Дж. П. Дилейни
Момичето преди (5)

5.

Изправени сте пред избор да спасите статуята „Давид“ на Микеланджело или гладуващо безпризорно дете. Кое избирате?

• Статуята

• Детето

Сега: Джейн

— Спри тук — казва Едуард на шофьора.

Намираме се в центъра на Ситито. Внушителни модерни сгради от стъкло и стомана се извисяват пред нас, а Шард^[1] и Рендето^[2] сякаш са забили нос в облаците. Едуард проследява погледа ми, докато плаща за таксито.

— Студена красота! — равнодушно отбелязва той. — Ние отиваме ей там.

Повежда ме към една почти незабележима църква — скромен Божи дом, сгушен сред надменни лъскави бегемоти. Отвътре църквата е прекрасна — с прости, почти аскетични форми, но цялата е обляна в светлина, която нахлува през огромните прозорци високо горе. Кремавият цвят на стените ми напомня за Фолгейт Стрийт 1. Слънчевите лъчи хвърлят оловни отблясъци върху пода. Църквата е пуста, с изключение на нас двамата.

— Това е любимото ми място в Лондон — споделя той. — Виж!

Поглеждам нагоре и дъхът ми секва. Огромен купол се издига над главите ни.

Бледият му свод доминира над малката църква и създава усещането, че сякаш виси над цялата централна част, носен от елегантна колонада. Точно отдолу се намира олтарът или поне онова, което ми прилича на олтар — масивна каменна плоча около метър и половина, разположена в самия център на църквата.

— Преди Големия пожар в Лондон е имало два вида църкви — забелязвам, че не шепне. — Мрачните готически катедрали, препълнени с арки, орнаменти и витражи — наследство от католическа Англия, и скромните молитвени средища на пуританите, лишени от пищно великолепие. Хората, съградили отново Лондон след пожара, решават да построят нови храмове — места, където всеки може да се поклони на Бога, независимо от религиозните си пристрастия. Съзнателно се спират на изчистения, непретрупан стил, но търсят нещо, което да замени мрачната готическа атмосфера.

Той посочва слънчевата мозайка на пода, която сякаш озарява камъка.

— И откриват светлината — добавя той. — Епохата на Просвещението носи просветление на ума.

— Кой е архитектът?

— Кристофър Рен. Тълпи от туристи се стичат в катедралата „Сейнт Пол“, ала това е неговият шедьовър.

— Красиво е — споделям искрено възторга му.

Когато ми се обади, Едуард дори не спомена внезапното си тръгване преди седмица, нямаше никакви празни приказки. Просто каза: „Бих желал да ти покажа някои сгради, Джейн. Ще дойдеш ли?“

Изобщо не се поколебах. Не бях забравила предупрежденията на Миа. Но те само изостряха любопитството ми към този мъж.

Фактът, че днес ме доведе тук, ме успокоява. Нима би го направил само заради беглата физическа прилика с покойната си жена? Реших, че е най-добре да приема наложените граници, като се наслаждавам на мига и не очаквам много от връзката ни.

От църквата „Сейнт Стивън“ се отправяме към къщата на Джон Соън^[3] в парка Линкълнс Ин Фийлдс. Има бележка, че днес музеят не работи, но Едуард натиска звънеца и разменя няколко думи с уредника. След приятелски разговор ни канят вътре, за да разгледаме. В малкия дом е пълно с артефакти и антики — от фрагменти на гръцки скулптури до мумифицирани котки. Учудена съм, че тези неща допадат на Едуард, но той кротко пояснява:

— Различният ми стил не е причина да не харесвам останалите. Винаги оценявам майсторското изпълнение. И съвършенството.

Той изважда отнякъде архитектурен чертеж на малък храм в неокласически стил.

— Ето нещо хубаво!

— Какво е това?

— Мавзолей. Построил го е за покойната си съпруга.

Държа чертежа в ръце и престорено го разглеждам, ала думата мавзолей се загнездва у мен.

В таксито към Фолгейт Стрийт 1 се опитвам да осмисля всичко. Когато пристигаме, гледам на къщата с други очи, свързвам я с онова, което видях.

На вратата се спира.

— Искаш ли да вляза?

— Разбира се.

— Не ми се иска да излиза, че приемам тази част за задължителна. Разбираш, че всичко това е двупосочно, нали?

— Мило е, че го казваш. Но аз наистина искам да влезеш.

Преди: Ема

— Къде отиваме? — питам Едуард, когато поръчва такси.

— Уолбрук^[4] — пояснява и на шофьора, и на мен. — Искам да ти покажа няколко сгради.

Въпреки въпросите ми, той не издава нищо повече, преди да се озовем в центъра на Ситито. Наоколо се издигат внушителни модерни сгради. Чудя се коя от тях ще посетим. Но той ме повежда към една църква — самотен остров сред блясъка на банките.

Отвътре църквата е приятна, макар и малко скучна. Над главите ни се издига огромен купол, с олтар точно под него — скален къс, проснат насред пода. Напомня ми за езическите каменни светилища и жертвоприношенията.

— Преди Големия пожар в Лондон е имало два вида църкви — казва той. — Мрачни готически храмове и скромни молитвени средища, където пуританите общуват с Бога. Хората, изградили Лондон отново след пожара, откриват възможност за нова архитектурна смесица. Но упорито търсят нещо, което да замести мрачната готика.

Посочва пода, където слънчевите лъчи се преплитат в лабиринт от причудливи светлосенки.

— Тогава откриват светлината — добавя. — Епохата на Просвещението носи просветление на ума.

Докато той се разхожда из църквата и оглежда, аз се покатервам върху олтара. Сядам по турски и привеждам гръб, така че главата ми допира камъка. После правя още няколко пози — мост, лък и легнал герой. Половин година ходих на йога и още не съм забравила движенията.

— Какво правиш? — сепва ме гласът на Едуард.

— Готвя се за жертвоприношение.

— Олтарът е дело на Хенри Мур — укорява ме той. — Доставил е камъка от същата кариера, която е използвал и Микеланджело.

— Бас държа, че го е използвал за секс.

— Време е да вървим — обажда се Едуард. — Не искам да ме изгонят от църквата.

Отиваме с такси до Британския музей. Той говори с човека на пропуска — червеният шнур се вдига и неусетно се озоваваме в тази част на музея, отредена за академични посещения. Един от служителите отключва витринен шкаф и ни оставя.

— Сложи ги — казва Едуард и ми подава бели памучни ръкавици. Взема друг чифт за себе си. После бърка в шкафа и изважда отвътре предмет от камък.

— Това е ритуална маска на олмеките. Първата мезоамериканска цивилизация, която строи градове. Изчезва мистериозно преди три хиляди години.

Той ми подава маската. Поемам я, притеснена да не я изпусна. Очите й сякаш ще проговорят.

— Невероятна е — казвам.

Всъщност музеите, както и църквите, не ме вдъхновяват особено, но съм щастлива, че съм тук с него.

Той кима, видимо доволен от отговора ми.

— При всяко посещение в музея по правило разглеждам само по един предмет — допълва той на връщане. — Иначе не можеш да се насладиш изцяло.

— Ето защо не обичам музеите — казвам, — досега съм ги разглеждала неправилно.

Забележката ми го разсмива.

Вече съм гладна и той ми предлага да отидем в любимия му японски ресторант.

— Ще поръчам за двама ни — обявява той. — Нещо простичко, като катсу^[5]. Истинската японска храна е чужда на англичаните.

— Не и за мен — казвам. — Ям всичко.

— Това предизвикателство ли е, мис Матюс? — повдига въпросително вежди той.

— Защо не?

Така пристъпваме към суши — октопод, морски таралеж, няколко вида скариди.

— Чувствам се прекрасно тук — споделям с него.

— Хмм — подмята той.

Говори свободно японски с главния готвач, който с удоволствие се включва в играта да предложи на малката гайджин^[6] госпожица нещо, което едва ли ще й понесе. Скоро на масата се появява плато с малки бели късчета, подобни на хрущяли.

— Опитай! — кани ме Едуард.

— Какво е това?

— Нарича се ширако.

Отхапвам предпазливо. Съдържанието се пръсва и изпълва устата ми с лигав солен сок.

— Не е лошо — преглъщам странната храна, въпреки че има отвратителен вкус.

— Това са рибни семенни торбички — пояснява той. — В Япония минават за деликатес.

— Чудесно, но все пак предпочитам човешките. Какво друго ще ни предложат?

— Специалитетът на главния готвач.

Сервитьорката оставя поднос с цяла риба на масата. С ужас осъзнавам, че е още жива. Положена е настрани — леко потръпва с опашка и отваря и затваря уста, сякаш се опитва да каже нещо. Цялата й горна страна е разрязана на тънки филета. За миг едва не ми прилошава. Но затварям очи и смело преглъщам.

При втората хапка държа очите си отворени.

— Май си падаш по кулинарните приключения — признава неохотно той.

— И не само по тях — отвръщам дръзко.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Ема.

Говори сериозно, затова оставям пръчиците и го слушам с внимание.

— Не обичам традиционните връзки — казва той, — както и традиционната архитектура.

— А какво обичаш?

— И във връзките, и в живота си хората често са склонни да натрупват ненужни подробности — добавя меко той. — Картички за Свети Валентин, романтични жестове, специални дати, излишни нежности… Защо не се отърсим от тях? Връзката, необременена от условности, е някак чиста, дава простота и свобода. Но е възможна само ако и двете страни са наясно какво искат.

— Значи ще мина без картичка за Свети Валентин — казвам.

— А когато нещата вече не вървят, ще се разделим без угризения. Съгласна ли си?

— Колко дълго ще трае връзката ни?

— Има ли значение?

— Не съвсем.

— Понякога си мисля, че браковете ще са много по-щастливи, ако разводът е задължителен след определено време — размишлява той на глас. — Три години, да речем. Тогава партньорите ще се ценят далеч повече.

— Едуард — казвам, — ако приема, ще правим ли секс?

— Изобщо не е необходимо да го правим. Ако ти е трудно…

— Нали не мислиш, че съм повредена?

— Какво искаш да кажеш?

— Някои мъже… — гласът ми заглъхва, но събирам смелост да го изрека. — Когато Саймън научи за изнасилването, престанахме да се любим. Не беше в състояние.

— Господи — възкликва Едуард. — Но ти… сигурна ли си, че не е твърде рано?

Хващам спонтанно ръката му под масата и я мушвам под полата си. По лицето му се изписва изненада, но не отдръпва дланта си. Идва ми наум славна детска песничка и едва не избухвам в смях. „Хайде виж и пипни, а пък после отгатни!“

Пъхвам ръката му по-навътре между бедрата си. Усещам как пръстите му шарят по бикините ми.

— Не е твърде рано, наистина — казвам насърчително.

Държа го за китката и с бързи движения се отривам в нея.

Той рязко дръпва бикините и прониква в мен. Коленете ми отскачат и разклащат масата, като в спиритически сеанс. Взирам се в очите му. Сякаш е изпаднал в транс.

— По-добре да вървим — добавя. Но не маха ръката си.

Сега: Джейн

След секса се отпускам в сънливо блаженство. Подпрян на лакът, Едуард ме наблюдава внимателно, а свободната му ръка изучава тялото ми. Когато стига до стриите — наследство от бременността с Изабел — смутено се опитвам да се обърна, но той ме спира.

— Недей! Красива си, Джейн. Всичко в теб е красиво.

Любопитните му пръсти откриват белег под лявата ми гърда.

— Какво е това?

— Ударих се като малка. Паднах от колелото.

Той кима съчувствено и продължава надолу към пъпа ми.

— Стърчи като възел на балон — побутва го палаво. Пръстите му шарят по меката окосмена пътечка по-надолу. — Не се обезкосмяваш — отбелязва накрая.

— Не. Трябва ли? Последният… Виторио ме харесваше и така. Казваше, че и без това не е много.

— Поне го направи симетрично — отбелязва Едуард.

Изведнъж ми става страшно смешно.

— Искаш да се обръсна, така ли? — заеквам.

— Защо не? Какво толкова смешно има?

— Нищо. Ще се опитам да минимализирам телесното си окосмяване заради теб.

— Благодаря — звучно ме целува по корема. — А сега ще си взема душ.

Чувам как водата пръска зад каменната преграда, която отделя банята. Въображението ми рисува гъвкавото му тяло под душа. Странно как сензорът го разпознава. Дали още ползва специални привилегии или системата прилага обща настройка за посетители?

Водата спира. Когато не се връща скоро, сядам нетърпеливо в леглото. Откъм банята се разнася особен шум. Надничам зад преградата. Препасал бяла хавлия, Едуард клечи и търка с кърпа стените.

— Водата е твърда, Джейн — пояснява, без да вдига глава. — Ако не внимаваш, по стените се натрупва варовик. Вече дори си личи. Банята трябва да се подсушава след всяко къпане.

— Едуард…

— Какво?

— Това не е ли… малко маниакално?

— Напротив — отсича той. — По-скоро антоним на мързел. — След кратък размисъл добавя: — Да го наречем педантичност!

— Животът не е ли твърде кратък, за да го пилеем в търкане на банята след душ?

— А може би твърде кратък, за да го живеем не толкова хармонично, колкото би трябвало. — Той се изправя. — Струва ми се, че още не си попълнила анкетата.

— Каква анкета?

— С Иконом. Прави се всеки месец. Ще се погрижа да я направиш утре. — След кратък размисъл добавя: — Сигурен съм, че се справяш, Джейн. Но данните ще ти помогнат да се подобриш още повече.

 

 

На следващата сутрин се събуждам щастлива, макар и леко замаяна. Едуард си е тръгнал. Слизам долу за кафе, преди да си взема душ. На екрана на лаптопа ме очаква съобщение от Иконом.

Джейн, моля, оцени долните твърдения по скалата от 1 до 5, където 1 е „напълно подкрепям“, а 5 — „изобщо не подкрепям“.

1. Понякога правя грешки.

2. Лесно се разочаровам.

3. Тревожа се за дреболии.

Следват още десетина въпроса. Оставям ги за по-късно, правя си кафе и се качвам горе. Влизам под душа, готова да се насладя на щедрите ласки на водата. Нищо не се случва.

Насочвам дигиталната гривна — пак нищо. Да не би да са спрели тока? Опитвам се да си спомня дали в килера има бушон. Не, това е невъзможно. Горе светеше. Може би Иконом се е повредил.

Изведнъж се сещам за причината.

— По дяволите, Едуард — провиквам се високо. — Толкова исках да се изкъпя.

Когато прочитам по-внимателно съобщението на Иконом, съзирам думите:

Някои функционалности в къщата са преустановени до изпълнение на задачата.

Поне ме остави да пия кафе. Сядам, за да се заема с въпросите.

Преди: Ема

Сексът е добър.

Добър, но не и фантастичен.

Имам чувството, че се въздържа в желанието си да е джентълмен. А всъщност джентълмените са последните, с които бих искала да деля леглото си. Предпочитам да се държи като егоистичен алфа-мъжкар, което толкова му прилича.

Но дори и така не мога да се оплача.

Вече облечена, сядам на масата и наблюдавам как ни приготвя вечеря. Преди да започне, си слага престилка — твърде женствен жест за мъж като него. Но щом забърква всичко, целият гори от плам и енергия; подхвърля сместа във въздуха с точни и отмерени движения и пак я улавя като сочна палачинка. Ястието е готово за минути. Нахвърлям се лакомо отгоре му.

— Винаги ли си имал подобни връзки? — питам го на масата.

— Какви?

— Като тази. Необременени. Полуобвързани.

— От доста време да. Не защото съм против традиционните взаимоотношения, разбираш ли? Просто начинът ми на живот не го позволява. Затова съзнателно предпочитам по-кратките. Дори установих, че така връзките могат да са по-добри — по-интензивни, спринт вместо маратон! Цениш партньора си повече, когато знаеш, че няма да е задълго.

— Колко дълго траят обикновено?

— Докато един от нас не реши да сложи край — сериозно казва той. — Получава се само ако и двете страни желаят едно и също. Не мисли, че необременената връзка не изисква отдаденост и усилия. Но те са съвсем различни. Някои от най-перфектните ми отношения са траели не повече от седмица, други — няколко години. Важно е качеството, а не продължителността.

— Разкажи ми за някое от по-дългите си увлечения.

— Никога не обсъждам предишните си любовници — категоричен е той. — Няма да говоря и за теб. Впрочем сега е мой ред. Как си подреждаш подправките?

— Подправките ли?

— Да. Този въпрос ме занимава, откакто не успях да открия кимиона. Не са подредени нито по азбучен ред, нито по срок на годност. Може би по предпочитание? Или по континенти?

— Шегуваш се, нали?

— Няма никакъв ред. Това ли искаш да кажеш? — поглежда ме.

— Позна.

— Не може да бъде.

Мисля си, че го казва с ирония, но е Едуард е трудно да си сигурен.

На тръгване сърдечно ми благодари за чудесната вечер.