Дж. П. Дилейни
Момичето преди (1)

1.

Моля, направете списък на всички вещи, без които не можете.

Преди: Ема

— Прекрасен малък апартамент — казва агентът с почти неподправен ентусиазъм. — С всички удобства наблизо. Освен това има нещо като самостоятелен покрив. Може да се превърне в слънчева тераса. Със съгласието на собственика, разбира се.

— Бива си го — съгласява се Саймън, избягвайки погледа ми.

Разбрах, че апартаментът не струва, още когато влязох в него и зърнах почти двуметровия покрив под един от прозорците. И Сай го знае, но предпочита да замълчи, за да не прозвучи грубо. Може би дори се надява, че сама ще се откажа, ако продължа да слушам този дърдорко. Агентът много прилича на Саймън — енергичен, припрян, напорист. Вероятно чете списанието, за което Саймън работи. Заговориха за спорт още преди да се качим по стълбите.

— Спалнята е прилична — добавя агентът. — И е просторна…

— Няма смисъл — прекъсвам въодушевлението му. — Не е това, което търсим.

Агентът учудено повдига вежди.

— На ваше място не бих бил толкова придирчив — казва той. — До довечера ще го лапне някой друг. Само днес имаше пет огледа, а дори не сме го пуснали на сайта.

— Няма достатъчно сигурност — отсичам. — Тръгваме ли?

— Има ключалки на всички прозорци — допълва той, — както и сигнално-охранителна система на вратата. Разбира се, бихте могли да си поставите алармено устройство, ако особено държите на сигурността. Собственикът едва ли ще възрази.

Този път думите му са насочени към Саймън. Ако особено държите! Все едно подхвърля: Приятелката ти явно е с големи претенции!

— Ще почакам отвън — казвам и се упътвам към вратата.

Почти провалил сделката, агентът добавя:

— Ако районът не ви допада, потърсете нещо в западната част на Лондон.

— Вече огледахме там — добавя Саймън. — Повечето жилища не са ни по джоба. Като изключим онези с размер на носна кърпичка.

Опитва се да скрие разочарованието си, но това ме дразни още повече.

— В Куинс Парк се предлага едностаен — обажда се агентът. — Малко неуютен, но…

— Видяхме го — казва Саймън. — Но решихме, че е твърде близо до предното жилище.

Всъщност тя реши така, казва тонът му.

— Има апартамент на третия етаж в Килбърн…

— Бяхме и там. Покрай един от прозорците минава водосточна тръба.

По лицето на агента се изписва недоумение.

— Някой може да се покатери по нея — пояснява Саймън.

— Всъщност сезонът на наемите едва сега започва. Може би трябва да поизчакате…

Очевидно е решил, че си губи времето е нас, и полека се оттегля към вратата. Заставам отвън на площадката, за да се разминем.

— Вече сме дали обява за старото жилище — пояснява Саймън. — И почти нямаме избор. — Той снишава глас. — Знаеш ли, приятел, обраха ни. Преди две седмици. Двама мъже са влезли с взлом и са заплашили Ема с нож. Затова е доста неспокойна.

— О! — възкликва агентът. — По дяволите! Не знам какво щях да направя, ако бях на твое място. Виж, има малка вероятност, но…

Гласът му заглъхва.

— За какво? — пита Саймън.

— Някой споменавал ли ви е за Фолгейт Стрийт 1?

— Мисля, че не. Нещо ново ли е?

— Не съвсем.

За миг се поколебава дали да продължи.

— Но се предлага, нали? — настоява Саймън.

— Може и така да се каже — допълва агентът. — Фантастичен имот. Нещо изключително! На светлинни години от всичко останало. Но собственикът е доста… взискателен, меко казано.

— В кой район? — пита Саймън.

— Хампстед — отвръща агентът. — Всъщност по-скоро Хендън. Но е наистина тихо.

— Ем? — вика ме Саймън.

Влизам отново.

— Да отидем, защо не — казвам. — Наблизо е.

Агентът кима в знак на съгласие.

— Ще мина през офиса за повече информация. Отдавна не съм го предлагал. Не е за всекиго, но мисля, че ще ви хване окото.

Сега: Джейн

— Това е последното жилище. — Камила, жената от агенцията, барабани с пръсти по волана на своя смарт. — Време е да вземем решение.

Въздишам дълбоко. Апартаментът, който току-що видяхме, в неугледна сграда на една пресечка от Уест Енд Лейн, е единственото, което мога да си позволя. Бях почти готова да го наема — независимо от олющените тапети, леката миризма на готвено от съседите, тесничката спалня и мухлясалите стени на банята, — когато наблизо би звънец и се разнесе детска глъч. Отидох до прозореца. Под него се виждаше училище. Можех да надникна в стая, очевидно предназначена за най-малките — по прозорците висяха изрязаните фигурки на зайчета и гъски от хартия. Прониза ме остра болка.

— Не е за мен — едва отроних.

— Нима? — Камила ме изгледа с почуда. — Заради училището ли? На предишните наематели точно това оживление им харесваше.

— Не чак толкова, щом са напуснали. Тръгваме ли?

Сега, докато пътуваме към офиса, Камила дълго и тактично мълчи. Накрая заявява:

— Щом нищо не ти хареса днес, ще се наложи да вдигнем бюджета.

— Бюджетът ми е ограничен, за съжаление — отвръщам сухо, гледайки през прозореца.

— Тогава не може да си толкова придирчива! — отсича тя.

— Виж, за последния… Не мога да живея близо до училище по… лични причини. Не съм готова.

Очите й се плъзгат по корема ми, все още поотпуснат от бременността, и внезапно се разширяват.

— Разбирам — казва тя. Камила схваща бързо, за което съм й признателна. Спестява ми мъчителните обяснения. Дори й хрумва нещо. — Знаеш ли, има още едно място. Обикновено не го предлагаме без изричното съгласие на собственика, но понякога правим изключение. За някои хора е истински шок, но аз го намирам изумително.

— Нещо изумително в рамките на моя бюджет? Да не е плаваща къща?

— Не, за Бога! Напротив. Модерна сграда в Хендън. Самостоятелен дом — с една спалня и много простор. Собственикът е архитект. Всъщност е доста нашумяло име. Купуваш ли си дрехи от „Уондърър“?

— „Уондърър“… — Преди, когато имах пари и добре платена работа, се отбивах от време на време в магазина им на Бонд Стрийт с ужасно оскъден интериор. Безбожно скъпи рокли — проснати тук-там върху дебели каменни плочи като жертвени девици, а продавачите — в черни кимона. — Понякога. Защо?

— „Монкфорд и Сие“ проектират всичките им магазини. Архитектът е нещо като техно минималист. Използва много скрити хайтек джаджи и изцяло голо пространство. Бих искала да те предупредя — стрелва ме с поглед тя, — някои хора намират стила му за доста… аскетичен.

— Няма да е проблем.

— Освен това…

— Какво друго? — наострям уши.

— Договорните отношения са малко особени — добавя неуверено Камила.

— По-точно?

Тя дава мигач и минава в лявото платно.

— Нека първо да огледаме имота, може да не ти хареса. После ще обсъдим недостатъците на договора.

Преди: Ема

Къщата наистина е необичайна. Удивителна, изумителна, невероятна! Трудно е да се опише с думи.

Нищо откъм улицата не подготвя за изненадата. Два реда големи еднообразни постройки в характерен викториански стил — червени тухли и прозорци с плъзгащи се рамки, които се срещат навсякъде в северен Лондон, се нижат по хълма към Крикълууд като верига от хартиени марионетки, всяка точно копие на предишната. Различават се само по входните врати и малките цветни прозорчета над тях.

Накрая, на ъгъла, има ограда. Зад нея се вижда ниска постройка — масивен куб с облицовка от светъл камък. Тук-там сградата е прорязана от тесни ивици стъкло, единственият намек, че това е къща, а не гигантско преспапие.

— Това ли е? — колебливо се обажда Саймън.

— Разбира се — потвърждава агентът. — Фолгейт Стрийт 1.

Минаваме отстрани и стигаме до врата, която почти се слива със стената. Няма звънец — всъщност дори няма дръжка или пощенска кутия; липсва и табелка с името на собственика. Нищо не загатва за човешко присъствие. Агентът бутва вратата и тя се отваря.

— Кой живее тук? — питам аз.

— В момента никой — дава ни път той.

— Но защо не е заключено? — добавям плахо, като се отдръпвам назад.

— Напротив — подсмихва се агентът. — На моя смартфон има дигитален ключ. Всичко се контролира от едно приложение. Само трябва да превключа от „необитаемо“ на „обитаемо“. После нещата стават автоматично — сензорите на къщата приемат кода и ме пускат вътре. Ако нося дигитална гривна, дори няма нужда от телефон.

— Шегувате се, нали? — обажда се Саймън и гледа към вратата с благоговение. Напушва ме смях при тази негова реакция. За Саймън, който е любител на всевъзможни джаджи, идеята за къща, която можеш да управляваш от телефона си, е като да получиш всички най-желани подаръци за рождения си ден в едно.

Влизам в малък коридор, едва ли по-широк от килер. Прекалено е тесен, за да застана удобно там, след като агентът влиза след мен, затова продължавам напред, без да чакам покана.

Този път е мой ред да възкликна от удивление. Гледката наистина е впечатляваща. Светлина нахлува през огромните прозорци, от които се разкрива малка градина и висока каменна стена. Къщата не е голяма, но създава усещане за простор. Стените и подът са направени от един и същ светъл камък. В долната част на стените се вижда прорез, който създава впечатление, че се носят във въздуха. Като се изключи скромното обзавеждане в една от стаите — каменна маса, модернистични дизайнерски столове и нисък диван с кремава тапицерия от кадифе — жилището е празно, няма нищо, за което окото да се залови. Няма врати, шкафове и картини, липсват рамки на прозорците, не виждам и контакти, нито осветителни тела, нито дори — оглеждам се изумено — електрически ключове. И въпреки че домът не изглежда изоставен или без обитатели, вътре няма абсолютно никакви ежедневни предмети.

— Невероятно! — възкликвам отново. Гласът ми звучи приглушено. Изведнъж разбирам, че не чувам нищо от улицата. Обичайното ежедневие на Лондон — забързани коли, виещи аларми и шум от строежите — не достига до мен.

— Повечето хора са на това мнение — съгласява се агентът. — Извинете за неудобството, но собственикът настоява да се събуем. Бихте ли…?

Мъжът се навежда, за да развърже лъскавите си обувки. Не ни остава нищо друго, освен да последваме примера му. Безмълвната пустота на дома сякаш попива стъпките му и той ни съпровожда из стаите тихо, по чорапи, не по-малко изумен от нас.

Сега: Джейн

— Красиво е! — казвам. Всичко е изпипано, като в картинна галерия. — Невероятно красиво!

— Нали? — кимва Камила. Тя вдига поглед към голите стени със скъпа облицовка от кремав камък, които се извисяват към празното пространство под покрива. До горния етаж се стига по най-налудничаво минималистичното стълбище, което съм виждала. Стълбите са като изсечени в скала — плаващи неполирани стъпала без какъвто и да е парапет.

— Независимо колко често идвам тук, винаги оставам без дъх. Последния път бях с група студенти по архитектура. — Това е едно от условията на собственика: посещения на всеки шест месеца. — Но те се държат добре. Не приличат на туристите, които посещават скъпи имения и пускат дъвки по килима.

— Кой живее тук сега?

— Никой! Няма наематели почти от година.

Поглеждам към съседната стая, ако помещението, което се прелива в другото без портал или врата, изобщо може да бъде наречено стая. Върху дълга каменна маса е поставена тумбеста ваза с огненочервени лалета, които рязко контрастират със светлия плот.

— Откъде са цветята тогава? — Приближавам се до масата и прокарвам ръка по нея. — Няма и прашинка. Кой се грижи за чистотата?

— Чистачи от специализирана фирма. Идват всяка седмица. Има още едно условие — не бива да се отказвате от услугите им. Те поддържат и градината.

Отивам до френския прозорец и поглеждам навън. „Градина“ не е особено точно. По-скоро вътрешен двор, около шест на пет метра, застлан със същите плочи като пода вътре. Продълговата тревна ивица, окосена необичайно ниско, сякаш за игра на кегли, се простира до отсрещната страна. И никакви цветя. Всъщност, освен тази оскъдна зеленина, няма и следа от живот и настроение. Само няколко малки кръга с насипани сиви камъчета допълват градинската украса.

Обръщам поглед навътре. Струва ми се, че целият интериор може да се освежи. Няколко килимчета ще му придадат повече уют и светско очарование. Нещо у мен се пробужда за пръв път от много време насам. Дали най-после извадих късмет?

— Е, добре, приемам. Това ли е всичко?

— Когато говоря за едно от условията, имам предвид онези, които изискват безпрекословно изпълнение — усмихва се колебливо Камила. — Известно ли ти е какво означава ограничителен договор?

Поклащам мълчаливо глава.

— Това са юридически условия, наложени върху определен имот завинаги. Нещо, което не може да се промени, дори при евентуална продажба. Обикновено се отнасят до предназначението на обекта — дали къщата може да се използва за търговски цели, например. В нашия случай условията са част от наемните отношения, но тъй като са ограничителни, не подлежат на преговори или промяна. Режимът на договора е изключително строг!

— За какво по-точно става дума?

— За списък с позволени и непозволени неща. По-скоро непозволени… Не се допускат промени, за които няма предварително споразумение. Никакви килимчета или килими. Никакви картини. Никакви саксии с цветя. Никаква украса. Никакви книги…

— Никакви книги ли? Но това е абсурдно!

— Никакви насаждения в градината; никакви завеси…

— Как тогава се засенчват прозорците?

— Стъклата са фоточувствителни. Потъмняват при залез.

— Значи никакви завеси? Нещо друго?

— Има и още! — добавя Камила, без да обръща внимание на саркастичния ми тон. — Общо около двеста условия. Но най-много проблеми създава последното.

Преди: Ема

— … никакви други лампи, освен наличните — казва агентът. — Никакви простири. Никакви кошчета за боклук. Никакви цигари. Никакви подложки за чаши или за хранене. Никакви възглавнички, украшения и разглобяеми мебели…

— Този да не е изперкал? — обажда се Сай. — Какво си въобразява?

Мебелите от ИКЕА в сегашния ни апартамент му отнеха седмици сглобяване и той се почувства толкова горд, сякаш сам е отсякъл и обработил дървения материал.

— Предупредих ви, че договорът е особен — свива рамене агентът.

— А как се палят лампите? — вдигам поглед към тавана.

— Не се налага — допълва той. — Има ултразвукови сензори за движение, свързани с детектор, който регулира осветлението в зависимост от силата на светлината. Фаровете на колата нощем работят на същия принцип. От приложението на смартфона си избирате подходящ режим. За работа, почивка, забавление и така нататък. През зимата се добавя допълнителна ултравиолетова светлина за по-добро настроение. Нали знаете — като онези лампи срещу зимна депресия.

Личи си, че Саймън е толкова впечатлен от всичко това, че вече е забравил напълно забраната за разглобяеми мебели.

— Жилището има подово отопление — продължава агентът с все по-убедителен тон. — Свързано е със специална сонда под къщата. Прозорците са с тройни стъкла. Къщата е с толкова добра изолация, че на практика връща енергия към мрежата. Вече никога няма да ви се налага да плащате сметки за отопление.

Това е гъдел за душата на Саймън.

— А сигурността? — намесвам се аз.

— Всичко е част от системата — казва агентът. — Не можете да го видите, но във външната стена има вградено алармено устройство — пояснява агентът. — Във всички стаи има сензори — същите, които включват осветлението. И е умно устройство. Разпознава ви и запомня навиците ви, но за всички останали иска разрешение за достъп до имота от вас.

— Ем — подвиква ми Саймън. — Трябва да видиш кухнята.

Вече се е прехвърлил в онази част с масата. Нима това е кухня? Покрай едната стена е разположен каменен плот. В долния му край се вижда нещо, което наподобява кран за вода — над плота стърчи издължена елегантна тръба от стомана. Неголяма вдлъбнатина под нея подсказва, че там се намира мивката. В другия край има четири малки отвора. Агентът размахва ръка над един от тях. Мощна огнена струя мигновено лумва отвътре.

— Тадам! Ето я и печката! Всъщност архитектът предпочита да нарича кухнята магерница.

Агентът произнася думите с насмешка.

Оглеждайки по-внимателно, забелязвам, че между някои от стенните панели има малки жлебове. Бутвам леко и панелът се отваря — почти безшумно, с едва доловима въздишка. Отзад има много малък шкаф.

— Да се качим горе — предлага агентът.

Стълбището представлява поредица от каменни плочи без парапет, вградени в стената.

— Очевидно не е безопасно за деца — предупреждава той, докато ни води. — Стъпвайте внимателно.

— Перилата и решетките са в забранителния списък, нали? — подхвърля Саймън.

— Домашните любимци също — потвърждава агентът.

Обзавеждането навсякъде е оскъдно. И спалнята не прави изключение. Леглото е вградено — плоча от светъл камък със сгъваем матрак в японски стил, а банята не е затворена, а само скрита зад друга стена. Но докато празнотата долу потиска със строгите си форми, тук внушава спокойствие, дори уют.

— Прилича на луксозна затворническа килия — обажда се Саймън.

— Както ви казах, не е по вкуса на всеки — съгласява се агентът. — Но за подходящия човек…

Саймън натиска стената до леглото и се отваря друг панел. Зад него има дрешник. Едва ли има място за повече от десетина тоалета.

— Едно от правилата е никога нищо да не се оставя на пода — вметва услужливо агентът. — Всичко се прибира.

— И как ще узнаят? — мръщи се Саймън.

— Договорът предвижда редовни проверки. Освен това, ако нарушите някое от условията, фирмата за почистване веднага уведомява управителя.

— Няма да стане — възразява Саймън. — Не сме деца. Няма да позволя да ми се карат за това, че не съм си прибрал мръсните ризи.

Изведнъж осъзнавам нещо. Откакто прекрачих прага на тази къща, не съм се връщала към спомените си, нито съм изпитвала панически страх. Домът е толкова откъснат и изолиран от външния свят, че се чувствам защитена, като в пашкул. В мислите ми изплува реплика от любим филм. Какъв покой лъха от този достолепен дом! Тук нищо лошо не може да ти се случи.

— Мястото е страхотно, наистина — продължава Саймън. — И ако не бяха всички тези условия, сигурно щеше да ни допадне. Но ние не сме хора на реда. Леглото на Ем винаги изглежда така, сякаш е паднала бомба.

— Е, в такъв случай… — кимва разбиращо агентът.

— На мен ми харесва — казвам спонтанно.

— Нима? — недоумява Саймън.

— Различно е, но все пак… има логика. Когато си построил нещо невероятно, нормално е да изискваш повече от обитателите. Иначе какъв би бил смисълът? А жилището изглежда фантастично. Никога не съм виждала нещо подобно, дори в списанията. Едва ли е толкова трудно да поддържаме ред, ако това е цената да живеем в такъв дом.

— Ами… чудесно тогава — добавя неуверено Саймън.

— На теб харесва ли ти?

— Ако ти го харесваш, ще го харесам и аз…

— Да, но харесваш ли го наистина? Промяната ще е голяма. Не бих искала да я правим, ако не го искаш.

Агентът ни наблюдава, любопитен да разбере докъде ще доведе разговорът. При нас е така — хрумва ми някаква идея, Саймън размисля и накрая я приема.

— Права си, Ем — казва бавно той. — Едва ли ще намерим нещо по-хубаво другаде. А и ако искаме ново начало, това тук е много по-добре от поредния тесен апартамент, нали?

— Какво още трябва да направим? — обръща се към агента Саймън.

— Е — отвръща той, — тук стигаме до уловката.

Сега: Джейн

— И какво е? Най-важното условие?

— Ще се учудиш колко хора проявяват интерес към имота въпреки всички ограничения. Но последното препятствие е ветото на архитекта. Той си запазва правото да одобри наемателя.

— Лично ли?

Камила кимва утвърдително.

— Ако изобщо се стигне дотам. Преди това се попълва безкраен формуляр. И, разбира се, трябва подпис, че приемаш правилата. Преминеш ли този етап, получаваш покана за интервю, независимо от това къде се намира той. През последните няколко години беше в Япония — строеше небостъргач в Токио. Но сега е в Лондон. Обикновено рядко се стига до интервю. Просто получаваме имейл, че отхвърля искането. Без обяснения.

— Какви хора получават одобрение?

— Трудно е да се каже — свива рамене тя. — Най-различни. Забелязали сме, че никога не допуска студенти по архитектура. И не е предимство да си живял на подобно място. По-скоро недостатък. Това е всичко, което знам.

Оглеждам се. Наистина, ако тази къща беше моя, кого бих пуснала вътре? И как бих го избрала?

— Почтеност — изричам бавно.

— Моля? — озадачено ме поглежда Камила.

— Това, което виждам в тази къща, не е просто прекрасният дизайн. В стила на архитекта личи отдаденост. Наистина изискванията му са безкомпромисни, в някакъв смисъл дори жестоки. Но този човек е вложил всичко, цялата си страст, за да създаде нещо, което изглежда точно така, както той иска. Къщата притежава — може и да звучи превзето — някаква почтеност. Затова търси хора, готови да живеят тук също толкова открито и честно.

Камила отново безучастно свива рамене.

— Може и да си права — добавя тя, с известно недоверие. — Е, искаш ли да опиташ?

По природа съм предпазлива и почти не вземам спонтанни решения. Обикновено премислям всички за или против. Ето защо съм леко смутена от думите, които изричам:

— Да, със сигурност.

— Добре! — съгласява се Камила. Решението ми не я изненадва, та кой не би искал да живее в подобна къща. — Ела в агенцията. Там ще попълниш формуляра.

Преди: Ема

1. Моля, направете списък на всички вещи, без които не можете.

Приготвям се да пиша, но бързо се отказвам. Ако трябва да изброя всичко, което искам да запазя, няма да ми стигне цяла нощ. Прочитам отново въпроса и „без които не можете“ ми се набива в очи. Без кое ли не мога? Дрехите? Откакто ни обраха, ходя с два чифта дънки и стар провиснал пуловер. Какво още? Няколко поли и рокли, едно-две хубави сака, обувки, ботуши… Не мисля, че друго ще ми липсва. Снимките? Всички са в компютъра. Крадците отнесоха малкото ми свестни бижута. А мебелите? Мястото им съвсем не е на Фолгейт Стрийт 1.

Хрумва ми, че въпросът е формулиран по този начин напълно умишлено. Ако искаха да изброя неща, без които мога, едва ли щях да се справя. Но когато ми се внушава мисълта, че нищо не е толкова важно наистина, самата аз се питам дали не трябва просто да захвърля всичко, всичките си вещи, като стара змийска кожа.

Може би точно това е целта на Правилника, както го нарекохме на шега. Може би архитектът не е просто маниак на тема контрол, който не търпи безпорядък в хубавата си къща. Може би е някакъв експеримент. Експеримент с начина на живот.

Който очевидно ще ни превърне в опитни зайчета. Всъщност не бих имала нищо против. Искам да променя себе си — да променя нас — и знам, че няма да успея без помощ.

Особено нас.

Със Саймън сме заедно от сватбата на Саул и Аманда, почти година и половина. Те са ми колеги. Малко по-големи от мен, но тук и без това нямам много приятели. Саймън беше кум, сватбата бе красива и романтична и така неусетно се влюбихме. Потанцувахме и си разменихме телефонните номера. По-късно разбрахме, че сме отседнали в един и същ хотел и… нещата се подредиха. На сутринта си казах: Какво направих? Очевидно беше поредната свалка за една нощ, нямаше да го видя отново и пак щях да се чувствам евтина и употребена. Всъщност се оказа обратното. Сай ми се обади веднага щом се прибра, потърси ме и на следващия ден. До края на седмицата вече не можехме един без друг, за ужас на приятелите ни. Особено на неговите приятели. Той се движи в много мъжка, пропита с алкохол среда, в която сериозните връзки са срамно петно. За списанието, в което работи Саймън, момичетата са „мацки“, „секси“ и „сладуранки“. Страниците са пълни със сутиени и прашки, въпреки че става дума предимно за технологични джаджи. Ако статията е за мобилни устройства, например, задължително има снимка на момиче по бикини, с телефон в ръка. Ако статията е за лаптопи, мацката пак ще е по бельо, но ще носи очила, надвесена небрежно над клавиатурата. Ако пък материалът е за бельо, тя вероятно ще позира гола, вдигнала бикини, сякаш току-що ги е свалила. Когато списанието организира поредния купон, моделите пристигат облечени почти толкова оскъдно, колкото и в статиите, и после снимките им пак се поместват на видно място в списанието. Това не е моят свят, не е светът и на Саймън. Самият той ми призна, че ме е харесал, защото съм „истинска“, за разлика от онези момичета.

Има нещо в запознанствата на сватби, което обикновено ускорява началото на връзките. Саймън ме покани да се преместя при него само няколко седмици, след като започнахме да излизаме. Новината изненада много хора. Често момичето гони момчето, но при нас стана точно обратното. Може би Саймън е по-голям. По-късно ми призна, че в мига, в който ме е видял, разбрал, че аз съм момичето. Той винаги знаеше какво иска и това, че иска мен, ме привлече. Дори не ми хрумна да се запитам дали и аз искам същото, дали той означава за мен това, което аз очевидно означавах за него. След обира решихме да напуснем старото му жилище и да си потърсим ново. Тогава изведнъж осъзнах, че е крайно време да взема решение. Животът е твърде кратък за лекомислени увлечения.

Ако случаят беше такъв.

Докато мисля за това, несъзнателно дъвча края на химикалката, в устата ми попадат парченца пластмаса. Лош навик, както и гризането на ноктите. Може би ще спра да го правя на Фолгейт Стрийт 1. Може би къщата ще ме направи по-добър човек. Може би ще внесе ред и дисциплина в ужасния безпорядък на живота ми и ще стана човек, който си поставя цели, прави списъци и обмисля нещата добре.

Поглеждам отново формуляра. Решила съм да отговоря на въпроса по най-краткия начин, за да покажа, че разбирам идеята на архитекта.

И после изведнъж ми хрумва какъв е верният отговор.

Полето за отговор остава празно. Съвършено празно като интериора на Фолгейт Стрийт 1.

После подавам формуляра на Саймън и му обяснявам какво съм направила.

— Ами колекцията ми, Ем, забрави ли за нея?

„Колекцията“ включва възпоменателни сувенири на НАСА, които ревностно е събирал през годините, повечето в кутии под леглото.

— Може да ги дадем на съхранение — предлагам.

Забавно ми е да спорим дали някакви джунджурии от Ибей с подписа на Бъз Олдрин и Джак Шмит ще ни попречат да живеем в най-невероятната къща, която сме виждали, и същевременно се вбесявам от факта, че астронавтите на Саймън са по-важни от самата мен.

— Винаги си искал да имаме хубав дом.

— Но никога не съм имал предвид склад в някое хранилище, скъпа — продължава той.

— Това са само вещи, Сай. Нима вещите са толкова важни?

Едва се сдържам да не закрещя… За пореден път ме накара да повярвам, че ще направиш нещо, и за пореден път, когато се стигна дотам, ме излъга.

Естествено, не казвам нищо. Гневът не ми е присъщ.

Керъл, при която ходя на психотерапия, твърди, че е добре да се ядосвам. Значи, че не се предавам. За съжаление, гневът ми е насочен повече към Саймън. Това май също е в реда на нещата. Най-близките понасят най-тежките удари.

— Добре де — съгласява се бързо Саймън. — Ще предадем колекцията на съхранение. Но може да има и други неща…

Полето за отговор, което оставям празно, ми дава криле.

— Нека да зарежем всичко и да започнем отначало — изричам нетърпеливо.

— Добре — примирява се той, личи си, че е само за да ме успокои.

Отива до мивката и се залавя да мие мръсните чаши и чинии, които съм натрупала там. Мисли, че не мога да се справя, че не съм достатъчно дисциплинирана, за да живея в подреден свят. Винаги казва, че привличам хаоса, че прекрачвам границите. Но точно затова искам да го направя. Искам да преоткрия себе си. И фактът, че го правя с някого, който си мисли, че ме познава и че не съм способна на това, направо ме вбесява.

— Там сигурно ще мога да напиша книгата си на спокойствие — добавям аз. — Откога ме караш.

Той промърморва нещо вместо отговор.

— Или ще създам блог — добавям.

Обмислям идеята. Влогът би бил страхотно преживяване. Ще го нарека Аз минималистката. Пътуването на една минималистка. Може и по-кратичко. Мини мис.

Вече се вълнувам от новата идея. Колко ли последователи би привлякъл един блог за минимализма? Може дори да привлека рекламодатели, да се откажа от работата си и да се превърна в успешна лайфстайл журналистка. Ема Матюс, принцеса Минимус.

— А блоговете, които ти направих? Приключваш ли с тях? — пита ме той. Намекът, че съм несериозна, охлажда ентусиазма ми. Наистина Гадже лондончанка привлече само осемдесет и четири последователи, а Чиклит шик достигна едва осемнадесет, но никога не съм имала време да пиша достатъчно.

Връщам се към формуляра. Още на първия въпрос се скарахме. А остават тридесет и четири…

Сега: Джейн

Хвърлям поглед на формуляра. Някои от въпросите — за най-важните неща и промените в жилището — звучат напълно естествено, но други са твърде странни.

23. Бихте ли се жертвали, за да спасите десет невинни непознати?

24. А десет хиляди непознати?

25. Какво чувство изпитвате към пълните хора?

А) Състрадание

Б) Раздразнение

Осъзнавам, че бях права, когато използвах думата почтеност. Въпросите са някакъв психометричен тест. Но пък почтеност е дума, която агентите на недвижими имоти рядко използват. Затова и Камила ме изгледа така.

Преди да попълня въпросника, проверявам в Гугъл за „Монкфорд и Сие“. Първата препратка е към техния уебсайт. Щраквам с мишката и се появява изображение на празна стена. Много е красива — от светъл камък, с меки, преливащи се шарки. Гали окото, но не предлага много информация.

Щраквам отново и на екрана се появяват две думи:

ПРОЕКТИ

КОНТАКТ

Когато избирам „Проекти“, на екрана се появява списък, който постепенно избледнява.

НЕБОСТЪРГАЧ, ТОКИО

ЦЕНТРАЛА „МОНКФОРД И СИЕ“, ЛОНДОН

КОМПЛЕКС „УОНДЪРЪР“, СИАТЪЛ

ВАКАНЦИОННА КЪЩА, МЕНОРКА

ПАРАКЛИС, БРЮЖ

ЧЕРНАТА КЪЩА, ИНВЪРНЕС

ФОЛГЕЙТ СТРИЙТ 1, ЛОНДОН

За всеки проект има още изображения — никакъв текст, само снимки на сградите. Всички са в минималистичен стил. С грижа към детайла и висококачествени материали, също като Фолгейт Стрийт 1. На снимките няма и следа от човешко присъствие. Параклисът и ваканционната къща са почти еднакви. Масивни кубове от светъл камък и плоско стъкло. Само гледката зад прозорците е различна.

Правя справка в Уикипедия.

€ 33__Едуард Монкфорд__ (роден 1980) е британски архитект авангардист, привърженик на късния модернизъм, съчетан с минималистична естетика. През 2005 г. заедно с технолога Дейвид Тийл и още двама души основава „Монкфорд и Сие“. Те са пионери в областта на домотиката — система за интелигентна вътрешна среда, в която домът, респективно сградата, се разглежда като неразривно цяло, без никакви чужди или излишни елементи.[1]

„Монкфорд и Сие“ обикновено не приемат повече от една поръчка за даден момент. Броят на проектите им е целенасочено ограничен. В момента работят по най-амбициозния си проект — Ню Остел — екоград от 10 000 къщи в Северен Корнуол.[2]

Преглеждам набързо списъка с наградите. „Архитектурен преглед“ нарича Монкфорд „своенравен гений“, докато според списание „Смитсониън“ той е „най-влиятелната британска архитектурна икона… Новатор с тихо, но ярко присъствие. Чужд на всякаква показност, но с голяма дълбочина на идеите.“ Стигам до „Личен живот“.

През 2006 г. съвсем неизвестният Монкфорд се жени за Елизабет Манкари, един от партньорите в „Монкфорд и Сие“. Година по-късно им се ражда син Макс. Майката и детето загиват при нещастен случай, докато се строи къщата на Фолгейт Стрийт 1 (2008–2011). Къщата била предназначена за дом на семейството, както и за архитектурни изложби на младите таланти от фирмата.[3] Според някои коментатори [кои?] тази трагедия и последвалият продължителен престой на Едуард Монкфорд в Япония формират строгия минималистичен стил, на който се дължи успеха на компанията.

Завръщайки се от Япония, Монкфорд изоставя напълно оригиналните скици на Фолгейт Стрийт 1 — по това време още строителна площадка [4] — и прави нов проект. Сградата е отличена с няколко големи награди, между които и „Стърлинг“ от Кралския институт на британските архитекти.[5]

Прочитам отново текста. Изглежда, къщата е белязана със смърт. Всъщност тежка двойна жертва. Затова ли се почувствах като у дома? Нима тези строги, аскетични пространства по някакъв начин облекчават усещането ми за загуба.

Неволно поглеждам към куфара до прозореца. Куфар, пълен с бебешки дрешки.

Бебето ми умря. Бебето ми умря и после, три дни по-късно, се роди. Дори сега изначалната несправедливост на този факт, нехайното обръщане на изконния ред на нещата, боли повече от всичко останало.

Доктор Гифърд, практикуващ гинеколог не по-възрастен от мен самата, ме погледна в очите и ми съобщи, че трябва да родя нормално. При мъртъв плод в утробата болницата не предлага цезарово сечение поради риск от усложнения и инфекции. Предлага — това бе думата, която използва, сякаш да родиш с цезарово сечение, дори и мъртво бебе, е някаква почерпка, като безплатните кошници с плодове в хотелите. Но щели да ми сложат система, за да предизвикат раждането и всичко ще приключи бързо и безболезнено.

Не искам да е безболезнено, предпочитам да боли и да родя здраво бебе — помислих си. Чудех се дали доктор Гифърд има деца. Сигурно. Лекарите обикновено се женят млади, и то за колеги, а той бе твърде симпатичен. Може би ще се прибере вечерта и на чаша бира ще сподели с жена си как е минал денят му. Ще използва думи като мъртво раждане… износен плод… може би дори тъжно. После дъщеря му ще му покаже рисунката, която е направила в училище, той ще я целуне и ще й каже, че е страхотна.

Екипът си вършеше работата методично. По напрегнатите им лица си личеше, че дори за тях това е ужасно и необичайно. Но докато те намираха спасение в професионализма, аз бях вцепенена от задушаващо чувство за провал. Докато ми слагаха системата с хормони, чух стенанията на жена, която раждаше. Тя щеше да напусне болницата с детето си, а не с визитна картичка на траурна агенция. Майчинство. Как странно ми звучеше сега. Дали и аз щях да бъда майка, поне формално, или имаше друга дума за това. Вече ги чух да казват постпартум вместо след раждането.

Някой ме попита за бащата. Поклатих отрицателно глава. По-добре потърсете приятелката ми Миа. Лицето й помръкна, когато нуждата от лекарска намеса пресече радостната суетня около раждането — ароматни свещи, басейн, записи на Джак Джонсън и Бах; простихме се с тях, сякаш бяха част от илюзията, че всичко е наред и под контрол, че раждането едва ли ще е по-изтощително от спа процедура или груб масаж. Оказа се рисковано начинание, при което подобен изход е напълно възможен, дори очакван. Случвало се веднъж на всеки двеста раждания, каза доктор Гифърд. В една трета от случаите, без видима причина. Бях здрава — преди раждането тренирах всеки ден пилатес и тичах поне веднъж седмично — но това било без значение; възрастта ми също. Някои бебета просто умирали. Щях да остана без дете, а Изабел Маргарет Кавендиш — без майка. Живот, който никога нямаше да настъпи. Когато усетих контракциите, поех обезболяващия газ и кошмарът започна. В съзнанието ми изплуваха страховити създания в стъкленици с формалин. Изпищях и стиснах юмруци, въпреки успокоенията на акушерката, че има време.

Но след това — след като бях дала живот или бях дала смърт, или както и да го наричат — всичко някак утихна. Може би заради хормоните — онази смесица от обич, блаженство и облекчение, които всяка майка изпитва. Дъщеря ми бе прекрасна и тиха и аз я държах в прегръдките си и й гуках, както би направила всяка майка. Миризмата на слуз и кръв се сливаше с уханието на бебе. Малката й топла длан се отпусна в моята. Тогава почувствах… почувствах радост.

Скоро акушерката я отнесе, за да направи отпечатъци на ръчичките и крачетата й за кутията ми със спомени. Обясни ми, че ще получа кутия с нейни неща — кичурче от косата на Изабел, пелена, снимки и гипсови отпечатъци. Малко ковчеже, побрало спомена за едно неживяло създание. Акушерката се върна с отливките. Розови — за ръчичките, сини — за крачетата. Като в детската градина. Тогава разбрах, че всичко е свършило. Без рисунки по стените, училище и умалели униформи. Изгубих не само бебе. Изгубих дете, изгубих тийнейджър, жена.

Телцето й вече беше изстинало. Измих остатъците от гипса по крачето й на чешмата и попитах акушерката дали ще ми я дадат за малко у дома. Изгледа ме с почуда. „Би било малко странно, нали?“ Но съм можела да я подържа колкото си искам тук, в болницата. Казах, че съм готова да я отнесат.

Гледах сивото лондонско небе през сълзи, все едно бяха отрязали част от мен. Вкъщи гневът от тъгата отстъпи място на ступор, не усещах нищо. Когато приятелите говореха с шокиран и състрадателен тон за загубата ми, разбирах какво имат предвид, но думата ми се струваше толкова ужасяващо точна. Думите на състрадание сякаш не достигаха до мен. Другите жени бяха спечелили битката с природата, с размножаването, с генетиката, а аз не успях. Аз — която винаги съм била толкова способна, толкова резултатна, толкова успешна — загубих. Скръбта, дадох си сметка, не е много по-различна от поражението.

И все пак, странно, на повърхността сякаш всичко си бе както преди. Преди кратката приятелска връзка с колегата от женевския офис, преминала в хотелски стаи и не дотам изискани ресторанти; преди гаденето сутрин и — първоначално ужасяващото — прозрение, че не сме внимавали достатъчно. Преди трудните телефонни разговори и имейли, в които той учтиво намеква, че времето е неподходящо и предлага да уредим нещата, и накрая бавното зараждане на друго чувство — чувство, че моментът може би все пак е подходящ, че макар аферата да не доведе до дълготрайна връзка, ми даде възможност. Бях неомъжена, на тридесет и четири. Печелех предостатъчно за двама. Фирмата за финансов пиар, в която работех, даваше щедри обезщетения при майчинство. Можех да прекарам една година вкъщи с бебето, а после да ползвам гъвкав график за работа.

След мъртвото раждане ми предложиха продължителен отпуск по болест; вече бяха намерили заместник. Останах сама в апартамента, където всичко бе приготвено за детето — люлка, чудесна количка, ръчно рисуван цирков фриз на стената на детската. Прекарах първия месец, цедейки кърма, която изливах в мивката. Чиновниците бяха мили с мен, но спазваха закона. А той не предвижда специална клауза в такива случаи. Трябваше да обявя едновременно — и раждането, и смъртта. Жестоко правно недомислие, което още ме влудява. Имаше и погребение — друго изискване на закона, макар че така или иначе щях да искам такова. Трудно е да кажеш добри думи за един несъстоял се живот, но се опитахме.

Предложиха ми психотерапия и аз се съгласих, макар да знаех, че няма смисъл. Едва ли разговорите щяха да стопят мъчителната буца в душата ми. Трябваше да работя. Когато стана ясно, че не мога да се върна във фирмата — неудобно беше да освободят заместника по-рано — подадох оставка и започнах да работя на непълен работен ден към благотворителна организация, която проучва мъртвите раждания. Наемът стана непосилен и трябваше да се преместя, но щях да го направя и без това. Можех да продам количката и да сменя тапета в детската стая, но това винаги щеше да си остане несбъднатият дом на Изабел.

Преди: Ема

Събужда ме някакъв шум.

Не, не е пиянска свада от близката дюнерджийница, не е и улична разправия, нито полицейски хеликоптер. Толкова съм свикнала с тях, че почти не ми правят впечатление. Вдигам глава и се заслушвам. Глухо тропване, после още едно.

Сякаш някой ходи из апартамента.

Напоследък наоколо станаха няколко обира… За миг стомахът ми се свива. После се сещам — Саймън излезе на кръчма с колегите, затова си легнах, без да го дочакам. Сигурно се връща, и то доста почерпен. Дано си вземе душ преди лягане.

Улицата вече е притихнала и мога да отгатна приблизително колко е часът. Не се чува ръмжене на двигатели от светофара, няма затръшване на врати. Пресягам се към телефона и поглеждам часовника. Дори и без контактни лещи виждам ясно 2:41.

Сай върви по коридора, но е толкова пиян, че е забравил как ужасно скърца подът пред банята.

— Влизай! Будна съм! — провиквам се от спалнята.

Стъпките му затихват пред вратата.

— Знам, че си пиян — добавям спокойно.

Долавям неясни гласове. По-скоро шепот.

Значи не е сам. Довел е някой пиян колега, който не е успял да хване последния влак за предградията. Ама че досадна история! Утре — вече днес — имам тежък ден. Само това ми липсва — да приготвям закуска за колегите му махмурлии. Въпреки че в такива случаи Саймън направо се разтапя — нарича ме „скъпа“ и „душичке“ и казва, че няма по-щастлив човек от него, а аз отстъпвам и… пак закъснявам за работа. За пореден път.

— Ще се видим по-късно — провиквам се, с леко раздразнение. Може би сега ще извадят конзолата.

Но стъпките не се отдалечават.

Ядосана, ставам от леглото — мога да се покажа и така, по тениска и боксерки — и отварям широко вратата.

Фигурата насреща ми — с черни дрехи и маска — реагира светкавично. Мъжът рязко натиска вратата с рамо и аз политам назад. Изпищявам — или поне така си мисля: може и да е било просто изхълцване, гърлото ми се схваща от ужас. На светлината на кухненската лампа виждам как проблясва нож. Малък, почти като писалка.

Очите му надничат иззад маската. Разширяват се от изумление, когато ме съзират.

— Охоо! — възкликва той.

Зад него стои още един човек с маска и се взира в мен, само че е много по-разтревожен.

— Зарежи, брато! — съветва го той. Единият от нападателите е бял, другият — тъмнокож, но и двамата говорят на уличния жаргон на гетото.

— Споко! — обажда се първият. — Страхотно парче, а!

Той вдига ножа по-високо, направо в лицето ми.

— Дай си телефона, кучко!

Замръзвам.

Но този път съм по-бърза от него. Пресягам се отзад, уж за телефона, но грабвам моя нож, големия месарски нож от кухнята, дето е на нощното шкафче. Дръжката ляга в ръката ми тежка и гладка и с едно плавно движение замахвам и намушквам копелето в корема, малко под ребрата. Влиза много леко. Няма кръв, мисля си, когато вадя ножа и отново го забивам. Все още кръвта не шурти като във филм на ужасите. Това ми дава кураж. Пробождам го в ръката и стомаха, дори по-ниско, някъде около топките, и жестоко завъртам острието в слабините му. Тялото му се свлича на земята — прескачам го, за да стигна до другия.

— Ето и на теб! Беше там, но не го спря. Жалка отрепка такава!

Пъхвам ножа в устата му, все едно пускам писмо в пощенска кутия.

После всичко става бяло и се събуждам с писък.

 

 

— Нормално! — кимва с глава Керъл. — Не се безпокой! Това е добър знак.

Дори сега — в тишината на стаята, в която Керъл провежда сеансите си, ме побиват тръпки. Наблизо се разнася шум от косачка.

— И какво му е доброто? — питам неуверено.

Керъл кимва отново. Често ме насърчава по този начин — всъщност винаги, когато споделям с желание. Посланието е ясно. Обикновено не отговарям на въпросите на клиентите си, но пак ще направя изключение, заради теб. Справяш се чудесно, напредваш много, може би скоро ще излезеш от кризата. Така завършва всяка наша среща. Сигурно я бива — препоръчаха ми я от полицията. Честно казано, предпочитам да бяха хванали ония гадове, отколкото да ходя на терапия.

— Ножът във фантазията ти вероятно означава, че подсъзнанието ти се опитва да поеме контрол върху случилото се — продължава тя.

— Наистина ли? — добавям аз и сядам по турски. Мисля, че не е разрешено — дори и без обувки — кушетката на Керъл блести от чистота, но пък е скромно удоволствие срещу сумата от петдесет лири на сеанс. — Това същото подсъзнание ли е, което ми пречи да си спомня какво се е случило, след като си дадох телефона? А може би просто иска да ми каже, че съм голяма глупачка, че не държа нож до леглото си.

— Това е само една интерпретация, Ема — казва тя. — Не особено полезна, струва ми се. Жертвите често обвиняват себе си вместо нападателите. Истинските нарушители на закона са те, а не ти. — Виж — допълва тя. — Обстоятелствата не са от такова значение за мен. По-важен е възстановителният процес. От тази гледна точка това е важна стъпка. Напоследък във връщането ти към онзи момент личи съпротива — обвиняваш по-скоро нападателите, отколкото себе си. Отказваш да се възприемеш като тяхна жертва.

— Но аз съм тяхна жертва. Нищо не се променя.

— Съм? — тихо повтаря Керъл. — Или бях.

Следва продължителна пауза или „терапевтично пространство“, както го нарича понякога. Странно определение за мълчанието.

— А Саймън? Как е той? — загатва деликатно тя.

— Старае се — казвам и веднага добавям, за да избегна двусмислието. — Прави всичко, за да ми помогне. Не спира да ми предлага чай и съчувствие. Изпитва някаква вина, задето го е нямало. Сякаш е щял да ги смаже от бой и да ги арестува. А те можеха да го убият или измъчват заради пин кодовете му.

— Хората имат различна… представа за мъжествеността, Ема. Когато губиш опора, винаги се чувстваш застрашен и несигурен.

Този път мълчанието трае по-дълго — цяла минута.

— Храниш ли се нормално? — добавя тя.

Бях споделила с Керъл, че съм имала хранително разстройство. Имала е относително казано. Всъщност то никога не отзвучава напълно. Може да се върне отново, ако нещата излязат извън контрол.

— Сай ме кара да ям — отговарям. — Добре съм.

Не й казвам, че понякога цапам чинията и я слагам в мивката, за да го заблудя, или че нарочно повръщам, след като се върнем от ресторант. Някои моменти от живота ми са табу. Всъщност точно затова харесах Саймън — за отдадеността, с която се грижи за мен, когато съм болна. Ала прекалените му грижи и през останалото време ме карат да полудявам.

— Когато ме нападнаха, не направих нищо — изтърсвам неочаквано. — Ето това не мога да проумея. Буквално се тресях от адреналин. Бий се или бягай, нали така беше? Но не направих нищо! Абсолютно нищо!

Внезапно се разплаквам без причина. Грабвам една от възглавничките на Керъл и я притискам до гърдите си, сякаш, стискайки я, изцеждам и последната капчица от живота на онези нищожества.

— Напротив, направила си — казва тя. — Престорила си се на умряла. Безупречен инстинкт. Както при зайците — питомните бягат, дивите се снишават. Няма правилен или грешен избор. Какво би станало, ако… Просто нещо се е случило.

И тя побутва към мен кутия с носни кърпички.

— Ема, искам да опитам нещо — добавя тя, когато издухвам носа си.

— Какво? — питам глухо. — Не е хипноза, нали? Казах ти, че не искам.

— Това е психотерапия, която лекува миналото — поклаща глава тя. — Нарича се EMDR. Десенсибилизация и повторна преработка на информацията чрез движение на очите. Отначало може да ти се стори странна, но е много лесна за изпълнение. Сядам до теб и движа пръстите си в двете посоки на зрителното ти поле, докато преживяваш отново травматичното събитие в главата си.

— Има ли смисъл? — питам колебливо.

— Истината е — казва тя, — че не знаем как точно действа тази терапия. Изглежда, помага да се преживее травмата и дава усещане за изход. Особено е полезна, когато човек не може да си спомни подробности за случилото се. Искаш ли да опиташ?

— Добре — свивам равнодушно рамене.

Керъл се премества по-близо до мен и вдига два пръста.

— Искам да се концентрираш върху визуално изображение от самото начало на обира — казва тя. — Засега го задръж в паметта си. Все едно спираш за малко филма, който гледаш.

Тя започва да движи пръсти в двете посоки и аз безропотно ги следвам.

— Ето това е, Ема — казва тя. — А сега да пуснем лентата. Спомни си как си се чувствала.

Трудно ми е да се концентрирам, но постепенно свиквам с движението на пръстите й и успявам да се съсредоточа достатъчно, за да възпроизведа онази нощ в съзнанието си.

Глухо тропане във всекидневната.

Стъпки.

Шепот.

Ставам от леглото.

Вратата се отваря с трясък. Нож в лицето ми…

— Дишай дълбоко — шепне Керъл, — както съм те учила.

Поемам си дълбоко въздух — два, три пъти. Ставам от леглото.

Виждам ножа… нападателите. Задъхано се карат след появата ми. Да офейкат или да оберат апартамента. По-възрастният е насочил нож към мен.

Какво ще ни направи? Я виж каква е хилава!

— Дишай, Ема, дишай — съветва ме Керъл.

Докосва гърлото ми с ножа. Гъкне ли, ще я очистим!

— Не — крещя ужасена. — Не мога да го направя. Съжалявам.

— Чудесно се справи, Ема! Браво! — поощрява ме Керъл и се връща на мястото си.

Все още дишам дълбоко, за да се успокоя. Мой ред е да наруша мълчанието. Така е било винаги досега. Но не желая повече да говоря за обира.

— Може би е по-добре да се преместим.

— Така ли? — казва Керъл с присъщата си сдържаност.

— В района, в който живеем, има ужасна престъпност. Оплаквах се и преди обира. Съседите сигурно отдавна ме мразят. Заради лошата реклама цените на жилищата им падат.

— Сигурна съм, че не те мразят, Ема — кротко добавя тя.

Пъхвам края на ръкава си в устата и започвам да го дъвча.

Пак старият лош навик.

— Знам, че се предаваме. Но повече не искам да остана там. От полицията заявиха, че нападателите могат да се върнат. Изпитват нещо като чувство за собственост. Сякаш вече им принадлежиш.

— Което, разбира се, не е вярно — тихо продължава Керъл. — Принадлежиш на самата себе си, Ема. И не мисля, че ако се преместиш, се предаваш. Точно обратното. Това е знак, че отново вземаш решения. И си възвръщаш контрола. Убедена съм, че ти е трудно. Но травми като тази се преодоляват. Просто искат време. Днес се справи отлично, Ема — поглежда си часовника тя. — Имаш сериозен напредък. Другата седмица по същото време, нали?

Сега: Джейн

30. Кое твърдение най-добре характеризира последната ви връзка?

• По-скоро приятелство, отколкото любов

• Лесна и удобна

• Сърдечна и дълбока

• Бурна и експлозивна

• Съвършена, но краткотрайна

Въпросите на формуляра стават все по-странни и по-странни. Отначало се опитвам да вникна във всеки един от тях, но те са толкова много, че накрая дори не се замислям за отговорите. Просто ги отмятам по интуиция.

Искат три скорошни снимки. Избирам една от сватбата на приятел; селфи, на което двете с Миа изкачваме връх Сноудън преди няколко години, и портретна снимка за службата. Вече съм готова. Пиша учтиво придружително писмо, без нищо излишно. Изтъквам мотивите си. Къщата на Фолгейт Стрийт 1 ми харесва много и ще положа всички усилия, за да живея в нея с почтеността и честността, които заслужава. Макар че писмото е кратко, няколко пъти го преработвам, докато ми хареса. Не бива да очаквам много, така каза агентката. Повечето кандидати не преминават този етап, но аз си лягам с надеждата, че ще успея. Ново начало. Свеж полъх. Когато се унасям в сън, в съзнанието ми изплува друга дума. Прераждане.