Маркъс Сейки
Брилянтните (40)

Глава 39

При цялата трескава дейност, която кипеше в него през деня (препълнените с туристи улици, задръстванията, автоколоните, които спираха цялото движение, вечните строежи), нощем центърът на Вашингтон беше спокоен. Ресторанти посрещаха гостите си, таксита сновяха между хотелите, мъже в костюми и жени във вечерни рокли вървяха по тротоарите, ала то бе като тлееща жарава, поддържаща огъня на големия град. Куин се върна с всичко необходимо около девет. В девет и половина тримата вече се намираха на най-горното ниво на един надземен паркинг в сърцето на Вашингтон. Небето бе обляно в светлина, а сградите около тях — ярко бели и сияещи. Боби седеше по турски върху капака на колата си с лаптоп в скута. Шанън се беше покатерила върху бетонния парапет и се разхождаше напред-назад като по въже, на пет етажа над земята, стойката й — съвършено спокойствие.

Купър сглобяваше оръжието си. Куин го бе донесъл, заедно с всичко останало. Отиването му в сградата на ДАР беше минало без проблем; той често вземаше подобно оборудване и пазачите му го бяха дали, без да мигнат. Пистолетът беше берета, любимият на Купър. Оръжие на агенцията и следователно — съвършено почистено и поддържано, но армията учеше никога да не стреляш с оръжие, което не си разглобил и сглобил собственоръчно — навик, от който Купър никога не бе опитвал да се отучи. Ако не друго, поне му помагаше да убие времето…

И като стана дума…

Погледна към Куин и видя, че той вече го гледа. Кимна.

Купър извади втория мобилен телефон и набра. Даде номера си на служителя, който бе вдигнал с дежурното „Матраците на Джими“. Зачака Питърс. Когато някогашният му шеф отговори, Купър каза:

— Не можа да ме откриеш, а?

— Вече ти обясних, че оправях твоята бъркотия…

— Аха. Коя улица?

— Седмо авеню, северозападната част.

— Изчакай за момент. — Купър изключи микрофона на апарата. — Седмо авеню, северозападната част.

Пръстите на Куин начаса полетяха по клавишите.

— Да видим…

Купър се взираше в нощта, потропвайки с пръсти. Пет секунди. Десет. Петнайсет.

— Боби…

— Готово. Дай му… точно десет минути.

Купър отново включи звука на телефона.

— Седмо авеню №900. „Хинджпойнт Продъкшънс“, на десетия етаж. 21:48. Ако не си там до 21:49 часа, уговорката отпада.

— Трябва ми повече време…

— Не.

Питърс въздъхна.

— Седмо авеню №900. Прието.

Купър затвори.

— Да действаме.

* * *

Паркингът се намираше на около половин километър оттам. Изборът на Боби беше отличен. През последния половин час той изучаваше сградите в един неголям радиус, подготвяйки възможности за всяка улица. Центърът беше плетеница от еднопосочни улици и светофари и тъй като Питърс трябваше да шофира (нямаше друг начин да се оправи със семейството на Купър), Боби бе предложил да се възползват от това и да изберат място, до което можеха да стигнат по-бързо пеша. Когато ставаше дума за логистичните детайли на една операция, Боби Куин нямаше равен на себе си.

Сградата беше най-високата наблизо. Беше офис комплекс, но въпреки късния час, много от прозорците светеха. Нищо чудно. Официалното работно време може и да приключваше в шест часа, ала в този град някой винаги работеше до късно.

Фоайето беше едновременно привлекателно и потискащо, място, целящо да впечатли посетителя, но не и да породи у него желание да се задържи по-дълго. Един чистач се бе навел над машина за лъскане на пода, заличавайки драскотините от деня. Широки коридори отвеждаха до асансьорите. Зад гишето за информация служител от охраната в тъмносин костюм изпъна рамене, когато те влязоха.

— С какво мога да ви помогна?

— Департамент за анализ и реагиране — каза Куин и му показа значката си. — Къде се намира офисът на охраната?

— Сър? Аз…

— Нямаме време за обяснения. Размърдай се.

— Да, сър. Оттук. — Мъжът се плъзна от стола си, малко схванат, но очевидно във форма. — За какво става дума?

— За нищо, което да ти влиза в работата, синко — каза Купър.

Мъжът не остана доволен от думите му, но и не се опита да спори. Бивш военен, личеше му по стойката, следователно — свикнал да изпълнява заповеди. Отлично. Сграда, която назначаваше войници и ченгета, несъмнено разполагаше с охраната, от която те се нуждаеха.

Пазачът извади магнитна карта и отвори една ниска бариера, задържайки я на място, докато те минат от другата страна. Подминаха няколко лъскави асансьора и поеха по тесен коридор, който свършваше пред врата с надпис „Само за служители“. Охранителната камера над нея се наведе надолу. Пазачът почука два пъти и отвори вратата с помощта на картата си, без да чака отговор.

— Това е командният ни център…

Купър го удари в основата на врата и прекрачи над тялото му, когато то се строполи на земята. Огледа стаята, без да спира — около два квадратни метра, двама мъже в столове пред проекционен екран. Стигна до първия, докато той се изправяше и стовари юмрук в гърлото му, след което го сграбчи за ризата и го запрати към мъжа зад него; двамата се блъснаха и се оплетоха, един офис стол политна настрани от удара и събори кошчето, по пода се разпиля хартия. Избягвайки бъркотията от ръце и крака, Купър нанесе две бързи крошета в брадичката на другия пазач. Главата на мъжа се отметна назад и той се строполи на пода; подбели очи и тялото му се отпусна безчувствено.

— Не мърдай!

Третият пазач бе застанал до редица шкафове в дъното, извън полезрението му. Очевидно вечеряше — половин сандвич бе зарязан върху навосъчена хартия. В ръцете си държеше електрошоков пистолет — беше го насочил към Купър, пръстът му бе върху спусъка.

Куин стои зад мен. Мога да избегна електродите, но той — не. Електрошоковият пистолет не е смъртоносен, не е сигурно и дали ще изгуби съзнание, но ще му обърка мозъка и ще го извади от играта.

А без него сме свършени.

Купър бавно се изправи. Вдигна ръце.

— Слушай…

Пазачът завъртя електрошоковия пистолет към собствения си стомах и натисна спуска. Електродите изскочиха от дулото и се забиха в бялата му риза. Разнесе се силно пращене и изскочиха искри. Мъжът се вцепени, всичките му мускули се напрегнаха едновременно и той се строполи като дървена кукла.

Разкривайки застаналата зад гърба му Шанън.

— Опа.

Невероятно.

Тя му смигна, а после се наведе, откачи белезниците от колана на пазача и му ги сложи. Купър стори същото с другите двама.

— Успокоителните?

— В сака. Десет кубични сантиметра.

Купър бръкна в сака и откри малка черна чантичка със спринцовка. Свали капачката, почука, за да изкара мехурчето въздух и инжектира и тримата пазачи един след друг. Докато приключи, Куин вече стоеше пред проекционния екран, а пръстите му играеха във въздуха.

— Добре, добре.

— Какво имаш за мен?

— Изкуство, шефе. Сега аз съм върховният главнокомандващ на хубавичък комплект камери и механизми за дистанционно отключване на врати.

Виртуалният екран беше широк около метър и двайсет, сияещ образ, увиснал във въздуха и реагиращ на движенията и жестовете на Куин; показваше им картината от най-различни камери: коридори, асансьори, фоайето, всичко това — с висока резолюция и ярко като огледало. Удовлетворен, Куин отвори лаптопа си и го сложи на масата. Бръкна в сака и извади малък калъф. Вътре, върху дунапренена възглавнички почиваха мънички слушалки, тип тапи. Той им подаде по една.

— Проба.

Купър вдигна палци в знак на потвърждение.

— Вие, момчета, наистина имате страхотни играчки — подхвърли Шанън.

— Дами и господа, Елвис влезе в сградата — обяви Куин.

На екрана Купър видя как двама мъже, които не познаваше, прекрачват във фоайето. Носеха военни ботуши и се движеха в съвършен синхрон, докато проверяваха помещението. И двамата знаеха точно къде ще погледне другият, и двамата бяха пъхнали едната си ръка в якето.

След тях прага прекрачи неговото семейство.

Натали беше по дънки и пуловер, вероятно същите дрехи, с които е била облечена, когато Дикинсън е дошъл да ги отведе. Изглеждаше още по-очарователна, отколкото Купър си я спомняше, ала лицето й беше пребледняло, а раменете — напрегнати.

Децата им стояха от двете й страни и я държаха за ръце.

Светът се разклати и се олюля. Купър усети, че му се повдига, връхлетя го смесица от чувства, всяко от които се бореше за надмощие. Виждаше ги за първи път от нощта, в която всичко се бе променило, и не можеше да повярва колко бяха пораснали. Тод бе поне два сантиметра и половина по-висок и четири килограма по-тежък, а личицето на Кейт бе започнало да губи кръглата си бебешка мекота.

Шест месеца — отлетели. Всички неща, които се бяха случили за първи път през това време, смехът, въпросите и страховете, и непрестанно изчезващите часове, в които те спяха в скута му. Загубата беше осезаема, притискаше гърдите му като физическа тежест.

Още по-страшен бе ужасът. Да ги види тук, в ръцете на чудовища и да знае, че вината е негова. Ако нещо се случеше с което и да било от тях, господи, светът щеше да се пропука, небето щеше да се пръсне, слънцето щеше да угасне и единственото, което щеше да остане, щеше да е воят на вятъра през невъобразимата пустота.

Сякаш за да изострят този страх, още двама мъже прекрачиха във фоайето зад тях. Роджър Дикинсън, бдителен и нащрек, хубавите му, мъжествени черти — криещи безмилостна отдаденост, която би направила всичко допустимо. А до него — Дрю Питърс, спретнат и елегантен както винаги, хладно сив като зимно утро. Носеше тежко на вид метално куфарче.

„Аз ще се погрижа за семейството ти.“

— Окей — заяви Куин и ръцете му описаха няколко движения във въздуха. Екранът се раздели на четири квадранта, които показваха образи извън сградата. — Няма признак за други екипи. Освен това следя честотите на ДАР… — Той погледна към лаптопа. — Никаква значима активност в радиус от осемстотин метра. Изглежда, че Питърс не иска да рискува да те подплаши.

Купър не отговори, просто се взираше в екрана. Двамата мъже отпред си ги биваше, очевидно беше. В това нямаше нищо чудно, но фактът, че не ги познаваше, означаваше, че Питърс използва хора, които не бяха част от конвенционалната структура на Службата за законосъобразност.

Вероятно са от личния му екип, онези, с чиято помощ заличава следите, когато нещо се обърка. Несъмнено знаят на какво си способен и са готови за него.

Появиха се още двама мъже. Един застана до вратата, а другият се отправи към празната рецепция. Първите двама тръгнаха към асансьора. Натали спря и погледна Питърс през рамо. Каза нещо.

— Какво каза?

— Съжалявам, шефе. Няма звук.

На монитора Питърс поклати глава. Дикинсън пристъпи напред и сложи ръка над лакътя на Натали. Пръстите му я стиснаха и Купър потисна желанието да забие юмрук в стената. Групичката се отправи към асансьора.

Чистачът изключи машината за лъскане на пода и се изправи. По стойката му личеше, че ги пита какво правят. Без да пуска Натали, Роджър Дикинсън се обърна, извади пистолет изпод сакото си, прицели се нехайно и застреля чистача в главата.

От това разстояние, през затворената врата, куршумът прозвуча като фойерверк.

На екрана кръв и мозък оплискаха чистия мраморен под. Чистачът се свлече.

Купър почти бе стигнал до вратата, преди да си даде сметка, че се е раздвижил. Ала Шанън му препречи пътя; обвила ръце около него, тя подпря рамо в гърдите му.

— Ник, не!

— Махни се от…

— Не. Той е мъртъв, а ако отидеш там, същото очаква и децата ти.

Купър сложи длан върху рамото й…

Двама мъже отпред, в готовност. Те ще бъдат първите. Плъзни се по пода и стреляй, няма да го очакват, така че можеш да се разправиш и с двамата.

После скачаш на крака, хвърляш се към ъгъла, прицелваш се…

Дикинсън, с оръжие в ръка, застанал до семейството ти?

Питърс — зад тях?

Двама допълнителни стрелци, заели позиции далеч един от друг?

… и я остави да се плъзне надолу по ръката й. Пое си дълбоко дъх. Да се изправи срещу тях сега би било равносилно на самоубийство. По дяволите, нищо чудно точно това да целяха — Дикинсън знаеше, че той е наблизо и искаше да го подлъже да направи нещо глупаво.

— Купър? — сухо попита Куин. — Окей ли сме вече?

— Да. — Купър се освободи от Шанън, но внимателно, и тя го остави. — Да. Какво става?

— Последните двама отиват към тялото. Всички други се насочват към асансьора.

— Окей. — Отново си пое дъх и се обърна към Куин. Партньорът му сменяше камерите, за да следва движението на групата. Лентата за часа показваше 21:46. — Имаш ли пълен контрол?

— Всемогъщ като Бог.

— Отлично. Ти ще ни насочваш оттук. Имаш ли план на офиса?

Куин се обърна към лаптопа, отвори архитектурен чертеж и направи няколко движения.

— „Хинджпойнт Продъкшънс“. Студио за графичен дизайн. Мотото им е „Технологията прелива в изкуство“. Готино, а?

— Можеш да отвориш чертежите на което и да било място? — попита Шанън. — Просто така?

— Ето защо сме Служба за законосъобразност, сладурче.

Купър се наведе към монитора. Планът беше достатъчно простичък — открито офисно пространство, с редици бюра.

— Можеш ли да извикаш образа му на камерите?

— Не. Охраната на сградата покрива само общите части. Но успях да отключа вратата оттук.

— Окей. Шанън, ти се качи по стълбите, аз ще взема асансьора. Очакват да дойда сам. Ще бъдат напрегнати и цялото им внимание ще е насочено към мен. Би трябвало да ти е лесно да направиш това, което умееш.

— Тръгнаха нагоре. — Куин направи няколко движения във въздуха и целият екран бе зает от вътрешността на един асансьор. Двамата стрелци най-отпред, после Натали и децата му, с Питърс и Дикинсън най-отзад. Един от стрелците натисна копчето за десетия етаж.

Нямаше как да предвидиш чистача. Но всичко друго върви, както се надяваше. С Куин, който следи нещата оттук, и Шанън, която минава през стени, можеш да превърнеш една губеща ситуация в печеливша. Нека влязат в офиса и заемат позиция. Ти влизаш след тях и привличаш вниманието им върху себе си. Шанън идва след теб и положението се обръща във ваша полза. Ти довършваш започнатото.

Дрю Питърс, приготви се да умреш.

Асансьорът се изкачваше, цифрите се сменяха. Втори етаж. Трети. Четвърти.

Един от стрелците се приведе напред и натисна някакво копче.

Асансьорът спря на петия етаж.

— Какво…

Двамата стрелци излязоха. Единият се обърна и даде знак на Натали. Тя поклати глава. Той извади пистолет. Насочи го.

Към Тод.

Между Купър и сина му имаше вероятно около трийсет метра, ала спокойно можеше да бъде и цял континент. Пет етажа от бетон и стомана.

Натали застана между мъжа и сина им. А после, пред погледа на Купър, вдигна ръка и го зашлеви. След това се обърна, улови децата си за ръце и излезе от асансьора в коридора.

Дрю Питърс натисна копчето за затваряне на вратата.

Мозъкът на Купър беше бръснарски ножчета и електричество. Всичко бушуваше и режеше, пращеше и пукаше. Някъде отдалеч чу Куин да казва това, което той вече знаеше — че са се разделили.

Питърс също има план.

— Можеш ли да спреш асансьора?

— Ще опитам, но не…

Номерата на етажите продължиха да се сменят. Шести етаж, седми етаж, осми етаж…

Купър искаше да крещи, да експлодира, да напъне мускули и да разбие света. Семейството му — толкова близо, а той — толкова безпомощен.

— Съжалявам, не мога да го направя, не и преди…

Девети етаж.

— Недей да опитваш повече. Открий другите. Накъде отиват?

Ръцете на Куин започнаха да описват трескави движения, преглеждайки образите от различните камери толкова бързо, че Купър едва успяваше да осмисли образите им — асансьор, фоайе, паркинг, покрив, докато накрая не спря на картината от някакъв асансьор. Стрелците се отдалечаваха, единият вървеше отпред, другият — отзад, семейството му — по средата. Стигнаха до края на коридора, свиха зад ъгъла.

И изчезнаха.

— Върни ги!

— Това е единствената камера, с която разполагаме на петия етаж — мрачно каза Куин. — Купър, съжалявам. Изглежда, че има по една камера пред асансьорите на всеки етаж, но това е всичко. Охрана само на общите части.

— Колко офиса има на този етаж?

— Ъъъ… Десет отделни помещения.

Десет. Всяко от което беше пълно с места, където човек би могъл да се скрие.

— Да вървим. — Шанън звучеше измъчено. — Можем да отидем на петия етаж, да действаме заедно. Те няма да очакват и двама ни.

Асансьорът спря на десетия етаж. Дрю Питърс и Роджър Дикинсън излязоха от него. Появиха се на един друг монитор (фоайето с асансьорите на този етаж) и поеха по коридора. Питърс премести куфарчето в другата си ръка.

Купър погледна към часовника: 21:47.

— Не.

— Какво? — попитаха Куин и Шанън в един глас.

— Имам две минути, за да стигна до онзи офис. Ако не се появя за срещата, ако се забавя дори с една минута, Питърс ще разбере, че нещо не е наред. В най-добрия случай ще се обади на хората си и ще отмени цялата операция. В най-лошия — ще убие семейството ми и ще си опита късмета като изпрати цяла армия срещу тази сграда.

— Е… какво ще правим?

— Искам да тръгнеш след тях. — Той се обърна към Шанън. — Трябва да спасиш семейството ми.

Гледаше го с широко отворени очи. Уплашена, даде си сметка Купър, изражение, което никога не бе виждал върху лицето й.

— Ник, аз…

Той сложи ръка на рамото й.

— Моля те.

— Ами ти?

— Аз ще се срещна с Питърс. Ще ти спечеля нужното време. — Нещо мрачно и тежко запълзя в тялото му. — Измъкни семейството ми оттук.

Искаше да каже още, и на двама им, ала нямаше време. Така че се отправи към вратата. Шанън го последва миг по-късно.

Бързо прекосиха коридора и спряха пред асансьора.

В ухото му прозвуча гласът на Куин:

— Един до асансьора. Другият е във фоайето, зад гишето за информация и се преструва на служител от охраната.

— Този до асансьора насам ли гледа?

— Не.

Шанън се плъзна покрай ъгъла.

Купър остана неподвижен, тялото му бушуваше. Часовникът в главата му отброяваше. Мислите му се мятаха, Натали и Кейт, и Тод, и мъжете с автомати, и Дрю Питърс, и президента Уокър.

Всичко ще свърши тази нощ. По един или друг начин.

— Шанън зае позиция. Тръгвай след две, едно, сега.

Купър сви зад ъгъла. Шанън бе застанала там, където пазачът не гледаше, от далечната страна. В мига, в който Купър пристъпи напред, тя се изкашля и натисна копчето на асансьора. Пазачът се обърна рязко, вдигайки светкавично ръка към палтото си. Купър буквално можеше да прочете мислите му, виждаше го да се чуди как, по дяволите, това момиче се беше озовало там, без той да го усети. Шанън се усмихна, просто най-обикновена офис служителка, която чакаше асансьора. Пазачът я огледа изпитателно и се отпусна, само за да настръхне отново, чул стъпките на Купър. Понечи да се обърне.

Ала беше твърде късно.

Купър сграбчи главата му с две ръце и рязко завъртя, влагайки целия си гняв; вратът на мъжа се строши и тялото му се отпусна безжизнено.

Асансьорът звънна. Купър издърпа тялото в него, главата на мъртвия мъж се полюшваше. Шанън натисна копчетата за петия и десетия етаж.

— От вас двамата заедно човек направо може да го хване страх — прозвуча гласът на Куин в ушите им. — Изглежда, че онзи, който пази във фоайето, не е чул нищо. Успешен лов.

Вратите се затвориха и асансьорът пое нагоре.

— Ник, виж… — започна Шанън.

— Можеш да го направиш — прекъсна я той.

— Просто…

— Слушай — каза Купър, а после я целуна. За миг тя се сепна, но бързо отвърна на целувката му; асансьорът отброяваше етажите с мек звън, докато езиците им танцуваха. Целувка за късмет и зов за помощ, и най-недвусмисленото изявление, за което Купър се сещаше в момента, а после асансьорът спря. Той сложи ръка върху бузата й. — Имам ти доверие.

Шанън изпъна рамене.

— Спечели ми време.

— Каквото и да ми струва.

Тя слезе от асансьора и пое надясно. Купър натисна копчето за затваряне на вратите, хайде, хайде, и ето че асансьорът продължи нагоре.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака бъдещето да дойде.

Шест, седем, осем, девет, десет.

Вратите се отвориха. Купър си пое дълбоко дъх и прекрачи навън.

Коридорът беше издържан в корпоративно-елегантен стил — сив килим със ситна шарка, бежови стени, меко осветление, стъклена табела с имената на всички компании на етажа.

— Завий надясно — каза Куин в ухото му. — Третият офис от лявата ти страна.

Купър пое по коридора.

— Някакви следи от подкрепление?

— Не. Местните честоти на ДАР мълчат, а от сградата беше направено само едно изходящо обаждане — от третия етаж, някаква жена, обясняваща на мъжа си защо ще закъснее от работа.

Вратите на офисите бяха от тежко стъкло с лъскави метални дръжки и имената на фирмите гравирани върху тях. Купър мина покрай офиса на един лобист и една фирма за недвижими имоти, зави зад ъгъла и видя третия офис. „Хинджпойнт Продъкшънс“, първата дума беше написана с малки букви и оградена в рамка. Тих звън отекна два пъти във въздуха, когато той прекрачи прага.

Куин беше казал, че офисът принадлежи на студио за графичен дизайн и декорът го показваше. Близките стени бяха боядисани в дързък, ала наистина подходящ нюанс на оранжевото, а вместо картини бяха заковани дъски на скейтбордове и всяка от тях беше миниатюрно произведение на изкуството — роботи и чудовища, графити и силуети на сгради.

Според плана на етажа бюрата бяха отделени едно от друго с прегради, но сега се оказа, че всъщност са полупрегради, издигащи се на малко повече от метър. Таванът беше открит, на подпорните греди бяха окачени кабели и климатици.

— Отключих всички офиси на петия етаж — разнесе се гласът на Куин в ухото му. — Шанън провери първия. Засега — нищо.

Купър тръгна по пътеката и се озова в същинската част на офиса. Виждаше във всички посоки. Единият ъгъл на сградата беше зает от студио, чиито външни стени бяха изцяло от стъкло. Запаленото осветление ги бе превърнало в тъмни огледала, в които пространството отскачаше от себе си. Точно в центъра на помещението имаше дълга конферентна маса, заобиколена от столове.

До нея стояха Дрю Питърс и Роджър Дикинсън.

Купър пристъпи напред. Спокоен и овладян. Не бързаше; колкото повече се бавеше, толкова повече време щеше да има на разположение Шанън.

Дикинсън си бе съвсем същият. Красив, добра стойка, бдителна готовност. Десницата го сърбеше да извади пистолета от раменния кобур.

— Здравей, Ник — каза Питърс. За първи Купър забеляза, че нещо у директора напомня на гризач. Нещо в стегнатото му държание, малката уста, очилата без рамки. Куфарчето, което бе носил, почиваше върху масата пред него. — Радвам се да те видя отново.

Конферентното пространство беше открито. Купър се приближи до масата. Застана срещу тях.

Не забравяй — те не знаят, че ти знаеш, нито пък че имаш помощ. Ако и за миг заподозрат дори едно от двете, всичко ще рухне.

— Къде е семейството ми?

— Наблизо са.

— Това не ми е достатъчно. — Той отстъпи, приковал очи напред.

— Ще ти го докажа — заяви Питърс, — но искам да оставиш пистолета си.

— Не нося пистолет.

— Разбира се, че носиш. Но няма нищо. Аз ще бъда пръв. — Питърс посегна към куфарчето и бавно го отвори. Вътрешната страна на капака се оказа монитор, който светна и след миг върху него се появи картина на живо.

Натали седеше на кожен стол в единия край на малка стая; Тод беше от дясната й страна, Кейт — от лявата. Пред децата имаше листове хартия и те като че ли рисуваха. Кейт, по-малката, беше погълната от заниманието си, ала Натали се бе привела към Тод и се опитваше да го окуражи. Мъчеше се да ги разсее, даде си сметка Купър, да им помогне да запазят спокойствие. Стената зад тях беше от стъкло, куполът на Капитолия грееше в далечината. Двамата стрелци стояха наблизо с оръжия в ръце. Единият гледаше в камерата, другият — в Натали.

— Развел си се с наистина забележителна жена, Ник. Прекрасна майка. А и децата ти — толкова красиви.

Купър не откъсваше очи от картината, от децата си, от причините за всяка своя постъпка. Достатъчно основание да изпепели света. Натали вдигна очи и погледна в монитора, сякаш се взираше право в него.

Но как?

Камерата, даде си сметка Купър. Несъмнено я бяха сложили точно пред семейството му, а Натали бе достатъчно умна, за да е наясно, че е заради него. Не беше „сякаш“ се взираше в него; тя наистина го гледаше. И в очите й се четеше молба. Не за нея самата, а за Кейт и Тод.

Молба и още нещо. Какво?

— Сега. Пистолетът. Бавно, ако обичаш.

Не, очите на Натали не помръднаха. Не беше това. Беше мисълта да ги помръдне, да погледне за миг наляво. Мисъл, превърнала се в най-незабележимото движение, от онези, които само той можеше да види.

От онези, които тя знае, че можеш да видиш.

Подсказва ти нещо.

Топлина изпълни гърдите на Купър. Жените в неговия живот бяха невероятни.

— Единственото, което виждам, е конферентна стая с Капитолия на заден план — изрече той на глас. — Биха могли да са навсякъде.

— Да престанем с игрите, Ник. Знаеш колко далеч съм готов да стигна. Пистолетът ти.

Гласът на Куин прозвуча в ухото на Купър:

— Проверявам.

Купър се поколеба, сякаш го обмисляше. После бавно се протегна зад гърба си и извади пистолета. Дикинсън се напрегна — навита пружина, която жадуваше да се освободи. Купър сложи оръжието върху масата, като го държеше между палеца и показалеца си, и го бутна напред.

— Открих го — обади се Куин. — Офис №508. Конферентната стая е в югоизточния ъгъл.

— Отивам — каза Шанън.

— Ето — заяви Купър. — А сега защо и Роджър не направи същото?

Дикинсън се изсмя, а по устните на Питърс плъзна типичната му тънка усмивка.

— Не мисля така. И двамата сме наясно със способностите ти. И така, къде е драйвът?

— На безопасно място.

— Радвам се да го чуя. Къде?

— Ако ти кажа, как мога да съм сигурен, че няма да ги убиеш въпреки всичко?

— Имаш думата ми.

— За мен тя вече няма същата тежест, както някога, Дрю.

— Ще се наложи да се задоволиш с това. Казах ти, че не си в положение да преговаряш. Дай ми каквото искам и ще те оставя да си вървиш.

— Обзалагам се, че е в джоба му — обади се Дикинсън. — Нека се разправя с него.

— Ник — прозвуча гласът на Шанън в ухото му, — в офиса съм, пред конферентната зала. Влизам.

— Не, Роджър. — Питърс замълча за миг, а после нареди: — Застреляйте сина на Купър на три.

На екрана един от пазачите вдигна пистолета си и го насочи към Тод…

Могат да го чуят.

Телефонът е на високоговорител. Лампичката за обаждане свети. Слушат ни.

В този миг Шанън пристъпва в онази стая. Може да се оправи с пазачите… освен ако Питърс или Дикинсън не извикат предупреждение оттук.

Което и ще направят, ако гледат в монитора.

… докато Питърс каза:

— Три. Две.

— Окей! — Купър направи бърза крачка напред, при което Питърс и Дикинсън подскочиха и насочиха цялото си внимание към него. — У мен е.

Бръкна в джоба си и обви пръсти около тънкия драйв. Не искаше да рискува да го изпусне дори за миг. Той бе единственото му доказателство за чудовищността, за чието раждане сам беше помогнал. Оставеше ли да му го отнемат, всичко можеше да се промени. Единственият шанс за някакво подобие на справедливост можеше да изчезне.

Справедливост или децата ти.

Купър извади драйва от джоба си. Трябваше да повика на помощ цялата сила на волята си, за да не погледне към монитора. Децата му, безпомощни, а той — тук горе, безсилен; и Дикинсън, алчен, с потръпващи от нетърпение пръсти. Купър стискаше драйва в шепата си, така че те да не го видят. Нямаше да рискуват с какъвто и да било ход, преди да са се уверили, че не блъфира. Остави моментът да се проточи толкова дълго, колкото се осмеляваше, сърцето му биеше лудешки. Пристъпи напред, свали ръка над масата. Разтвори пръсти.

Драйвът тупна върху масата.

Очите на Питърс се впиха в него, хищни, триумфиращи.

На монитора — рязко движение. Купър си заповяда да не поглежда, но беше твърде късно, дарбата му беше извън контрол, трябваше да получи информация, да прецени положението.

Дикинсън не го изпускаше от поглед, проследи очите му и двамата заедно видяха как на монитора Шанън заби лакът в гърлото на един от стрелците.

— Убийте ги! — изкрещя Дикинсън на пазачите, докато сам бръкваше под якето си.

Купър се завъртя и се метна към най-близкото бюро, оставяйки драйва на масата. Изстрел зад него накара стената от гипсокартон да изригне, но той не спря. Усещаше, че Дикинсън следва движенията му, че стреля отново и отново, без да улучи, а после се скри зад ниската преграда. Хвърли се на колене и бързо изпълзя зад следващата, докато куршуми дупчеха преградите над него.

Питърс ще вземе драйва.

Нищо не можеше да направи. Конферентната стая би била смъртоносна. Той не беше супергерой, който можеше да избягва куршуми. Това, че можеше да види къде се кани да стреля някой, му даваше предимство, но в подобно открито пространство и срещу професионалист като Дикинсън, то нямаше да е достатъчно.

Дали Шанън беше обезвредила и двамата стрелци? Нямаше как да знае, нито време да се чуди. Нов изстрел и нова дупка в преградата между бюрата. Един монитор се взриви.

Придържайки се ниско наведен, Купър забърза по пътеката между бюрата. Представи си плана на етажа, опитвайки се да разбере къде се намира. Дизайнерското студио беше голямо, трябва да имаше около петдесетина служители. Отвореното пространство означаваше, че ако се изправи, Дикинсън ще го види. От друга страна, ако не се изправеше, собствената му дарба беше безполезна. Ако не виждаше какво се случва, той бе просто плячка, която се щура в търсене на прикритие.

Огледа се наоколо. Две работни места до него, едното — пълно с хартии и папки, другото — подредено и украсено, някой си беше дал труда да превърне сивата клетка в уютна стая: удобно кресло, лампа, снимки върху бюрото. И в двете нямаше нищичко, което дори да наподобява оръжие, поне не такова, което би имало и най-малък шанс срещу пистолет. Погледна нагоре: подпорни греди, тръби, редици флуоресцентни лампи.

Някъде отдалеч тих звън отекна два пъти. Вратата.

Куин щеше да го предупреди, ако в сградата се беше появила нова заплаха. Така че звукът можеше да означава само едно — Питърс си тръгваше. С драйва.

Всичко отиваше по дяволите.

Купър пропълзя в приятно украсеното работно място и взе една от снимките на бюрото. Стъклото беше лъскаво и в него виждаше собственото си призрачно отражение. Бавно вдигна рамката над ръба на преградата. Далеч не беше огледало, но все пак му даваше някаква представа какво се случва. Светлината на лампите, която отскачаше от него; движение; Дикинсън, който незнайно как изглеждаше висок три метра. Масата. Беше се качил върху масата, за да вижда по-добре. Купър смъкна фотографията, преди другият мъж да я е забелязал.

— Хайде, Купър — разнесе се гласът на Дикинсън. — Покажи се и ще го направя бързо. Също като с децата ти.

В гърлото на Купър се надигна жлъчка.

— Шанън? — прошепна той. — Добре ли си?

Мълчание.

— Куп — обади се Куин вместо нея, — не знам какво се случва. Изгубих образа, а тя не отговаря.

— Познах гаджето ти терорист — продължи Дикинсън, — но се боя, че с нея е свършено.

Блъфираше. Предизвикваше го да се покаже. Не можеше да е друго.

— А малкият ви номер струва живота на семейството ти. Съжалявам за това, но ние те предупредихме.

Купър затвори очи и се облегна на преградата.

— Не му се притеснявай чак толкова, Купър. Децата са заменими. Едно-две по-малко — какво пък толкова.

Нищо от Куин. Нищо от Шанън. Беше я зърнал само за миг как посяга да обезвреди един от пазачите, ала в стаята имаше двама. Способни убийци, в пълна бойна готовност.

Дарбата му отново го изпревари, събра данните, направи си заключение. Семейството ти е мъртво.

Веднъж Купър бе присъствал на мястото на инцидент, в който един агент беше ударен от кола. Тя го беше притиснала към метална бариера, натрошавайки тялото му от ребрата надолу и откъсвайки краката му от средата на бедрата. Масивни наранявания, никакъв шанс за оцеляване. Ала това, което го беше потресло най-много, бе спокойствието на мъжа. Не пищеше, като че ли не изпитваше никаква болка.

Някои рани са прекалено огромни, за да ги почувстваш.

Странна мрачна яснота се разля по тялото му. Почти сладостна. Ако семейството му го нямаше, нямаше и кой знае какъв смисъл да продължава. Почти никакви причини да живее. Само една.

Ти ще умреш, Роджър. Също като Питърс.

Ниско наведен, Купър излезе от работния кът и забърза по пътеката. Държеше рамото си до близката стена, представяйки си ъгъла, който Дикинсън вижда. Покачен върху конферентната маса Дикинсън печелеше тактическо преимущество. Но това си имаше и лошите страни.

Изстрел, после още един. Ала край него не изригна нищо. Дикинсън стреляше напосоки, опитваше се да го накара да се покаже.

Идвам, Роджър. Не се тревожи.

Купър тръгна по пътеката обратно към изхода. На стената, между две дъски за скейтборд, откри онова, което търсеше. Ала от него го делеше дълъг спринт, без никакво прикритие. Нямаше начин да се добере дотам, без да бъде видян.

Купър зае позиция, готов да се втурне да бяга, а после с всичка сила метна фотографията в рамка зад гърба си.

Дикинсън реагира незабавно и във въздуха отекнаха два изстрела. Без да губи нито миг, Купър се хвърли към далечната стена, вземайки десетина метра за броени секунди. Чу как някъде зад него се строши стъкло, снимката се блъсна в нещо. Дикинсън трябва да бе разбрал, че това е само начин да отклони вниманието му. Несъмнено беше вдигнал оръжие и се оглеждаше, търсейки движение.

Нямаше значение. Вече нищо нямаше значение, освен да убива. Да убива, както и фактът, че се бе добрал до ключовете за осветление, които бе забелязал на стената. Натисна ги всичките с един замах. Флуоресцентните лампи угаснаха.

Спусна се мрак, чист като ярост.

Купър се обърна и се изправи. Вече нямаше нужда да се крие. А Дикинсън беше силует, застанал върху конферентната маса, облян в сиянието на монитора, който Питърс беше донесъл. Все едно че бе осветен от под прожектор.

Държеше пистолети и в двете си ръце, собствения си в дясната и този на Купър в лявата. Вдигна ги и стреля по посока на ключовете за осветление, но Купър вече не беше там.

Пък и ярката светлина от изстрела само още повече щеше да влоши нещата и да го лиши дори от ограниченото нощно зрение, което имаше.

Купър напредваше сигурно, но без да тича — не искаше да рискува да се препъне или да вдигне шум. Просто гледаше как Дикинсън се върти трескаво в мрака. Докато той стигне до масата, другият агент вече бе осъзнал грешката си — скочи на пода, приземявайки се тежко.

Купър пристъпи напред и издърпа пистолетите от ръцете му.

След това ги опря в гърдите му и натиска спусъците, докато изстреля и последния куршум.

Онова, което бе останало от Дикинсън, се свлече на пода, безжизнено и мокро. Купър пусна пистолетите върху него.

След това отиде до масата. И монитора.

Семейството му беше мъртво.

Сега просто трябваше да се изправи очи в очи с този факт. Да погледне в монитора и да види края на света.

Заповяда си да го стори.

На екрана видя конферентна стая и купола на Капитолия, светещ в далечината.

Видя единия от стрелците, проснат на пода.

Видя другия да се мъчи да стане, опитвайки се да се улови за ръба на масата.

Онова, което не видя, бяха телата на семейството му.

Бог да те благослови, Шанън. Моето момиче, което минава през стени.

— Куп? — Гласът на Куин отекна в ухото му. — Току-що видях Шанън в асансьор номер три. Семейството ти е с нея. Кърви доста силно от дясната страна на главата — трябва да е получила удар, който е повредил предавателя. Но дава знак пред охранителната камера, че всичко е наред, пък и останалите изглеждат невредими.

За миг Купър напълно се отдаде на усещането. Чувството, че трябва само да напрегне мускули и може да събори покрива; чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Лошата новина е — продължи Куин, — че засичам голямо оживление по честотите на органите на реда. Насам се е запътила малка армия. Време е да се махаме.

— Къде е Питърс?

— Не е ли с теб?

— Не. А драйвът е у него.

— Какво? Как?

— Няма време за обяснения. Да си го забелязал на някой от екраните?

— Не. Не е минал през фоайето с асансьорите.

Най-разумно би било да се махне оттук, да избяга заедно с Куин, Шанън и семейството си. Да се скрие някъде и да обмисли следващия им ход. Да остави Питърс да си тръгне с единственото доказателство.

Купър се обърна и хукна към изхода. Прекоси фоайето на бегом и изскочи през вратата, а тихият й звън отекна зад него.

— Куин, има ли камери по стълбите?

— Не.

Сви наляво, воден от интуицията си и продължи, докато не стигна до стълбището. Бутна вратата и се озова в ярко осветено бетонно пространство.

— Водят ли навън?

— Много ясно, това е задължително в случай на пожар — отвърна Куин, а после: — О, мамка му!

Купър пое надолу, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж, плъзгайки ръка по металните перила. Досега Питърс вече бе стигнал до улицата. Изчезнал бе…

Не би могъл да е сигурен, че Дикинсън ще се справи с мен. Ако беше, щеше да остане и да му помогне.

Не го направи, значи е подозирал, че може да победя.

А е наясно, че ако това стане, ще тръгна след него.

Няма да направи това, което очакваш.

… в нощта. Купър стисна здраво перилото, за да спре, завъртя се обратно и хукна нагоре. Прасците му пареха, дробовете му крещяха. Подмина десетия етаж, единайсетия, дванайсетия.

— Мамка му, Купър — каза Куин, — насам идва хеликоптер, ще бъде тук след четиридесет и пет секунди.

Хитро, Дрю. Много хитро.

— Добре — отвърна Купър.

— Ъ?

— Бягай оттук. Измъкни Шанън и семейството ми. Ще се срещнем на уговореното място.

— Купър…

— Веднага. Това е заповед.

Стъпалата над дванайсетия етаж свършваха пред врата. Купър връхлетя отгоре й, без да забавя крачка и тя отхвръкна, разкривайки покрива от другата страна. Чакъл и цял куп огромни климатици, внезапният хлад на нощния въздух и звуците на града наоколо, и някъде далеч, засилващ се постепенно — шумът от роторите на хеликоптер.

Директорът се намираше в югоизточния край на покрива, на открито пространство, голямо само колкото един хеликоптер да се приземи.

Спомен, пробягал за миг през ума му: Сан Антонио, Алекс Васкес, застанала на ръба на покрива, тялото й — очертано на фона на нощното небе.

Питърс го чу, когато Купър вече бе на две крачки от него, и се обърна рязко.

— Не!

Посегна зад гърба си, но Купър улови ръката му и я изви напред, а после се завъртя, натискайки с другата си ръка лакътя му, който се строши с отвратително пращене. Дрю Питърс изпищя и пистолетът падна от безчувствените му пръсти.

Купър го вдигна с една ръка, а с другата прерови джобовете на директора. Драйвът се оказа в предния десен джоб. Взе го, а после улови Питърс за реверите и го забута пред себе си. Три стъпки напред и ето че директорът стоеше на ръба на сградата. Зад тях очертанията на града върху небето сякаш горяха, море от светлини по мрамор и паметници. Белият дом бе огрян отдолу, царствен и внушителен. Купър се запита дали президента Уокър беше там в този миг, дали седеше в Овалния кабинет или пък обличаше халат и се пъхаше в леглото.

Хеликоптерът се приближаваше. Сноп светлина струеше от него и обхождаше сградите. Търсеше.

Лицето на Питърс лъщеше от пот, очите му бяха разширени. Ала гласът му, когато проговори, беше странно спокоен:

— Искаш да ме убиеш? Давай.

— Окей. — Купър го бутна още половин крачка напред.

— Почакай! — Подметката на директора се хлъзна и одраска ръба. — Това е по-голямо от теб и мен. Направиш ли го, светът ще пламне.

— Все още се надяваш, че съм истински вярващ, а?

— Знам, че си.

— Може би си прав. Може би все още вярвам. Ала не в теб, нито в мръсната ти игричка.

— Не е игра. А бъдещето. Ще трябва да избереш на коя страна ще бъдеш.

— Да, и друг път съм го чувал.

Купър придърпа някогашния си ментор към себе си, а после го блъсна с всичка сила.

Когато политна от ръба на сградата, Дрю Питърс пресече снопа светлина на хеликоптера. Парцалена кукла, премятаща се във въздуха на трийсет метра над цимента. За частица от секундата ослепителната светлина сякаш го задържа над земята.

Ала само за частица.