Дж. П. Дилейни
Момичето преди (17)

17.

Стрелочник отговаря за смяната на стрелките на отдалечен жп възел. В разрез с правилника, взема сина си на работа, като му дава строги указания да не се приближава до линията. По-късно вижда, че се задава влак. Но преди да смени стрелките, забелязва, че момчето играе на релсите — доста далеч, за да го чуе. Ако не смени стрелките, влакът почти сигурно ще катастрофира, и то с много жертви. Ако пък ги смени, влакът ще прегази сина му.

Какво ще направите на негово място?

• Сменяте стрелките.

• Не сменяте стрелките.

Сега: Джейн

Така и не стигам до раждане във вода, с ароматни свещи и музиката на Джак Джонсън от айпада. Вместо това ми правят цезарово сечение — при редовния преглед откриват малко стеснение в стомаха на бебето — слава Богу, не толкова сериозно, може да се оперира веднага след раждането, но то накланя везните към оперативна намеса.

Доктор Гифърд внимателно ми разяснява последиците. Правят още няколко изследвания и уточняват всичко. След раждането ми дават за кратко Тоби — вълнуващи минути, наситени с радост и болка — и го отнасят. Но не и преди акушерката да го сложи на гърдите ми и да усетя твърдите му венци на зърното си. Дълбокото усещане от засмукването прониква до самата ми същност и нежната ми утроба. После се отпускам в приятна еуфория. Обичта ми прелива в него и около сините му очи — огромни и щастливи — се появяват ситни бръчици. Такова слънчево бебе! Това още не е истинска усмивка, твърди акушерката, по-скоро неволно потръпване с устни, но знам, че греши.

Едуард идва да ни види на следващия ден. През последните три месеца се срещахме няколко пъти; донякъде заради правния бюрократизъм, последвал смъртта на Саймън, донякъде заради благоволението на Едуард да признае, че е трябвало сам да се досети колко опасен е бил бившият на Ема. Сега вече сме обвързани задълго като родители, а дали с течение на времето това ще прерасне в нещо повече — е, понякога си мисля, че Едуард вече не изключва напълно тази възможност.

Когато пристига, все още спя, затова първо сестрата влиза при мен. Казвам да го пуснат, разбира се. Искам да му покажа нашия син.

— Ето го. Това е Тоби! — Не мога да скрия усмивката си, но пак съм нащрек. Времето все още не е заличило навика да търся одобрение от Едуард.

Той вдига Тоби високо и се вглежда в кръглото му засмяно личице.

— Кога научи? — пита тихо.

— За синдрома на Даун? След като откриха стеснението на стомаха. Почти една трета от децата с атрезия на дванадесетопръстника го имат.

Изследването на ДНК, което дава повече от 99 процента сигурност, всъщност се оказа погрешно. Но след шока и болката от първоначалното потвърждение, част от мен изпита радост, че резултатите са били сгрешени. Ако го знаех, навярно щях да направя аборт. Гледам Тоби сега — с бадемовидни очи, късо носле и прелестна устица, извита като дъга — и не мога да си представя как бих прекъснала живота му.

Разбира се, очакват ме грижи. Ала децата със синдрома на Даун са различни и може би все пак имаме късмет. Едва ли е по-отпуснат от всяко друго бебе. Двигателната координация на устните, когато започва да суче, изглежда добра. Няма затруднения при преглъщане, никакви проблеми с бъбреците и сърцето. Макар и късо и сплескано, нослето му удивително напомня носа на Едуард, а очите — макар и бадемовидни — са почти като моите.

Той е красив.

— Джейн — казва Едуард, — може би сега не са най-подходящите време и място да го чуеш, но трябва да го дадеш за осиновяване. Има хора, които отглеждат подобни деца. Това е мисията на живота им. Ти не си от тях.

— Не мога, Едуард — казвам, — просто не бих могла.

Само за миг дълбоко в очите му проблясва гняв. И някакъв загатнат страх.

— Нека опитаме отново — продължава, сякаш не ме е чул. — Ти и аз — на чисто. Този път може да успеем. Убеден съм.

— Ако беше по-честен с мен по отношение на Ема, бихме могли да успеем и преди.

Хвърля ми проницателен поглед. Чуди се дали майчинството ме е променило и ме е направило по-решителна.

— Как можех да говоря за това, когато сам не го разбирах? — заявява най-сетне. — По природа съм склонен към тотален контрол, а тя обичаше да ме предизвиква. Беше й забавно да ме вади от равновесие, въпреки че после се мразех заради проявената слабост. Накрая скъсах с нея, но беше трудно, много трудно. — Поколебава се. — Веднъж ми даде писмо. Каза, че искала да ми обясни всичко. По-късно ме помоли да не го чета. Вече го бях прочел.

— Запази ли го?

— Да. Искаш ли да го видиш?

— Не — отказвам. Поглеждам лицето на спящия Тоби. — Сега трябва да мислим за бъдещето.

Хваща се за думите ми.

— Значи все пак ще помислиш? Няма да отхвърлиш възможността за осиновяване, нали? Мисля, че отново мога да стана баща, Джейн. Готов съм за това. Но нека създадем желаното от нас дете. Дете, което е планирано.

Тогава разкривам истината на Едуард.

Преди: Ема

Знаех го още преди да те срещна, щом агентът заговори за твоите правила. Някои жени, може би повечето, предпочитат да бъдат обожавани и почитани. Искат мъж, който е гальовен и мил, който им шепне думи на нежност и любов. Опитах се да бъда такава жена и да обичам такъв мъж, но не можах.

Когато разлях кафето на скиците ти, вече бях сигурна. Случи се нещо, което дори не мога да изразя с думи. Ти беше строг и властен, но ми прощаваше. Саймън също можеше да ми прости, но го правеше от слабост, не от сила. В този миг станах твоя.

Не желая да ме обожават. Искам да ме командват. Предпочитам деспот, когото другите мъже мразят и на когото завиждат, а на него не му пука от всичко това. Мъж от камък.

Веднъж или два пъти мислех, че съм открила този мъж. А после не можех да се откъсна. Когато тези мъже ме използваха и захвърлиха, приех това като доказателство, че наистина са такива, за каквито се представят.

Единият от тях беше Саул. Отначало ми се стори отвратителен. Арогантен, досаден гадняр. Мислех, че понеже е женен за Аманда, флиртът му не означава нищо. Затова му отвърнах и там беше моята грешка. Той ме напи. Разбирах какво прави, но мислех, че знае кога да спре. Но той продължи, може би и аз самата не спрях. Сякаш не се случваше с мен, а с някой друг. Сигурно ще прозвучи странно, но се чувствах като Одри Хепбърн, която танцува с Фред Астер. Не бях пияната пиарка, дето прави свирка на шефа си по време на фирмено обучение. А когато осъзнах, че не ми харесва онова, което върши, и начина, по който го върши, вече бе късно. Помъчих се да го спра, но той ставаше все по-груб.

След това се намразих. Смятах, че съм виновна, понеже му позволих да ме въвлече в тази история. Мразех и Саймън, който винаги виждаше най-доброто в мен, а аз не съм онази, за която ме мисли. Беше толкова по-лесно да лъжа всички, отколкото да кажа истината.

Тогава намерих теб. Мъжът, който съчетава нежност и сила — Саймън и Саул в едно. Когато разбрах, че и ти криеш тайни, се зарадвах. Помислих си, че можем да сме честни един с друг. Че най-сетне ще се отървем от боклука на миналото. Не от вещите, а от онова, което носим в мислите си. Защото, живеейки на Фолгейт Стрийт 1, разбрах едно — може външно всичко около теб да е празно и изискано, но това няма никакво значение, ако отвътре е претъпкано с объркани мисли.

Всъщност нима всички хора не се стремят към едно и също нещо? Нужен ни е някой, който да се погрижи за хаоса в главите ни.