Дж. П. Дилейни
Момичето преди (2)

2.

Когато работя върху нещо, винаги се стремя към съвършенство.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Преди: Ема

Минава седмица, после две. Все още няма отговор на заявлението. Изпращам имейл, за да проверя дали са го получили. Няма отговор. Вече започва да ми писва. Накараха ни да отговорим на онези глупави въпроси, да изберем снимки и да изпратим писмо. Можеха поне да ни уведомят дали сме одобрени за следващия етап. Накрая пристига имейл от admin@ themonkfordpartnership.com, тема: Фолгейт Стрийт 1. Не си давам време да се изнервя. Отварям го припряно.

Моля, заповядайте на интервю в 17 ч. утре, вторник,

16 март, в офиса на „Монкфорд и Сие“.

Нищо повече. Без адрес, без подробности, дори не става ясно с кого ще се срещнем — с Едуард Монкфорд или с негов заместник. Разбира се, лесно откриваме адреса в интернет, а и не е толкова важно кой ще дойде на срещата. Дотук успяхме. Остава ни още едно препятствие.

„Монкфорд и Сие“ заема най-горния етаж на модерна сграда в Лондонското сити. Има адрес, но повечето хора я наричат „Кошера“, защото изглежда точно така — огромен каменен кошер. По пътя към „Сейнт Пол“ сградата блести като тайнствен пашкул с неземна красота сред стърчащите кули от стъкло и стомана в Квадратната миля. От улицата долу изглежда още по-странна. Не се вижда фоайе, само дълга стена от светъл камък, с два процепа, които сигурно водят към асансьорите, защото оттам непрекъснато минават мъже и жени. Всички без изключение носят скъпи черни костюми и разкопчани ризи.

Телефонът ми вибрира. На екрана просветва съобщение. Централа „Монкфорд“. Ще се регистрирате ли?

Натискам „Да“. Добре дошли, Ема и Саймън, Моля, вземете асансьор №3 и слезте на четиринадесетия етаж.

Нямам представа как ни е разпознала сградата. Може би в имейла има скрита „бисквитка“. Саймън разбира от тези неща. Показвам му съобщението, за да го заинтригувам, но той пренебрежително свива рамене. Места като това, откъдето лъха на пари, богатство и високомерие, не са по вкуса му.

Единственият мъж, който чака асансьора заедно с нас, е странна птица.

Макар и прибрани в конска опашка, дългите му посивели коси изглеждат несресани. По лицето му се вижда двудневна брада и е облечен в проядена от молци жилетка и протрити ленени панталони. Тайно поглеждам надолу и забелязвам, че няма обувки, само чорапи. Шумно хрупа блокче шоколад. Щом вратите се отварят, той се шмугва вътре и застава в дъното.

Напразно търся някакви бутони. Сигурно асансьорът е програмиран и спира на определени етажи.

Изкачваме се нагоре плавно, почти неусетно. Очите на мъжа се плъзват по мен и се задържат върху корема ми, докато той усърдно облизва парченца шоколад от пръстите си. Смутено проследявам с ръка погледа му и откривам, че блузата ми стърчи от панталона, разголила мястото около пъпа.

— Какво има, Ем? — пита Саймън, забелязал неудобството ми.

— Нищо — обръщам се към него, с гръб към непознатия, и скришом се оправям.

— Промени ли решението си? — тихо добавя той.

— Не знам — отговарям. Всъщност не съм, но не искам Сай да си мисли, че не желая да го обсъждаме.

Когато вратите се отварят, мъжът се затътря навън, похапвайки от шоколада.

— Време за шоу — обажда се Саймън, като се оглежда наоколо.

Попадаме в друг лъскав свят — открито пространство с много светлина. В единия край има стена от огънато стъкло. Оттам се разкрива невероятна гледка към Лондонското сити — катедралата „Сейнт Пол“, Лойдс и всички останали забележителности, а в далечината се вижда финансовият център Канъри Уорф; Темза се извива като змия покрай Кучешкия остров и изчезва някъде в безкрайните равнини на изток. Блондинка в елегантен черен костюм се надига от бюрото, където почуква нещо върху екрана на айпад.

— Заповядайте, Ема и Саймън! — кани ни любезно тя. — Седнете, моля! Едуард скоро ще дойде.

Очевидно чете имейлите си от айпада, защото след няколко минути мълчание добавя:

— Последвайте ме, ако обичате!

Бутва вратата и тя се отваря плавно. Подпрял глава на юмруците си, един мъж е седнал зад дълга маса и разглежда някакви скици. Те са толкова големи, че едва се побират на масата. Виждам, че са оригинални чертежи, а не копия. Два-три молива и острилка са сложени в единия ъгъл, грижливо подредени по големина.

— Ема, Саймън! — вдига глава мъжът. — Желаете ли кафе?

Я виж, той бил доста привлекателен. Това е първото, което забелязвам. И второто. И третото. Русолявите му къдрици са късо подстригани. Носи черен пуловер и разкопчана риза — нищо прекалено лъскаво. Пуловерът пада небрежно от широките му атлетични рамене, а на лицето му е изписана лека самоирония. Прилича повече на симпатичен учител, отколкото на откачения маниак на тема контрол, който си представях.

Това не убягва от погледа и на Саймън. Той бързо излиза напред и хваща Едуард Монкфорд за рамото.

— Едуард, нали? — припряно казва той. — Еди? Или Ед? Аз съм Саймън. Приятно ми е, братле. Много е баровско при вас. Запознай се с приятелката ми Ема!

Изтръпвам, защото Саймън се прави на кокни само пред хора, от които се страхува. Затова добавям бързо:

— Кафе? С удоволствие!

— Алиша, две кафета, ако обичаш — обръща се учтиво Едуард Монкфорд към секретарката си и ни кани на масата. После ме поглежда, все едно Саймън не съществува.

— Защо искате да живеете на Фолгейт Стрийт 1?

Не, не прилича на учител! По-скоро на директор или председател на надзорен съвет. В приветливия му поглед се прокрадва сурова нотка. Това, разбира се, му придава повече чар.

Очаквахме този въпрос или подобен на него, затова успявам да изтърся нещо заучено. Колко бихме се радвали на тази възможност и че ще направим всичко, за да живеем по правилата на къщата. До мен Саймън намръщено мълчи. Щом свършвам, Монкфорд кима учтиво. Изглежда леко отегчен.

— Мисля, че тя ще ни промени — изричам спонтанно.

За пръв път в очите му се появява любопитство.

— Нима? И как по-точно?

— Обраха ни — добавям колебливо. — Двама мъже. По-скоро деца. Хлапета. Наистина не помня какво се случи — не и подробности. Изпаднах в някакъв посттравматичен шок.

Той кима загрижено. Намирам сили да продължа:

— Стоях там и им позволих да се измъкнат. Искам да се науча да вземам решения. Да оказвам съпротива. Убедена съм, че къщата ще ми помогне. Не сме от хората, които живеят по този начин. С толкова правила. И все пак защо да не опитаме?

Отново настъпва неловко мълчание. Направо ще се изям от яд. Какви ги дрънкам! Как може къщата да ме промени?

Платинено русата секретарка носи кафетата. Припряно се пресягам към чашата, но в бързината я разливам, и то цялата, върху чертежите.

— Боже мой, Ема! — ядосан скача от стола Саймън. — Виж какво направи!

— Страшно съжалявам — казвам притеснено, докато кафявата течност бавно поглъща скиците. — Господи, страшно съжалявам!

Секретарката се втурва за кърпи. Виждам как всичко ми се изплъзва. Дори празното място при списъка с вещите и благородните лъжи във въпросника няма да ни помогнат. Та кой би пуснал в хубавата си къща недодялани наематели…

За моя изненада, Монкфорд само се усмихва.

— Скиците и без това бяха ужасни — казва той. — Отдавна исках да се отърва от тях. Спестихте ми труда.

Секретарката се впуска да бърше и попива с хартиени кърпи.

— Алиша, недей! Става по-лошо. Остави на мен.

Свива чертежите на топка, така че разлятото кафе остава вътре, като в гигантска пелена.

— Изхвърли ги — нарежда й той.

— Много съжалявам, братле — обажда се Саймън.

Монкфорд за пръв път го поглежда в очите.

— Никога не се извинявай заради любим човек — тихо каза той. — Приличаш на кретен.

Саймън е толкова потресен, че занемява, а аз направо зяпвам от изумление. Нищо в поведението на Едуард Монкфорд досега не подсказва хапливия му език. Добре че Саймън запазва самообладание. Раздавал е юмруци и за по-дребни неща — много по-дребни. В този миг Монкфорд се обръща към мен с непринуден тон.

— Ще се свържа с вас по-късно. Благодаря ти за посещението, Има! И на теб, Саймън — добавя след кратка пауза.

Сега: Джейн

Докато чакам във фоайето на четиринадесетия етаж на Кошера, виждам през стъклото на приемната двама мъже, които оживено спорят. Единият е Едуард Монкфорд, почти съм сигурна в това. Носи същите дрехи като на снимката в интернет — черен кашмирен пуловер и бяла риза с разкопчана яка. Русоляви къдрици обрамчват изпитото му аскетично лице. Привлекателен е — не толкова, че да не откъснеш очи, но излъчва самоувереност, а кривата усмивка му придава чар. Събеседникът му крещи нещо, но думите не достигат до мен през плътната стъклена стена — тихо е като в църква. Мъжът жестикулира гневно, размахвайки юмруци току под брадичката на Монкфорд. Нещо в поведението и във външния му вид ме кара да мисля, че е руснак.

Дамата до него, която от време на време се намесва в спора, със сигурност би могла да мине за жена на олигарх. Доста по-млада от съпруга си, тя е с лъскава, ефектно изрусена коса и безвкусна рокля „Версаче“. За разлика от съпруга, който изобщо не й обръща внимание, Монкфорд от време на време учтиво й кима. Когато тирадата най-после секва, архитектът спокойно добавя нещо и поклаща глава. Това вбесява мъжа и той избухва отново, още по-яростно.

Безупречната брюнетка, която записа името ми, се приближава към мен.

— Срещата на Едуард още не е приключила. Да ви донеса ли нещо? Малко вода?

— Не, благодаря. — Кимвам по посока на зрелищната сцена. — Това ли е срещата?

— Само си губят времето. Той няма да отстъпи — казва тя, щом проследява погледа ми.

— За какво спорят?

— Клиентът е възложил проект на къща. Още при първия си брак. Новата му жена иска готварска печка „Ага“. Придавала повече уют.

— А „Монкфорд и Сие“ не си падат по уюта, така ли?

— Проблемът е друг. Едуард държи да се спазва първоначалния проект. Променя само ако на него не му хареса. Веднъж прекара три месеца в това да преработва покрива на една вила, за да го направи с метър и двадесет по-нисък.

— Трудно ли се работи с перфекционист?

Въпросът ми увисва във въздуха. Изглежда, питам твърде много. Брюнетката се усмихва загадъчно и отминава.

Продължавам да наблюдавам спора, всъщност е по-скоро тирада, тъй като Едуард Монкфорд почти не взема участие. Вълни на гняв го заливат, а той стои непоклатим като скала и само учтиво се усмихва. Вратата се отваря с трясък и клиентът изхвърча като тапа отвътре, с пяна на уста. Жена му подтичва след него на високите си токчета. Последен излиза Монкфорд. Приглаждам роклята си и се изправям. След дълго колебание се спрях на „Прада“ — тъмносиня, на плисета, малко под коленете; нищо прекалено екстравагантно.

— Джейн Кавендиш — припомня му секретарката.

Той се обръща към мен. По лицето му се изписва изненада, дори недоумение, сякаш е очаквал друго. Ала бързо се овладява и ми подава ръка.

— Джейн, разбира се! Да влезем вътре.

Бих се любила с този мъж. Едва сме се запознали, но усещам как някаква част от мен, върху която нямам власт, вече е взела решение. Дори начинът, по който ми отваря вратата — обичаен кавалерски жест — сякаш крие друго послание.

Сядаме един срещу друг. Дели ни дълга маса със стъклен плот, върху който се откроява архитектурен модел на малък град. Долавям как погледът му шари по лицето ми. Отначало не ми се стори толкова обаятелен, но това бе, преди да го видя отблизо. Ясните му очи са поразително сини. Осеяни са с мрежа от ситни бръчици, макар че няма и четиридесет. Баба ми ги наричаше линии на смеха. Но на лицето на Едуард Монкфорд те придават особен, хищнически вид.

— Спечелихте ли? — нарушавам мълчанието.

— Какво? — разсеяно пита той.

— Спора.

— А, това ли било — свива рамене и суровото му изражение мигом омеква. — Сградите ми налагат изисквания, Джейн. Не мисля, че са непоносими. Във всеки случай усилията си струват. Затова сте тук, предполагам.

— Нима?

— Партньорът ми Дейвид — кима той, — който отговаря за технологичната част, говори за ОП — Опит на ползвателя. Използваме събраната информация, за да подобрим опита и на други наши клиенти.

— Каква информация? — Бях прегледала бегло договора — двадесетина страници, изписани със ситен шрифт.

Той отново свива рамене. Под пуловера му се очертават широки жилести плещи.

— Главно метаданни. Кои стаи използвате най-много… неща от този род. От време на време ви молим отново да попълните формуляра, за да проверим как промяната е повлияла върху начина ви на мислене.

— И това ще го понеса! — Репликата ми е твърде дръзка и почти съжалявам за думите си. — Ако ми се даде възможност, разбира се.

— Чудесно! — Едуард Монкфорд се пресяга към подноса, върху който са сложени чашки за кафе, каничка с мляко и захарница. Разсеяно започва да пренарежда бучките захар, докато оформя нещо като кубчето на Рубик. После обръща чашките така, че дръжките им гледат в една и съща посока. — Мога дори да ви помоля да се срещнете с някои от клиентите ни, за да ги убедите, че животът без печка „Ага“ и шкаф за спортни трофеи не е катастрофа.

Загадъчна усмивка се плъзва в крайчеца на очите му. Усещам как коленете ми омекват. Това не съм аз, мисля си. И после: Нима чувствата ни са взаимни? На свой ред се усмихвам плахо, но окуражително.

— И така, Джейн. Има ли нещо, което искаш да ме попиташ? — добавя след кратка пауза той.

— За себе си ли построихте къщата на Фолгейт Стрийт 1?

— Да — отговорът е лаконичен.

— А къде живеете сега?

— Предимно на хотел. Близо до проекта, над който работя. Не е толкова зле, ако махнем излишните възглавници.

Усмихва се отново, но този път явно не се шегува.

— Не ви ли липсва собствен дом?

— Така обмислям нещата по-добре — равнодушно свива рамене. Тонът му подсказва, че не желае повече въпроси.

Един мъж нахълтва в стаята като хала — блъска вратата и започва да говори като картечница.

— Ед, трябва да поговорим за комуникациите. Идиотите се опитват да ни лишат от оптичните влакна. Не разбират, че след стотина години медните жици ще бъдат толкова остарели, колкото и римските оловни водопроводи днес.

Новодошлият има набита фигура и запуснат вид. Брадата му е щръкнала като четина по месестите бузи. Доста по-прошарената му коса е вързана на конска опашка. Носи шорти и джапанки, макар че вътре е прохладно заради климатика.

Прекъсването на разговора сякаш изобщо не смущава Монкфорд.

— Дейвид, запознай се с Джейн Кавендиш. Подала е заявление за Фолгейт Стрийт 1.

Значи това е Дейвид Тийл — партньорът, който отговаря за технологиите. Очите му са толкова хлътнали, че почти не виждам изражението им. Мъжът ме поглежда без любопитство и пак се обръща към Монкфорд.

— Наистина най-доброто решение за града е да имат собствен сателит. Трябва да преосмислим всичко…

— Собствен сателит… Идеята си струва! — казва замислено Монкфорд и поглежда към мен. — Би ли ни извинила, Джейн?

— Разбира се.

Когато се изправям, очите на Дейвид Тийл се плъзват към голите ми крака. Забелязал това, Монкфорд свива намръщено устни и сякаш се кани да каже нещо, но после се спира.

— Благодаря ви за срещата — добавям учтиво.

— В най-скоро време ще се обадя — обещава той.

Преди: Ема

Още на следващия ден пристига кратък имейл: Заявлението ви е одобрено.

Нищо повече! Съобщението не уточнява кога и как можем да се настаним, не изисква дори подробности за банковата ни сметка. Обаждам се на Марк, нашия агент. Напоследък се срещаме доста често и вече не ми изглежда толкова неприятен, колкото ми се стори в началото.

Звучи искрено зарадван, когато му казвам:

— Може да се нанесете още в края на тази седмица, ако желаете. Трябва само да оформим документите и да ви обясня как да се инсталира приложението на телефона. В общи линии, това е всичко.

В общи линии, това е всичко. Значи успяхме! Ще живеем в една от най-невероятните къщи в Лондон. Ние, двамата. Аз и Саймън. Сега всичко ще бъде различно.