Маркъс Сейки
Брилянтните (17)

Глава 16

В началото на септември, шест месеца след атентата в борсата „Леон Валрас“, отнел живота на хиляда сто четиридесет и трима души, из пустите улици на чикагския квартал Фултън Ривър^[4] се движеше джагуар „XKR“.

Уличната настилка се бе пропукала под тежестта на огромните камиони и безмилостния кръговрат на чикагските зими. Спортната кола имаше състезателно шаси с твърдо окачване за максимално усещане на пътя и всяко парче натрошен асфалт вибрираше чак в зъбите на шофьора. Той караше бавно, заобикаляйки най-големите дупки. Слаб дъждец ръсеше по предното стъкло — твърде много, за да остави чистачките изключени, но не достатъчно, за да им попречи да задират със скърцане при всеки замах.

Мина покрай редица безлични тухлени постройки, скрити зад ръждясващи огради. На няколко пресечки оттам складовете бяха превърнати във внушителни дворци на забавлението — долнопробни нощни клубове със също толкова долнопробни посетители. Тук обаче повечето от сградите бяха запазили първоначалното си предназначение. Повечето от тях.

Колата мина през отдавна изоставен железопътен прелез, изтрополявайки леко; покрай един контейнер за боклук, изрисуван с графити; двуетажна постройка от избелели оранжеви тухли и новичка водна кула на върха. По протежение на горната част на оградата беше опъната бодлива тел; охранителна камера гледаше надолу. След миг вратата се плъзна настрани. Автомобилът влезе и паркира до лъскав червен корвет с потъмнени прозорци.

Чакълът скърцаше под обувките на мъжа. Мирис на дъжд и боклук изпълваше ноздрите му, а някъде под тях се долавяше далечният дъх на реката. Той извади обикновено черно куфарче от багажника и остави пистолета си на мястото му.

Зад него се разнесе мъчително металическо скърцане — отваряше се врата. Мъж по анцуг го наблюдаваше безстрастно.

Отвътре складът представляваше просторно помещение, студено и недовършено. От светлината, която се процеждаше през високите прозорци, сенките ставаха още по-тъмни. Купчини щайги без никакъв надпис заемаха около половината от пода. Близо до плъзгащата се врата беше паркиран яркочервен корвет, изпод който стърчаха чифт крака; единият от тях потропваше в ритъм с радиото, от което звучеше класически рок.

— Трябва да те проверя — каза Анцугът.

— Не — усмихна се той. — Не трябва.

Анцугът беше един от биячите на Зейн — не беше важен, но не бе свикнал да му противоречат.

— Знам, че си новият любимец на шефа, обаче…

— Чуй ме добре. — Все така усмихнат. — Опиташ ли се да ме претърсиш, ще ти строша ръката.

Другият мъж присви очи.

— Ти сериозно ли?

— Аха.

Анцугът пристъпи напред, като гледаше да не отпуска тежестта си на левия си крак.

— Джоуи. — Механикът беше излязъл изпод колата. Върху едната си буза имаше петно от машинно масло. — Той е окей. Освен това не се майтапи за ръката ти.

— Но…

— Заведи го при Зейн.

Джоуи се поколеба за миг, след което се обърна и каза:

— Насам.

„Насам“ се оказа задната част на склада, където метално стълбище отвеждаше до горното ниво. Джоуи се движеше тежко, пъшкайки така, сякаш всяка стъпка бе задача, която трябваше да бъде отметната от списъка му. Къс коридор ги отведе до една врата и Джоуи почука.

— Господин Зейн? Тук е.

Някога това беше кабинетът на надзирателя, с прозорци, които гледаха не към света навън, а навътре, към пода под тях. Оттогава помещението беше почистено и мебелирано. Два дивана почиваха върху мек персийски килим. Осветлението беше приглушено и направено с вкус. Един 3D телевизор предаваше Си Ен Ен с изключен звук.

Робърт Зейн беше дошъл от улицата и нито кашмиреният пуловер, нито подстрижката за двеста долара можеха да променят този факт. От него се излъчваше неизразимо усещане за загладена опасност, а в очите и стойката му винаги се спотайваше следа от дните, когато той беше лошият стар Боби Зи.

— Господин Елиът.

— Господин Зейн.

— Питие?

— Защо не.

Джоуи затвори вратата зад тях, а Зейн тръгна към барчето.

— Скоч?

— Аха.

Килимът под краката му беше мек. Остави куфарчето върху масичката и седна на прекалено мекия диван. Облегна се назад с ръце в скута.

— Знаеш ли, не бях сигурен, че говориш сериозно. Онова, което предлагаше? Никой не може да се добере до такава технология. — Зейн извади кубчета лед от минихладилника и ги пусна в чашите, след което наля по два пръста във всяка от тях. Движенията му бяха леки и балансирани; стойка на боец. Подаде му една от чашите и се настани на отсрещния диван със скръстени крака и изпънати ръце — съвършен образ на мъж, живеещ в лениво охолство. — Ала ето те тук. Май не е трябвало да се съмнявам в теб, а?

— Съмнението е хубаво нещо. Прави те предпазлив.

— Напълно си прав. — Зейн вдигна чашата си, сякаш да пие за това. На 3D екрана един репортер стоеше пред Белия дом, а надписът, който течеше под него, гласеше: „Проектозакон, предвиждащ надарените да носят микрочипове — приет от Камарата на представителите с триста и един на триста и пет гласа; очаква се президентът Уокър да го парафира.“ От студа дъхът на репортера образуваше облачета, които политаха към тях, образувайки вълнички, когато достигнеха края на проекционното поле. — И така.

— И така.

Зейн побутна куфарчето с палеца на крака си.

— Нещо против?

— Куфарчето си е твое.

Другият мъж се усмихна, приведе се напред и натисна с палци закопчалките, които изщракаха удовлетворително силно и се отвориха. Зейн повдигна капака. В продължение на един миг просто се взираше с широко отворени очи, а после изпусна дъха си и поклати глава.

— Мамка му. Да окрадеш лаборатория на ДАР. Не се засягай, ама ти си един адски ненормален кучи син.

— Благодаря.

— Как го направи?

Елиът сви рамене.

— Окей, разбирам, професионална тайна. Нека се изразя по друг начин. Някакви проблеми?

… огнен език, от който стъклото се пръсна и късчетата му се посипаха по земята като искрящ дъжд; писъкът на алармите, удавен от рева на друга експлозия; резервоарът на камиона…

— Нищо, което може да бъде проследено до теб.

— Мамка му — повтори Зейн. — Не знам откъде се появи, обаче съм адски доволен, че си тук. Хората могат да си приказват каквото искат за такива като теб, но определено знаете как да свършите работа. — Той затвори куфарчето бавно, предпазливо. — Ще наредя да ти преведат парите, също както преди. Окей?

— Какво ще кажеш да ги задържиш?

Зейн тъкмо се канеше да отпие от скоча си, ала думите го хванаха неподготвен. Той замръзна, мускулите на раменете му се напрегнаха. Сделките в престъпния свят бяха танц със също толкова строго определени правила, както и валсът. Всички знаеха стъпките и всяка импровизация беше повод за тревога. Зейн бавно свали чашата си и я постави на масата с леко тракване.

— Какво означава това?

— Означава, че ще ти го дам. — Махване към куфарчето. — А ти ще си задържиш парите.

— А в замяна?

— Услуга. — Том Елиът се приведе напред, подпрял лакти на коленете си — поза за признание, като мъж на мъж. — Името ми не е Том Елиът. А Ник Купър.

— Окей.

— Онова, което ще ти кажа… — Той поспря, задържа думите си, въздъхна. — Доверието не се среща често в нашия бизнес, но мисля, че мога да ти имам доверие, а се нуждая от помощта ти. Знаеш, че съм абнорм.

— Естествено.

— Онова, което не знаеш е, че работех за ДАР.

— Ето значи как си успял да ограбиш лабораторията им.

— Всъщност не. Никога досега не съм бил в никоя от лабораториите. Те са към анализ. Аз бях от другите — реагиране. Службата за законосъобразност.

Зейн почти успя да сдържи реакцията си.

— Аха. Ние не съществуваме. Само дето съществуваме, и още как. Или по-точно — те съществуват. Аз напуснах при… е, да си надарен и да работиш в агенция, която преследва такива като мен, неизбежно предизвиква търкания. Подробностите нямат значение. Това, което има значение е, че когато си тръгнах, в техните очи аз станах един от лошите.

— Имам някаква представа какво е да си от лошите. — Зейн се усмихна.

— Точно затова мисля, че мога да ти имам доверие. Виждаш ли, те ме обявиха за мишена. Опитват се да ме убият. И рано или късно ще успеят.

— И ти искаш от мен… какво? Да се заема с ДАР?

— Разбира се, че не. Искам да ми помогнеш да стана друг.

Зейн вдигна чашата си. Отпи глътка.

— Защо не отидеш в Уайоминг?

— И да живея с останалите животни в зоологическата градина? — Той поклати глава. — Не, благодаря. Не обичам клетки. И никой няма да ми навре проследяващо устройство в гърлото. За нищо на света. Така че ми трябва ново име, ново лице и документите към тях.

— Доста искаш.

— Тези полупроводници? — Той махна към куфарчето. — Последен писък на технологията. Никой, никой освен ДАР не ги е виждал. Ако си изиграеш картите както трябва, можеш да натрупаш състояние от тях. И няма да ти струват нито цент. Ти си един от най-големите контрабандисти в Средния Запад. Наистина ли искаш да ми кажеш, че в семейството не се намира нито един хакер и нито един хирург?

Картината на 3D екрана отстъпи място на запис от експлозията в Борсата — същият запис, който бе видял на онзи билборд през март. През първите няколко месеца го въртяха до безкрай, последван от речта на президента Уокър и особено края й: „За тях не може и няма да има милост.“ След това, когато бе станало ясно, че Джон Смит няма да бъде заловен толкова бързо, повторенията постепенно започнаха да оредяват. Но и досега го излъчваха всеки път, когато някой поискаше да каже нещо отрицателно за абнормите. Което беше горе-долу на всеки час.

— Естествено, че разполагам с необходимото. Но ако направя това за теб, какво после?

— Вече ти казах. Ще получиш съдържанието на куфарчето безплатно.

— Бих могъл просто да те убия.

— Сигурен ли си? — Той се усмихна.

Зейн се разсмя.

— Ама наистина ти стиска. Това ми харесва.

— Е, споразумяхме ли се?

— Нека да помисля малко.

— Знаеш как да ме откриеш. А междувременно можеш да задържиш парите и полупроводниците. Приеми го като жест на добра воля. — Купър изтупа крачолите си и стана. — Благодаря за питието.