Дж. П. Дилейни
Момичето преди (16)

16.

Детето ви е изпаднало в беда в морето. Когато отивате да го спасите, разбирате, че е само едно от десетина деца, чийто живот е застрашен. Можете или да го спасите незабавно, или да се върнете и да потърсите помощ за цялата група, което ще отнеме време. Как ще постъпите?

• Ще спасите собственото си дете.

• Ще спасите десет други деца.

Сега: Джейн

Не помня колко дълго съм плакала. Когато се успокоявам, все още няма дим. Носи се само острата миризма на бензин.

Мисля си за Саймън — някъде долу, който също изпитва самосъжаление. За патетичния му умолителен хленч.

И си казвам: Не.

Не съм Ема Матюс — хаотична и уязвима. Аз съм майка, която е погребала едно дете и носи друго в утробата си.

Толкова е лесно да остана тук, смирено потопена в скръб. Да лежа и да чакам димът да проникне през гредите, за да ме обгърне и погуби.

Но няма да го направя.

Някакъв прастар инстинкт ме кара да се стегна. Снишавам се, за да мина през отвора. Тихо отмествам четките и метлите от вратата на килера.

Колието е още в джоба ми. Скъсвам го и перлите се изсипват в ръката ми.

Леко отварям вратата.

Домът на Фолгейт Стрийт 1 е неузнаваем. Стени, надраскани с графити. Разпорени възглавници. По пода — натрошен порцелан. Петна, сякаш от кръв, по прозорците. Миризма на газ.

— Саймън? — отеква гласът ми в тишината.

— Джейн. Толкова се радвам — обажда се той от дъното на стълбата, като че ли изникнал от нищото.

— Мога да бъда твоята Ема. — Не съм го обмислила, но сега изглежда единствената ми възможност. Изричам думите без колебание и страх. — Милата Ема, която си обичал. Ще бъда Ема за теб, а после ще ме пуснеш. Нали?

Взира се безмълвно в мен.

Опитвам се да си представя как е говорила Ема — да вляза в ритъма на гласа й.

— Ухаа! — казвам, като се оглеждам. — Добре си се развихрил, нали, скъпи? Сигурно много ме обичаш, Сай… Не съм очаквала такава страст у теб.

Освен съмнение в погледа му се прокрадва още нещо. Щастие? Любов? Слагам ръка на корема си.

— Саймън, трябва да ти кажа нещо. Бременна съм. Ще ставаш баща. Не е ли страхотно?

Той трепва. Копеленцето на онзи копелдак.

— Хайде да си легнем, Сай — добавям бързо, осъзнала, че съм отишла твърде далеч. — Само за няколко минути. Ще ме погалиш и аз ще те погаля. Ще бъде приятно, нали? Просто ще се прегърнем.

— Приятно — повтаря той и се качва по стълбите. В дрезгавия му глас звучи копнеж. — Да.

— Ще си вземеш ли душ?

Кимва, ала погледът му неусетно се втвърдява.

— Ти също.

— Само да си взема халата.

Тръгвам към спалнята, но усещам, че ме следи. Изваждам халата от дрешника.

В този миг чувам как тече вода. Може би е пуснал душа. Когато се обръщам, Саймън се е върнал на същото място и ме наблюдава.

— След теб — казва.

С усмивка се отправям към душа.

— Не мога да го направя, Ем — отронва внезапно.

Хрумва ми, че се отказва от играта.

— Какво не можеш, скъпи?

— Не мога да те изгубя. Не мога да допусна, че желаеш тях, а не мен.

Изрича думите напевно — като мелодия, която толкова дълго е звучала в главата му, че вече напълно е изгубил смисъла.

— Но аз искам теб, скъпи. Никой друг. Хайде, нека ти покажа…

С внезапно ридание заравя лице в ръцете си, а аз се възползвам от случая. Плъзвам се покрай него към стълбището — кошмарното място, където Ема е намерила смъртта си. За малко да залитна заради тежкия корем, но съумявам да се задържа, стъпвайки боса по познатите стъпала. Саймън се втурва след мен с гневен рев. Успява да сграбчи косата ми и рязко ме дръпва към себе си. Замерям го с шепата перли. Дори не трепва. Но при следващата крачка те вече са под краката му — смъртоносни като сачми — ръцете му се разперват встрани, докато краката му се пързалят в различни посоки. По лицето му се изписват ужас и изумление и той пада, пада в нищото. Тялото му се удря в пода, после и главата — с ужасяващо пукане. Перлите се изсипват по стълбите като водопад и подскачат около проснатото му тяло. За миг ми се струва, че е още жив — търси ме отчаяно с очи, сякаш не желае да ме пусне — но после от главата му потича кръв и погледът угасва.

Сега: Джейн

Опитвам се да намеря сигнал, но очевидно системата на Саймън все още работи. Ще трябва да отида до съседите, за да повикам линейка. Макар че няма смисъл да се бърза. Очите му са отворени и неподвижни, а около главата му има ореол от кръв.

Движа се внимателно по стълбите и през дневната, като придържам с ръка корема си и заобикалям перлите, опасно осеяли пода. Приближавам се до големите прозорци. Почти несъзнателно спирам и изтривам кървавите графити с ръкава си. Лесно се чистят и скоро стъклото отразява лицето ми на фона на мрака отвън.

Всичко ще се изчисти, мисля си. Целият този хаос. Кръвта и тялото на Саймън скоро ще изчезнат. Къщата отново ще блести. Както живият организъм изхвърля ненужна тресчица от себе си, домът на Фолгейт Стрийт 1 ще се самоизлекува.

Обливат ме тишина и покой. Поглеждам отражението си в тъмното стъкло и усещам, че къщата ме приема — и двете по свой начин сме изпълнени с надежда.