Дж. П. Дилейни
Момичето преди (15)

15.

Старая се другите да не разбират какви са истинските ми мисли.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Сега: Джейн

— Джейн? Добре ли си? — наблюдава ме Саймън отблизо.

— Да — отърсвам се от мислите и пускам тънка усмивчица. — Много мило, че дойде. Но нямаше нужда да носиш багаж. Миа току-що ми писа есемес. Ще остане да спи при мен.

— Тя няма ли деца? И съпруг? — пита загрижено той.

— Да, но…

— Така си и мислех. Те имат нужда от нея. А аз съм на разположение. Освен това ще бъде като в доброто старо време.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти и аз. Тук… заедно… — прави знак с ръка.

— Това не е доброто старо време, Саймън.

— Почти. Поне за мен — добавя с подкупваща усмивка.

— Саймън… — чудя се как да го кажа. — Аз не съм Ема! Изобщо не си приличаме.

— Разбира се. Дори си по-добра от нея.

Вземам телефона си от масата.

— Какво правиш? — пита той.

— Трябва да прибера колието горе — лъжа невинно.

— Дай да ти помогна — пресяга се той. — Пази се — бременна си!

— Не съм чак толкова бременна.

Внезапно ми хрумва нещо. Казват, че около петнадесетата седмица малко алкохол не вреди. Откъде знае в коя седмица съм?

Решавам да мина покрай него. Протяга ми ръка, но не я поемам.

— Внимавай по стълбите! — подвиква ми отдолу. Забавям крачка, като махвам небрежно с ръка.

С изключение на коридора, на Фолгейт Стрийт 1 единствено килерът има врата. Вмъквам се вътре и я залоствам с четки и метли.

Първо звъня на Миа. Разговорът не може да бъде осъществен.

— По дяволите! — изругавам гласно.

Едуард Монкфорд. Разговорът не може да бъде осъществен.

999.

Разговорът не може да бъде осъществен.

Поглеждам към екрана — наистина няма сигнал. С усилие се надигам в пространството под покрива и държа телефона колкото се може по-високо. И там няма сигнал.

— Джейн? — чувам гласа на Саймън, който ми вика отдолу. — Джейн, добре ли си?

— По-добре си върви, Саймън — провиквам се на свой ред. — Не се чувствам добре.

— Съжалявам. Ще повикам лекар.

— Недей! Просто трябва да си почина.

Качва се по стълбите и гласът му се чува все по-близо.

— Джейн? Къде си? В банята ли си?

Не отговарям.

— Чук-чук… Не, не си в банята. На криеница ли играем?

Вратата на килера проскърцва, когато я натиска отвън.

— Открих те — заявява щастливо. — Хайде, скъпа, излизай!

Сега: Джейн

— Няма да изляза — казвам през вратата.

— Тъпо е. Не мога да ти говоря там вътре.

— Саймън, върви си! Или ще извикам полицията.

— Как? Имам джаджа, която блокира сигнала на мобилните телефони. И на безжичната мрежа.

Мълча. Бавно осъзнавам, че положението е по-лошо, отколкото предполагах. Предвидил е всичко.

— Исках само да бъда с теб — добавя. — Но ти все още предпочиташ Монкфорд пред мен, нали?

— Какво общо има той?

— Не те заслужава. Както не заслужаваше и нея. Но готините пичове не печелят готини мацки. Отнемат им ги кретени като него.

— Саймън, получих сигнал. Обаждам се на полицията — вдигам телефона и изричам припряно: — Свържете ме с полицията. Адресът е Фолгейт Стрийт 1, Хендън. Вкъщи има мъж, който ме заплашва.

— Не е точно така, скъпа. Никого не съм заплашвал.

— Да, чудесно! Идвате до пет минути. Но моля ви, побързайте.

— Много убедително. Добра лъжкиня си, Джейн! Като всяка друга, с която съм си имал работа.

Стрясвам се, когато по вратата внезапно се изсипва дъжд от ритници. Четките и метлите удържат на атаката. Изтръпвам от ужас.

— Все ми е едно, Джейн — казва задъхано той. — Нямам бърза работа. — После слиза по стълбите. Минава цяла вечност. Долавям миризма на пържен бекон. Абсурдно е, но ми потичат лигите.

Озъртам се наоколо и се чудя какво да направя. Погледът ми попада на кабелите по стената — вените и артериите на Фолгейт Стрийт 1. Започвам да ги дърпам напосоки. Очевидно има някакъв ефект, защото го чувам да се връща.

— Много хитро, Джейн. Но вече прекали. Хайде, излизай! Приготвих ти нещо за ядене.

— Махай се, Саймън! Не разбра ли? Трябва да си тръгнеш. Незабавно!

— Когато си ядосана, говориш като Ема. — Чувам как ножът стърже по чинията. Сигурно си хапва от приготвеното, седнал по турски пред килера. — Трябваше по-често да й отказвам. И да бъда по-твърд. Все от това си патя. Прекалено съм сговорчив и мил. — Чувам как тапата излиза от бутилката вино. — Надявах се, че ти също си мила… че този път ще бъде различно. Уви!

— ДЕЙВИД ТИЙЛ — викам. — ЕДУАРД. ПОМОЩ!

Продължавам да крещя, докато гласът ми пресипва.

— Няма да те чуят — обажда се накрая.

— Напротив. Наблюдават всичко.

— Така ли помисли? Не се бой! Аз те следях. Толкова ми напомняш на нея. Отдавна съм влюбен в теб.

— Това не е любов — казвам ужасена. — Тя не може да е изцяло еднопосочна.

— Любовта винаги е еднопосочна, Джейн — въздиша тъжно той.

Опитвам се да запазя самообладание.

— Ако наистина ме обичаше, щеше да ме направиш щастлива. А не да ме държиш затворена тук.

— Искам да си щастлива. С мен. Но ако не мога да те имам, няма да позволя и на оня кретен да те притежава.

— Обясних ти вече. Скъсах с него.

— И тя твърдеше същото — в гласа му се долавя умора. — Затова реших да я изпитам. Съвсем простичко изпитание. И тя отново го пожела. Него. Не мен. Не исках да стане така, Джейн. Надявах се, че ще се влюбиш в мен. Но сега ми остава само това.

Чувам как отваря ципа на чантата. Нещо се разлива. Под вратата на килера пълзи тъмно петно. Замирисва на бензин.

— Саймън! — крещя с всички сили. — Какво правиш, по дяволите!

— Не мога, Ем — гласът му звучи гъгниво, сякаш ще заплаче. — Няма да го позволя.

— Моля те, Саймън. Помисли за бебето. Дори и да ме мразиш, помисли за него.

— Разбира се — копеленцето на онзи копелдак. Пишката му в оная ти работа. Пука ми за отрочето му! — Шумно плисва течност. — Ще изгоря тази къща. Няма да му хареса, нали? И ще бъда принуден да те изгоря с нея, ако не излезеш. Не ме карай да го правя, Джейн!

Всички почистващи препарати са възпламеними. Хвърлям ги един по един в пространството под покрива. После и аз се изтеглям нагоре и отново проверявам дали има сигнал. Пак нищо.

— Джейн — вика Саймън през вратата. — Последен шанс! Излез и бъди мила с мен. Поне за малко се престори, че ме обичаш. Само това искам.

Пълзя полека в тесния проход и използвам телефона като фенерче. Навсякъде се виждат само дървени греди. Тръгне ли огънят, няма какво да го спре. Сещам се, че при домашен пожар хората загиват не от огъня, а от дима.

Настъпвам нещо меко. Старият спален чувал. Хрумва ми, че тук не е спала Ема, а Саймън. Прибрал е нейни вещи, както и визитката на Керъл Янсън. Може и да е искал да потърси помощ. Да беше го сторил!

— Джейн? — провиква се отново. — Джейн?

Тогава съзирам куфара си — онзи, който преместих тук, за да не ми пречи. Клекнала, изваждам възпоменателната кутия на Изабел. С разтреперани ръце докосвам нещата й — пелената, гипсовите отливки на мъничките ръчички и крачета.

Всичко, което ми е останало от нея.

Предадох ви, Изабел. И двамата.

Свличам се на колене, с ръце на корема, и давам воля на сълзите си.