Дж. П. Дилейни
Момичето преди (10)

10.

Разстройвам се, когато нещата не вървят по план.

• Подкрепям

• Не подкрепям

Преди: Ема

— Отдавна не съм те виждала, Ема — посреща ме Керъл.

— Бях много заета — казвам, като сядам по турски на кушетката.

— Последния път, когато беше при мен, току-що бе помолила Саймън да напусне къщата. Разговаряхме за това как преживелите сексуална травма често прибягват до сериозни промени в живота си като част от възстановителния процес. Как ти се отразяват тези промени?

Всъщност ме пита дали съм размислила за Саймън. Макар и да твърди, че не дава мнения и не налага конкретни изводи, Керъл често прави точно това.

— Ами… имам нова връзка.

— И как върви? — добавя след кратка пауза.

— Излизам с архитекта на къщата на Фолгейт Стрийт 1. Честно казано, след Саймън той е като глътка свеж въздух.

— А защо е така, как мислиш? — въпросително вдига вежди Керъл.

— Саймън е още момче, Едуард е мъж.

— И вече нямаш сексуални проблеми както преди?

Усмихвам се.

— Категорично не!

След кратка пауза добавям:

— Но искам да споделя нещо с теб. Нещо по-особено.

— Естествено — казва Керъл, после добавя: — Едва ли ще ми кажеш нещо, което още не съм чувала, Ема.

— Мисля си, че понякога се чувствам подчинена.

— Разбирам — допълва предпазливо. — Възбужда ли те?

— Така ми се струва.

— Но и те тревожи, така ли?

— Намирам го твърде… странно. След всичко, което се случи, не трябва ли да е обратното?

— Не забравяй, че трябва или не трябва не съществуват. Това, за което говориш, не е толкова необичайно. Около една трета от жените твърдят, че редовно участват в сценарии на сексуална фантазия, където се наблюдава пренос на власт. Но не бива да забравяме и физическата страна — добавя тя, — която понякога наричаме „пренос на възбуда“. Когато по време на секс нивото на адреналина се увеличи, мозъкът ни несъзнателно иска още. Няма от какво да се срамуваш. Това не означава, че изпитваш удоволствие в действителност. Разбира се, че не.

— Но аз не се срамувам — казвам. — И наистина изпитвам удоволствие.

— Да не би да отиграваш тези фантазии? — премигва Керъл.

Кимам утвърдително.

— С Едуард?

Отново кимам.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Въпреки уверенията й, че е безпристрастна, Керъл очевидно се чувства толкова неловко, че решавам да поукрася нещата, за да я шокирам.

— Когато успея да го ядосам, се чувствам някак по-силна. Не е ли странно?

— Днес изглеждаш по-самоуверена, Ема. Много по-убедена в избора си. Питам се обаче дали този избор е здравословен за теб в този момент.

Преструвам се, че мисля.

— Така предполагам — изтърсвам след малко.

Керъл едва ли очаква такъв отговор на внимателно формулирания си въпрос.

— Когато експериментираш, изборът на партньор е много важен — заявява тя.

— Всъщност не бих ги нарекла експерименти. По-скоро открития.

— Но ако всичко е толкова прекрасно, Ема — пита тя тихо, — защо си тук тогава?

Добър въпрос, мисля си.

— Вече говорихме за това, че понякога жертвите на изнасилване погрешно обвиняват себе си — добавя тя. — Смятат, че заслужават наказание или че не струват нищо в сравнение с другите. Чудя се дали отчасти това не се случва и с теб.

Изрича го толкова искрено, че за миг ме обезоръжава.

— Ами ако никога не съм била изнасилена? Ако всичко е плод на фантазия?

— Не те разбирам, Ема — повдига въпросително вежди.

— Не, нищо. Нека предположим, че съм открила данни за някого — за извършено престъпление. Ако го споделя с теб, ще уведомиш ли полицията?

— Ако престъплението не е разкрито или пък ако е разкрито, но показанията ти биха могли да променят разследването, тогава положението е доста сложно — казва тя. — Както знаеш, психотерапевтите спазват етичен кодекс, който гарантира конфиденциалност. Но сме длъжни и да спазваме закона. Когато етиката е в противоречие със закона, правото надделява.

Мълчаливо обмислям последиците.

— Какво те тревожи, Ема? — деликатно пита тя.

Усмихвам се.

— Нищо, няма нищо.

Сега: Джейн

Кръвният тест при личния лекар потвърждава новината. Казвам я само на Миа, Бет и Теса. Разбира се, Миа веднага ме пита:

— Планирахте ли го?

— Едуард малко се… разсея една нощ.

— Мистър Контрол — разсеян? Не знам дали трябва да се тревожа, или да се радвам, че е станал по-човечен.

— Беше изключение. После говорихме за това, разбира се.

Миа навярно си мисли, че става дума за предпазните средства. Затова не навлизам в подробности.

— Той знае ли?

— Още не.

Истината е, че не знам как ще реагира Едуард.

— Поправи ме, ако греша — изпреварва ме Миа, — но май правилникът изключва децата.

— Така е. Но случаят е различен.

— Нима? — повдига въпросително вежди. — Всички знаем как се отнасят мъжете към нежеланите бременности.

Предпочитам да замълча.

— А ти? Как се чувстваш, Джей?

— Уплашена — признавам. — Ужасена. — Независимо от водовъртежа от емоции — недоверие, радост, безпокойство, еуфория, изумление, болка по Изабел, щастие — когато спра да помисля, остава само гол панически страх. — Как ще преживея всичко отново? Ами ако нещо се случи и с това дете? Агонията… Не, не мога да го понеса. Ще ме прекърши.

— Няма причина следващото ти бебе да не е здраво. Нали така ти казаха — припомня ми тя.

— И предния път нямаше причина, но се случи.

— Но ще го запазиш, нали?

Малцина могат да ми зададат този въпрос, още по-малко са онези, на които бих отговорила честно. Някаква част от мен ме възпира: Недей! Дълго време прекара в мрак и самота. Сега живееш отново. Защо да предизвикваш съдбата? Това е същата част от съзнанието ми, която оглежда Фолгейт Стрийт 1 и си мисли: Защо да рискуваш всичко това?

Но в мен има и друга част — частта, която бе държала мъртвата Изабел, без да откъсва поглед от застиналото й личице, и която въпреки всичко бе изпитала възторга от майчинството — и тази част никога не би помислила да абортира здрав зародиш само от малодушие.

— Да, ще го запазя — казвам. — Ще родя това дете. Детето на Едуард. Знам, че отначало идеята няма да му хареса, но се надявам да свикне.

Преди: Ема

Едуард не се е обаждал от две седмици, затова му пускам селфи.

Направих си татуировка, татенце. Харесва ли ти?

КАКВО СИ НАПРАВИЛА? — реагира светкавично.

Знам, че първо трябваше да ти искам разрешение. Но исках да видя какво ще последва, ако наистина съм много, много лоша…

Всъщност татуировката е малка, приятна и незабележима под дрехите — стилизирано изображение на криле на морска чайка, малко над дупето. Но знам, че Едуард ненавижда татуировките.

PS Доста болеше.

Реакцията не закъснява.

И ще заболи още повече. Довечера. Прибирам се в Лондон. Бесен.

За пръв път ми изпраща толкова дълъг есемес. Усмихвам се и пиша.

Отивам да се подготвя.

След освежителния душ си пръсвам дискретно парфюм. Слагам си официалната рокля и перленото колие, но оставам боса. Усещам как кожата ми настръхва. Изпитвам сладостно очакване, примесено с нервна възбуда. Дали не го раздразних прекалено? Ще понеса ли онова, което ще ми стори?

Разполагам се на дивана, но не чакам дълго. Чувам лекото писукане на Иконом, който ми съобщава, че някой влиза. Едуард бързо се насочва към мен, с потъмняло от гняв лице.

— Покажи я! — изръмжава той.

Преди да успея да се обърна, той ме сграбчва за китките и ме просва върху дивана. После дърпа роклята нагоре и едва не я скъсва.

Вцепенява се от изненада.

— Какво, по…

Избухвам в неудържим смях, а той яростно ме разтърсва.

— Какви игрички играеш, за Бога?

— Татуировката беше на Аманда — казвам задъхано. — Реши да отпразнува раздялата с мъжа си. Аз само я придружих до ателието.

— Значи си ми изпратила снимка на чужд задник? — бавно изрича той.

Кимам, но още се треса от смях.

— Отложих вечерята с кмета и местната градоустройствена комисия, за да се върна тази вечер — проехтява гласът му.

— Е, нима щеше да е по-забавно от това? — добавям, извивайки съблазнително ханша си.

Той все още не ме пуска.

— Много съм ти ядосан — казва с недоумение. — Нарочно ме вбеси. Затова заслужаваш всичко, което ще ти се случи.

Опитвам се да се освободя, но Едуард ме стиска здраво.

— Добре дошъл у дома, татенце — въздъхвам блажено.

 

 

По-късно, много по-късно, преди да си тръгне, му давам писмо.

— Не го чети сега, а когато си сам. И помисли повече върху него. Няма нужда да ми отговаряш. Исках просто да обясня.

Сега: Джейн

Отивам на първия преглед. Доктор Гифърд ме посреща зад неугледно бюро.

Преди няколко дни получих автоматично генерирано писмо. Въпреки че няма нищо тревожно, предишната ми анамнеза поражда опасения за висок риск на бременността. Затова ми препоръчват да остана под наблюдението на специалист, по-точно доктор Гифърд.

Очевидно осъзнали грешката, по-късно същия ден ми се обаждат от клиниката. Напълно биха подкрепили желанието ми да посетя друг лекар. Доктор Гифърд вече бил подал оставка.

Казват, че бременността обърква мисленето. Според мен е точно обратното. Или може би сега е много по-лесно да взема решение. Най-после знам какво да правя.

— Всъщност — подхващам разговора — не мисля, че трябва да подавате оставка заради чужда грешка. Заместникът ви няма да бъде по-малко натоварен.

Той ме слуша внимателно.

— Ето какво ви предлагам — нека обединим усилия, за да притиснем болницата. Ще ги уведомя, че няма да подам официално оплакване заради смъртния случай, но искам да увеличат персонала и да въведат доплерова ехография. Ако поставите същите условия, за да оттеглите оставката си, има голяма вероятност да се споразумеем. Какво мислите по въпроса?

Идеята не въодушеви Теса, която би предпочела официално разследване и промяна в системата, но аз не отстъпих и успях да я убедя.

— Винаги ли се държи така? — попита тя Миа.

— Такава си беше, преди да изгуби Изабел — усмихна се насърчително Миа. — Не познавам друга като нея. Организирана, упорита и обмисля всичко до най-малката подробност. Мисля, че старата Джейн най-после се върна.

И доктор Гифърд не е много убеден отначало.

— Средствата са ограничени… — подема предпазливо.

— Тъкмо затова е много важно да отстояваме позициите си — прекъсвам го аз. — Ако има достатъчно лекари и задължителни ехографии, ще спасим повече хора, отколкото с поредното скъпо лекарство срещу рака. Правя го, за да помогна на отдела ви да реши проблемите си.

— Благодаря — сърдечно кима той.

— А сега по-добре ме прегледайте — казвам. — И без това съм изцяло под ваше наблюдение.

 

 

Доктор Гифърд ми прави пълен преглед. Много по-обстоен, отколкото при бременността с Изабел. Знам, че се старае повече заради това, през което преминахме заедно, но няма проблем. Вече не се считам за една от тълпата.

Матката е с нормална големина и разположение. Прави ми цитонамазка, за да се изключи рак на маточната шийка, и взема тъканна проба за диагностика на венерически болести. Това не ме тревожи. Изключено е взискателният до фанатизъм Едуард да не се е изследвал досега. Кръвното ми налягане е перфектно. Всичко е наред. Доктор Гифърд е доволен.

— Винаги съм била отличничка — шегувам се.

Докато лежа в кабинета, му разказвам как съм искала да родя Изабел — в басейн със свещи и музика.

— Няма причини да не стане така — уверява ме той.

После говорим за добавките. Препоръчва ми фолиева киселина — осемстотин микрограма. И витамин D. Добре е да избягвам мултивитамини, които съдържат витамин А. По-скоро са ми нужни витамин С, калций и желязо.

Ще ги купя, разбира се. Не съм от хората, които не спазват препоръки или пропускат наглед дребни, но полезни неща. По пътя към къщи набавям всичко необходимо, като проверявам да не съм взела по погрешка витамин А. Закачам си палтото и веднага се отправям към лаптопа, за да науча повече за храната на бременните.

Джейн, моля, оцени следните твърдения от 1 до 5, където 1 е „Напълно подкрепям“, а 5 — „Изобщо не подкрепям“.

Някои функционалности в къщата са преустановени до изпълнение на задачата.

Направо изтръпвам. Мисля, че в отсъствието на Едуард тестовете зачестяват. Сякаш непрекъснато ме проверява. За да се увери, че съм спокойна и живея по правилата на къщата.

Без да се замислям, щях да потърся в Иконом препоръки за хранене при бременност. Но и той е изключен. По-добре за всичко да ползвам безжичния интернет на съседите. Поне докато не съобщя новината на Едуард.

Или докато не разбера какво точно се е случило с Ема. Защото и двете неща — да посветя Едуард в тайната и да разбуля собствените му мистерии — са тясно свързани и не търпят отлагане. Трябва да узная истината заради детето, което очаквам.

Преди: Ема

Инспектор Кларк ме вика в управлението за поредния разговор. Правната процедура очевидно набира скорост, защото този път не ме въвежда в тясната си стаичка, а в добре осветена приемна. Покрай масата са се подредили петима души. Единият от тях е с униформа. Предполагам, че е високо в йерархията. До него се е разположила дребна жена с тъмно сако и панталони. Следва Джон Бруум от Кралската прокурорска служба, който ръководи изслушването за пускане под гаранция. Сержант Уилън, отговаряща за моя случай, стои на разстояние от останалите, като по-низша по ранг.

Инспектор Кларк, винаги приветлив досега, ми отрежда място срещу дребната жена, а самият той се оттегля в по-далечния край до сержант Уилън. Пред мен има чаша и кана с вода. Този път без кафе и бисквити. Липсват дори чашите с веселия Гарфийлд.

— Благодаря, че дойде, Ема — казва жената. — Аз съм прокурор Патриша Шаптън, а това е директорът на полицията Питър Робъртсън.

Аха, тежката артилерия.

— Здравейте! — махам с ръка. — Казвам се Ема.

Патриша Шаптън се усмихва учтиво и продължава:

— Тук сме, за да разгледаме защитата на Дион Уилсън срещу вашите твърдения за изнасилване и грабеж. Както вероятно знаете, защитата и прокуратурата днес предварително обменят информация, за да се избегнат ненужните дела в съда.

Кимам, макар че не ми е известно.

— Дион Нелсън смята, че го припознавате — продължава тя. Вади документ от купчината отпред и си слага очила. После се взира в мен над очилата, сякаш очаква отговор.

— Не съм го видяла на изслушването за пускане под гаранция — изстрелвам бързо.

— Има неколцина свидетели, които твърдят обратното. Но не за това сме се събрали тук.

Не знам защо, но новината не ме успокоява. Тонът, с който я изрича, както и мълчаливите зорки лица наоколо, ме карат да се чувствам неловко. Във въздуха витае напрежение, сякаш се задава буря.

— Дион Нелсън е предоставил интимно медицинско доказателство, от което личи, че не е мъжът, заснел оралния секс с вас — казва Шаптън. — Доказателството е убедително. Дори бих го нарекла неопровержимо.

Изведнъж ми се завива свят и започва да ми се гади.

— Не разбирам — казвам плахо.

— От правна гледна точка, разбира се, този факт е достатъчен защитата да поиска оправдателна присъда — продължава тя, все едно не ме е чула, и взема други документи. — Всъщност разследването не спира дотук. Разполагаме с клетвени показания от някои ваши колеги във „Флоу Уотър“. Най-релевантни в случая са тези на Саул Аксой, който твърди, че двамата неотдавна сте имали сексуален контакт, по време на който по ваше искане е заснето видео, напълно покриващо се с онова, което инспектор Кларк е намерил в телефона ви.

Да потънеш в земята от срам е меко описание на това, което се случва, когато усетиш как целият ти свят избухва и кулите от лъжи, които си изрекъл, се сгромолясват отгоре ти. Настава дълга, кошмарна пауза. В очите ми напират парещи сълзи. Опитвам се да ги преглътна. Иначе Патриша Шаптън ще си помисли, че търся съчувствие.

— Намерили сте и други телефони, нали? — изричам с мъка. — Дион Нелсън е стар познайник на полицията. Едва ли е невинен.

Този път отговаря директор Робъртсън:

— Навремето се считаше, че има връзка между обирите и гледането на порнография. Крадците често притежават внушителни колекции от подобни видеозаписи. Оказа се, че те просто прибират порнографските материали, намерени при обир. Така е постъпил и Нелсън. Запазил е телефоните със сексуални изображения. Това е всичко.

Патриша Шаптън сваля очилата си.

— Дион Нелсън принуди ли ви към орален секс, Ема?

— Не — прошепвам след тягостно мълчание.

— Тогава защо го обвинихте в полицията?

— Попитахте ме пред Саймън! — избухвам неудържимо. Сълзите бликват от очите ми — сълзи на самосъжаление и гняв, но продължавам да говоря. Отчаяно се мъча да им обясня, че вината не е само моя, а и тяхна. — Сержант Уилън и инспектор Кларк ми казаха, че мъжът от видеото прилича на Нелсън. Казаха, че на записа не се вижда лицето му, нито ножът. Какво ми оставаше? Да призная на Саймън, че съм правила секс с друг?

— Но вие обвинихте мъжа в изнасилване. Заявихте, че ви е заплашил да изпрати неприличните снимки на семейството и приятелите ви. Продължихте наглата си лъжа, когато историята беше оспорена. Дори прочетохте изявление като жертва в съда.

— Инспектор Кларк ме накара — казвам. — Опитах се да откажа, но той ме разубеди. Нелсън заслужава наказание. Той открадна нещата ми.

Думите ми, патетични и нищожни, увисват във въздуха. За миг съзирам лицето на инспектор Кларк. В него бушува океан от чувства. Презрение. Жал. И гняв. Гняв — за това, че съм го измамила и съм злоупотребила с желанието му да ме защити, трупайки лъжа след лъжа.

Отново настъпва ужасна тишина. Патриша Шаптън се споглежда с полицейския шеф Робъртсън. Вероятно са се разбрали предварително, защото той пита:

— Имате ли адвокат, Ема?

Поклащам отрицателно глава. Познавам единствено мъжа, съставил анекса към договора, когато Саймън напусна жилището, но той едва ли може да ми помогне.

— Ема, длъжен съм да ви арестувам. По време на официалното следствие ще ви бъде назначен служебен защитник.

— Какво означава това? — гледам го изумено.

— Отнасяме се изключително сериозно към всички дела за изнасилване. Приемаме, че всяка жена, която заявява, че е изнасилена, казва истината. Разглеждаме със същата сериозност и лъжливите твърдения за изнасилване. Въз основа на чутото днес, имаме достатъчно доказателства да ви арестуваме заради това, че губите времето на полицията и опорочавате процесуалните действия.

— Нима ще ме арестувате? — не вярвам на ушите си. — Ами Нелсън? Той е престъпник.

— Ще бъдем принудени да свалим обвиненията срещу Дион Нелсън — добавя Патриша Шаптън. — Всички, без изключение. С показанията си напълно дискредитирахте следствието.

— Но той ми открадна нещата. Безспорно е, нали?

— Всъщност — казва Робъртсън — Дион Нелсън твърди, че е купил телефоните от някакъв човек в бара. Дори и да не му вярваме, липсват убедителни доказателства, че случаят е свързан с вас.

— Наистина ли мислите…

— Ема Матюс, арестувам ви по подозрение, че опитвате да опорочите процесуалните действия и губите времето на полицията в противоречие с раздел пети, член втори на Наказателния кодекс от 1967 година. Не сте длъжна да говорите, но в случай че ви питат и не споменете нещо, което по-късно би ви помогнало в съда, това може да навреди на защитата ви.

Мълча.

— Ема, настоявам да отговорите. Разбирате ли характера на обвиненията срещу вас?

— Да — прошепвам едва чуто.

 

 

Изведнъж сякаш пропадам като Алиса в Огледалния свят. Вече не съм жертвата, към която всички се отнасят с нежно съчувствие. Озовавам се в друга част на управлението, където лампите имат метални решетки, а подът вони на белина и повърнато. Един надзирател ме стрелва с поглед иззад бюро на издигната платформа и ми прочита правата. Изпразвам джобовете си. Връчват ми екземпляр от Правилника и ми обясняват, че ще получа топла храна, ако до обяд съм още тук. После ми прибират обувките и ме отвеждат в килия. Вътре има легло и малка полица на отсрещната стена. Иначе стаята е почти празна. Стените са бели, килимът — сивкав, а единствената светлина се процежда от тавана. Хрумва ми, че Едуард би се чувствал като у дома си тук, но идеята е абсурдна. Отвсякъде лъха на смрад и мизерия.

Цели три часа чакам дежурния защитник. По някое време надзирателят ми носи екземпляр от обвинителния акт. На хартия положението изглежда още по-безнадеждно.

Опитвам се да забравя как ме изгледа инспектор Кларк, когато напуснах стаята. В очите му вече нямаше гняв, само презрение. Беше ми повярвал, а аз го предадох.

Най-после се появява пълничък млад мъж с гел на косата и огромен възел на вратовръзката. Застава на прага и се здрависва с мен, нарамил цял куп папки.

— Ъъъ… Греъм Кийтинг — представя се той. — Страхувам се, че всички стаи са заети. Ще поговорим тук.

Сядаме на твърдото легло един до друг, като двама стеснителни студенти, които не знаят как да завържат разговор. Иска да му разкажа с мои думи какво се е случило, но историята ми звучи неубедително.

— Какво ще стане с мен? — питам накрая.

— Зависи от насоката, която ще поеме следствието — загубено време на полицията или опорочени процесуални действия — казва той. — Ако е първото и се признаете за виновна, ще се разминете само с условна присъда или полагане на общественополезен труд. За второто — съдията има право да наложи неограничена присъда. Максималният срок е до живот. Това се прилага само в изключителни случаи. Но трябва да ви предупредя, че съдиите се отнасят много сериозно към тези престъпления.

Разплаквам се отново. Греъм бърка в чантата си и вади пакет носни кърпички. Този жест ми напомня за Керъл, а покрай нея — за един друг проблем.

— Няма да разпитват терапевтката ми, нали?

— За какво става дума?

— Ходя на психотерапия, откакто ме обраха. Предложиха ми от полицията.

— Тя знае ли истината?

— Не — признавам съкрушено.

— Разбирам — казва, макар че е напълно объркан. — Ако не се позоваваме на психическото ви състояние, не виждам смисъл да я намесваме. — Той спира за миг. — По-добре да помислим за защитата. Или по-скоро за смекчаващи вината обстоятелства. Полицията вече знае какво се е случило, но няма обяснение за постъпката ви.

— Какво имате предвид?

— При ИССП — изнасилване и сериозни сексуални посегателства, обстоятелствата са много важни. И понеже обвиненията произтичат от невярно твърдение за изнасилване, те ще бъдат третирани според правилата на ИССП. Представлявал съм жени, които са били подложени на натиск или сплашване, за да дадат или оттеглят показанията си. Това е успешна стратегия.

— Това означава ли… — започвам. — Значи ли това, че има шанс да се измъкна, ако съм била уплашена от някого?

— Не напълно, ала може значително да намалим присъдата.

— Но аз се страхувах — добавям. — Страхувах се да кажа на Саймън. Понякога прибягва до насилие.

— Добре — подхваща Греъм. Разтваря енергично жълтия си бележник и се приготвя да пише. — За какво насилие става дума?

Сега: Джейн

— Инспектор Кларк?

Мъжът с кафявото яке, който бавно отпива от бирата си, вдига глава.

— Същият. Макар че вече не съм инспектор. Просто господин Кларк. Или Джеймс, ако предпочитате.

Става и ми подава ръка. На земята до него има голяма чанта, пълна с плодове и зеленчуци.

— Да ви поръчам ли питие?

— Благодаря, сама ще си взема. Много мило, че приехте да се видим.

— Няма нищо. Всяка сряда пазарувам в града.

Поръчвам си джинджифилова лимонада и сядам при него.

Удивително е колко лесно се откриват хората днес. Съобщението на Скотланд Ярд, че инспектор Кларк се е пенсионирал, отначало попари надеждите ми, но щом написах в търсачката — не в тази на Иконом, разбира се: — „Как мога да намеря пенсиониран полицай?“ — на помощ ми се притече НАППС — Национална асоциация на пенсионираните полицейски служители. Изпратих им заявка и много скоро получих отговор. Обещаха да придвижат въпроса.

Мъжът отсреща не прилича на пенсионер. Може би прочита мислите ми, защото добавя:

— Бях двадесет и пет години в играта. Достатъчно дълго, за да напусна полицията. Но все пак не съм се откъснал напълно. Заедно с друг бивш инспектор се заловихме с монтаж на алармени системи. Работата не е толкова напрегната, но за сметка на това е добре платена. Разбирам, че искате да говорим за Ема Матюс?

— Ще ви бъда благодарна — кимам.

— Роднини ли сте?

Очевидно е забелязал приликата.

— Не бих казала. Живея под наем на Фолгейт Стрийт 1 — там, където е починала.

— Хмм. — На пръв поглед Джеймс Кларк прилича на обикновен мъж от средната класа, от онези, които биха си купили малка вила в Португалия и обичат да играят голф. Но сега забелязвам, че погледът му е необичайно проницателен и уверен. — Какво точно искате да знаете?

— Разбрах, че Ема е повдигнала някакво обвинение срещу бившия си приятел Саймън. Скоро след това е починала. Има доста противоречиви обяснения за това кой или какво е причинило смъртта — депресия, Саймън, дори мъжът, с когото е имала връзка. — Нарочно не споменавам името на Едуард, за да не би Кларк да долови интереса ми към него. — Опитвам се да си изясня нещата. Трудно е да останеш безучастен, когато живееш в същата къща.

— Ема Матюс успя ме заблуди — сухо казва инспектор Кларк. — Рядко ми се е случвало. Всъщност, почти никога. Но тази млада жена спечели доверието ми, когато каза, че се страхувала да подаде жалба за отвратителното сексуално нападение, тъй като нападателят го заснел и заплашил да го изпрати на всичките номера в телефона й. Исках да направя нещо за нея. Освен това тогава ни притискаха да разкриваме повече изнасилвания. Смятах, че с наличните доказателства, от една страна, ще угодя на шефовете си, от друга — жертвата ще получи справедливост. А и онзи боклук Дион Нелсън ще остане задълго зад решетките. С един куршум — три заека. Но сгреших. Тя ни разказа куп лъжи от самото начало.

— Излиза, че е била добра лъжкиня?

— По-скоро аз бях наивник — унило свива рамене. — Наскоро бях загубил моята Сю. Ема можеше да ми е дъщеря… Оказах се прекалено доверчив. Или поне така го определи вътрешното разследване. Полицай пред пенсия губи ясната си преценка пред красива млада жена. Имаше известна истина. Достатъчна, че да приема да се оттегля по-рано, както ми предложиха.

Отпива голяма глътка от бирата. Аз бавно се наслаждавам на лимонадата. Безалкохолното питие направо крещи бременна съм, но дори и да е забелязал, инспектор Кларк тактично мълчи.

— Трябваше да забележа някои неща. Ема разпозна Нелсън твърде лесно, макар че е бил маскиран по време на нападението. Що се отнася до обвинението срещу бившия й приятел… — Той свива рамене.

— Сега вече не вярвате и в тази история, така ли?

— Дори тогава не й повярвахме. „Бях уплашена, не съзнавах какво говоря.“ Хитър ход на адвоката, който проработи. Освен това така не се налагаше кралската прокуратура да признава как ни направи на глупаци пред всички. Ема получи официално предупреждение, че е загубила ценното време на полицията, но това си беше просто размахване на пръст, нищо повече.

— Но въпреки това арестувахте Саймън Уейкфийлд след смъртта й.

— Да. Беше по-скоро застраховка. Изведнъж се оказа, че може да сме преценили ситуацията погрешно. Млада жена твърди, че е била изнасилена, после си признава лъжата, но представя приятеля си като някакъв Джекил и Хайд, склонен към насилие. Скоро след това я откриват мъртва. Ако Саймън наистина я е убил, това хвърля петно върху нас. Но дори да е самоубийство, пак ще ни обвинят за нехуманно отношение, нали? И в двата случая беше по-добре да арестуваме някого.

— Значи просто сте отбили номера?

— О, не ме разбирайте погрешно. Може арестът да е станал под натиска на големите шефове, но по време на разпита си свършихме работата. Не открихме никакво доказателство, че Саймън Уейкфийлд има нещо общо със смъртта на Ема. Единствената му грешка бе, че се е забъркал с нея. Но едва ли мога да го виня. Тя умееше да пленява и много по-опитни мъже с чара си — намръщва се инспекторът. — При нея имаше и още нещо странно. Повечето хора, хванати в лъжа от полицията, обикновено бързо се предават. Ема беше готова да измисли нова лъжа. Дори идеята да е дошла от адвоката, все пак е необичайна реакция.

— Според вас каква е причината за смъртта й?

— Имам две предположения. Първото е, че е самоубийство. Дали е заради тежка депресия? — Той поклаща глава. — Малко вероятно. По-скоро е посегнала на живота си, когато лъжите й са били разкрити.

— А второто?

— То е съвсем очевидно.

— Как така?

— Изглежда пропускате възможността да я е убил Дион Нелсън.

Беше прав — повече мислех за Едуард и Саймън. Мисълта за трети извършител изобщо не ми беше хрумнала.

— Нелсън е мръсник — продължава той. — Още на дванадесет е обвинен в насилие. След като Ема едва не го осъди със скалъпена история, нищо чудно да е потърсил отмъщение. — Той замълчава. — Всъщност Ема го потвърди. Каза ни, че Нелсън й е отправял заплахи.

— Проучихте ли ги?

— По-скоро ги регистрирахме.

— Какво имате предвид?

— Беше арестувана заради това, че губи времето на полицията. Нима трябваше да проверяваме всяко нейно твърдение след толкова лъжи? Оказа се, че сме действали прибързано, обвинявайки Нелсън в изнасилване. След като адвокатката му ни обвини в тормоз на расова основа, беше невъзможно да продължим да го притискаме без сериозни доказателства.

— Разкажете ми за онова видео — от телефона на Ема. Защо сте го приели за изнасилване?

— Беше много брутално — отсече той. — Може би съм старомоден. Не разбирам как подобни неща доставят удоволствие. Но от дългия си полицейски опит съм научил едно — невъзможно е да разбереш сексуалния живот на хората. Днешните младежи гледат агресивна порнография в интернет, смятат, че е забавно да правят подобни записи с телефоните си. Мъже, които третират жените като вещи, а те го приемат доброволно. Защо? За мен си остава загадка. Но Ема е направила точно това, и то с най-добрия приятел на Саймън.

— Кой е той?

— Саул Аксой. Работели в една компания. Адвокатката на Нелсън нае частен детектив, който го откри и го накара да даде показания. Аксой, естествено, не беше нарушил никой закон, но… Невероятна каша!

— Ако приемем, че Дион Нелсън я е убил — теорията на Кларк все още ме занимава, — как е влязъл в къщата?

— Не знам — Кларк допива бирата си и оставя чашата. — Автобусът ми идва след десет минути. Трябва да вървя.

— Фолгейт Стрийт 1 има съвършена система за сигурност. Едно от нещата, заради които Ема го е наела.

— Съвършена? — изсмива се Кларк. — Може би преди петнадесетина години. Днешната техника не гарантира сигурност. Всеки би могъл да проникне в мрежата.

Изведнъж чувам гласа на Едуард. Когато са я открили, душът работел. Сигурно е тичала надолу по стълбите с мокри крака.

— Защо е работел душът?

— Моля? — смутено ме поглежда Кларк.

— Душът се задейства с гривна като тази — показвам му ръката си. — Разпознава те, когато влезеш в банята, и наглася водата според личните ти предпочитания. Когато излезеш, сам се изключва.

— Сигурно е така — свива рамене.

— Не проучихте ли камерата на входа и останалите устройства?

Поклаща отрицателно глава.

— Намерихме Ема едва след две денонощия. Информацията на диска се беше изтрила. Много от алармените системи го правят, за да пестят място. Безобразие, но факт.

— Нещо се е случило с къщата. И това е част от загадката. Сигурна съм.

— Може би никога няма да разберем.

Той става и се пресяга за покупките си. Аз също се изправям. Преди да му подам ръка, се навежда да ме целуне по бузата. Лъхва ме миризма на бира.

— Радвам се, че се срещнахме, Джейн. Желая ти късмет! Честно казано, не вярвам да откриеш нещо, което не знаем. Но ако все пак попаднеш на следа, нали ще ми се обадиш? Случаят с Ема все още не ми дава мира. Не ми се случва често.

Преди: Ема

Преди Фолгейт Стрийт 1 приличаше на тихо, спокойно убежище. Вече не е. Сега всичко ужасно ме потиска. Сякаш къщата ми е ядосана.

Разбира се, само си внушавам. Ядосани са ми хората, а не къщата.

Сещам се за Едуард и ме обзема паника заради писмото, което му дадох. Какво направих? Изпращам му есемес. Моля те, не го чети. Просто го изхвърли! За повечето хора подобно съобщение само би събудило любопитство, но Едуард не е като повечето хора. Това обаче не променя факта, че рано или късно трябва да му разкажа за Саймън и Саул, за Нелсън и ченгетата. И няма как да не призная, че съм го излъгала. Само при тази мисъл съм готова да се разплача.

Чувам гласа на майка ми и онова, което ми повтаряше всеки път, щом ме хване в лъжа. На лъжата краката са къси.

Казваше ми също стихчето за малката Матилда, която толкова често викала пожарната, че не й повярвали за истинския пожар.

Всеки път, щом викала: „Гори!“,

отвръщали: „Лъжи не говори!“

Когато леля й се върнала у тях,

заварила Матилда, с къщата, на прах.

Върнах й го тъпкано. Когато станах на четиринадесет, престанах да ям. Поставиха ми диагноза анорексия, но всъщност никога не съм имала хранително разстройство. Просто исках да докажа, че имам по-силна воля от нея. Много скоро всички у дома бяха ужасно разтревожени за мен — за храната и теглото ми, за поетите калории, как се чувствам и дали не ми е спряла менструацията. Всяко хранене се точеше с часове, а родителите ми непрекъснато се опитваха да ме придумат, подкупят или заплашат да изям още една хапка. Дори ми позволиха да пробвам всякакви чуждоземни вкуснотии, та ако нещо ми допадне, да започна да се храня. В продължение на седмица не ядяхме нищо друго, освен супа от авокадо, поръсена с резенчета пържена ябълка. После преминахме на салата от круши и кресон, три пъти дневно. Баща ми винаги е бил страничен наблюдател, но щом се разболях, здравето ми стана по-важно от всичко. Изпращаха ме в частни клиники, където обсъждаха ниското ми самочувствие и нуждата да правя нещо успешно. Вече имах собствено постижение — не се хранех. Научих се да се усмихвам измъчено, но ангелски. Казвах им, че са прави, и обещавах да мисля по-положително за себе си.

Гладуването приключи, когато една корава психоложка ме погледна право в очите и заяви, че й е ясно, че манипулирам хората и че ако не престана скоро, ще стане късно. Анорексията се отразявала на работата на мозъка. Появяват се натрапливи мисли, когато най-малко ги очакваш. И ако продължиш така, те преследват цял живот. Като в ония бабини деветини — спри да се кривиш, че така ще си останеш.

Вече не бях анорексичка, но си останах слаба. Другите ме харесваха така, забелязах го. Мъжете дори се отнасяха покровителствено към мен, сякаш бях крехко създание. А истината е, че имам желязна воля.

Но понякога — когато нещата излязат извън контрол, както сега — си спомням удоволствието от глада. Чудесно е да знаеш, че съдбата е в твои ръце.

Засега устоявам на изкушението. Но при мисълта за случилото се в стомаха ми се надига извратено чувство на празнота. Има клетвени декларации от някои ваши колеги. Колко са?

Кои други, освен Саул? Всъщност е без значение. Скоро всички в службата ще узнаят.

Тогава и Аманда — една от най-добрите ми приятелки — ще научи, че мъжът й е правил секс с мен.

Изпращам имейл на личен състав. Обявявам, че съм болна. Трябва да остана у дома, докато измисля как да се измъкна от нелепата история.

За да не мисля повече, се залавям за работа. И без това къщата се нуждае от чистене. Докато изхвърлям боклука, оставям предната врата отворена. Чувам шум зад себе си и се сепвам.

Дребна измършавяла муцунка с широко отворени очи любопитно се взира в мен. Малко сиамско котенце. Когато ме вижда, застива на място, все едно очаква да намеря собственика му.

Откъде идваш? — питам. То само измяуква в отговор. Позволява ми да го вдигна. Цялото е кожа и кости, но има мека кадифена козина и започва да мърка веднага щом се озовава в ръцете ми.

И какво да правя с теб? — казвам.

 

 

Тръгвам от къща в къща заедно с котето.

На тази улица обикновено и двамата работят, за да изплащат ипотеката или наема, и в повечето от къщите не отваря никой. Когато звъня на номер три, на вратата се показва жена с къдрава рижа коса и лунички, която се бърше в престилката.

— Здравейте! — казва приветливо. Тогава съзира котенцето, което продължава нежно да мърка в ръцете ми. — Ах, колко си сладичко.

— Знаете ли на кого е? — питам. — Преди малко влезе вкъщи.

— Не съм чувала никой да има коте наоколо — поклаща глава. — Къде живеете?

— На номер 1 — отговарям. — Съседи сме.

— Аха, в бункера на фюрера! Е, все някой трябва да живее там. Аз съм Маги Евънс. Няма ли да влезете? Ще се обадя и на другите майки.

Децата вече са се скупчили около котенцето и едно през друго искат да го погалят. Майка им ги кара първо да си измият ръцете. В това време се обажда на съседите. Трима строители с каски се появяват от мазето и оставят празните си чаши в мивката.

— Добре дошла в лудницата! — казва Маги Евънс, щом приключва с разговорите.

Всъщност съвсем не е чак толкова зле. И децата, и строителите са изключително добре възпитани.

— Май нищо не свърших — добавя тя. — Клоуи, Тим, ще направите ли няколко обяви за намерено коте?

Децата приемат идеята възторжено. Клоуи пита дали могат да задържат котенцето, ако никой не го потърси.

— Скоро ще стане голяма котка и тогава ще изяде Хектор — отсича Маги.

Кой е Хектор, така и не разбирам. Докато децата пишат обявите, Маги прави чай и се интересува откога съм в къщата.

— Не бяхме съгласни с този строеж — споделя тя. — Съвсем не му е мястото тук. А и архитектът се държа толкова грубо. Свикахме общо събрание, на което изразихме тревогите си. През цялото време стоя, без да каже дума. После си тръгна, но не промени нищо. Абсолютно нищо! Бас държа, че е ужасно да живееш в нея.

— Напротив, харесва ми — казвам.

— Предишната наемателка не можа да издържи. Остана само няколко седмици. Казваше, че къщата сякаш се е настроила срещу нея. Имало някакви странни правила…

— Не са много. И всъщност са доста разумни — добавям.

— Както и да е, не бих могла да живея там. Тими! — подвиква му тя. — Не слагай боя в порцелановите чинийки! С какво се занимавате? — обръща се отново към мен.

— С маркетинг. Но в момента съм в болнични.

— Така ли? — поглежда ме доста объркано. Наистина не изглеждам болна. После загрижено хвърля поглед към децата.

— Не се безпокойте. Нищо заразно. — Снишавам гласа си. — Провеждам курс химиотерапия. Просто ме изцежда, това е всичко.

По лицето й тутакси се изписва съчувствие.

— О, милата! Много съжалявам.

— Не се безпокойте! Добре съм, наистина. Скоро ще се оправя — изричам храбро.

Тръгвам си, стиснала куп обяви ВАШЕ ЛИ Е ТОВА КОТЕ?, заедно с малката животинка. Двете с Маги Евънс вече сме добри приятелки.

 

 

Котенцето разучава Фолгейт Стрийт 1 с нарастващо любопитство и изкачва стълбите с безпогрешна тигърска походка. Когато го откривам, вече е дълбоко заспало на леглото ми, разперило лапичка във въздуха.

Хрумва ми гениална идея. Посягам към телефона и набирам оператора.

— „Флоу Уотър“. Мога ли да ви помогна? — пита ме учтив глас.

— Свържете ме с Хелън от „Личен състав“, ако обичате!

— Здравейте! — обажда се шефката на отдела след малко.

— Хелън, на телефона е Ема. Ема Матюс. Искам да подам официално оплакване срещу Саул Аксой.

Сега: Джейн

След като сравнително бързо открих инспектор Кларк, електронната поща на Саул Аксой се оказа още по-лесна задача. Написах името му и „Флоу Уотър“ в Гугъл и разбрах, че е напуснал компанията преди три години. Сега е основател и главен изпълнителен директор на „Волкен-О“^[1] — нов вид минерална вода, която се добива — както ме уверява лъскав уебсайт — изпод спящ вулкан във Фиджи. На снимката се вижда приятен тъмнокож мъж с бръсната глава, ослепително бели зъби и диамантена обичка на едното ухо. Изпращам му стандартен имейл. Драги Саул, пиша Ви това писмо без предупреждение. Надявам се, че нямате нищо против. Правя проучване за бивша наемателка на къщата, в която живея — Фолгейт Стрийт 1…

Вече сме свързани, мисля си, докато му изпращам съобщението в киберпространството. За първи път удрям на камък. Отговорът не закъснява, но е отрицателен.

Благодаря за имейла. Не обсъждам Ема Матюс. С никого. Саул.

Правя нов опит.

Утре вечер ще съм близо до офиса Ви. Може да се срещнем за бързо питие.

Този път прилагам линк към профила си в „Месинджър“. От малкото, което знам за Саул Аксой, съм сигурна, че ще ме провери във Фейсбук. И се надявам, макар и нескромно, че ще ме покани на питие.

Този път отговорът е по-благосклонен.

ОК. Ще ви отделя половин час. Да се срещнем в бар „Зебра“ на Дътън Стрийт в 8. Отивам там по-рано и си поръчвам сода с лимон. Гърдите ми са наедрели и се отбивам по-често в тоалетната. Иначе почти не личи, че съм бременна. Миа твърди, че изглеждам невероятно. Сияеща, казва тя. Ако можеше да ме види как повръщам сутрин…

Бижутата на Саул Аксой са първото нещо, което се набива на очи. Носи диамантена обичка на ухото, а под разкопчаната му яка се вижда тънка златна верижка. Има луксозни копчета за ръкавели, пръстен с монограм на дясната ръка и скъп часовник на лявата. Не му харесва, че вече съм си поръчала нещо за пиене, и то безалкохолно. Настоява да се чукнем с шампанско, но накрая се отказва и поръчва само за себе си.

Както изглежда, Саул не прилича на Саймън Уейкфийлд. А Едуард Монкфорд е коренно различен от двамата. Чудя се как Ема е имала връзка с тримата. Докато Саймън обича да угажда, но лесно се засяга и е несигурен, а Едуард е спокоен и прекалено самоуверен, Саул е арогантен фукльо. Има досадния навик да завършва изреченията с „Нали така?“, сякаш иска да ме принуди да се съглася с него.

— Благодаря ви, че дойдохте. Може би желанието ми е странно, след като не познавам Ема. Изглежда, почти никой не я е познавал достатъчно добре. Всички, с които говорих, я описват по различен начин.

— Не се срещнах с теб за това, нали така? — Свива рамене. — Не понасям да говоря за нея.

— Защо?

— Защото беше същинска откачалка — безцеремонно отсича той. — Заради нея си загубих работата. Не че толкова ми липсва — беше тъпа, но Ема ме злепостави и няма да й го простя.

— Какво е направила?

— Оплакала се в „Личен състав“, че съм я напил и съм я принудил да правим секс. Освен всичко друго казала, че съм предложил да я преместя в отдела по маркетинг, ако спи с мен. Не искала, но не съм приел отказа. Всъщност наистина говорих с директора по маркетинг и се опирах да й направя услуга, но това беше преди, а не след като преспахме. Побърза да ме очерни, преди всички да са разбрали, че е излъгала за изнасилването, нали така? Историята се отрази на няколко момичета от компанията, както и на вече бившата ми жена, която и без това търсеше повод да ме разкара. Така че бях прецакан. В крайна сметка се оказа най-доброто, което е можело да ми се случи, но по онова време тя нямаше как да го знае.

— Значи двамата с Ема сте се позабавлявали?

На бара има купичка солени ядки, които ме съблазняват, затова ги отмествам.

— Правихме секс няколко пъти, нищо повече. Бяхме на обучение с преспиване в хотел. Нещата излязоха извън контрол покрай безплатната пиячка. — Лицето му се свива в гримаса. — Виж, не се гордея с този факт. Саймън ми е приятел или поне беше преди. Поначало трудно отказвам, а тя непрекъснато ми се слагаше, не те лъжа. Дори когато й предложих да приключим, продължаваше да ми досажда. Рискът я зареждаше. Приятно й беше да го вършим зад гърба на Саймън. И на Аманда. Мисля, че направих услуга на Саймън, макар че го изтълкува погрешно.

— Поддържате ли връзка с него?

Той поклаща глава.

— Не си говорим от години.

— Искам да ви попитам нещо… Казаха ми, че снимките на телефона на Ема са били доста груби.

Въпросът ми не го смущава.

— Мда… на нея й харесваше. Както и на повечето жени. — Поглежда ме право в очите. — Обичам жени, които знаят какво искат.

По гърба ми пробягват тръпки, но се старая да не го показвам.

— Но защо изобщо сте го записали?

— За майтап. Всички го правят, нали? По-късно ми каза, че го е изтрила, но явно го е запазила. Такава си беше Ема. Може би това е било тайното й оръжие — да разсипе и моя, и своя живот. Трябваше сам да проверя, но й се доверих.

— Лъгала ли е друг път? Твърдят, че невинаги е казвала истината.

— Та кой не го прави днес? — Обляга се назад, вече поуспокоен. — Хващал съм я в дребни лъжи понякога. От Саймън знам, че са я харесали за модел. Отказала договор на известна агенция, защото решила, че работата не е за нея. Друго си е да си пиар, нали така? Сподели ми, че местен фотограф я спрял на улицата, но се държал откачено и го отрязала. И това ме накара да се замисля. Винаги съм се питал коя е истинската Ема. Понякога просто преувеличаваше за по-голям ефект, друг път изграждаше кули от лъжи. Но пък знаеш ли — добавя той, — обикновено разговарям с търговците на дребно така, сякаш имам милион лири оборот. Ако се преструваш достатъчно дълго, накрая преструвката се превръща в истина. Не съм ли прав? — Допива си шампанското. — Хайде да не говорим повече за нея, а? Нека си поръчаме бутилка и да поговорим за теб. Казвал ли ти е някой, че имаш наистина хубави очи?

— Благодаря! — казвам и слизам от високия стол. — Имам друг ангажимент, но се радвам, че се видяхме.

— Какво? — прави се на изненадан. — Вече си тръгваш? С кого имаш среща? С гаджето? Току-що се запознахме. Седни, моля те! Да си поръчаме коктейли, а?

— Съжалявам…

— Това е най-малкото, което можеш да направиш. Отделих ти време, сега е твой ред. Нека да пийнем като хората. — Усмихва се, но очите му издават неотстъпчивост и отчаяние. Застаряващ Дон Жуан, който се опитва да освежи повехналото си самочувствие със сексуални подвизи.

— Не мога, наистина — повтарям твърдо. Когато напускам бара, забелязвам, че вече оглежда залата за поредното завоевание.

Преди: Ема

Казват, че при алкохолиците настъпвал момент, когато накрая стигаш дъното. Никой не може да ти каже кога да престанеш, никой не може да ти повлияе. Сам трябва да стигнеш дотам и да осъзнаеш какво се случва. Едва тогава можеш да промениш нещо.

Аз вече стигнах дотам. Оплакването срещу Саул в най-добрия случай е само временно решение. Той си го заслужава, без съмнение — отдавна сваля мацките в службата зад гърба на Аманда; всички го знаят и е крайно време някой да го спре. От друга страна, самата аз му позволих да ме напие и да направи това с мен. След обсебващата привързаност на Саймън и вечното му досадно обожание бях зажадняла за освежителен необвързващ секс. Но онова, което сторих, беше глупаво.

Трябва да се променя. Да виждам ясно нещата, а не да бъда жертва.

Керъл веднъж ми каза, че повечето хора влагат цялата си енергия в опити да променят другите, а всъщност човек може да промени единствено себе си и дори това е изключително трудно. Сега я разбирам. Мисля, че съм готова да бъда друга и да не позволявам да ми се струпват всички гадости на света.

Оглеждам се за визитката на Керъл, за да й се обадя, ала не мога да я намеря. Умът ми не побира как нещо може да се загуби на Фолгейт Стрийт 1, но се случва непрекъснато. Всичко изчезва — от прането до шишенцето с парфюм, за което мога да се закълна, че беше в банята. Вече нямам сили да ги търся.

Но котенцето не мога да изоставя. Независимо от обявите на децата, никой досега не го е потърсил. Мъжкарят се разхожда из къщата със самочувствието на господар. Трябва да му измисля име. Решавам да го нарека Котарак като безпризорното коте от филма „Закуска в Тифани“, но може и нещо по-сполучливо. Приличам на този котарак, мърльото без име. Не принадлежим на никого и никой не ни принадлежи.^[2] Ами да! Мърльо! Отивам до магазина на ъгъла, за да му взема котешка храна.

Когато се връщам, виждам момче на колело, което обикаля пред къщата. Може би е тук заради Мърльо. Изведнъж се сещам, че това е същото хлапе, което ме наруга след изслушването за пускане под гаранция. Щом ме вижда, се ухилва злобно и сваля кофа от кормилото на велосипеда. Не, не е кофа, а отворена кутия с боя. Стъпва на земята, без да слиза от колелото, и лисва съдържанието право върху къщата. Едва успявам да се отдръпна. По светлия камък на фасадата сякаш зейва гигантска кървяща рана. Кутията се търкулва шумно, оставяйки червена диря след себе си.

— Вече знам къде живееш, мръснице — крещи хлапакът в лицето ми, докато отпрашва напред.

С треперещи ръце набирам номера, който ми даде инспектор Кларк.

— Ема е на телефона — почти заеквам от уплаха. — Казахте да ви се обадя, ако момчето се появи отново. Този път заля с боя фасадата на къщата…

— Ема Матюс — инспекторът произнася отчетливо името ми, като че ли иска да го чуят и останалите. — Защо ме търсите на този номер, госпожица Матюс?

— Вие ми го дадохте, не помните ли? Казахте да ви позвъня, ако пак се опитат да ме сплашат.

— Това е личният ми телефон. Ако искате да съобщите нещо, обадете се на централата. Ще ви продиктувам номера. Записвате ли?

— Обещахте ми закрила… — изричам едва-едва.

— Да, но обстоятелствата се промениха. Ще ви изпратя есемес с точния номер, на който да се обадите — добавя той.

Връзката прекъсва.

Копеле, процеждам гневно. В очите ми отново избиват сълзи от безсилие и срам. Взирам се в огромното червено петно. Изобщо не знам как да го почистя. Трябва да говоря с Едуард. На всяка цена.