Дж. П. Дилейни
Момичето преди (3)

3.

Станало е пътно произшествие по ваша вина. Жената, която шофира другата кола, е объркана и смята, че тя е предизвикала сблъсъка. Какво ще кажете на полицията?

• Вината е нейна.

• Вината е моя.

Сега: Джейн

Седя в празната, почти гола стая на Фолгейт Стрийт 1, изпълнена с блаженство.

Обхождам с поглед изчистените линии на градината отпред. Вече знам защо в нея няма цветя. Създадена е по подобие на каресансуи — градините за медитация на будистките храмове, които се отличават с геометрична хармония. Фигурите са символични — планина, вода, небе. Това е място за съзерцание, не за отглеждане на цветя.

Идеята за необикновената градина, изглежда, идва от Япония, където Едуард Монкфорд прекарва година след загубата на семейството си.

Тук всичко е различно — дори интернет. Камила свали приложението на лаптопа и на телефона и ми даде специална гривна, която задейства сензорите на Фолгейт Стрийт 1. След това се свърза с мрежата и ми остави парола. Оттогава всеки път, щом включа някое устройство, на екрана не се появява Гугъл или Сафари, а празна страница с надпис „Иконом“. Има само три икони: „Дом“, „Търсачка“ и „Облак“. „Дом“ контролира режима на осветление и отопление в къщата. Предлага четири различни настройки — за работа, отмора, забавление и по желание. „Търсачка“ ме свързва с интернет. В „Облак“ се съхраняват данни и резервни копия.

Всеки ден Иконом ме съветва как да се облека — според времето навън, планираните срещи и прането в пералнята. Ако се храня вкъщи, знае какво има в хладилника, как да го сготвя и колко калории ще прибавя към дневното си меню. В това време Търсачка отсява изскачащите реклами с техники за плосък корем, покъртителните новинарски истории, класациите за десетте най-добри постижения, светските клюки за маловажни знаменитости, спама и бисквитките. Няма отметки, няма история на търсенията, няма никакви данни. Затворя ли екрана, всичко се изчиства. Действа неочаквано освобождаващо.

Понякога си наливам чаша вино и просто се разхождам. Докосвам всичко, опитвам се да привикна към изисканата обстановка и не размествам нищо. Естествено, известната фраза на Лудвиг Мис ван дер Рое „Малкото е повече“ ми е отдавна позната, но досега не си бях представяла как малкото влияе върху сетивата и каква богата чувственост е скрита в него. Мебелите, немного на брой, са истинска класика: столове от светъл дъб, стил „Ханс Вегнер“, около кухненската маса, бели столове „Никол“ за барплота, елегантен диван „Лисони“. Интериорът се освежава от подбрани с много вкус, макар и не толкова скъпи допълнения — плътни бели хавлии, фини ленени чаршафи, изящни, ръчно изработени винени чаши. Един нов свят на тихо опиянение.

Чувствам се като филмова героиня. Минималистичният лукс на къщата някак ме кара да се движа по-елегантно, да стоя по-изправена, съзнателно да избирам пози с максимален ефект. Никой не ме вижда, разбира се, но Фолгейт Стрийт 1 се превръща в моя публика, а празните пространства се изпълват с приглушени мелодии от виртуалната фонотека на Иконом.

Заявлението ви е прието. Само толкова. Вече очаквах лоши новини заради кратката ни среща, но, изглежда, Едуард Монкфорд не обича дългите обяснения. Сигурна съм, че недоизречените думи и тръпките от взаимното привличане, които ме възбудиха, не са просто фантазия. Е, добре, той знае как да ме намери — мисля си. Не бързам. И любовната игра крие чувствена наслада.

Тогава започват да пристигат цветята. Още когато се нанесох, на прага ме очакваше огромен букет от лилии в целофан.

Без поздравителен адрес. Не знам дали е обичаен жест, или го прави специално за мен. Все пак учтиво му изпращам благодарствена картичка.

Два дни по-късно получавам друг подобен букет. След седмица — трети, пак същите лилии, оставени на същото място, до предната врата. Тежкото им ухание вече се носи от всеки ъгъл на Фолгейт Стрийт 1. Това е прекалено.

Когато намирам четвъртия букет, наистина ми идва до гуша. Върху целофана личи името на цветарския магазин. Обаждам се да ги попитам дали не мога да сменя цветята.

— Не откривам поръчка за Фолгейт Стрийт 1 — смутено отвръща женски глас отсреща.

— Може би е на името на Едуард Монкфорд? Или „Монкфорд и сие“?

— Няма такава поръчка. Изобщо нищо за вашия район. Намираме се в Хамерсмит и не извършваме доставки в северната част на Лондон.

— Разбирам — казвам, напълно озадачена.

На следващия ден, когато пристигат поредните лилии, решавам да ги изхвърля.

В този миг погледът ми съзира картичка — първата от толкова време насам. На нея пише:

Винаги ще те обичам, Ема. Спи спокойно, любов моя!

Преди: Ема

Къщата е чудесна! Напълно се покрива с представите ни. По-точно с моите. Саймън приема всичко, но все още е доста сдържан. Може би не иска да се чувства задължен на архитекта заради ниския наем.

Но дори и той остана поразен от програмирания душ, който се включва веднага щом влезеш в банята. Разпознава ни по специалните гривни и запаметява предпочитаната от всеки температура на водата. Когато се събуждаме на сутринта, светлината в спалнята бавно гасне — електронен изгрев в пълна тишина. Дебелите стени и плътните стъкла поглъщат уличния шум и осъзнавам, че не съм спала по-сладко от години.

Разопаковането на багажа почти не отнема време. Фолгейт Стрийт 1 предлага чудесни неща и старите вещи отиват на съхранение заедно с колекцията на Саймън.

Понякога седя на стълбите с чаша кафе, подпряла глава на коленете си, и се опивам от красотата наоколо.

— Внимавай да не разлееш кафето, скъпа! — намеква всеки път Саймън. Това се превърна в дежурна шега помежду ни. Може би разлятото тогава кафе ни отвори пътя към къщата.

Но никога не споменаваме, че Монкфорд нарече Саймън кретен, нито пък че Сай не отговори.

— Щастлива ли си? — пита Саймън и сяда до мен на стълбите.

— Разбира се! Но…

— Май вече ти омръзна тук — продължава той. — Знаех си.

— Другата седмица имам рожден ден.

— Нима? Бях забравил, милинка.

Шегува се, разбира се. Както винаги преди Свети Валентин или рождения ми ден.

— Хайде да поканим гости!

— На купон?

— Да, в събота — кимам одобрително.

— Разрешено ли е тук? — разтревожен казва той.

— Няма да прекаляваме като последния път — опитвам се да го убедя. Тогава съседите повикаха полицията…

— Ами добре — колебливо се съгласява той. — Ще го направим в събота.

 

 

До девет часа вечерта в събота къщата вече е препълнена. Украсявам със свещи цялото стълбище и градината и избирам по-приглушена светлина. Иконом не предвижда настройка „купон“ и този факт отначало ме смущава. Но в Правилника няма изрична забрана за тържества. Може да са я пропуснали, но списъкът си е списък и трябва да се спазва.

Естествено, когато влизат, приятелите ни не могат да повярват на очите си и започват множество шегички за това къде са мебелите, защо не сме си разопаковали багажа. Саймън е в стихията си. Той обича да се фука — с най-страхотния часовник или най-новото мобилно предложение, а сега има най-страхотното жилище. Виждам как влиза в новата си роля и гордо демонстрира: готварската печка, системата за автоматичен достъп, трите тесни процепа в стената вместо електрически контакти, дори различните по големина чекмеджета от двете страни на леглото за мъжа и жената.

Исках да поканя и Едуард Монкфорд, но Саймън ме разубеди. Сега, когато множеството се полюшва в ритъма на Can’t Get You Out of My Head на Кайли Миноуг, разбирам, че е бил прав. Монкфорд, който ненавижда шума и безредието, сигурно ще включи нова точка в правилника и ще изхвърли гостите навън. За миг си представям, че идва непоканен — спира музиката и гони всички. Нелоша, но странна идея — все пак купонът е мой.

Саймън минава покрай мен с бутилки в ръце и се привежда да ме целуне.

— Изглеждаш чудесно, рожденичке! — казва той. — Нова ли е роклята?

— Имам я отдавна — лъжа го невинно, а той отново ме целува.

— Защо не се усамотите? — опитва се да надвика музиката Саул, когато Аманда го повлича към веселата тумба.

Купонът се развихря с много пиячка, не минава и без дрога. Къщата кънти от музика и крясъци. Гостите се изсипват в малкия двор да запалят по цигара и си навличат гнева на съседите. Към три сутринта всички се разотиват. Саул напразно се мъчи да убеди двама ни да отидем в нощен клуб. Чувствам се напълно изтощена, макар че дръпнах една-две линии, а Саймън отказва, защото е много пиян. Накрая Аманда откарва Саул.

— Ела в леглото, Ем! — кани ме Саймън, когато оставаме сами.

— След мъничко — казвам. Едва се движа от умора.

— Ухаеш страхотно, наистина — души врата ми той. — Хайде да си лягаме.

— Сай — изричам колебливо.

— Какво?

— Не мисля, че тази вечер ми се прави секс. Съжалявам.

Не сме го правили от обира насам. Дори не сме разговаряли за това. Още една тема табу.

— Нали казваше, че тук всичко ще е различно — нежно добавя той.

— Така и ще бъде. Но не веднага.

— Разбира се — съгласява се той. — Спокойно, Ем. Не се притеснявай!

По-късно, докато лежим един до друг в мрака, тихичко ме пита:

— Помниш ли как осветихме „Белфорт Гардънс“?

Беше някаква глупава закачка помежду ни. Да се любим във всяка стая, преди да е минала първата ни седмица там.

Саймън не продумва повече. След дълго мълчание се унасям в сън.

Сега: Джейн

Поканила съм гости на обяд, за да отпразнуваме новия дом. Миа и Ричард са с децата си Фреди и Марта, а Бет и Пийт са довели Сам. Познавам Миа още от Кеймбридж. Тя е най-близката ми приятелка. Зная нейни тайни, неизвестни дори на съпруга й. Например че е спала с друг мъж, преди да се оженят, и това за малко не е отложило сватбата или че е мислила за аборт, когато забременяла с Марта, заради тежката депресия след раждането на Фреди.

Обичам ги много, но не биваше да ги каня заедно. Направих го заради голямата къща. Колкото и да са тактични, рано или късно пак ще заговорят за децата си. Ричард и Пийт непрекъснато тичат подир малчуганите, сякаш теглени от невидими юзди. Страх ги е да не се пребият по ужасните стълби или да не се блъснат в големите френски прозорци, докато тичат. В това време половинките им надигат чаши бяло вино и тихичко се оплакват, макар и с измъчена гордост, колко скучен е станал животът им. „Господи, миналата седмица заспах на новините в шест часа.“ „Това е нищо — откъртих още на детското.“ В това време Марта повръща обяда си върху масата, а Сам успява да изрисува прозорците с пръсти, потопени в шоколадов мус. Май вече не съжалявам, че нямам деца. Иска ми се гостите да си тръгнат, за да почистя след тях.

Докато ми помага за салатата, Миа изведнъж се провиква:

— Джей, къде държиш африканските лъжици?

Въпросът й ме сварва неподготвена.

— Онези ли? Дарих ги благотворително.

— Но нали ти ги подарих? — поглежда ме учудено тя.

— Да, права си — Миа беше доброволка в африканско сиропиталище и ми донесе две лъжици за салата, изработени от деца там, — но реших, че не подхождат много на обстановката. Извинявай! Нали не ми се сърдиш?

— Няма нищо. — По лицето й се изписва леко разочарование. Но обядът вече е готов и тя бързо забравя за случката.

— Е, как я караш, Джей? — пита ме Бет, докато си налива втора чаша вино.

— Обичайната суша — отвръщам. Това е ролята ми в групата от години — споделям преживелици за провалите в секса. Така им вдъхвам увереност, че още не са за изхвърляне и че и така са си много добре.

— А как е твоят архитект? — интересува се Миа. — Има ли нещо ново?

— О! Аз не знаех за архитекта — нетърпеливо казва Бет. — Хайде, разказвай!

— Джей си пада по мъжа, който е построил къщата. Нали, скъпа?

Пийт вече е извел Сам навън. Клекнало до тревната ивица, момченцето я посипва с шепички чакъл. Дали ще прозвучи превзето, ако го помоля да престане?

— Но не съм направила нищо по въпроса — казвам.

— Я не се мотай! — съветва ме Бет. — Гепи го, докато не е станало късно! — Тя се спира, ужасена от думите си. — По дяволите, не исках…

Сърцето ми се свива от болка и страдание, но запазвам самообладание.

— Всичко е наред! Знам за какво говориш. И без това биологичният ми часовник в момента спи.

— Все пак извинявай! Беше ужасно нетактично от моя страна.

— Чудя се дали не го видях отвън — добавя Миа. — Твоят архитект.

— Не може да бъде.

— Когато отидох до колата за пингвина на Марта, към къщата се беше запътил мъж с цветя.

— Какви цветя?

— Лилии. Къде хукна, Джейн?

Тичам към вратата. След онази странна бележка мистериозните цветя не ми дават покой. Отварям и виждам букета на стъпалото, а мъжът се отдалечава по пътеката.

— Почакайте! — викам подире му. — Моля ви, почакайте!

Той се обръща. Почти на моите години е, може би малко по-възрастен. Тъмната му коса е прошарена преждевременно. По изпитото му лице се чете напрегнато изражение.

— Какво има?

— Кой сте вие? — Соча към букета. — Защо непрекъснато ми носите цветя? Аз не съм Ема.

— Цветята очевидно не са за вас — презрително казва непознатият. — Сменям ги, защото ги прибирате. Затова ви оставих бележка. Тъпата ви кратуна най-сетне да проумее, че букетите не са тук, за да освежат модерната ви кухня. — Той спира за миг и добавя: — Утре е рожденият й ден. Всъщност… трябваше да бъде.

Най-после разбирам. Цветята не са подарък, а възпоменателен жест. Като онези, които оставяме на нечие лобно място. Упреквам се, че не съм се сетила по-рано, погълната от мисли за Едуард Монкфорд.

— Толкова съжалявам. А къде… Някъде наблизо ли?

— В онази къща — ръката му сочи към Фолгейт Стрийт 1 и аз усещам как по гърба ми пробягват тръпки. — Умря там.

— Как се случи? — питам и тозчас съжалявам за любопитството си. — Всъщност не ми е работа…

— Зависи кого питате — прекъсва ме той.

— Какво искате да кажете?

Мъжът впива поглед в мен, очите му са хлътнали.

— Беше убита. Официално обявиха смърт при неизяснени обстоятелства, но за никого няма съмнение — дори за полицията — че е убийство. Най-напред отрови съзнанието й, а после я уби.

За миг се чудя дали човекът е с всичкия си. Но думите му звучат съвсем искрено.

— Кой го е сторил? Кой я е убил?

Ала той само поклаща глава и се отправя към колата си.

Преди: Ема

На сутринта след купона ме буди звън. Сменила съм телефона — стария го откраднаха при обира — и ми трябва време да свикна с новия сигнал. Макар и замаяна от предната нощ, забелязвам как точно в този миг утринна дрезгавина нахлува през прозорците.

— Ема Матюс? — прозвучава женски глас отсреща.

— Кой се обажда? — питам, все още пресипнала от предната вечер.

— Сержант Уилън — продължава тя. — С един колега сме пред апартамента ви. Току-що позвънихме. Може ли да влезем?

Бях забравила да съобщя на полицията, че сме се преместили.

— Вече не сме на този адрес. Намираме се в Хендън. Фолгейт Стрийт 1.

— Не затваряйте! — Сигурно е затиснала телефона, защото гласът й звучи приглушено. После ми казва: — До двадесетина минути сме при вас, Ема. Има важно развитие по вашия случай.

* * *

Докато пристигнат, успяваме да поразчистим терена. Върху пода остават само няколко злополучни петна от червено вино, но с тях ще се справим по-късно. Фолгейт Стрийт 1 съвсем не изглежда безупречно, но дори и така сержант Уилън е впечатлена.

— Новото ви жилище е доста по-различно — отбелязва тя, като се оглежда.

Цяла вечер напразно се мъчих да разясня Правилника на приятелите ни. Нямам желание да повтарям всичко отначало.

— Наемът е символичен — добавям, — но в замяна трябва да се грижим за имота.

— Споменахте за новини по случая — нетърпеливо се намесва Саймън. — Да не сте ги заловили?

— Поне така се надяваме — заявява по-възрастният полицай. Представя се за инспектор Кларк. Набит и червендалест като фермер, той говори тихо и спокойно. Веднага ми допада.

— В петък вечер са арестували двама мъже, извършили обир по същия начин, както при вас — заявява той. — Когато отидохме на адреса в Люишам, открихме много откраднати вещи.

— Но това е страхотно! Нали, Ема? — възкликва Саймън.

— Разбира се!

Настъпва неловко мълчание.

— Вероятно скоро ще започне процес. Налага се да отговориш на няколко въпроса, Ема — заявява сержант Уилън. — Ако желаеш, насаме…

— Не е проблем — казва Саймън. — Чудесно, че наистина сте хванали ония копелета. И двамата ще ви помогнем с каквото можем.

— Ема? Искаш ли Саймън да излезе?

Как да кажа „да“, когато ме питат по този начин? Във Фолгейт Стрийт 1 и без това няма тайни. Стаите преливат една в друга, дори спалнята и банята.

— Може и тук да поговорим. Трябва ли да се явя пред съда, за да дам показания?

Полицаите се споглеждат.

— Зависи дали ще се признаят за виновни — казва сержант Уилън. — Затова е много важно да има неопровержими доказателства.

— На този адрес намерихме няколко телефона — добавя тя след кратка пауза. — Твоят е един от тях, Ема.

Изведнъж ме обзема лошо предчувствие. Дишай, казвам си.

— На някои от телефоните има снимки и видеозаписи — продължава тя. — Снимки на секс сцени с жени.

Затаявам дъх. Знам какво следва, но предпочитам да мълча. Сякаш всичко е сън…

— Ема, на твоя телефон има веществено доказателство. Мъжът, който отговаря по описание на един от заподозрените, е заснел половия акт с теб. Можеш ли да ни разкажеш нещо повече за това?

Усещам как главата на Саймън се завърта към мен. Дори не смея да го погледна. Настъпва тишина. Подобно на нишка от разтопено стъкло, тя се проточва и изтънява, готова всеки миг да се скъса.

— Да — едва отронвам накрая. Гласът ми сякаш се е стопил. Ушите ми бучат и почти не чувам какво говоря. Но съм длъжна да кажа нещо, повече не мога да мълча.

Поемам си дълбоко въздух.

— Заплаши ме, че ще изпрати видеото на всички мои познати. На всички в списъка с контакти. Накара ме да го направя… насила. Онова, което сте видели. И го записа с моя телефон. Имаше и нож…

Гласът ми секва, все едно съм на ръба на пропаст.

— Почини си малко, Ема. Знам колко ти е тежко — добавя нежно сержант Уилън.

Все още не поглеждам към Саймън, но събирам сили да продължа.

— Предупреди ме, че ако разкажа за случилото се — на полицията или на приятеля си — веднага ще изпрати записа. Това е служебен телефон, там са имената на много хора — шефа ми, колегите от фирмата, цялото ми семейство.

— Има и още нещо… Боя се, че трябва да ни помогнеш — с неудобство изрича инспектор Кларк. — Възможно ли е този мъж да е оставил ДНК след себе си? Върху леглото може би? Или по дрехите ти?

Поклащам отрицателно глава.

— Разбираш въпроса, нали, Ема? — уточнява сержант Уилън. — Питаме те дали Дион Нелсън е еякулирал.

С крайчеца на окото си виждам как Саймън е стиснал юмруци.

— Стисна ми носа — казвам с тъничък глас. — Стисна ми носа и ме накара да преглътна. Искаше да не остави следи от ДНК за полицията. Затова и нищо не казах. Нямаше смисъл. Съжалявам.

Едва сега се осмелявам да погледна към Саймън.

— Наистина съжалявам.

Отново настъпва продължително мълчание.

— Ема — добавя инспектор Кларк, — в предишните си показания каза, че не си спомняш точно какво се е случило по време на обира. Можеш ли да ни обясниш защо?

— Исках да забравя всичко. Страхувах се да не се разчуе. Ужасно се срамувах.

В този миг се разплаквам.

— Не исках да казвам на Саймън.

Разнася се трясък. Чашата на Саймън полита към стената. Кафявата течност сякаш изригва по светлия камък.

— Саймън, почакай — викам след него отчаяно, но той изчезва.

Изтривам с ръкав сълзите си.

— Ще ви послужат ли тези показания, за да го осъдите?

Двамата отново се споглеждат.

— Без наличие на ДНК е много трудно да убедим съдебните заседатели — пояснява сержант Уилън. — Невъзможно е да се разпознае заподозрения само по видеозаписа. Умело прикрива и лицето, и ножа си.

— Освен това защитата трябва да научи първоначалните ти показания — че не си спомняш подробности. Заседателите биха могли да ги използват срещу теб.

— Нали има и други телефони — добавям унило. — Не могат ли другите жени да свидетелстват?

— Подозираме, че и с тях е постъпил така — казва инспектор Кларк. — Престъпниците — особено тези, извършили сексуални престъпления — с времето придобиват собствен почерк. Успешната схема се превръща в ритуал. За съжаление, още не сме успели да открием останалите жертви.

— Никоя от тях не се е оплакала досега, така ли? Значи заплахата му е подействала.

— Така изглежда — въздъхва инспектор Кларк. — Ема, разбирам защо не си разказала на никого преди. Но за нас е важно да имаме точно описание на престъплението. Ще дойдеш ли в участъка, за да допълниш показанията си?

Кимам съкрушено. Той взема сакото си.

— Благодаря ти, че беше откровена с нас — казва мило. — Знам колко ти е трудно. Но трябва да разбереш едно — според закона всеки принудителен секс, дори оралният принудителен секс, се смята за изнасилване. Точно по това обвинение можем да го осъдим.

* * *

Саймън се връща след около час. През това време прибирам счупените парчета и почиствам стената. Все едно бърша бяла училищна дъска. С тази разлика, че написаното тук не се изтрива.

Когато се прибира, се опитвам да разчета настроението му. Очите му са зачервени. Изглежда е плакал.

— Съжалявам — казвам тъжно.

— Защо, Ема? — тихо пита той. — Защо не ми каза?

— Мислех, че ще се ядосаш.

— Смятала си, че няма да проявя съчувствие? — По лицето му се изписва болка и недоумение. — Че не ме е грижа за теб?

— Не знам. Не исках да мисля за това. Срамувах се… ужасно се срамувах. По-лесно ми беше да се престоря, че никога не се е случило. Бях толкова уплашена.

— За Бога, Ем! — провиква се той. — Знам, че понякога се държа идиотски. Но нима наистина вярваш, че не би ми пукало?

— Не… обърках всичко — едва успявам да промълвя. — Не можех да говоря с теб за това. Съжалявам.

— Значи Монкфорд е прав, дълбоко в душата си мислиш, че съм кретен.

— Какво общо има той?

Саймън посочва пода и красивите каменни стени, които се извисяват на впечатляваща височина до покрива.

— Затова сме тук, нали? Не съм достатъчно добър за теб. И старият ни апартамент не беше достатъчно добър.

— Не е заради теб — казвам глухо. — И не мисля така.

Той тръсва глава. Гневът му изчезва така бързо, както се е появил.

— Да беше споделила с мен — добавя.

— Ченгетата мислят, че може и да се измъкне — казвам. Решавам, че е най-добре да съобщя лошите новини наведнъж.

— Какво? — поглежда ме той.

— Е, не казаха точно това. Но тъй като аз промених показанията си, а няма други свидетели, очевидно смятат, че може да се измъкне. Казаха, че може да е безсмислено да продължаваме.

— О, не! — свива юмруци той и удря по масата. — Обещавам ти, Ема! Оправдаят ли този мръсник, ще го убия. Вече знам името му. Дион Нелсън.

Сега: Джейн

Щом приятелите ми си тръгват, отварям лаптопа и пиша „Фолгейт Стрийт 1“. После добавям „смърт“ и „Ема“.

Няма съответствия, но вече знам, че тук търсачката работи на различен принцип. Докато Гугъл те залива с информация, Иконом ти дава само конкретен отговор и нищо повече. Често това спестява време, но не помага особено, когато не знаеш какво търсиш.

 

 

На другия ден, понеделник, съм на работа в благотворителната организация „Стил Хоуп“^[1]. Трите претъпкани помещения в Кингс Крос поразително се отличават от суровата, аскетична красота на Фолгейт Стрийт 1. Тук си имам бюро — по-скоро го споделям с Теса, друга нещатна сътрудничка, — както и стар, износен компютър.

Търся същите понятия в Гугъл. Повечето от резултатите са свързани с Едуард Монкфорд. Журналистка на име Ема е написала статия „Смъртта на претрупаната архитектура“ с безброй препратки в мрежата. Вече губя търпение, когато на шестата страница откривам важен материал. В архива на местен вестник.

Разследване на смъртен случай от регистъра на Хендън

Присъда за смърт при неизяснени обстоятелства

Съдебното следствие за причините за смъртта на Ема Матюс (26), която бе открита мъртва в наетото от нея жилище на Фолгейт Стрийт, южен Хендън, през юли миналата година, приключи с присъда за смърт при неизяснени обстоятелства, независимо от шестмесечната отсрочка на делото за събиране на допълнителни сведения от полицията.

Инспектор Джеймс Кларк заявява: „Имахме няколко потенциални улики, които доведоха дори до арест. Но Обвинението на Короната постанови, че няма достатъчно доказателства за умишлено посегателство. Ние, разбира се, ще продължим да работим с всички сили по неизяснените обстоятелства на този фатален случай.“

Къщата, построена по идея на Едуард Монкфорд — виден архитект с международна известност — беше описана в заключителното становище на следователя като „кошмарен проект, при който не са спазени никакви правила за безопасност“. Пред съдебното жури бе изложен фактът, че тялото на Матюс е намерено в долната част на открито, незастлано с килим стълбище.

През 2010 местните жители водили продължителна битка, за да предотвратят строежа, разрешен в последния момент от кметската канцелария. Съседката Маги Евънс заяви вчера: „Неколкократно предупреждавахме проектантите, че може да се случи нещастие. Трябваше да съборят къщата и да построят нова сграда, в съответствие с всички норми.“

„Монкфорд и Сие“, които не се явиха на делото в съда, отказаха коментар.

Ето какво било. Не два, а три смъртни случая. Най-напред загива семейството на Монкфорд, после Ема. Фолгейт Стрийт 1 се оказва много по-трагично място, отколкото предполагах.

Въображението ми рисува тялото на млада жена, която лежи с разбита глава в основата на излъсканите до блясък стъпала, а наоколо всичко е оплискано с кръв. Следователят е прав, разбира се: откритото стълбище е изключително опасно. Защо ли след тази трагедия Едуард Монкфорд не е сложил стъклена преграда или перила?

Вече знам какъв е отговорът. Сградите ми налагат изисквания, Джейн. Не мисля, че са непоносими. Нищо чудно в договора да има клауза, според която наемателите ползват стълбището на своя отговорност.

— Джейн? — чувам гласа на шефката ми Аби. — Търси те един мъж. — Бузите й са поруменели от вълнение. — Казва се Едуард Монкфорд. Много е симпатичен, наистина. Чака те долу.

 

 

Намирам го в скромната приемна. В облеклото му почти няма промяна от последната ни среща. Черен кашмирен пуловер, бяла разкопчана риза, черни панталони. Заради студа небрежно е преметнал около врата си шал, по френски маниер. И това е единственото отстъпление от строгия тоалет.

— Здравейте! — поздравявам любезно, въпреки че ми се ще да кажа Какво правиш тук, по дяволите?

Той отмества поглед от плакатите по стените и се обръща към мен.

— Сега разбирам — в гласа му се долавя съчувствие.

— Какво?

— И ти си загубила дете — посочва един от плакатите.

— Така е — смутено свивам рамене.

Дори не отронва съжалявам или някоя от баналните фрази, които изричаме в труден момент. Само кимва мълчаливо.

— Бих искал да те поканя на кафе, Джейн. Непрекъснато мисля за теб. Но ако е много скоро, кажи ми и ще си отида.

Тези кратки изречения крият толкова скрити послания, въпроси и откровения, че ми е трудно да ги възприема всичките. Но първата мисъл, която ми хрумва, е: Не, не съм се заблудила. Било е взаимно.

А втората, още по-убедена:

Добре.

— Следвах в Кеймбридж. Завършилите история на изкуството трудно си намират работа, ала тогава изобщо не мислех за това. Започнах стаж в „Сотбис“, но така и не се стигна до назначение. Работих в няколко галерии — уж като старши консултант, но се оказах най-обикновена секретарка, окичена с гръмка титла. После някак неусетно навлязох в пиар бизнеса. Отначало се занимавах с медии в Уест Енд, но никога не съм се чувствала част от сцената в Сохо. Предпочитах по-изисканите клиенти в Ситито. А и за да съм честна, и парите ме блазнеха. Все пак работата беше интересна. Сред клиентите ни имаше големи финансови институции — за тях беше важно имената им да стоят далеч от новините… Май много се разприказвах.

Едуард Монкфорд се усмихва и поклаща глава.

— Приятно ми е да те слушам.

— А ти? — опитвам се да го включа в разговора. — Винаги ли си искал да бъдеш архитект?

— Известно време работех за семейната печатница, но ненавиждах тази работа. Приятел на баща ми строеше ваканционна вила в Шотландия, а местният архитект му създаваше проблеми. Убедих го да ми възложи проекта за същите пари. Учех се в движение. Ще си легнеш ли с мен?

Сменя темата толкова рязко, че направо зяпвам.

— И във връзките, и в живота си хората често са склонни да натрупват ненужни подробности — добавя меко той. — Картички за Свети Валентин, романтични жестове, специални дати, излишни нежности. Всички те изпълват със скука традиционните отношения, обречени на провал още преди да са започнали. Защо не се отърсим от тях? Връзката, необременена от условности, е някак чиста, дава простота и свобода. Смятам, че е вдъхновяващо — двама души се срещат без други планове, освен настоящия момент. Когато си пожелая нещо, го преследвам докрай. Но искам да съм съвсем ясен за това, което ти предлагам.

Има предвид секс без обвързване, мисля си. Повечето мъже, с които съм излизала в миналото, са ме търсели за секс, не за любов, включително бащата на Изабел. Но малцина са го заявявали така категорично. И въпреки че съм малко разочарована — все пак обичам романтичните жестове, предложението му възбужда любопитството ми.

— Кое легло предлагаш?

 

 

Отговорът, естествено, е леглото на Фолгейт Стрийт 1. Досега Едуард Монкфорд бе създал у мен впечатлението, че ще е сдържан или егоистичен любовник — дали „минималист“ като него прилежно си сгъва панталоните преди секс? Дали някой, който ненавижда завесите и пъстрите възглавници, ще се гнуси и от телесните сокове и от другите признаци на страстта? — С приятна изненада откривам, че реалността е много по-различна. А „необременена връзка“ не е евфемизъм за секс, правен единствено за удоволствие на мъжа. В леглото Едуард е мил, щедър и изобщо не е склонен да бърза. Позволява си да стигне до край едва когато оргазмът замъглява сетивата ми. Прониква в мен с мощни тласъци, изричайки името ми, отново и отново.

Джейн. Джейн. Джейн.

Сякаш иска да го запечата в съзнанието си, мисля си по-късно.

 

 

Докато лежим един до друг, си спомням статията, която прочетох.

— Един мъж оставя цветя. Казва, че са за някакво момиче на име Ема, което починало тук. Свързано е със стълбището, нали?

Ръката му, която лениво ме гали по гърба, не спира да се движи.

— Така е. Досажда ли ти?

— Не бих казала. Разбирам го. Загубил е любим човек…

— И обвинява мен — продължава след кратка пауза той. — Внушил си е, че къщата някак е виновна за трагедията. Но аутопсията показа, че е пила. Когато я открили, душът работел. Сигурно е тичала надолу по стълбите с мокри крака.

Намръщвам се. Трудно мога да си представя някой да тича тук. Къщата на Фолгейт Стрийт 1 е толкова спокойна.

— Бягала е от някого, така ли?

— Или е бързала да го посрещне — свива рамене той.

— В статията пише, че има арестуван. Но не споменават име. Който и да е бил, после са го освободили.

— Така ли? — Сините му очи са непроницаеми. — Не помня всички подробности. Тогава работех по проект другаде.

— Той спомена, че някакъв мъж отровил съзнанието й…

Едуард поглежда часовника си и се изправя.

— Съжалявам, Джейн. Съвсем забравих — чакат ме за инспекция на строежа.

— Няма ли да хапнеш нещо? — питам, разочарована, че тръгва толкова бързо.

— Благодаря — поклаща глава той. — Вече съм закъснял. Ще ти се обадя. — И се пресята за дрехите си.