Дж. П. Дилейни
Момичето преди (4)

4.

Нямам време за хора, които не се стремят към съвършенство.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Преди: Ема

— Всъщност — казва Брайън — как ще изготвим фирмена философия, след като още не сме определили ценностите си? — Той се оглежда предизвикателно, сякаш търси опонент.

Намираме се в стая 76 — остъклена кабина, подобна на 7а и 7в. Върху таблото някой е записал целта на срещата. Фирмена философия. На стъклото са залепени откъснати листове от предишното събрание. На единия пише: Отговор до 24 часа? Възможност за авариен склад? Далеч по-интересно от сегашните ни занимания.

Повече от година се опитвам да се внедря в отдела по маркетинг. Присъствието ми тук се дължи по-скоро на приятелството ми с Аманда и Саул, а не на желанието на Брайън да работи с мен. Саул заема важна позиция във финансовия сектор. Старая се да кимам енергично всеки път, когато Брайън погледне към мен. Светът на пазарните стратегии не се оказа толкова бляскав, колкото си го представях.

— Иска ли някой да бъде секретар? — пита Леона, като ми намига. Разбирам намека и бързо се озовавам до таблото с маркер в ръка. Горя от нетърпение. Най-отгоре на листа отбелязвам с големи букви ЦЕННОСТИ.

— Енергия — подсказва някой. Записвам го бързо.

— Позитивност — добавя друг.

— Грижа за хората. Динамика. Надеждност — чуват се и още гласове.

— Ема, пропусна „динамика“ — обажда се Чарлз.

Идеята беше негова.

— Не е ли същото като „енергия“? — питам.

Брайън се мръщи. Записвам „динамика“.

— Мисля, че трябва да си отговорим на въпроса: коя е висшата цел на „Флоу Уотър Съплай“? — важно се оглежда Леона. — Какъв е уникалният ни принос за живота на хората?

Настъпва дълго мълчание.

— Доставките на бутилирана вода — предлагам.

Казвам го, защото „Флоу Уотър“ прави точно това — зарежда автоматите в офисите с големи бутилки вода. Брайън отново се намръщва и решавам да си държа езика зад зъбите.

— Водата е важна. Водата е живот! — казва Чарлз. — Запиши това, Ема!

Правя го.

— Някъде прочетох — добавя Леона, — че тялото ни съдържа най-много вода. Или по-точно казано, водата заема голяма част от нас.

— Хидратация — заявява дълбокомислено Брайън. Неколцина от колегите кимат — и аз не правя изключение.

Вратата се отваря и Саул надниква вътре.

— Виж ти, гениите си блъскат главите над фирмената философия — закачливо подмята той. — Докъде я докарахте?

— Направо ни взе здравето! — изсумтява Брайън.

Саул хвърля поглед към таблото.

— Хитро измислено, няма що! Хем спестяваш на хората труда да си наливат вода от чешмата, хем им вземаш луди пари за това удоволствие.

— Я се разкарай! — засмя се Брайън. — Изобщо не ни помагаш.

— Наред ли е всичко, Ема? — приветливо пита Саул на излизане. Намига ми приятелски. Леона изненадано ме поглежда. Бас държа, че не знае за приятелите ми в управлението.

Записвам „Най-много вода“ и „Хидратация“.

Когато срещата най-после приключва — очевидно мисията ма „Флоу Уотър“ е Повече пивки мигове до автомата — навсякъде и всеки ден, всички са единодушни, че това е удар в десетката. Отивам на бюрото си и изчаквам офиса да се изпразни за обяд, преди да набера номера.

— „Монкфорд и Сие“ — казва учтив женски глас.

— Свържете ме с Едуард Монкфорд, ако обичате.

Тишина. „Монкфорд и Сие“ не пускат музика на запис. После се чува:

— Едуард на телефона.

— Г-н Монкфорд, обажда се Ема. От Фолгейт Стрийт 1.

— Наричай ме Едуард.

— Едуард, искам да те попитам нещо във връзка с договора.

Знам, че за подобни неща би трябвало да се обърна към агента Марк. Но се боя, че ще предупреди Саймън.

— Правилата не подлежат на обсъждане, Ема — непреклонен е Едуард Монкфорд.

— Те не ме притесняват, напротив — уверявам го. — И съвсем не искам да напускам Фолгейт Стрийт 1.

— Има ли причина за това? — добавя след кратко мълчание.

— Питам за договора, който подписахме със Саймън… Какво ще се случи, ако единият от нас вече не живее там? А другият иска да остане?

— Да не сте се разделили? Съжалявам, Ема!

— Засега е… теоретична възможност. Чудя се как да постъпя, това е всичко.

Главата ми ще се пръсне. Само при мисълта, че мога да го напусна, ми се завива свят. Не знам откъде ми хрумна тази идея — от нападението или от разговора с Керъл? А може би отговорът се крие в дома на Фолгейт Стрийт 1 и внушителните му празни пространства, които ненадейно проясняват съзнанието?

Едуард Монкфорд премисля отговора си.

— Формално — казва той, — би било нарушение на договора. Но предполагам, че е възможно да се изготви анекс, с който поемаш всички отговорности. Работа за десетина минути. Всеки вещ адвокат ще се справи. Би ли могла сама да си плащаш наема?

— Не знам — признавам откровено. Сумата наистина е смешно ниска за фантастичен дом като този, но е много повече, отколкото мога да си позволя с мизерната си заплата.

— Е, сигурен съм, че ще успеем да стигнем до споразумение.

— Много мило от твоя страна — добавям и ме обземат нови угризения. Ако Саймън беше чул отговора на Монкфорд, щеше да каже, че съм звъннала на Едуард Монкфорд, а не на агента, именно заради това.

 

 

Саймън се прибира около час след мен.

— Какво е това? — пита той.

— Готвя — посрещам го с усмивка. — Любимото ти ястие. Бифтек „Уелингтън“.

— Охоо! — възкликва той, докато оглежда кухнята.

Лудницата е голяма, признавам, но поне си личи колко усилия съм вложила.

— Колко време ти отне?

— Пазарувах в обедната почивка и си тръгнах навреме, за да приготвя всичко — заявявам гордо.

Щом приключих разговора с Едуард Монкфорд, се почувствах ужасно. Какви ги дрънкам? Напоследък Саймън толкова се старае, а аз се държа като чудовище. Реших да му се реванширам още същата вечер.

— Купих и вино. — Очите му се разширяват, когато забелязва, че съм пресушила една трета от бутилката, но не казва нищо. — О — добавям, — има и маслини, чипс и други неща за гризкане.

— Ще си взема душ — подхвърля той.

Докато се приготви и слезе, телешкото е вече във фурната, а главата ми леко се е замаяла. Подава ми красиво опакован подарък.

— Малко съм подранил, скъпа, но искам да те поздравя отсега. Честит рожден ден, Ем!

По формата отгатвам, че е чайник. Но щом отварям пакета, виждам, че не е просто чайник, а изящно творение ар деко с дизайн на паун с разперена опашка. Прилича на нещо от оборудването на презокеански лайнер от тридесетте.

— Фантастичен е, мили!

— Намерих го в „Етси“ — засиява той. — Позна ли го? Същият чайник, който Одри Хепбърн използва в любимия ти филм „Закуска в Тифани“. Поръчах го от един антиквариат в Америка.

— Невероятен си! — казвам. Оставям чайника и сядам в скута му. — Обичам те — шепна, като лекичко гризвам ухото му.

Отдавна не съм изричала тези думи. И двамата не сме. Плъзвам ръка между бедрата му.

— Какво ти става? — пита той, развеселен.

— Нищо, но може би няма да е лошо на теб да ти стане нещо.

Извивам се палаво в скута му и усещам как се втвърдява.

Спускам се надолу и коленича. Мислех да го направим по-късно, след вечеря, но не бива да изпускаме момента, а и виното ме разпалва. Смъквам ципа и изваждам пениса му. Поглеждам Саймън с подкупваща, разгулна усмивка и нежно облизвам главичката.

За кратко се оставя в ръцете ми. Но усещам как омеква, вместо да се втвърди повече. Удвоявам усилията си, ала това само влошава нещата. Когато отново вдигам поглед, той е присвил очи и стиснал юмруци, сякаш отчаяно се мъчи да получи ерекция.

— Мммм — прошепвам гальовно, за да го насърча. — Ммммммм…

Щом чува гласа ми, той разтваря широко очи и ме отблъсва.

— За Бога, Ема! — Изправя се и си прибира пениса обратно в панталоните. — За Бога! — повтаря той.

— Какво ти е? — питам потресено.

Той вперва поглед в мен. По лицето му е изписано странно изражение.

— Дион Нелсън — казва той.

— Какво общо има той?

— Как можеш да правиш с мен нещо, което си правила с онова… онова копеле? — продължава той.

На свой ред го поглеждам изумено.

— Не ставай смешен — казвам.

— Оставила си го да свърши в устата ти.

Трепвам, сякаш ме е ударил.

— Не съм го оставила — казвам. — Той ме принуди. Как можеш да го кажеш? Как смееш?

В този миг осъзнавам, че всъщност не аз съм избягвала секса със Саймън, а той е странял от мен.

— Позволила си му да влезе в устата ти.

Потръпвам, сякаш ме шибва с камшик.

— Не съм му позволила. Накара ме насила. Как можеш да ми кажеш това? Как смееш?

Настроението ми се сменя отново — от еуфория до пълно отчаяние.

— Хайде да си изядем телешкото — предлагам.

— Почакай. Трябва да ти кажа нещо.

Изглежда толкова съкрушен. Това е краят, къса с мен, мисля си.

— Ченгетата дойдоха днес при мен — продължава той. — В показанията ми има… несъответствие.

— Какво по-точно?

Той отива до прозореца. Вече се е стъмнило, но той се взира в мрака, сякаш търси подкрепа.

— След обира дадох показания в полицията. Казах им, че съм бил на кръчма.

— Знам. В „Портланд“, нали?

— Оказва се, че не е било в „Портланд“. Те нямат лиценз да работят нощем. Затова са проверили кредитните ми карти.

— Защо? — питам. Нима е толкова важно в кой бар е бил Саймън?

— Казаха, че било необходимо, иначе адвокатът на Нелсън щял да ги обвини, че си гледат работата през пръсти.

— Онази вечер не бях на кръчма, Ема — добавя след кратка пауза той. — Бях в нощен клуб. За еротични танци.

— Значи — подбирам бавно думите си, — докато онова чудовище ме е… изнасилвало, ти си гледал голи жени?

— Не бях сам, Ем. Отидохме със Саул и някои от момчетата. Дори не ми достави удоволствие.

— И колко похарчи?

— Какво общо има това? — смутено пита той.

— Колко похарчи? — кресвам. Гласът ми отеква в каменните стени. Досега не подозирах, че на Фолгейт Стрийт 1 има ехо. Сякаш къщата, разгневена, също му крещи.

— Не помня. Около триста лири — въздъхва той.

— Господи!

— Ченгетата казват, че всичко ще излезе наяве в съда.

Едва сега проумявам нещата. Проблемът не е просто в това, че Саймън е способен да пръска повече пари, отколкото има, по голи жени, които не може да чука, само защото приятелите му са го завлекли там. Дори не и в това, че изглеждам омърсена в очите му след стореното. Важното е какво ще означават тези факти за делото срещу Дион Нелсън. Защитата ще поддържа тезата, че връзката ни поначало е прецакана, че лъжем себе си и ченгетата.

Ще кажат, че в онази нощ всичко се е случило с мое съгласие и затова съм премълчала подробностите.

Тръгвам към мивката, но преди да се добера до нея, гейзер от червено вино, маслини и хрупкави вълшебства — все неща за празничната ни вечер — изригва от гърлото ми и сякаш го прогаря.

— Изчезвай! — казвам, когато приключвам с повръщането. — Просто се разкарай! Вземи си нещата и се махай!

Досега съм живяла като насън. Позволила съм на този слаб и немощен човечец да се преструва, че ме обича. Време е да сложа край.

— Махай се! — повтарям.

— Ем — умолително изрича той. — Помисли. Това не си ти. Говориш така заради всичко, което се случи. Обичаме се и заедно ще го преодолеем. Не казвай нещо, за което утре ще съжаляваш.

— Изобщо няма да съжалявам. За нищо! Всичко приключи, Саймън. Връзката ни отдавна не върви. Повече не искам да съм с теб. Най-сетне намерих сили да ти го кажа.

Сега: Джейн

— Какво ти е казал?

— В необременената връзка има вдъхновяваща чистота. Цитирам по памет.

— Той нормален ли е? — гледа ме втрещено Миа.

— Това се питам и аз. Толкова е… различен от всички други, с които съм била.

— Сигурна ли си, че не прихващаш стокхолмски синдром или нещо подобно? — Миа оглежда бледите празни пространства на Фолгейт Стрийт 1. — Да живееш тук е все едно някой да те е засмукал в главата му. Може да ти е промил мозъка.

Думите й ме разсмиват.

— Дори и да не ползвах някое от жилищата му, пак би ми се струвал привлекателен.

— Какво ли друго открива в теб, милинка? Освен необремененото чукане или както там го нарича?

— Не знам — въздишам. — Във всеки случай едва ли някога ще разбера.

Споделям с нея, че Едуард си е тръгнал доста внезапно и тя ме поглежда озадачено.

— Може би е имал сериозни причини, Джей. Не е ли по-добре да го отбягваш?

— Всеки си има причини — подхвърлям небрежно. — Аз също.

— Две наранени души не правят едно цяло. Точно сега имаш нужда от мил и стабилен партньор. Някой, който да се грижи за теб.

— Това не е моят тип, съжалявам.

Миа тактично избягва коментар.

— Не сте ли се чували оттогава?

— Не съм го търсила — поклащам глава. Не й казвам за умишлено небрежния имейл, който изпратих на следващия ден и на който не получих отговор.

— Такива са необременените връзки — мъдро заключава тя и след кратка пауза ме пита: — А мъжът с цветята? Знаеш ли нещо повече?

— Не, но Едуард ми обясни, че е било нещастен случай. Клетото момиче очевидно е паднало по стълбите. Ченгетата подозирали насилствена смърт, но не са могли да я докажат.

— По тези стълби? — гледа ме втренчено Миа.

— Да.

— Насилствена смърт — какво е това, по дяволите? Все едно живееш на местопрестъплението. Не се ли страхуваш?

— Не бих казала — отвръщам. — Виж, наистина е трагедия. Но едва ли е престъпление. Хора умират и в много други къщи.

— Не и по този начин. А и ти живееш съвсем сама тук…

— Няма от какво да се боя. Къщата е много спокойна. — Вече съм държала мъртво бебе в ръце, мисля си. Какво означава за мен смъртта на една непозната, станала преди години?

— Знаеш ли как се казва? — пита Миа и изважда айпада си.

— Покойното момиче ли? Ема Матюс. Защо?

— Не искаш ли да научиш повече? — Тя пише на екрана. — Боже мой!

— Какво има?

Тя мълчаливо ми показва снимката. Млада жена, около двадесет и пет. Стройна тъмнокоса хубавица. Лицето й ми се струва познато.

— Е, и?

— Нима не виждаш? — настоява Миа.

— Какво да видя? — внимателно разглеждам снимката.

— Много прилича на теб, Джей. По-скоро ти приличаш на нея.

— Може би, донякъде.

И двете имаме еднакво излъчване — кестенява коса, сини очи и много бледа кожа. Тя е по-слаба и по-млада, дори по-красива от мен, честно казано, и използва повече грим — миглите й са силно подчертани с черен туш — но приликата е очевидна.

— И не само в лице — добавя Миа. — Виж как е застанала! Има чудесна стойка. Също като теб.

— Така ли?

— Разбира се, нима не го знаеш! Още ли не виждаш проблема?

— Може да е съвпадение — казвам накрая. — Едуард едва ли е имал връзка с онова момиче. Милиони жени по света са с кестенява коса и сини очи.

— Знаеше ли как изглеждаш, преди да се нанесеш?

— Да — признавам. — Явих се на интервю. — Преди това ми поискаха три снимки. Тогава не се и замислих защо са му на собственика снимки на наемателите.

Миа ме поглежда смаяно. Хрумнало й е нещо друго.

— Ами жена му? Как се казва?

— Миа, стига толкова… — казвам с отпаднал глас. Сигурна съм, че отива твърде далеч. Но тя вече почуква чевръсто по екрана си.

— Елизабет Монкфорд, по баща Елизабет Манкари. Сега ще прегледам изображенията… Не, не е същата… друга националност… Аха, ето я! — подсвирва с удивление.

— Какво откри?

Миа обръща екрана към мен.

— Май връзката не е чак толкова необременена — тихо добавя тя.

Тъмнокоса млада жена, седнала пред статив на архитект, се усмихва на фотоапарата. Изображението е доста неясно, но въпреки това си личи, че жената от снимката изумително прилича на Ема Матюс. Следователно и на мен.

Преди: Ема

Постъпих много лошо, задето излъгах Саймън и ченгетата, че не помня подробности от изнасилването, но още по-зле бе, че го скрих от Керъл. За мое облекчение, тя приема новината спокойно.

— Ти нямаш вина, Ема — казва тя. — Понякога просто не сме готови да признаем истината.

По време на сеанса не разговаряме за Дион Нелсън и ужасните му закани. Този път вниманието й е насочено към Саймън. Пита ме как е приел раздялата, дали ме е търсил оттогава — непрекъснато ми изпраща съобщения, разбира се, но не отговарям — и какво смятам да правя.

— А после накъде, Ема? — добавя тя накрая. — Какви са ти плановете?

— Не знам — свивам рамене.

— Ще ти задам въпроса другояче. Раздялата ви окончателна ли е?

— Саймън си мисли, че имаме шанс — признавам. — И преди сме се разделяли, но той все ме моли и моли, и накрая ми се струва по-лесно просто да го оставя да се върне. Този път е различно. Изхвърлих старите си вещи — всички ненужни неща. Това ми дава сила да се освободя и от него.

— Но хората не са вещи — казва тя.

— Нали не мислиш, че греша? — поглеждам я неодобрително.

Керъл не отговаря веднага.

— Един от странните аспекти на подобни травматични преживявания е, че границите на собствената личност се размиват — казва тя. — В някои случаи промените са временни. Но понякога жертвата наистина харесва новата си същност и се слива е нея. Дали това е добре или не, не знам. Решението е само твое, Ема!

 

 

След терапевтичния сеанс имам среща с адвоката, изготвил анекса към договора. Едуард Монкфорд беше прав. Местната кантора, към която се обърнах, си предложи услугите срещу петдесет лири. „Единствената тънкост е, че може да е необходим и подписът на Саймън“, каза адвокатът. Поиска ми още петдесет лири, за да прегледа документите.

Днес същият адвокат е категоричен, че не е виждал подобен договор.

— Текстът не допуска двойно тълкуване — заявява той. — За всеки случай трябва да помолите и Саймън да се подпише.

Съмнявам се, че Саймън ще подпише нещо, което официално потвърждава раздялата ни, но все пак вземам документите. Докато ми търси плик, адвокатът подхвърля небрежно:

— Днес направих справка за имота в архива на общината. Излязоха доста любопитни факти.

— Така ли? Какво по-точно?

— Излиза, че Фолгейт Стрийт 1 има трагична история — продължи той. — Първоначалната сграда е разрушена от немска бомба по време на войната. Всичките й обитатели — цяло семейство — са убити. Тъй като няма оцелели роднини, общината издава заповед за принудително отчуждаване, за да разчисти терена. Дълго време парцелът стои изоставен, преди въпросният архитект да го закупи. Оригиналният план предвижда стандартна постройка. По-късно някои от съседите се оплакват в общината, че са ги измамили. Доста скандална ситуация, както изглежда.

— Но са продължили строежа — добавям. Миналото на къщата не ме вълнува особено.

— Така е. Отгоре на всичко архитектът е поискал разрешение да погребе някого там. Всъщност двама души.

— Да погребе? — повтарям озадачено. — Това законно ли е?

— Процедурата е удивително проста — кима адвокатът. — При положение че няма възражение от Агенцията за околната среда и не са нарушени разпоредбите на местната власт, общината е длъжна да издаде разрешение. Изисква се единствено имената и гробът на починалите да се отбележат на плана, по понятни причини. Вижте!

Той изважда фотокопие и разгъва скицата от задната му страна.

— Последно убежище на мисис Елизабет Джорджина Монкфорд и Максимилиан Монкфорд — прочита на глас.

После прибира всичко при останалите документи и ми подава плика.

— Ето! Задръжте го, ако желаете.

Сега: Джейн

Щом Миа си отива, сядам пред лаптопа и пиша: „Елизабет Манкари“. Искам пак да погледна, без Миа да наднича зад рамото ми. Ала Иконом не показва нито една от снимките, които Миа намери.

Това, което й казах, е вярно — за краткия си престой на Фолгейт Стрийт 1 никога не съм изпитвала страх. Но сега тишината и празнотата сякаш придобиват зловеща нотка. Нелепо е, разбира се. Все едно да се плашиш от истории за духове. Независимо от всичко, избирам най-яркото осветление и тръгвам на оглед. За какво… Едва ли за неканени гости. Незнайно защо къщата вече не изглежда толкова сигурна.

Имам чувството, че ме наблюдават.

Ама че съм мнителна. Още когато се нанесох, всичко ми изглеждаше като на филм. Тогава изпитах особена тръпка. А след случайния секс с Едуард Монкфорд открих, че харесва определен тип жени.

Лежи с разбита глава в основата на стълбището… Несъзнателно отивам до мястото и се взирам. Какво е това? Неясен отпечатък от петно кръв? Та аз дори не знам дали е имало кръв.

Някъде горе се процежда лъч светлина. Преди не съм го забелязала.

Изкачвам се предпазливо по стълбите, без да го изпускам от поглед. Постепенно пред очите ми изникват очертанията на неголяма врата — замаскиран в стената панел, подобен на скритите шкафове в спалнята и кухнята. Дори не съм подозирала, че съществува.

— Ехо! — провиквам се. Никой не отговаря.

Пресягам се, бутвам вратата и тя се отваря широко. Вътре откривам дълбок и доста висок килер, пълен с всякакви принадлежности за почистване — парцали, четки за миене на прозорци, прахосмукачка, препарат за полиране на паркет, дори сгъваща се стълба. Едва не избухвам в смях. Трябваше да се досетя, че на Фолгейт Стрийт 1 има подобно място. Вероятно чистачката — японка на средна възраст, която почти не знае английски и упорито отбягва опитите ми да я заговоря при седмичните й посещения — е оставила вратата открехната.

Изглежда, килерът има и друго предназначение. Една от стените е осеяна с жици. През отвор в покрива преминават компютърни кабели, които се вият из цялата къща, подобно на змии.

Проправям си път сред препаратите за почистване и мушвам глава през отвора. На светлината на телефона забелязвам междинно пространство, по-ниско от човешки ръст, което опасва цялата къща. По пода му има още много кабели. То се разширява в нещо като таванско помещение над спалнята. В далечния му край се виждат водопроводни тръби.

Хрумва ми, че може би съм намерила решение на въпроса, който ме безпокои. Не събрах сили да изпратя неносените дрешки на Изабел на Оксфам^[1] заедно с книгите си. Стори ми се неуместно да ги подредя в шкафовете на Фолгейт Стрийт 1. Откакто се нанесох, куфарът си стои непобутнат в спалнята. Ето че най-сетне му намерих място. Може и да остане там, поне няма да пречи на никого.

На мъждивата светлина на телефона не се вижда почти нищо. Усещам нещо меко под краката си. Спален чувал, пъхнат между две греди. Потънал в прах и мръсотия. Очевидно отдавна са го забравили. Когато го вдигам, отвътре изпада нещо. Долнище на момичешка пижама с нежен ябълков десен. Бръквам в чувала и напипвам само чифт чорапи, навити на кълбо. И една доста намачкана визитка. Керъл Янсън. Лицензиран психотерапевт. Уебадрес и телефонен номер.

Наоколо са разпръснати още няколко неща: празни опаковки от рибна консерва, остатъци от свещи, празно шишенце парфюм и пластмасова бутилка от енергийна напитка.

Странно. Странно и необяснимо. Няма как да разбера дали спалният чувал е принадлежал на Ема Матюс — дори не знам дали на Фолгейт Стрийт 1 е имало други наематели. Ако наистина е неин, какъв ли неописуем страх я е накарал да спи тук, вместо в красивата изискана спалня?

Телефонът ми звъни пронизително в затвореното пространство.

— Джейн, обажда се Едуард — казва познатият глас.

Преди: Ема

Опитвам се да склоня Саймън да се срещнем на неутрално място — някой бар, например. Но въпреки обещанието, че ще подпише документите, категорично настоява това да стане на Фолгейт Стрийт 1.

— И без това трябва да намина — продължава той. — Оставих някои неща там, когато се изнесох.

— Добре — отстъпвам с нежелание. Пускам най-яркото осветление и си слагам чифт износени дънки и поовехтяла блуза. Тъкмо почиствам кухнята — странно как при толкова малко неща настъпва бъркотия — когато чувам шум зад гърба си. Ахвам от изненада.

— Здравей, Ем — казва той.

— Божичко, как ме изплаши — възкликвам ядосано. — Как влезе?

— Запазих паролата, докато си прибера нещата — обяснява той. — Не се безпокой, след това ще я изтрия.

— Добре — неохотно се съгласявам. Агентът трябва да ми обясни как да блокирам кода оттук.

— Как я караш? — пита Саймън.

— Чудесно, благодаря!

От учтивост трябва и аз да го попитам същото, но и без това си личи, че нещо не е наред. По пребледнялото му лице са избили петна, които получава винаги, щом прекали с алкохола. Освен това се е подстригал ужасно.

— Ето — подавам му договора. И писалка. — Аз вече се подписах.

— Хей, почакай! Няма ли най-напред да го полеем?

— Не мисля, че е добра идея, Сай — смънквам неуверено. По начина, по който се хили, разбирам, че вече се е почерпил.

— Това е голяма грешка — казва той, след като прочита текста.

— Изготви го адвокат — добавям.

— Не, ние правим голяма грешка. Знаеш, че се обичаме, Ем. Имали сме трудности, но дълбоко в себе си се обичаме.

— Моля те, не прави нещата по-трудни, Саймън.

— Трудни ли? — продължава той. — Е, това е вече прекалено! Не ти, а аз съм изхвърлен и няма къде да отида. Ако не знаех, че накрая ще ме приемеш обратно, щях много да се разстроя.

— Няма да те приема — заявявам категорично.

— Напротив.

— Не, няма! — не отстъпвам.

— Но аз се върнах, нали? Ето ме.

— За да си прибереш нещата.

— Или да се върна при тях.

— Саймън, моля те, върви си — в мен се надига гняв.

Той се обляга на кухненския плот.

— Само ако се почерпим и разговаряме нормално.

— По дяволите — кресвам. — Не може ли поне веднъж да се държиш като възрастен.

— Ем, Ем — увещава ме той. — Не се разстройвай! Много те обичам и не искам да те загубя.

— Това ли е начинът? — отвръщам дръзко.

— Аха! Значи все пак има начин?

Раздирам се от противоречия. Ако му обещая, че отново ще се съберем, може би ще си отиде без много шум. Преди сигурно щях да кажа „да“. Ала новата Ема е по-силна.

— Съжалявам, Саймън — заявявам твърдо, — всичко свърши.

Той се приближава към мен и слага ръце на раменете ми.

Мирише на алкохол.

— Обичам те, Ема — повтаря.

— Недей! — опитвам се да се освободя.

— Не мога да спра да те обичам — повтаря той с налудничав блясък в очите.

Чува се телефонен звън. Оглеждам се. Телефонът ми свети и писука на края на плота.

— Пусни ме — грубо отблъсквам Саймън.

Този път ме пуска и грабвам телефона.

— Ало.

— Ема, обажда се Едуард. Исках само да проверя дали си успяла да уредиш формалностите по договора, за които говорихме.

Гласът на Едуард Монкфорд звучи любезно и делово.

— Благодаря за вниманието. Саймън е тук, за да подпише документите. Поне така се надявам…

Следва кратка пауза.

— Дай ми го, ако обичаш.

Лицето на Саймън помръква, докато Едуард му обяснява нещо. Разговорът трае около минута и през цялото време Саймън почти не обелва дума, а непрекъснато хъмка.

— Ето — подава ми телефона, с кисела физиономия.

— Щом подпише документите, Саймън ще си отиде — казва Едуард. — По-късно ще намина, за да проверя дали всичко е наред. Освен това искам да правим секс. Не споменавай това пред него, разбира се.

Затваря телефона, а аз още не мога да се опомня. Добре ли чух наистина? Да, без съмнение.

— Какво ти каза? — питам Саймън.

— Никога няма да те нараня — казва натъжено той, като отбягва въпроса ми. — За нищо на света. И винаги ще те обичам, Ем. Един ден ще те спечеля отново. Ще видиш.

 

 

Колко ли ще се забави Едуард Монкфорд? Дали ще имам време да се изкъпя? Оглеждам се и откривам поне десетина нарушения на правилника. Разхвърляни неща навсякъде, проспект на „Метро“ върху масата, препълнено кошче за боклук. А в спалнята сякаш е паднала бомба. Още има петна от вино след купона. Набързо си вземам душ и припряно разтребвам. Подбирам неекстравагантен тоалет — пола и блуза. За малко да си сложа парфюм, но се въздържам. Може би Едуард се шегува или съм изтълкувала думите му погрешно.

Иска ми се да не е така.

Телефонът отново звъни. Иконом ме предупреждава, че на вратата има някой. На екрана се появява Едуард. С букет цветя и бутилка вино.

Значи не съм се заблудила. Натискам бутона, за да влезе.

Чака ме долу и жадно ме изпива с поглед. По тези стълби не може да се тича, принуждават те да слизаш полека, крачка след крачка. Още преди да стигна до него, вече изгарям от нетърпение.

— Здравей! — отронвам притеснено.

Той само ме поглежда. Пресяга се и втъква палав кичур, паднал върху челото. Косата ми е още мокра и влажнее на шията. Пръстите му докосват ухото ми и аз неволно отскачам.

— Спокойно — прошепва той. — Спокойно! — Ръката му пробягва под брадичката ми и нежно я повдига. — Ема — добавя той. — Непрекъснато мисля за теб. Но ако е твърде рано, кажи ми и ще си тръгна.

Бавно разкопчава двете горни копчета на блузата ми. Не нося сутиен.

— Но ти трепериш…

— Изнасилиха ме.

Не мислех да го изтърсвам така. Просто исках да му покажа, че е специален и означава нещо за мен.

Лицето му мигом потъмнява.

— Кой? Саймън ли? — гневно пита той.

— Не. Никога не би… Един от крадците. Вече ти разказах за тях.

— Тогава е твърде рано — заявява той.

Изтегля ръка от пазвата ми и пак ме закопчава. Чувствам се като дете, което приготвят за училище.

— Исках само да знаеш. В случай че… Но ако желаеш, може да се любим — добавям плахо.

— Не, не бива — отсича той. — Не и днес. Идваш с мен.