Маркъс Сейки
Брилянтните (33)

Глава 32

Вън от стаята, по коридора, през спалнята, на балкона отвън, през парапета, във въздуха, върху коравата земя. Зад него — гласове, за които едва си даваше сметка, мъжът, който крещеше нещо, нещо като „Долу оръжието! Оставете го да върви!“ и пазачът, вдигнал автомата си, ала замръзнал на място, гледащ през рамо. Мисълта да се хвърли отгоре му и да го повали, завъртане, лакът в слънчевия сплит, мълниеносен удар в гърлото, но вместо това — спринт покрай вкаменения пазач, а студеният въздух прорязваше дробовете му и отново излизаше навън, краката му се движеха светкавично, думкаха по земята, мъчейки се да надбягат нещата, които беше чул, плетеницата от информация и връзки, която се бе оформила пред него и зад него и през самото му същество, дарбата, която не можеше да изключи, дарбата, която се беше превърнала в проклятие, студената, безмилостна интуиция, която изпреварваше разума и свързваше късчетата информация, информацията, която се бе намирала пред очите му през цялото време, ала потънала в мрак, а сега изведнъж бе изпъкнала в ярък релеф под светлината на шепа факти и с мъничко помощ, нещо, което би могъл да направи и сам, но никога не го бе сторил и последиците от това, невероятните, ужасяващи последици…

„Трябват ми истински вярващи.“

Дрю Питърс му го беше казал в деня, когато се запознаха и още няколко пъти след това, не чак толкова често, че Купър да го сметне за нещо повече от призив към една особена лоялност. Лоялност, която Купър притежаваше, готовността да върши трудни неща в името на висшето благо. Винаги бе единствено това, никога удоволствие, никога. От силата, да, както и от свободата, от положението, но не и от самия акт, не убиването, а каузата. Всичко, което бе вършил, бе за да предотврати войната, не да я разпали, да спаси света, не да…

Зърнато за миг: сребърните лъчи на луната, струящи между полюшващите се дървета.

Един клон, изпращял под крака му, изсъхнал и бял като кост.

Ръцете му, бледи на фона на боровата кора.

И най-сетне, малко ручейче, проблясващо на лунната светлина и бълбукането на бистрата вода над гладки камъни. Коленете му във водата, шокът от студа й.

Ако онова, което му бяха показали, бе вярно, значи Службата за законосъобразност беше лъжа.

Екстремистко крило на федерална агенция, искаща власт, която не бе отпускана на никой друг преди. Властта да следи, преследва и екзекутира американски граждани.

Агенция, която креташе. Едва оцеляваше. Всеки момент щеше да бъде разследвана. А после съществуването й изведнъж бе оправдано по най-безкомпромисен начин.

Получила бе огромна власт. Неограничено финансиране. Директен достъп до президента.

Заради една лъжа.

Джон Смит не е убил всички онези хора в „Монокъл“.

Бил е Дрю Питърс.

През последните пет години си работил за зли хора. Правил си онова, което са искали от теб. Вярвал си. Истински.

Не Джон Смит е терористът.

А ти.

— Купър?

Този път я чу. Беше далеч, търсеше го. Пращане на клонки, шумолене на пръст. Значи все пак не беше призрак.

Стоеше, коленичил насред ручея, водата се просмукваше в панталоните му, луната грееше над него. Не искаше да го открият. Не искаше да чува нищо повече.

— Ник?

— Да — отвърна той. Изкашля се. — Тук съм.

Загреба вода с шепи и наплиска лицето си. Студът бе остър, избистрящ. Излезе на колене от потока и се отпусна на брега. Заслушан в приближаването й, като никога я видя как идва, провирайки си гъвкаво между дърветата.

Когато го видя, тя се поколеба за миг, а после промени посоката си. Прецапа ручея и се отпусна до него. Купър видя, че се поколеба дали да не сложи ръка на рамото му, но се отказа. Изчака я да заговори, но тя не го стори. В продължение на един дълъг миг двамата просто седяха един до друг, заслушани в ромона на водата, бълбукаща като безспирен часовник.

— Мислех, че все още си в Нютън — проговори той накрая.

— Знам. Съжалявам.

— Онова, което каза. В кафенето. Че се надяваш да се възползвам от шанса за ново начало.

— Да.

— Знаела си, че идвам тук.

— Той знаеше. Аз се надявах… — Шанън сви рамене, без да довърши.

Недалеч от тях една птица издаде пронизителен звук, докато се стрелваше надолу и нещо изпищя, докато умираше.

— Преди две-три години проследявах мъж на име Руди Търентайн. Брилянтен, медицинска дарба. Кардиолог в „Джонс Хопкинс“^[1]. Беше постигнал забележителни неща в ранната си кариера.

— Клапата на Търентайн. Процедурата, която използват днес вместо присаждането на сърце.

— Да. Ала след това той премина на другата страна. Присъедини се към Джон Смит. Най-новото му изобретение притежаваше хитро нововъведение. Можеше да бъде изключвано дистанционно. Изпрати правилния сигнал и бам, клапата престава да работи. Беше дълбоко закодирано, някакъв ензим, никога не съм го разбирал напълно. Въпросът е, че това даваше на Смит властта да спре сърцето на всеки, който бе претърпял тази манипулация. Потенциално — десетки хиляди души.

Шанън бе достатъчно мъдра, за да не каже нищо.

— Руди побягна, а аз го открих. Криеше се в долнопробен апартамент във Форт Лодърдейл. Брилянтен и мултимилионер, той се беше сврял над едно заемно бюро в район на града, където туристите не стъпват. — Купър потърка лицето си, върху което все още имаше една вадичка. — Екипът ми обгради сградата, а аз избих вратата с ритник. Той гледаше телевизия и ядеше пържено свинско с ориз. Беше мазно, това си спомням. Усещаше се дори само по миризмата. Стори ми се странно, че един кардиолог яде нещо толкова вредно за сърцето. Той скочи и яденето се разхвърча навсякъде. Дребничък мъж, срамежлив. Погледна ме и…

— И? — попита Шанън след дълга пауза.

— И каза: „Почакай. Не съм направил това, което казват“. — Отнякъде се разнесе хлип. Хвана го неподготвен, този хлип, подобен на хълцане, дори не помнеше кога бе плакал за последен път.

— Шшт. Всичко е наред — каза Шанън.

— Какво направих? — Той се обърна към нея и прикова очи в нейните, грейнали на лунната светлина. — Какво направих?

Шанън направи дълга пауза преди да отговори.

— Вярваше ли го? Че може да изключва сърцата на хората?

— Да.

— Тогава онова, което си сторил, поне си мислел, че имаш причина да го сториш. Мислел си, че правиш добро. Хората, които са те лъгали — те са виновните.

За миг Купър отново видя ръцете на Руди Търентайн, размахани в отчаян опит да се защити, докато той се приближаваше, избягвайки ударите на другия мъж с лекота. А после собствените му ръце се протегнаха към главата на лекаря и започнаха да извиват, рязко и силно, бързо, винаги бързо, така че то никога не отнемаше повече време, отколкото бе необходимо.

— Аз също съм правила неща, с които не се гордея. — Гласът й бе глух от напрежение. — Всички сме го правили.

— Ами ако казваше истината? Ако не го беше направил? Ами ако, и аз не знам, някой конкурент е обещал да дари милиони долари на някой избирателен фонд, в случай че Руди Търентайн умре?

— Ами ако си убил невинен човек.

— Ами ако съм убил невинен гений. Лекар, който би могъл да спаси хиляди животи.

На това като че ли нямаше какво да се отговори. Не че Купър я винеше — той също нямаше какво да отговори. Водата ромолеше, ромолеше, все по-надалеч оттам.

— Използвали са ме, нали?

Шанън кимна.

От гърдите му се откъсна звук, който не беше съвсем смях.

— Ама че ирония. През целия си живот най-много съм мразил онези, които малтретират по-слабите. А сега се оказва, че съм един от тях.

— Не. Подведен, може би. Но си искал да постъпиш правилно. Това поне знам за теб. Вярвай ми. — Тя се засмя. — Не исках да го мисля. Спомняш ли си перона на чикагското метро, когато ти казах, че си убил мой приятел.

— Брандън Варгас. — Абнормът, който обираше банки и който бе убил майка и двегодишното й дете. Рино и Варгас, който пушеше цигара зад един рокерски бар, а ръцете му трепереха.

— Някога с Брандън бяхме близки. Така че исках да си отмъстя. Джон ми беше казал, че си добър човек, но аз не му повярвах. Исках да бъдеш чудовище, за да мога да си отмъстя. — Тя прибра кичур коса зад ухото си. — А после ти се оказа… Е, ами, оказа се ти.

Купър претегли думите й, онова, което се криеше зад тях.

— Брандън. Той наистина ли…

— Да. Наистина ограби онези банки и наистина уби онези хора. Брандън, когото аз познавах, беше невероятно мил човек. Никога не би го сторил. И все пак… го направи. — Тя се обърна към него. — Не всеки миг от живота ти е бил лъжа. Някои от нещата, които си направил за добро, наистина са били за добро.

— Но не всички.

— Не.

Купър се люшна напред, прегърнал коленете си.

— Искам да не е вярно.

— Знам.

— А ако е, искам да умра.

— Какво? — Тялото й се напрегна, лицето й се промени. — Страхливец! Не искаш да поправиш стореното. Не искаш да направиш нещата по-добри. Искаш да умреш?

— Как бих могъл да поправя каквото и да било? Не мога да разваля стореното. Не мога да върна Руди Търентайн…

— Не. Но можеш да кажеш истината.

При тези думи в тялото му сякаш зазвъня аларма, по гръбнака му плъзнаха предупредителни тръпки.

— За какво говориш?

— Твоят шеф, твоята агенция… те са зли. Въплъщават всичко, против което твърдиш, че си. Мразиш онези, които малтретират по-слабите? Е, познай какво представлява Службата за законосъобразност.

— И ти имаш идея как това би могло да се поправи.

— Да. Имам. — Тя отново отметна коса. — Съществува доказателство. За онова, което шефът ти, Питърс, е направил. В „Монокъл“.

Този път Купър наистина се разсмя, но това не беше весел смях.

Разбира се.

— Какво?

— Ето защо дойде тук, нали? Ти си стъпка номер две. Стъпка номер едно — направи така, че да науча истината. Стъпка номер две — изпрати ме на мисия за Джон Смит.

Трудно му бе да прецени напълно реакцията й в мрака, но видя, че нещо в очите й се промени. Разпознаване и може би усещането, че са я разкрили. Ала имаше и още нещо. Сякаш я беше наранил.

— Прав съм, нали? Той иска да направя нещо.

— Разбира се. — Тя го гледаше с нетрепващ поглед. — Защо иначе би поел всички тези рискове? Аз също искам да го направиш. А ако си приключил със самосъжалението, ти също би трябвало да го искаш. Защото дори и да има стъпка две, стъпка едно беше да научиш истината.

Купър бе възнамерявал да отговори, да й каже, че не работи за терористи, ала това му подейства като удар в бъбреците. Истината. Точно така. Той загреба шепа камъчета и ги раздруса. Започна да ги мята, едно по едно, в потока.

След миг Шанън проговори:

— Помниш ли какво ти казах в онзи долнопробен хотел? Гледахме новините — съобщаваха за онова, което бяхме направили току-що, и в репортажа им нямаше нищо вярно.

Само преди около седмица, а оттогава сякаш беше минал цял един живот. Споменът бе съвсем ясен — двамата се разправяха като отдавна женена двойка.

— Каза, че може би изобщо не би имало война, ако по телевизията не твърдяха непрекъснато, че има такава.

— Точно така. Може би — забележи, само може би — проблемът не е, че съществуват нормални и брилянтни. Не е, че светът се променя с бързи темпове. Може би проблемът е, че никой не казва истината. Може би ако имаше повече факти и по-малко скрити намерения, нищо от това нямаше да се случва.

Имаше нещо в начина, по който го каза — ясно и директно, само огън и изчистена целенасоченост. Както и в начина, по който лунната светлина обливаше кожата й, и в този, по който целият му свят се беше обърнал с главата надолу, и животинската нужда от утеха, и уханието й, и допира й през онази нощ в бара. И уморен да мисли, той се приведе към нея.

Устните й срещнаха неговите. Нямаше изненада, нито колебание, може би само мимолетно пробягала усмивка. Купър сложи ръка на кръста й, а тя обви ръце около гърба му и езиците им се докоснаха, топлината насред студената нощ — чувствена и еротична, а после тя го бутна назад.

Купър падна, намери се по гръб върху коравата земя, ситни камъчета се впиха в него. Изненадата спря дъха му; за миг се зачуди какво си е наумила и ето че тя беше отгоре му, обгърнала бедрата му с колене, а тялото й се притискаше в неговото. Лека и силна, деликатна и необуздана, гърдите й, докосващи неговите, ключиците й, като птичи криле, вкусът й.

Тя прекъсна целувката и се отдръпна на няколко палави сантиметра. Многозначителна усмивка и кичур коса пред лицето й.

— Току-що си спомних нещо друго, което ти каза.

— Така ли? — Ръцете му се плъзнаха по гърба й и я обгърнаха през кръста; толкова бе тънка, че пръстите му почти се докосваха.

— Казах, че трябва да си страхотен танцьор. А ти отговори, може би, ако някой друг води.

Купър се разсмя.

— Води тогава.

И тя го направи.