Дж. П. Дилейни
Момичето преди (19)

19.

• Давам бебето за осиновяване

• Не давам бебето за осиновяване

Сега: Джейн

— Ако кажа да, ще имаме ли друго дете?

— Имаш думата ми — възползва се от колебанието ми той. — Това ще е най-разумното решение не само за нас, а и за Тоби. По-добре дете като него да бъде осиновено, отколкото да израсне без баща.

— Но той има баща.

— Знаеш какво имам предвид. Нуждае се от родители, които да го приемат такъв, какъвто е. Не да скърбят за детето, което е можел да бъде, всеки път, когато го погледнат.

— Прав си — добавям тихо. — Не му е нужно това.

Мисля си за дома на Фолгейт Стрийт 1, за спокойствието и увереността, които усещам там. Поглеждам Тоби и си представям бъдещето. Самотна майка с дете със специални потребности, която се бори със системата, за да му осигури лечение. Живот в несигурност, безпорядък и компромиси.

Или възможност да опитам отново за нещо по-добро и по-красиво.

За друга Изабел.

На рамото на Тоби виждам повърнато мляко. Внимателно го почиствам.

Ето. Готово.

Вземам решение.

Ще получа от Едуард всичко, което мога. После ще ги оставя да изчезнат в миналото — всички герои на тази драма. Ема Матюс и мъжете, които са я обичали, които са се оставили да ги обсеби. Вече са без значение за нас. Но един ден, когато Тоби порасне, ще смъкна кутията за обувки от полицата и ще му разкажа историята на сестра му, Изабел Маргарет Кавендиш — момичето преди.

Сега: Астрид

— Това е изключително — казвам, като оглеждам бледите каменни стени, пространството и светлината. Не мога да повярвам на очите си. — Никога не съм виждала такава изумителна къща. Дори в Дания.

— Много е особена — съгласява се Камила. — Архитектът е доста известен. Миналата година се вдигна шум около екологичното селище в Корнуол. Спомняте ли си?

— Не беше ли някаква история за наематели, които отказват да приемат условията на договора? Май ги изхвърли всички тогава…

— Наемните отношения тук също са доста сложни — казва Камила. — Ако проявявате интерес, ще ви запозная с подробностите.

Оглеждам се — извисяващи се нагоре стени, плаващо стълбище, невероятна тишина и спокойствие. Тук мога отново да намеря себе си и да се отърся от горчивината на развода.

— Определено проявявам интерес.

— Добре. Да не забравя още нещо — Камила поглежда към празното пространство под покрива, сякаш избягва погледа ми. — Сигурна съм, че ще потърсите адреса в Гугъл, затова няма смисъл да премълчавам. Къщата си има история — тук е живяла млада двойка. Най-напред тя пада от стълбите и загива, три години по-късно умира и той, на същото място. Говори се, че се е хвърлил нарочно, за да остане завинаги с нея.

— Наистина трагична история — казвам. — И доста романтична, както се случва в трагедиите. Ако питате дали това ще ме откаже… В никакъв случай. Има ли нещо друго?

— Единствено, че собственикът е малко деспотичен. През последните седмици доведох десетки кандидат-наематели, но той не ги одобри.

— Повярвайте ми, знам как да се справям с тираните. Цели шест години живях с такъв.

Същата вечер разлиствам безбройните страници на формуляра. Колко много правила! И колко въпроси, на които трябва да отговоря. Изкушавам се да се подкрепя с питие, преди да започна, но се отказвам — почти три седмици не съм близвала алкохол и ще се опитам да си остане така.

Моля, направете списък на всички вещи, без които не можете.

Поемам си дълбоко въздух и започвам.