Маркъс Сейки
Брилянтните (1)

ИЗВАДКА ОТ „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

Рубриката за мнения, 12.12.1986 г.

Напоследък доста се шуми около доктор Юджийн Брайс и неговия труд върху така наречените „брилянтни“ — онзи процент деца, родени след 1980 г., надарени с изключителни способности. Макар същинските мащаби на дарбите им да не са известни, ясно е, че се е случило нещо изключително: саванти вече се раждат не веднъж на поколение, а ежедневно и ежечасно.

Нещо повече, в исторически контекст, терминът „савант“ обикновено се е използвал в съчетание с друга дума, съставяйки не особено мил, но не и неточен израз — идиот савант^[1]. Тези редки индивиди със свръхчовешка дарба обикновено бяха осакатени по един или друг начин. Повредени гении, които са в състояние да възстановят по памет картата на голям град, макар да са я зърнали едва за миг, ала в същото време не умеят да си поръчат чаша чай; интуитивно схващат теорията на струните или некомутативната геометрия, ала усмивката на майка им ги хвърля в недоумение. Сякаш еволюцията поддържаше равновесието — на едно място даваше, а на друго вземаше.

Не така обаче стоят нещата с „брилянтните“. Според д-р Брайс подобни преимущества се наблюдават у едно на всеки сто от децата, родени след 1980 г. и във всички други отношения тези деца са в статистическите норми. Те са умни или не особено. Общителни или не. Талантливи или не. С други думи, с изключение на невероятната им дарба, те са точно такива, каквито са били децата от зората на човечеството.

Навярно няма нищо чудно в това, че обществената дискусия се съсредоточи върху причината. Откъде се взеха тези деца? Защо точно сега? Така ли ще продължи от сега нататък или този феномен ще спре толкова неочаквано, колкото започна?

Ала има един още по-важен въпрос. Въпрос с разтърсващ отзвук. Въпрос, който е на върха на езика ни и все пак не го обсъждаме. Може би защото се боим от отговора.

Какво ще се случи, когато тези деца пораснат?