Дж. П. Дилейни
Момичето преди (14)

14.

Често целите, които си поставям, значително се разминават с резултатите.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Сега: Джейн

Събуждам се уморена и доста сънлива. Може би се дължи на малкото количество алкохол, което си позволих предната вечер. Вече съм отвикнала да пия. Пак ми се гади и повръщам в тоалетната. И точно когато изпитвам ужасна нужда от освежителен душ, Иконом решава да изключи всичко.

Джейн, моля, оцени следните твърдения от 1 до 5, където 1 е „Напълно подкрепям“, а 5 — „Изобщо не подкрепям“.

Някои функционалности в къщата са преустановени до изпълнение на задачата.

— По дяволите! — казвам изтощено. Дори нямам сили за това. Но толкова искам да се изкъпя, че се залавям с въпросите.

Ако децата ми не се справят добре в училище, с право ще ме нарекат лош родител.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Сепвам се, когато отговарям с „Донякъде подкрепям“. Почти съм сигурна, че преди нямаше въпроси, свързани с родителските задължения.

Дали въпросите се подбират случайно? Или има нещо друго — някакъв таен код на Иконом?

Докато преглеждам въпросника, забелязвам нещо. Чувствам се различна. Покрай въпросите си припомням, че малцина избраници имат привилегията да живеят тук. Напусна ли къщата, ще изпитам огромна болка, все едно отново съм изгубила Изабел.

Сещам се за думите на мъжа, който развеждаше група студенти. Едва ли разбирате, че в момента сте потопени в сложен ултразвуков бульон. Вълни с различна честота, които подобряват настроението…

Да не би въпросите на Иконом да са част от загадъчното управление на Фолгейт Стрийт 1?

Свързвам се с безжичната мрежа на съседите и пиша някои от въпросите в Гугъл. Веднага откривам подходящ материал. Научен доклад в медицинско списание със странно заглавие Журнал по клинична психология.

Въпросите от скалата за оценка на перфекционизма отчитат различните прояви на маладаптивен свръх перфекционизъм, които включват личен перфекционизъм; високи стандарти към другите; нужда от одобрение; методично планиране (натраплива потребност за чистота и организираност); руминация (натрапливо мислене); компулсивно поведение и липса на морална гъвкавост…

Хвърлям им бегъл поглед, опитвайки се да проумея специализираната терминология. Изглежда, първоначално въпросите са изготвени от психолози като начин да се определи нездравословния, патологичен перфекционизъм, за да се предложи лечение. Чудя се дали това не се случва и тук — възможно ли е къщата да следи психологическото ми състояние, точно както проверява съня, теглото и другите ми показатели.

Изведнъж ми хрумва, че има друго обяснение.

Едуард не използва въпросника, за да лекува перфекционизма на наемателите си, а за да го стимулира. Опитва се да контролира не само околната среда и начина, по който живеем в нея, но и най-съкровените ни мисли и чувства.

Ще останем заедно, докато връзката ни е съвършена.

Потръпвам. Дали лоша оценка от психометричния тест не е решила съдбата на Ема?

Попълвам въпросника до края, като посочвам отговорите, за които предполагам, че носят най-висока оценка. Щом приключвам, лаптопът се рестартира. В къщата отново светва.

С облекчение се отправям към банята. Но докато се качвам по стълбите, лампите премигват и компютърът спира. Всичко замръзва за миг. И тогава…

… забелязвам нещо на екрана. Прилича на филмова лента, макар че не е.

Връщам се озадачена, за да го огледам отблизо. Това е моето изображение — на живо, в същата тази стая. Когато се приближавам, фигурата на екрана се премества.

Камерата е зад мен.

Вземам лаптопа и се обръщам. Сега на екрана се показва лицето ми. Изучавам внимателно стената отпред, докато разбирам, че гледам точно в камерата.

Там няма нищо. Може би малка точица в бледия камък, нищо повече.

Оставям лаптопа и щраквам с мишката да затворя прозореца. Зад него се появява друг, с ново изображение. После второ, и трето. Всички представят различни части от Фолгейт Стрийт 1. Затварям прозорците, но не преди да открия къде са разположени камерите.

Едната снима каменната маса от различен ъгъл. Втората е насочена към предната врата. Следващата показва банята…

Банята. В открит план — накърнено е дори личното ми пространство под душа. Ако това са сензорите на Фолгейт Стрийт 1, кой ли още има достъп до тях?

Призлява ми. През цялото време се чувствах наблюдавана, защото наистина са ме наблюдавали.

И не само в леглото. Когато Едуард ме облада на кухненския плот, пак сме били в обсега на камерите.

Потръпвам от отвращение. Внезапен прилив на хормони го превръща в ярост.

Едуард го е направил. Вградил е камерите в самата структура на Фолгейт Стрийт 1. Защо? От чисто воайорство? Или поради някакво странно желание да притежава всеки миг от живота ми? Почти съм сигурна, че е забранено от закона — не влезе ли наскоро някой в затвора за подобно престъпление?

Тогава осъзнавам, че това едва ли е случайно хрумване на Едуард. Откривам стар имейл от Камила, към който са приложени условията по договора за Фолгейт Стрийт 1. Накрая намирам търсената клауза, добре замаскирана в ситния шрифт.

… включително, но не само, снимки и видеоизображения…

Идва ми наум още нещо. Едуард е проектирал сградата, но технологиите са дело на партньора му, Дейвид Тийл. Трудно ми е да си представя Едуард като някакъв хайтек воайор. Тийл е съвсем различен.

Вземам палтото си, преди гневът да се е изпарил.

Сега: Джейн

Дори не уговарям час за срещата. Просто изчаквам асансьора във фоайето на Кошера и влизам заедно е група служители на „Монкфорд и Сие“, стиснали кафета и закуски в ръце. На четиринадесетия етаж всички слизаме.

— Едуард не е тук — отсича безупречната брюнетка в приемната, щом се съвзема от изненадата.

— Искам да говоря с Дейвид Тийл.

По лицето й се изписва още по-голямо изумление.

— Ще проверя дали е свободен. — Търси вътрешния му номер в айпада си. Оставам с впечатлението, че специалистът по технологиите няма много посетители.

 

 

Ругая Дейвид Тийл дълго и шумно, без да спестявам цветисти изрази. Накрая оставам почти без дъх, но той търпеливо ме изчаква да свърша. Припомних си как Едуард слушаше онзи клиент, когато за първи път се озовах тук. Беше му позволил спокойно да излее гнева си.

— Това е абсурдно — казва Тийл, щом приключвам. — Мисля, че си малко поизнервена заради състоянието си.

Едва ли би могъл да каже нещо по-преднамерено, за да ме накара да избухна отново.

— Първо, не съм болна, кретен такъв! Второ, не се дръж снизходително с мен! Не говоря празни приказки. Шпионирал си ме и не можеш да го отречеш. Отразено е дори в шибаните условия на договора.

Той поклаща глава.

— Наемателите подписват документ, че не носим отговорност за действията на трети лица. Своеобразна гаранция за нас. Никой няма достъп до записите на камерите. Предвиден е само софтуер за автоматично разпознаване на лицата. Така къщата следи кой се движи в нея, нищо повече.

— Ами водата на душа? — настоявам за отговор. — Тече ту топла, ту студена, опитва се да ме побърка! Само не казвай, че и това е свързано с разпознаването на лицата.

— Не знаех, че има проблеми с душа — намръщва се той.

— И още нещо много важно. Какво са правили камерите, когато Ема е била убита? Трябва да има записи на случилото се.

Той прави гримаса.

— В онзи ден системата беше офлайн. Технически проблем. Нелепо съвпадение, това е всичко.

— Нали не очакваш… — тъкмо започвам, когато вратата широко се отваря и Едуард Монкфорд енергично влиза в стаята.

— Какво правиш тук? — провиква се той. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

— Търси данните от Фолгейт Стрийт 1, свързани с онази Матюс — обяснява Тийл.

Едуард изпада в ярост.

— Вече премина всички граници! Напусни, чуваш ли? — За миг не осъзнавам дали ме гони от офиса или от Фолгейт Стрийт 1, но той добавя: — Ще приложим наказателното предупреждение. До пет дни трябва да освободиш къщата!

— Не можеш да ме изхвърлиш.

— Ще намерим начин, бъди сигурна. Нарушила си поне десетина ограничителни клаузи.

— Едуард… от какво се страхуваш? Какво се опитваш да скриеш?

— Не се страхувам. Писна ми да престъпваш желанията ми. Честно казано, наистина е забавно да ме обвиняваш, че съм обсебен от Ема Матюс, когато ти самата постоянно мислиш за нея. Защо не я оставиш на мира? Какво толкова те интересува?

— Подарил си ми нейното колие — изтърсвам, не по-малко разярена. — Ако си невинен, защо си дал да го поправят, преди да ми го подариш?

Поглежда ме, сякаш съм полудяла.

— Купих ви подобни колиета, понеже ми харесва цветът на перлите, това е всичко.

— Ти ли я уби, Едуард? — стряскам се от думите си. — Всички следи водят към теб.

— Откъде го измисли? — пита недоумяващо. — Кой ти пълни главата с тези налудничави идеи?

— Чакам отговор — опитвам се да запазя самообладание, но гласът ми трепери.

— Няма да го получиш. А сега се измитай оттук!

Тийл мълчи. Преди да си тръгна, Едуард вбесено поглежда издутия ми корем.

Сега: Джейн

Нямам къде да отида, освен на Фолгейт Стрийт 1. Но сега влизам разтреперана, като окървавен боксьор, който се връща на ринга за поредния рунд.

Вече усещам, че ме наблюдават отвсякъде. Имам чувството, че си играят с мен. В къщата току се повреждат дребни неща. Електрическите фасунги прекъсват. Светлината се засилва или постепенно изчезва. Когато напиша „едностаен апартамент“ в търсачката на Иконом, попадам на сайт за жени, които лъжат партньорите си. Когато пусна музикалната уредба, звучи погребалният марш на Шопен. Алармената система се включва и ми изкарва ума.

— Стига с тия тъпи номера! — крещя на тавана.

Тишината на празните помещения сякаш ми се присмива.

Посягам към телефона.

— Саймън — казвам, когато чувам гласа му. — Ако предложението все още е в сила, бих искала да наминеш довечера.

— Какво има, Джейн? — пита, внезапно разтревожен. — Звучиш изплашено.

— Не точно — лъжа го. — Просто мястото малко ме побърква. Сигурна съм, че няма за какво да се тревожа. Но все пак ще се радвам да те видя.

Сега: Джейн

— Дойдох по най-бързия начин — казва Саймън и тръсва чантата си до вратата. — Чудесно е да си на свободна практика. Можеш да работиш навсякъде — и у дома, и в кафенето. — В този миг ме поглежда и спира. — Добре ли си, Джейн? Изглеждаш ужасно.

— Саймън… Трябва да ти се извиня. През цялото време ме убеждаваше, че Едуард е убил Ема, а аз не ти вярвах. Но започвам да мисля… — дори не смея да го изрека, — че вероятно си бил прав.

— Няма нищо, Джейн! Какво те накара да промениш мнението си?

Разказвам му за камерите и за сблъсъка си с Тийл.

— Тогава направо обвиних Едуард, че ми е дал колието на Ема.

В погледа на Саймън се долавя напрежение.

— Как го прие?

— Каза, че били две отделни колиета.

— Може ли да го докаже?

— Дори не се опита. Просто ме изхвърли — свивам примирено рамене. — До пет дни трябва да си намеря друго жилище.

— Ако искаш, остани при мен за известно време.

— Благодаря. Вече ти дотегнах достатъчно.

— Но ще си останем приятели, нали, Джейн? Дори да напуснеш къщата, няма да ме забравиш, надявам се.

— Разбира се — добавям, притеснена от прекаленото му внимание. — Както и да е, изправена съм пред морална дилема. — Посочвам кутийката с форма на раковина, където грижливо е скътано колието. — Направих си труда да проверя колко струва огърлицата. Оказа се, че е около три хиляди лири.

— Добра сумичка за предплата на апартамент — повдига вежди той.

— Така е. Все пак мисля да върна колието на Едуард.

— Защо? Ако е решил да ти направи скъп подарък, си е негова работа.

— Да, но… — мъча се да обясня. — Не искам да смята, че ме вълнува само материалната страна. Проблемът е, че… наистина имам нужда от пари. — И не желая да ме презира още повече, мисля си, но не го изричам гласно.

— Това, че изобщо се колебаеш, е толкова показателно, Джейн. Повечето хора не биха се замислили и за миг — усмихва се Саймън.

Няма и следа от напрежението, с което слушаше историята за Едуард и перлите. Защо беше толкова напрегнат? Какво ли очакваше да кажа?

Изведнъж ми хрумва нещо — дребен, но очевиден факт.

Ако Саймън е прав и колието е същото, което Едуард е подарил на Ема, на единия ред трябва да има една перла по-малко от другите. На пръв поглед трите реда са напълно еднакви.

Бързо прехвърлям перлите между пръстите си и ги броя. На горния ред се оказват двадесет и четири.

Толкова са и на втория.

И на третия.

Едуард говори истината. Подарил ми е друго колие. Сценарият на Саймън, според който Едуард убива Ема, а после събира перлите — без една от тях, — изобщо не се е състоял.

Освен ако убиецът не е Саймън.

Мисълта изплува в съзнанието ми напълно оформена. Ами ако се е случило, както го описва Саймън… но не с Едуард, а с него?

Нямаш доказателства, казвам си.

Но изведнъж вече не се чувствам толкова щастлива, че този мъж ще прекара нощта тук.

Хрумва ми и нещо друго. Докато Саймън е в къщата, всичко е наред. Водата тече, печката работи, дори Иконом не блокира. Защо ли?

Освен ако сам не предизвиква повредите…

Тийл изглеждаше смутен, когато му се карах, но и озадачен. Спомена за някакъв проблем. Дали не е бил притеснен, защото е разбрал, че още някой има достъп до системите на Фолгейт Стрийт 1?

Да не би досега да съм грешала за всичко?