Маркъс Сейки
Брилянтните (38)

Глава 37

Може би се бе разплакал, седнал в миризливата тоалетна кабинка в скапания мол в сърцето на Вашингтон. Възможно бе. Сам нямаше представа.

От личната му история сякаш липсваха няколко момента. Моменти, които никога не би поискал да си върне.

Това, което знаеше бе, че по някое време се изправи, отвори вратата и отиде до мивката. Задържа ръце под чешмата, докато тя най-сетне потече и напръска лицето си с хладка вода. Отново и отново. Избърса се с няколко хартиени кърпи.

И се взря в огледалото. Взираше се в един мъртвец, вероятно баща на убити деца.

Но не и мъж, който щеше да се даде без бой.

Метна кърпите в кошчето за боклук, отиде до телефонния автомат, пъхна последните си монети и набра друг номер.

* * *

Четиридесет и пет минути по-късно влезе в кръчма, наречена „Макларънс“. Дъб и протрити столове до бара, подложки за чаши с логото на „Гинес“. Мястото не беше претъпкано — хора, дошли да пийнат нещо след работа, повечето от тях — мъже, които гледаха мача. Беше идвал тук и преди, веднъж, преди много години — някакво служебно тържество на Натали. Отиде до бара и даде знак на мъжа зад него.

— Какво ще желаете?

— Имате задна стая, нали?

— Аха. Сега не е отворена, но ако искате да я наемете за някое събитие, мога да ви дам номера на упра…

— Ще ти платя… — Купър отвори портфейла си и извади шепа банкноти. — Триста и четиридесет долара, ако ми позволиш да я използвам за един час.

Мъжът погледна първо наляво, после надясно. Сви рамене и обви пръсти около банкнотите.

— Насам.

Купър го последва до другия край на бара. Мъжът раздрънка връзка ключове, отдели един и отключи.

— Нуждаете ли се от нещо?

— Само уединение.

— И не оставяйте бъркотия. Аз съм този, който чисти.

Купър кимна, повтори „уединение“ и влезе в задната стая.

Тя беше по-малко копие на основното помещение. Покрай едната стена минаваше бар, с машини за наливна бира, подредени халби, кърпа, провесена през ръба. Празно, помещението излъчваше атмосфера на тъжно очакване. Купър запали осветлението и седна на самотния бар. Остави дейтапада пред себе си, облегна длани върху полираното дърво и зачака.

Десет минути по-късно чу вратата да се отваря. Много бавно, завъртайки само главата си, той се обърна да погледне.

Боби Куин носеше същия костюм, както и по-рано. От стойката му се излъчваше битка-или-бягство и майната й на всяка друга опция. Едната му ръка почиваше върху оръжието в разкопчания кобур.

— Съвършено неподвижен съм, Боби. Кръстосани крака, ръце върху бара.

Куин огледа стаята. Напрежението не го напусна, но все пак прекрачи прага. Остави вратата да се затвори след него и извади пистолета си. Не се прицели, което беше нещо.

— Половин час — каза Купър. — Както се уговорихме по телефона. След това ще разбереш.

Партньорът му се приближи до края на бара. Със свободната си ръка посегна зад гърба си и извади чифт белезници. Плъзна ги към Купър.

— Дръж дясната си ръка отгоре. Използвай лявата, за да я заключиш за бара.

— Хайде де, Боби…

Пистолетът се вдигна.

— Направи го.

Купър въздъхна. Взе белезниците, като внимаваше да се движи бавно, и ги щракна около дясната си китка.

Направиш ли го, ставаш беззащитен. Ако грешиш за Куин, това ще е краят.

Закопча другата халка около месинговата тръба. Подръпна за проба. Издрънчаване и впиване на метал в кожата му.

— Така по-добре ли е?

Куин прибра оръжието си. Дойде по-близо. Изражението му не можеше да бъде разгадано, твърде много неща се случваха едновременно.

— Ще ти дам половин час, защото ти обещах да го направя. Но когато времето изтече, ще се обадя да изпратят екип, който да те прибере.

— Както ти казах по телефона, ако го направиш, няма да се съпротивлявам. — Опита да се усмихна. — Твърде много.

— Само опитай да се съпротивляваш и ще те убия. — Простичко излагане на фактите, още по-шокиращо заради това, че идваше от устата на Боби Куин, за когото сарказмът и иронията бяха като кислород. — Говори.

Купър си пое дъх.

— От шест месеца съм под прикритие. От дванайсети март, когато двамата с теб почти успяхме да предотвратим атентата в Борсата. Аз бях вътре. Не знам как оцелях, но се събудих в една триажна палатка. Когато отново бях в състояние да вървя, успях да се кача на един самолет с морски пехотинци и отидох да се видя с Дрю Питърс. Предложих му един безумен план: Ще мина в нелегалност. Всички ще ме обвинят за експлозията. Ще стана един от лошите. Ще ме преследват.

Говореше бързо, не си губеше времето да украсява историята, просто излагаше фактите. Времето, прекарано в бягство. Как си беше създал репутация като крадец. Представлението на перона в Чикаго. Пътуването до Уайоминг. Срещата с Епщайн.

— Защо? Защо е трябвало да направиш всичко това?

— Казах ти — за да се добера до Джон Смит и да го убия.

Куин поклати глава.

— Това е целта. Аз попитах за причината.

— А. Дъщеря ми.

— Кейт?

— Щяха да я подложат на теста. Да я изпратят в Академия. Питърс обеща да не се случи. — В стомаха му се надигна горчилка. „Аз ще се погрижа за семейството ти.“ — Всичко, което съм сторил, беше заради нея.

— Откри ли Смит?

— Да.

— Уби ли го?

— Не.

— Аха.

Купър понечи да се облегне назад, но спря, когато белезниците се впиха в китката му.

— Не ми вярваш, нали?

— Не. И след двайсет минути ще те арестувам.

— Господи, Боби. През последните шест месеца бях агент на ДАР. Искам да кажа, на четири пъти за мен идваха екипи. И през цялото това време не убих нито един агент. Нито веднъж не съм наранил някой от тях. Е, освен може би гордостта им. Каква е причината, според теб?

— Току-що уби един агент. — Очите на Куин бяха сурови. — На гробището.

— Да — отвърна Купър. — Е, вече не съм агент. А след като видиш това — той посочи дейтапада с глава, — не мисля, че и ти ще останеш такъв.

— Какво е то?

— Най-мръсната тайна на Дрю Питърс. Това, заради което бях на гробището.

— Мислех, че преследваш Смит.

— Така беше. Оказва се, че съм грешал.

Куин искаше да вземе дейтапада. Купър го виждаше, четеше го по лицето му ясно като бял ден.

— Давай.

Боби го погледна.

— За бога, човече. Заключен съм с белезници за бара. Какво смяташ, че ще направя? Ще се превърна в прилеп и ще отлетя?

Едно мускулче върху бузата на Куин потръпна и Купър си даде сметка, че партньорът му се бе канил да се пошегува. Не го направи, но Купър го познаваше, седял бе до него в продължение на часове, дни, години.

Започва да поддава.

— Окей, виж, аз ще го направя. Окей?

— Бавно.

Бавно Купър взе дейтапада си. Подпря го на бара, така че и двамата да виждат. Активира го неловко с лявата ръка и пусна записа.

Същата стая, която бе видял преди — хотел или някакво убежище. Мебели, които си подхождаха, но бяха избирани без никакво чувство за стил; боядисани хоросанови стени. Имаше прозорец, през който се виждаха дървета.

Директор Дрю Питърс крачеше напред-назад. Беше по-млад от сега. Косата и стилът му не се бяха променили през всичкото това време, откакто Купър го познаваше, ала бръчките на челото, торбичките под очите — те бяха станали по-дълбоки с времето.

— Кога е това? — попита Куин.

— Преди пет години и между осем и девет месеца.

— Как можеш да си толкова…

— Гледай.

На екрана Питърс се приближи до масата, взе чаша вода и отпи. На вратата се почука.

— Влез.

Влязоха двама мъже в цивилни костюми. От онзи тип, чиито очи сякаш бяха скрити зад тъмни очила, дори когато не носеха такива. Кимнаха на Питърс и провериха стаята. Най-сетне единият каза на някого извън кадър:

— Чисто е, господин министър.

Един мъж прекрачи прага. Среден ръст, приятна усмивка, консервативен костюм.

— Ей — обади се Куин. — Това е…

— Да.

За Купър това беше първият издайнически знак за възрастта на записа. Трябва да беше отпреди поне пет години, защото по онова време мъжът, който влезе в стаята, беше министър на отбраната. Мъж с връзки, ловък политик, от онези, към които хората се отнасяха с уважение не само защото знаеше къде са заровени срамните тайни, а защото сам бе погребал немалко от тях. Министър Хенри Уокър.

Само дето днес постът му беше различен. Всъщност, от пет години насам. От 2008 г., когато бе спечелил първите си президентски избори. А после и следващите. Купър беше гласувал за него и двата пъти.

Макар да го гледаше за втори път, макар да знаеше какво предстои и колко по-лоши ще станат нещата, Купър усети, че му е трудно да диша. Прочутата реч на президента от дванайсети март отекваше в главата му.

„Нека посрещнем това изпитание не като една разделена нация, не като нормални и абнормални, а като американци. Нека заедно създадем едно по-добро бъдеще за нашите деца.“

Зов за толерантност, за човечност. Призив към всички да си подадат ръка.

Лъжа.

На екрана двамата мъже се здрависаха, размениха си няколко банални любезности. Уокър отпрати охраната си.

— Окей, Купър — каза Куин, — освен дето се чувствам мъничко омърсен, че гледам това, какъв е смисълът?

— Ще ти покажа.

Все така с лявата ръка Купър премести картината на 10:36 минути.

Уокър: Цялото това либерално кършене на ръце — ето какво ме подлудява. Нима хората не разбират, че гражданските права са привилегия? Че когато трябва да защитим начина си на живот, понякога те са лукс, който не можем да си позволим?

Питърс: Обществеността не иска да повярва, че наближава война.

Уокър: Ако даде Бог, може и да се окажат прави. Ала винаги са ме учили, че трябва да си помогнеш сам, за да ти помогне и Господ.

Питърс: Абсолютно съм съгласен, сър.

12:09 минути:

Уокър: Не че мразя надарените. Ала само един глупак не би се страхувал. Прекрасно е да заявиш, че всички хора са братя. Ала когато брат ти те превъзхожда във всяко едно отношение, когато може да те надхитри, надмине, надиграе… е, трудно е да бъдеш по-малкият брат.

Питърс: Нормалните имат нужда да бъдат разтърсени. Някой трябва да им припомни, че на карта е заложен начинът ни на живот.

13:35 минути:

Питърс: Сър, разбирам желанието ви да подбирате думите си внимателно. Затова нека аз го кажа направо. Ако не направим нещо, в рамките на тридесет години нормалните ще са станали излишни. И това — в най-добрия случай.

Уокър: А в най-лошия?

Питърс: Ще са станали роби.

17:56 минути:

Уокър: Работата е там, че има два начина да се хвърлиш в битка. Можеш да го направиш в бронирано облекло и автомат през рамо, или пък да се появиш по долни гащи. И не е само това — на онзи, който изглежда така, сякаш може да се бие, рядко му се налага да го прави.

Питърс: Именно. Не искам геноцид. Но трябва да сме готови. Наше право е да се борим за оцеляването си. А това не е война, която може да се води с танкове и изтребители.

Уокър: Чул си слуховете, че Конгресът ще започне разследване на Службата за законосъобразност.

Питърс: Да. Но не затова…

Уокър: Да не се подмокриш сега. Не те заплашвам. Но се чудя дали този твой план е патриотизъм или самосъхранение.

Питърс: Господин министър…

Уокър: Какъв е обектът?

Питърс: Сигурен ли сте, че искате да знаете оперативните подробности, сър?

Уокър: Окей. Имаш право.

19:12 минути:

Уокър: Колко жертви предвиждаш?

Питърс: Между петдесет и сто.

Уокър: Толкова много?

Питърс: Малка цена, за да защитим стотици милиони.

Уокър: И ще бъдат цивилни?

Питърс: Да.

Уокър: Всичките?

Питърс: Да, сър.

Уокър: Не. Няма да стане.

Питърс: За да сме сигурни, че ще бъдат сметнати за терористи, трябва да бъдат цивилни. Едно нападение срещу армията ще ги бележи като военна сила. Ще обезсмисли…

Уокър: Разбирам. Трябва ни обаче и символ на властта. В противен случай ще изглежда случайно и безцелно.

Питърс: Какво ще кажете за нападение над вашия офис?

Уокър: Да не прекаляваме. Не, мислех си за някой сенатор или съдия от Върховния съд. Някой, който се радва на уважение, символична фигура. Ще ни трябва и изкупителна жертва. Някой достатъчно способен, за да не бъде заловен веднага. Някой, който да се превърне в страшилището.

Питърс: Имам идея кого бихме могли да използваме, сър. Активист на име Джон Смит.

Уокър: Чувал съм за него.

Питърс: И така вече се е превърнал в напаст; въпрос на време е да прибегне до насилие. И е наистина способен. След като го побутнем натам, той ще изиграе ролята си. Имате ли предвид някоя, ъъъ, символична мишена по-специално?

Уокър: Сещам се за неколцина.

24:11 минути:

Уокър: Най-важното е да не допуснем нещата да излязат извън контрол. Трябва ни инцидент, който да обедини страната, да оправдае работата ви. Не нещо, което да отприщи кръстоносен поход.

Питърс: Разбирам и съм съгласен. Честно казано, надарените са твърде ценни, за да ги рискуваме.

Уокър: Абсолютно. Ала трябва да бъдат държани на мястото им.

Питърс: Понякога войната е единственият път към мира.

Уокър: Мисля, че сме на едно мнение.

28:04 минути:

Питърс: Вече съм избрал мястото. Ресторант. Екипите са готови.

Уокър: Това е трудна задача. Някои от стрелците може да се поколебаят.

Питърс: Не и тези мъже.

Уокър: А след това? Можеш ли да разчиташ, че ще запазят мълчание?

Питърс: Да разчитам? Не. Но мога да го осигуря.

Уокър: Да нямаш предвид…

Питърс: Оперативни подробности.

30:11 минути:

Питърс: Сър, аз ще се погрижа за всичко. Ще направя всичко по силите си властта да не бъде замесена във всичко това. Ала трябва да го чуя от устата ви, сър. Не мога да действам на основата на едно предположение.

Уокър: Този разговор не се записва, нали?

Питърс: Ама че абсурд.

Уокър: Шегувам се, Питърс. Господи, ако записваше този разговор, и двамата здравата щяхме да закъсаме.

Питърс: Вярно е. И така. Сър? Нуждая се от изрично нареждане.

Уокър: Направи го. Организирай нападението.

Питърс: И си давате сметка, че говорим за цивилни жертви, може би дори стотина?

Уокър: Да. И ти казвам да го направиш. Както казваше татко — свободата не се получава даром.

Купър натисна бутона за пауза и двамата мъже замръзнаха, докато се здрависваха, директорът — приведен напред, за да се протегне през масата.

Боби Куин приличаше на човек, който отчаяно иска да може да превърти живота си назад. Да се върне в миналото и да завие наляво, вместо надясно.

— Не го вярвам.

Купър го погледна. Топографията на лицевата му мускулатура, големия и малкия скулен мускул, дъвкателния мускул.

— Да, вярваш го.

— Не е възможно — разгорещено каза Куин. — Твърдиш, че директор Питърс е планирал клането в „Монокъл“?

— Убийството на седемдесет и трима души, включително и деца. Да.

— Но… защо?

Купър въздъхна.

— Защото всички тези приказки за предотвратяване на война са просто прах в очите ни. Това, което наистина искат, е да я контролират. Искат да предизвикат война и да я поддържат на слаб огън. Искат всички да сме на нокти, изпълнени с недоверие един към друг. Нормални и абнормални, десни и леви, богати и бедни, всички. Колкото повече се страхуваме, толкова повече се нуждаем от тях. А колкото повече се нуждаем от тях, толкова по-могъщи стават те.

— Той е президентът, Купър. Колко по-…

— Така е. От министър на отбраната стана президент. Какво ти говори това? Забрави ли Службата за законосъобразност преди „Монокъл“? Креташе едва-едва в някаква изоставена хартиена фабрика, без никакви средства и никаква подкрепа, носеха се слухове за разследване на Конгреса, което можеше да ни изпрати в затвора. А после един активист, който никога дотогава не е прибягвал до насилие, най-неочаквано влиза в някакъв ресторант и избива всички. И бум — изведнъж цялата страна е съгласна с Дрю Питърс.

— Ами записът от ресторанта?

— Записът е истински. Ала Питърс е накарал един абнорм да вкара образа на Джон Смит в него. Стрелците работят за Питърс. Или по-точно — работели са. Предполагам, че вече са мъртви.

— Ти сам го каза — рече Куин. — Ако онзи видеозапис е фалшифициран, защо този да е истински?

— Кой би го подправил?

— Джон Смит…

— Не. — Купър поклати глава. — Този от „Монокъл“ би могъл да бъде подправен, защото Смит беше сравнително неизвестен, а качеството на записа е лошо, и най-вече защото именно ДАР извърши разследването. Ала не можеш да подправиш запис с президента. Той е прекалено дълъг, има прекалено много начини да бъде проверен, твърде много хора, желаещи да го направят. И защо някой би положил такива усилия да скрие един фалшив запис? Пък и на колко срещи с Дрю Питърс си присъствал? Нима ще ми кажеш, че това не беше той?

— Защо тогава не е зашифрован? — попита Куин.

— И аз се почудих. Но после си дадох сметка — това е застраховка. Без съмнение Питърс е имал някакъв механизъм, който да съобщи къде се намира записът, в случай че той умре при загадъчни обстоятелства. Ако беше шифрован, смисълът се губи. Всичко — продължи Купър, — всичко, което сме правили през последните години. Всички операции, всички премахвания. Нищо от това не е било в името на истината и безопасността на хората. Били са просто ходове в игра, за която не сме подозирали, правени от играчи, които дори не искат да победят. Никой не иска да убие всички надарени. Искат просто да ги контролират. Тях и останалата част от нацията. И знаеш ли какво? Наистина го правят.

— Премахванията? — повтори Куин. Преживяваше същото, което Купър бе преживял предишната нощ: първите жегвания на ужаса, който много скоро щеше да забие хищните си зъби дълбоко в него. — Казваш, че някои от хората, които сме убили, са…

— Да — отвърна Купър. Беше му мъчно за Боби, искаше му се да му даде време да го осмисли, да започне да обхваща същинските мащаби на случващото се. Ала така би рискувал Куин да се парализира, а сега нямаше време за това. — И, неприятно ми е да го кажа, но става и по-лошо.

— Как, по дяволите, би могло да…

— Децата ми са у тях.

— Тях… кои тях?

— Питърс.

— Хайде де, Купър. Това е параноя.

— Не е. Позвъних вкъщи. Вдигна ми Роджър Дикинсън.

— О! — Куин го зяпна. — О, мамка му.

— Какво?

Партньорът му извърна поглед, пръстите му си играеха с въображаема цигара.

— Чудех се защо ме сложиха начело на безликите в гробището. Нали Дикинсън ти е вдигнал мерника. Ала точно преди Питърс да ме изпрати на гробището, Дикинсън изхвърча от офиса, сякаш задникът му се беше подпалил. На никого не каза нищичко, просто излетя навън. Трябва да е…

— … отивал у нас. За да отвлече децата ми.

— Аха. — Куин го погледна. — Съжалявам, Куп. Нямах представа. Щях да го спра.

— Знам.

— Е, какво? Искат да се предадеш ли? Дикинсън ще те убие.

— Ако вярвах, че по този начин ще спася Натали и децата, бих се пожертвал. Ала те няма да го направят. Като минах под прикритие, сам им сложих в ръцете страхотен коз.

Буквално виждаше как Куин го осмисля.

— Смяташ, че от самото начало Питърс те е оставил да го направиш, защото и в двата случая е щял да спечели. Или ще откриеш Смит и ще го убиеш, или…

— Или доброволно ще се превърна в изкупителна жертва, този път — наистина. Аха. Всичко, което извърших през последните шест месеца, изглежда като доказателство за вина. А сега, когато знам за това? — Купър посочи дейтапада. — Не, ако се предам, ще кажат, че историята, която измислихме, за да мина под прикритие, е самата истина. Питърс действително ще стовари вината за атентата върху мен. Ще поднесе трупа ми на медиите. Огромна победа за Службата за законосъобразност. Доказателство, че нацията се намира в добри ръце. Милиарди долари допълнително финансиране.

— И в никакъв случай не може да допусне бившата ти жена да се появи по Си Ен Ен, твърдейки, че всичко е една лъжа. Даже да не й повярват, това ще развали драматичния ефект. — Куин кимна. — Но как би могъл да се отърве от тях? Прекалено голямо съвпадение би било, ако просто изчезнат.

— Много просто. Върнал съм се, за да ги убия. Службата за законосъобразност се опитала да ме спре, но закъснели. Трагедия, но поне успели да обезвредят лошия. И може би, ако разполагаха с повече ресурси…

— Но защо би убил собствените си…

— Защото съм умопобъркан абнормален терорист. Кой ги знае как мислят такива. Те дори не са хора.

— И-сусе! — Куин изпусна шумно дъха си. — Не искам да го повярвам.

— И все пак знаеш, че е така.

— Аз… — Куин се поколеба. — Да, знам го.

— Нуждая се от помощта ти, Боби. Трябва да си върна децата. А после трябва да се погрижим всичко това да излезе наяве. Не бива да им се размине. Не можем да го допуснем.

— Даваш ли си сметка какво казваш? Говориш за това да се изправим срещу президента.

— Говоря за две ужасени деца. И за това да кажем истината.

— Куп, искам да помогна, но…

— Разбирам. Ала помниш ли как ти казах, че вече не съм агент на ДАР? Ами ти? След като видя това? Разполагаш само с два избора, Боби. Можеш да се преструваш, че не знаеш как всичко, на което си служил, е една лъжа. Или можеш да ми помогнеш.

Всичко наистина се свеждаше до нещо толкова простичко и Купър спря. Единственото, което искаше на гробището, беше половин час, за да накара партньора си да разбере. И ето че го беше получил. Нямаше смисъл да убеждава Куин, да го увещава. Никакви цветисти речи нямаше да променят изхода, никакво позоваване на чувствата му.

Или Боби Куин беше добър човек, или Купър и семейството му бяха обречени.

Куин притисна затворените си очи с върховете на пръстите си.

— Мамка му. — Думите долетяха глухи иззад ръцете му. След това изпъна рамене и изпусна дъха си. — Е, как ще го направим?

— Като за начало — усмихна се Купър и подръпна металната халка около китката си, — мислиш ли, че би могъл да ме откопчаеш?

Партньорът му се засмя.

— Извинявай. — Извади ключа на белезниците и му ги подхвърли. — Истината ще ви направи свободни, нали така?

— Нещо такова. И ние на това разчитаме. Ще използваме записа, за да заложим капан на Питърс.

— Звучи сякаш имаш план.

— Наченки.

— Е, сега вече си отдъхнах. Вярно, изправени сме срещу най-могъщата тайна организация на планетата и притежаваме информация, заради която директорът й би изличил Вашингтон от лицето на земята, само и само да я опази в тайна, но поне разполагаме с наченки на план. За момент бях почнал да се тревожа.

— Хей — отвърна Купър, — мен ако питаш, шансът за успех току-що се удвои. Сега е цялата власт срещу нас двамата.

— Тримата — разнесе се глас зад тях.

Двамата се обърнаха рязко. Куин посегна към оръжието си, ала Купър спря ръката му.

Тя стоеше, извила хълбок, с ръка на кръста. Дръзка и компетентна поза, устните й — извити в типичната й усмивка.

— Тръгна си без да кажеш довиждане, Ник. Едно момиче може да го изтълкува погрешно.

— Коя, по дяволите, си ти и как влезе тук? — попита Куин.

— Здравей, Шанън — каза Купър. Изглеждаше добре. Адски добре. Срещна погледа й, видя всички пластове в тях: сила, решителност, а под тях — малко болка. Отправи й усмивка, която се надяваше да е извинителна, и каза на Куин: — Винаги го прави. — А после добави към Шанън: — Кога пристигна тук?

— Около час след теб.

— Смит ли те изпрати?

— Не, задник такъв. Дойдох, защото имаш нужда от помощ. Джон само осигури самолета.

— Как ме откри?

— Не съм. Открих него. — Тя посочи Куин с палец.

— Ти си момичето от Борсата — обади се Куин. — И от онова с Браян Васкес.

— А ти си другарчето за игра на Купър. — Шанън си придърпа един висок стол и седна. — Е, какво правим, момчета?

— Сваляме шефа на Службата за законосъобразност и президента на Съединените щати — отвърна Купър.

— А, добре. Боях се, че ще бъде нещо скучно.

— Опитвам се да си поддържам живота интересен.

— Предвижда ли се да се возим на влак?

— Ако ти кажа, ще разваля изненадата.

— Недей тогава. Обожавам изненадите.

— Окей. — Куин местеше поглед между тях двамата. — Ще престанете ли да флиртувате достатъчно дълго, за да ми кажете какво, по дяволите, става?

— Боби, запознай се с Шанън Ази. Момичето, което минава през стени.

— Здрасти — каза тя и му протегна ръка.

Куин я пое с крайно объркан вид.

Купър се разсмя. За първи път, откакто бе чул гласа на Дикинсън в телефонната слушалка, почувства нещо подобно на надежда.