ръката си. Сещам се за нещо от часовете по история на изкуството. Двуликият Янус. Богът на измамата.

Дали вторият образ изобщо е моят? Или — хрумва ми изведнъж — на Ема Матюс?

Изчаквам Маги да се прибере и предпазливо претърсвам боклука, докато намеря листчетата. Те са залепнали едно към друго, досущ като хилядолистно тесто с ярки цветове — зелено, червено и жълто. Внасям ги отново вътре. Все още не съм приключила с тях.

Преди: Ема

Отлагам появата си в службата колкото се може по-дълго. В петък вече решавам, че трябва да сложа край на всичко. Оставям на Мърльо малко храна и сандъче с пясък и излизам.

В офиса колегите ме следят мълчаливо, докато вървя към бюрото си. Единственият човек, който разговаря с мен, е Брайън.

— О, Ема! Оправи ли се? — казва той. — Чудесно. Можеш да дойдеш на месечното съвещание в десет.

По поведението му съдя, че не е узнал новината, но жените се държат различно. Всички са навели глави към мониторите и упорито избягват погледа ми.

Виждам как Аманда решително се отправя към мен. Бързо ставам и тръгвам по посока на тоалетните. Знам, че ме очаква сблъсък с нея, но е по-добре да се уединим някъде, отколкото да ни зяпат останалите. Едва съм прекрачила прага и Аманда отваря с трясък вратата.

— Върви на майната си! — провиква се тя.

— Аманда, почакай!

— Я не ме баламосвай! — продължава да крещи. — Много съжаляваш, нали? Уж сме приятелки, а чукаш мъжа ми. Запазила си в телефона си дори клип как му правиш свирка. И на всичко отгоре си подала жалба срещу него. Лъжлива злобна кучка!

Тя размахва ръце току под носа ми, сякаш иска да ме удари.

— Ами Саймън — продължава. — Излъга и него, и мен, и ченгетата…

— Не лъжа за Саул — казвам.

— Знам, че не е светец, но когато му се навират жени като теб…

— Саул ме изнасили.

Това я спира.

— Какво?

— Сигурно звучи откачено — добавям настойчиво. — Но ти обещавам, че този път ще ти кажа цялата истина. Аз също имам вина. Саул ме напи толкова, че не можех да се държа на краката си. Не биваше да му позволявам — знаех защо го прави, но не мислех, че ще стигне дотам. Може да ми е сипал нещо в чашата. Предложи да ме изпрати до стаята. И ме насили. Опитах се да го спра, но не искаше и да чуе.

— Лъжеш — пресича ме тя.

— Повярвай ми! Казвала съм много лъжи, признавам. Но се кълна, че това е самата истина.

— Не би го направил. Често кръшка, но не е изнасилвач.

Ала думите й не звучат убедително.

— Едва ли е смятал, че ме изнасилва — казвам. — После все разправяше, че било страхотно. А аз бях така объркана, дори се чудех дали наистина е вярно. Тогава ми изпрати видеото. Нямах представа, че е снимал — не бях на себе си. Каза ми, че гледа записа с удоволствие. Беше предупреждение, че може да ме издаде на Саймън. Не знаех какво да правя, паникьосах се.

— Защо не сподели с никого? — пита ме подозрително.

— На кого можех да кажа? Тогава ти сияеше от щастие. Не исках да разбия брака ти. Освен това Саймън дълбоко уважава Саул. Не бях сигурна, че ще ми повярва, още по-малко дали ще понесе онова, което е направил най-близкият му приятел.

— И все пак си запазила снимките. Защо?

— Като доказателство — добавям. — Опитах се да набера смелост и да съобщя на полицията. Или на „Личен състав“. Но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше. Сама се убеждавах, че видеото е доста съмнително. Срамувах се да го покажа и си казвах, че може би за всичко съм си виновна аз. После ченгетата го откриха на телефона. Предположиха пред Саймън, че е Дион Нелсън, и се забърка ужасна каша.

— Господи, Ема! — възкликва недоверчиво. — Как си измисляш само!

— Не лъжа, кълна ти се. — И добавям: — Саул е кучи син, Аманда. Сигурно го знаеш не по-зле от мен. Около него винаги е имало момичета — в офиса, в клубовете… Ако ме подкрепиш, най-сетне ще си получи заслуженото. Наказанието може и да не е достатъчно, но поне ще си загуби работата.

— Ами ченгетата? — казва тя, почти склонна да ми повярва.

— Те се намесват едва когато има сериозни доказателства за извършено престъпление. Саул няма да влезе в затвора, само ще бъде принуден да напусне компанията. Не мислиш ли, че е честно, след всичко, което ти е сторил?

— Знам поне две момичета от компанията, с които е спал — кима тя. — Мишел от счетоводството и Леона от отдела по маркетинг. Ще ти дам имената.

— Благодаря ти.

— Разказала ли си нещо на Саймън?

Поклащам отрицателно глава.

— Направи го!

При мисълта за Саймън — милият, влюбен, доверчив Саймън — изпитвам странно чувство. Вече не го мразя толкова. Преди го ненавиждах, задето е приятел на Саул и се възхищава на този жалък егоист и кретен. Но сега всичко се промени. Част от мен си спомня колко е приятно да ти простят.

Ненадейно се разплаквам и попивам сълзите си с хартиена кърпичка.

— Не мога да се върна — казвам. — Приключих със Саймън. Когато нещата са стигнали дотук, е невъзможно да ги поправиш.

Сега: Джейн

— След малко ще усетите хлад — обяснява внимателно сестрата. Най-напред изстисква гел от тубата, после плъзва ултразвуковото устройство по корема ми. Връщам се към първия преглед с ехограф на Изабел. През целия ден кожата ми лепнеше, сякаш криех тайна под дрехите. Помня и навитата на руло разпечатка, на която се виждаха неясните очертания на зародиш, извит като папратова клонка.

Поемам дълбоко въздух, за да се справя с внезапния изблик на чувства.

— Отпуснете се — прошепва сестрата, неправилно изтълкувала реакцията ми. Притиска устройството към корема ми и го движи напред-назад. — Вижте.

Силуетът, който изплува от тъмния екран, ме кара да възкликна.

— Колко деца имате? — усмихнато пита сестрата.

Тъй като се бавя с отговора, сестрата поглежда документите.

— Съжалявам — добавя тихо. — Виждам, че имате мъртво раждане.

Кимам притеснено. Не е нужно да говоря.

— Искате ли да узнаете пола на бебето?

— Да, ако обичате.

— Ще имате момченце.

Ще имате момченце. Простичката увереност на изречението, очакването, че този път всичко ще бъде наред, ме преизпълват с вълнение. Избухвам в сълзи, обзета от радост и скръб.

— Ето, вземете — тя ми подава кутията с кърпички и продължава работата си. След малко добавя: — Ще повикам лекаря да погледне.

— Защо? Нещо не е наред ли?

— Бих искала да обсъди резултатите с вас — успокоява ме и изчезва. Не се тревожа особено. Знам, че съм пациентка с висок риск. Проблемите с Изабел започнаха през последната седмица от бременността — едва ли има нещо нередно сега.

Минава цяла вечност, преди доктор Гифърд да влезе.

— Привет, Джейн.

— Здравейте! — посрещам го като стар приятел.

— Джейн, искам да ви обясня защо това изследване се прави в дванадесетата седмица от бременността. Така можем да открием навреме някои от по-честите аномалии на зародиша.

О, не! — мисля си. Не може да бъде…

— Изследването не дава категорична преценка, но ни ориентира в случаи на повишен риск. Длъжни сме да проверим за проблеми с плацентата или пъпната връв. За щастие, при тях всичко е нормално.

Хващам се за думите му. Слава Богу! Слава Богу!

— Измерваме също нухалната транслуценция. Това е дебелината на натрупаното количество течност в тилната област на плода. Установихме, че във вашия случай има леко завишен риск от синдром на Даун. Считаме, че рискът е много висок при вероятност едно на сто и петдесет. При вас говорим за едно на сто. Това означава, че една жена на всеки сто майки с рисков профил ражда бебе със синдрома на Даун. Разбирате ли?

— Да — отвръщам. Разумът ми проумява всичко. Добре съм с числата. По-трудно ми е да се преборя с чувствата. Залива ме порой от емоции, толкова интензивни, че почти се самоизключват. Главата ми е напълно празна, но съм в ступор.

Всичките ми грижливи планове се разпадат…

— Има още едно изследване, което дава сигурни резултати. С игла се изтегля малко течност от матката — казва доктор Гифърд. — При него обаче съществува малък риск от спонтанен аборт.

— Колко малък?

— Около едно на сто. — Той се усмихва извинително, сякаш разбира иронията на случая. Рискът от аборт при изследването е същият като вероятността да родя дете със синдром на Даун, ако не го направя.

— Има и ново, неинвазивно изследване, което дава относително точен резултат — добавя той. — Измерват се малки фрагменти от ДНК на бебето в кръвта ви. За съжаление, разходите по изследването не се поемат от Националната служба по здравеопазване.

Хващам се за думите му като спасителен пояс.

— Но може да се направи на частно, така ли?

— Струва около четиристотин лири — кима той.

— Трябва да го направя — изричам бързо. — Все ще намеря пари.

— Веднага ще ви дам направление. Както и няколко брошури по темата. Днес много деца със синдрома на Даун живеят дълго и относително нормално. Но няма никакви гаранции. Всеки родител сам взема решение.

Решение за или против аборт, това недоизказва той.

 

 

Все още не съм на себе си, когато напускам болницата. Ще родя бебе. Малко момченце. Още една възможност да изпитам майчинството.

Или не.

Дали наистина ще се справя с увредено дете? Защото напълно осъзнавам какво означава синдромът на Даун. Да, днес възможностите им за живот може да са по-добри, но те все още се нуждаят от значителни родителски грижи, помощ и отдаденост, от по-голяма обич и подкрепа. Срещала съм майки с такива деца на улицата — безкрайно търпеливи и изтощени — и съм се възхищавала на предаността им. И аз ли ще бъда една от тях?

Когато се връщам на Фолгейт Стрийт 1, решавам да не отлагам повече разговора с Едуард. Едно е да избера подходящия момент, за да му съобщя, че ще стане баща, съвсем друго — да скрия подобен проблем от него. Двамата партньори трябва внимателно да обсъдят всичко. Това се подчертава и в брошурите.

Първото, което правя обаче, е да потърся в интернет информация за синдрома на Даун. Направо ми прилошава.

… тризомия 21, известна като синдром на Даун, се свързва с проблеми на щитовидната жлеза, разстройство на съня, стомашно-чревни усложнения, нарушено зрение, сърдечни аномалии, нестабилност на гръбначния стълб или на тазобедрената става, понижен мускулен тонус, проблеми при обучението…

… какви предпазни мерки може да се вземат, за да се намали склонността към бягство? Осигурете надеждно заключване на всички вътрешни врати, сложете знак СТОП на външните врати и оградете двора от всички страни…

… приучването на гърне при деца с понижен мускулен тонус изисква невероятни усилия! След тригодишно ходене по мъките все пак успяхме…

… наложи се да ядем кисело мляко пред огледалото, за да разбере дъщеря ни защо го разсипва — направо чудо! Но координацията ръце-очи си остава сериозно предизвикателство…

После с още по-големи угризения пиша в Гугъл: Даун + аборт.

При диагноза синдром на Даун, поставена преди раждане, деветдесет и два процента от семействата в Обединеното кралство предпочитат аборт. Според Закона за абортите прекъсването на бременността на плод с този синдром е легално до самия момент на раждане.

 

 

… двамата със съпруга ми стигнахме до извода, че е по-добре да понесем болката и разкаянието след предприетия аборт, отколкото дъщеря ни да страда цял живот…

О, Боже! О, Боже! О, Боже!

Ако беше жива, Изабел вече щеше да спи спокойно през цялата нощ. Щеше да сяда, да хваща неща и да ги пъха в устата си. Щеше да пълзи, а може би дори да е проходила. Можеше да стане умна, атлетична и способна, също като майка си. А сега съм изправена пред решението дали да…

Не, не бива да мисля така. Доктор Гифърд ми уреди час в центъра за изследвания още на другата сутрин. „До няколко дни ще ви съобщят резултатите по телефона“, увери ме той. Дано дотогава се отърся от мрачните мисли. Все пак вероятността за благоприятен изход е много голяма. Хиляди бъдещи майки изпитват подобен страх, докато научат, че е бил просто напразен.

Обаждам се на Миа и дълго изплаквам мъката си.

Преди: Ема

Пътувам с влака и се чудя какво ще му кажа. Отвън се нижат поля и електроцентрали. Редуват се предградия и малки селски гари.

Премислям думите си отново и отново, но нищо не се получава. И колкото повече ги повтарям, толкова по-неискрено ми звучат. По-добре да съм откровена с него. Дано да ме изслуша.

Изпращам му есемес едва когато слизам от влака и поръчвам такси. Дойдох да те видя. Трябва да поговорим.

Шофьорът не може да повярва, че подобно място съществува. „Там няма нищо, душко, най-близката къща е в Трегъри, на около десетина километра оттук.“ Накрая свиваме по селски път и насред калта изникват бунгала и химически тоалетни. Наоколо се виждат само открити поля и гори, но из долината непрекъснато сноват камиони. Личи си, че тук един ден ще се издигне цял нов град.

Едуард крачи бързо към мен. Лицето му е потъмняло от загриженост.

— Какво има, Ема? Защо си дошла?

— Има нещо, което искам да ти обясня — поемам си дълбоко дъх. — Много е объркано. Трябва да поговорим насаме.

Бунгалата са пълни с техници и проектанти, затова се отправяме към гората. Споделям онова, което казах на Аманда — как един от приятелите на Саймън ме дрогира и ме принуди да правим секс, а после ми изпрати заснетото видео, за да ме сплаши. Как телефонът ми попадна при ченгетата, които обвиниха Дион Нелсън, и как получих официално предупреждение, че губя времето на полицията, но че всъщност не съм виновна за нищо.

Изслушва ме сдържано. После хладнокръвно заявява, че между нас всичко е свършило. Независимо дали му казвам истината или не, съм го лъгала през цялото време. Припомня ми уговорката, че ще останем заедно, докато връзката ни е съвършена.

Казва, че връзката ни прилича на сграда. Ако основите не са добре положени, тя се срутва. Разчитал на почтени отношения, а те били изградени върху измама.

Решил — сочи към полята — да построи селището, защото съм му разказала, че Дион Нелсън ме е нападнал в собствения ми дом. Сега и този град ще бъде издигнат върху лъжа. Желанието му било да създаде общност, където хората се грижат един за друг, уважават се и си помагат. Но за целта е необходимо доверие, а сега идеята е опорочена.

Казва ми сбогом без капка емоция.

Знам, че ме обича. Знам, че се нуждае от игрите ни. Те задоволяват някакви дълбоки негови потребности.

— Сгреших — изричам в отчаяние. — Но помисли какво си сторил ти. Нима провинението ти не е по-тежко?

— За какво говориш? — намръщва се той.

— Убил си жена си — казвам. — И сина си. Убил си ги, защото не си искал да направиш компромис за сградата.

Взира се в мен и отрича.

— Говорих с Том Елис — настоявам.

— Той е жалко, завистливо създание — маха досадно с ръка.

— Не виждаш ли — добавям, — че изобщо не ми пука. Не ме интересува какво си направил и колко лош си бил. Ние си принадлежим, Едуард. И двамата го знаем. Научих най-лошите ти тайни, както и ти — моите. Нали това си искал винаги? Да бъдем напълно почтени един към друг?

Усещам, че се раздира от противоречия. Навярно се чуди какво решение да вземе, за да не загуби онова, което имаме.

— Ти напълно си се побъркала, Ема — добавя накрая. — Болни фантазии! Нищо подобно не се е случило. По-добре се връщай в Лондон!

Сега: Джейн

Имам основателни причини да потърся Керъл Янсън отново.

— Ема, изглежда, е споделила страховете си по отношение на Едуард Монкфорд само с вас и Саймън. Разполагам със сериозно доказателство, че поне веднъж ви е излъгала. Но тъй като единствено вие имате психологическо образование, бихте могли да хвърлите повече светлина върху нейната личност.

Все още не й разкривам другата причина за посещението.

— За каква лъжа става дума? — свива вежди тя.

Разказвам й какво съм научила — за Саул и за оралния секс, който Ема е правила с него, след като се е напила.

— Ако наистина ви е излъгала, че е била изнасилена от Дион Нелсън, нима не си съчинява лъжи и за Едуард?

Не ми отговаря веднага.

— Има случаи, когато хората лъжат психотерапевтите си. Поради отказ да приемат действителността или от чисто неудобство. Но сте напълно права. Ема не каза само една лъжа, а сътвори цял измислен свят — алтернативна реалност.

— Какво значи това?

— Е, тук навлизаме в друга област. Клиничният термин за този патологичен модел е „псевдология фантастика“. Свързана е с ниско самочувствие, търсене на внимание и неутолима жажда да се представиш в по-благоприятна светлина.

— Нима изнасилването е благоприятно?

— Не, но те прави специален. Мъжете настояват, че са кралски особи или бивши командоси. Жените по-скоро се представят като преживели тежка болест или злополука. Само преди няколко години нашумя случаят с една жена, която твърдеше, че е оцеляла при атентатите от 11 септември. Историята й беше толкова убедителна, че започна да ръководи група за подпомагане на оцелелите. Накрая се оказа, че дори не е била в Ню Йорк по това време. — Керъл се замисля за миг. — Странно наистина, Ема веднъж сподели нещо от рода на: Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм си измислила всичко? Сякаш си играеше с идеята за пълни самопризнания.

— Дали не се е самоубила, когато лъжите й са били разкрити?

— Възможно е. Ако не е успяла да съчини нова версия, която да я представи като жертва — поне в собствените й очи — може да е изпитала тъй нареченото нарцистично саморазрушение. Или другояче казано, може дотолкова да се е срамувала от себе си, че да е предпочела смъртта.

— И в този случай Едуард ще е невинен.

— Може би… — добавя предпазливо.

— Защо „може би“?

— Не мога да поставя на Ема диагноза „патологична лъжкиня“ посмъртно само за да натъкмим фактите към удобна за нас теория. Напълно възможно е и да ни е поднесла просто една логически издържана лъжа, после за прикритие да е съчинила и втора, и трета. Същото важи за Едуард Монкфорд. Сега съм по-склонна да мисля, че не той, а Ема е нарцистичната личност, но без съмнение Едуард страда от силна мания за контрол. Какво се случва, когато маниакът на тема контрол се сблъсква с човек, чиито действия са изцяло извън контрол? Комбинацията може да е експлозивна.

— И други хора биха искали да си разчистят сметките с Ема — отбелязвам. — Дион Нелсън едва е избегнал затвора. Саул Аксой си е загубил работата. Инспектор Кларк е бил принуден да се пенсионира по-рано.

— Възможно е — казва Керъл, но като че ли не е напълно убедена. — Струва ми се, че има и друга причина за лъжата на Ема.

— Каква е тя?

— Може да ме е използвала за своеобразен резонатор. Нещо като генерална репетиция, преди да сподели историята с друг слушател.

— Кой? — Досещам се веднага. — Споделила е историята за Едуард единствено със Саймън.

— Но защо ще го прави, ако наистина е искала да бъде с архитекта?

— Защото Едуард я е отхвърлил. — Усещам прилив на задоволство — не само съм разгадала какво се крие зад странните обвинения на Ема към Едуард, но и по някакъв начин вървя по петите й и я настигам, следвайки плътно криволиците в поведението й. — Няма друг смислен отговор. Саймън е бил всичко, което й е останало. Затова му е казала, че е скъсала с Едуард, а всъщност е било обратното. Мога ли да използвам тоалетната ви?

Керъл ме поглежда учудено, но ме упътва.

— Има и още една причина, поради която съм тук — казвам, когато се връщам. — Най-важната. Бременна съм. От Едуард.

Признанието я сварва неподготвена.

— И съществува вероятност — много малка, разбира се — детето да се роди със синдрома на Даун. Очаквам резултатите от едно изследване.

Съвзема се бързо.

— И как се чувстваш, Джейн?

— Объркана — признавам. — От една страна, щастлива, че съм бременна, а от друга — ужасена. Освен това не съм сигурна кога и какво да кажа на Едуард.

— Добре, нека започнем едно по едно. Само щастие ли ти носи бременността? Или е задълбочила мъката ти по Изабел?

— И двете. Имам чувството, че с появата на друго дете всичко ще стане някак… окончателно. Сякаш по някакъв начин ще я оставя зад гърба си.

— Безпокоиш се, че новороденото ще заеме нейното място в мислите ти — добавя благо тя. — И тъй като мислите ти са единственото място, на което Изабел продължава да живее, ти се струва така, сякаш отново я убиваш.

— Точно така — поглеждам я. Керъл Янсън наистина е добър психолог.

— При последната ни среща разговаряхме за принудата към повторение. Някои хора не могат да се освободят от миналото, като отиграват една и съща психодрама отново и отново. Но все пак съществува възможност да се измъкнем от тази спирала и да продължим напред — усмихва се Керъл. — Обикновено казваме, че започваме на чисто. Но чиста е само новата страница. По другите има остатъци от стария живот. Може би това е твоят шанс за съвсем ново начало, Джейн.

— Боя се, че няма да обичам толкова това дете — признавам.

— Разбирам те. Обикновено мъртвите изглеждат съвършени — непостижим идеал. Трудно е да се отърсим от тази представа, но не и невъзможно.

Премислям думите й. Важат не само за мен, а и за Едуард. Елизабет е неговата Изабел — съвършената, изгубена предшественица, от която не може да се освободи.

Разговарям още дълго с Керъл — за бременността и синдрома на Даун, за ужасното и мъчително решение за аборта. В края на срещата вече съм наясно със себе си.

При положителен резултат — ще направя аборт. Решението не е никак лесно и ще нося вината за него цял живот, но вече е взето.

Ако се случи така, няма да спомена нищо на Едуард. Дори няма да знае, че съм била бременна. За някои хора това може и да е постъпка на страхливец, но аз просто не виждам смисъл да му казвам, че е имало бебе, когато вече няма.

Ако резултатът е отрицателен и всичко с бебето е наред, което е много по-вероятно по думите на доктор Гифърд и Керъл, веднага ще отида в Корнуол, за да съобщя лично на Едуард, че ще става баща.

Тъкмо се сбогувам с Керъл, когато мобилният ми телефон звъни.

— Търся Джейн Кавендиш?

— Да, моля.

— Обажда се Керън Пауърс от Центъра за ембрионални изследвания.

Опитвам се да отговоря, но главата ми се върти.

— Разполагам с резултатите от неинвазивния тест на ДНК добавя тя. — Удобно ли е да ги обсъдим?

Развълнувана, сядам отново.

— Да, разбира се. Продължете!

— Може ли да посочите началото на адреса си.

Нетърпеливо споделям поверителните данни. Керъл вече е разбрала с кого говоря и също сяда.

— Много се радвам, че мога да ви съобщя… — започва Керън Пауърс и сърцето ми сякаш ще изхвръкне. Добри новини! Най-сетне добри новини!

Разплаквам се и тя повтаря всичко отначало. Резултатите са отрицателни. Макар амниоцентезата да се счита за диагностична гаранция, при неинвазивния тест на ДНК сигурността е над 99 процента. Няма причини да се съмнявам, че ще родя здраво дете. Всичко е наред. Сега просто трябва да съобщя новината на Едуард.

Преди: Ема

След раздялата изпадам в пълно вцепенение. Сякаш е починал близък човек. Не само защото загубих Едуард, а и заради хладното бездушие, с което сложи край. Миналата седмица бях съвършената жена, тази всичко свърши. Обожанието за миг прерасна в презрение. Част от мен си мисли, че той просто отказва да признае колко много ме обича. Че всеки миг ще се обади, за да каже, че е направил непростима грешка. Но после си спомням, че Едуард не е Саймън. Гледам чистите, безупречни стени на Фолгейт Стрийт 1 и виждам силната му воля и безумна упоритост, отразени във всеки сантиметър.

Спирам да ям. Така се чувствам по-добре — гладът ми е стар приятел, а леката замаяност притъпява загубата.

Стискам здраво Мърльо, който ми служи за кърпичка и плюшено мече. Дори и за утеха. Смутен от толкова ласки, той се отскубва и изчезва нагоре по стълбите. Зажадняла за топлата му мека козина, го намирам по-късно в леглото.

Когато изчезва, полудявам от тревога. Виждам, че вратата към килера е открехната. Крие се от мен в тъмното, сгушен върху кутия с лак.

Тази вечер, докато съм под душа, осветлението внезапно угасва и потича студена вода. Трае няколко секунди, но е достатъчно дълго, за да изпищя от уплаха. Хрумва ми, че Мърльо по някакъв начин е дръпнал някой от кабелите в килера.

После решавам, че това е дело на къщата. Фолгейт Стрийт 1 ми обръща гръб подобно на Едуард, като че ли издава гнева на господаря си.

В този миг топлата вода идва. Вероятно малка повреда. Нищо сериозно.

Опирам се на гладката стена на банята, по бузите ми се търкалят сълзи и изтичат в канала заедно с водата.

Сега: Джейн

Връщам се от срещата с Керъл щастлива и пълна с енергия. Най-страшното мина. Не ме очаква лесно бъдеще, но поне съм наясно със себе си.

Влизам вкъщи и се заковавам от изненада. До стълбите виждам кожената чанта от „Суейн Адени“.

— Едуард? — подвиквам колебливо.

Той е в магерницата и не откъсва поглед от мисловната ми карта — пъстрата смесица от бележки върху стената. По средата съм сложила рисунката, двойния портрет на мен и Ема, който спасих от унищожение.

Обръща глава, вперил леден поглед в мен.

— Нека ти обясня — добавям припряно. — Трябваше да проумея нещата.

— Убита — Едуард Монкфорд — казва меко. — Утешавам се, че съм само един от заподозрените, Джейн.

— Знам, че не си го извършил ти. Бях при психотерапевтката на Ема. Тя я е излъгала. Мисля, че знам причината. Разбрах и защо е посегнала на живота си… Последен драматичен жест за отмъщение. Искала е да страдаш заради това, че си скъсал с нея. И предполагам, че е успяла… след всичко, което си преживял.

— Обичах Ема. — Думите, изречени с категорична твърдост, избухват във въздуха. — Но тя ме излъга. Мислех, че мога да намеря любов без лъжи. С теб, например. Помниш ли заявлението, което попълни? Как говореше за почтеност, честност и доверие? Повярвах, че връзката ни е възможна, че този път ще бъде по-добре. Но никога не съм те обичал така, както обичах нея.

Гледам го изумена.

— Защо си тук? — успявам да кажа. Знам, че подобен въпрос е несъстоятелен, но ми трябва време, за да осмисля всичко.

— Дойдох в Лондон, за да се срещна с адвокатите си. Първите наематели на Ню Остел вече се нанесоха, но се оказаха доста твърдоглави. Смятат, че ако се съюзят, ще ме принудят да променя правилата. Ще ги изгоня със заповед. Всички до един. — После свива рамене. — Донесох нещо за вечеря.

На кухненския плот са наредени пет-шест хартиени торби от старите квартални бакалии, които Едуард предпочита.

— Радвам се, че си тук — добавям спокойно. — Трябва да поговорим.

— Разбира се — погледът му отново се насочва към мисловната карта.

— Едуард, бременна съм — казвам уверено на мъжа, току-що заявил, че не ме обича. Не съм си представяла разговора така, дори в най-тежкия си кошмар. — Имаш право да го знаеш.

— Да — обажда се най-накрая. — Откога го криеш от мен?

Изкушавам се да излъжа, но решавам да играя с открити карти.

— Бременна съм от около три месеца.

— Ще го оставиш ли?

— Лекарите се опасяваха от синдрома на Даун. — При тези думи Едуард ужасено закрива лице. — Слава Богу, резултатите са отрицателни. Да, ще го оставя. Ще задържа момченцето. Знам, че не го желаеш, но така съм решила.

Той притваря очи, сякаш го пронизва болка.

— От това, което каза, предполагам, че не желаеш да поемеш отговорност за него — продължавам. — Няма проблем. Не искам нищо от теб, Едуард. Ако знаех, че още обичаш Ема…

— Не разбираш — прекъсва ме той. — Беше като болест. Мразех се всеки миг, когато бях с нея.

Не знам какво да отговоря.

— Психотерапевтката, с която се видях днес… разказваше как понякога не можем да се освободим от миналото и отново отиграваме предишните си преживявания. Мисля, че все още си потънал в историята на Ема. Не мога да ти помогна да се измъкнеш оттам. И не искам да потънем заедно.

Той вдига поглед към съвършените, стерилни пространства, които е сътворил. Изглежда черпи сили от тях. После се изправя.

— Сбогом, Джейн!

Взема кожената чанта и напуска къщата.