Маркъс Сейки
Брилянтните (26)

Глава 25

Три дни на зелени и кафяви багри и път, пеещ под гумите им, на билбордове на фона на безкрайното небе, на бензиностанции, които си приличаха като две капки вода, и заглъхващи радиостанции. Магистрала I-90 Запад, дълга сива лента, която лъкатушеше между хълмовете на Уисконсин, през равнините на Минесота и избелелите от слънцето полупустини на Южна Дакота. Докато се носеха напред, градовете постепенно ставаха все по-малки — от очертанията на Милуоки, нашарени от високи църковни кули и табелите на пивоварни, до едва загатнатия Сиукс Фолс и ниските магазини на Рапид Сити.

Биха могли да вземат цялото разстояние наведнъж, в един бесен порив, но така или иначе трябваше да убият време, затова шофираха по осем часа на ден и вечеряха в различни ресторанти. Мълчанието не беше продължило. Още първата вечер се бяха върнали към преднамерено непринуденото си държание. Избягваха да говорят за политика и приказваха на леки теми. Разказваха си истории за порастването си, за приятели и пиянски несполуки, и любими книги — истории, които не бяха нито прекалено лични, нито прекалено далечни.

Предишната нощ бяха спрели в един крайпътен мотел в Блек Хилс. Поръчаха си пица и сменяха каналите на телевизора, прескачайки новините, без да си го признават. Светът отвън бе черен, несъществуващ, небето — отрупано със звезди. Купър бе заспал под звука от дишането й на съседното легло.

На сутринта станаха рано и навлязоха в Уайоминг. Купър бе посещавал щата само веднъж — летуване на палатки с Натали в планините Гранд Тетон преди десетина години. Беше късно лято и планините бяха потънали в зеленина. Купър не бе забравил как правеха любов рано сутринта, докато кафето кипваше на лагерния огън, а в дърветата пееха птички.

Тук обаче, в източната част на щата, пейзажът беше равен и изсушен от слънцето, осеян с бодливи храсталаци и сухи скали. Не приличаше на място, където биха могли да живеят хора. Градовете бяха малки, скупчени около магистралата.

Докато не стигнаха в Джилет. Някога той бе тих градец с население от около двайсет хиляди души, повечето от които работеха в енергийната индустрия. А после Ерик Епщайн разкри, че внушителната част от щата, който бе изкупувал тихичко на парчета, ще се обедини в една огромна нова общност, място, което бе нарекъл Твърдината Нов Ханаан — дом за такива като него. Територията на отклоненията, така го бяха нарекли хората, присмивайки се на идеята, че някой би опитал да живее там. Или поне се бяха присмивали, докато цялата тежест на неговите триста милиарда не влезе в играта и за броени месеци светът се промени напълно.

Джилет беше крайната точка по пътя, отвеждащ в Нов Ханаан. Заедно с два по-малки града (Шошони на запад и Ролинс, встрани от магистрала I-80 Юг) той бе един от малкото начини да се влезе в Твърдината. Епщайн беше построил широки магистрали с по четири ленти във всяка посока, които стигаха до центъра на една пустош, пресичайки част от най-непривлекателните земи в Съединените щати. Беше ги закупил за броени долари на акър, чрез холдингови компании и на търгове; купил бе земята около съществуващи селца, обитавани от двайсетина души и обширни скотовъдни ферми; купил бе правата върху залежите от нефт и природен газ, които лежаха скрити твърде дълбоко и бяха твърде разпилени, за да бъдат извлечени досега. Резултатът беше кърпеж от каменисти пустини, предимно съседстващи си земи, почти недокоснати през историята на човечеството.

Този ход беше превърнал несъществените дотогава градове Джилет, Шошони и Ролинс в известен на цялата нация вход към Нов Ханаан. Изникнали бяха огромни паркинги за камиони, както и жилища за хилядите строителни работници, извършили първоначалната част от издигането на Твърдината. Много скоро ги последваха ресторанти, киносалони и търговски молове. Последни се появиха туристически хотели, магазинчета за дреболии, музеи и всичко останало.

Като дете Купър обичаше научнофантастични филми, особено тези от седемдесетте години с ярките им цветове, неон и хора в гащеризони. В тях имаше нещо така кичозно привлекателно, светът — превърнат в метрополис, висок двеста етажа. Ала сега, докато чакаха насред море от камиони на двайсетина минути след Джилет, на Купър му хрумна, че бъдещето изобщо не се бе оказало такова. Безплодният пейзаж и заслепяващото слънце повече приличаха на миналото. Каубойски уестърн.

— Колко време отнема минаването през пропускателния пункт?

— Оттук? — Шанън, която беше зад волана, проточи врат, за да погледне покрай огромния камион пред тях. — Вероятно петнайсетина минути.

— Експедитивно.

— Налага се. Входът всъщност е огромно депо за доставки.

— Знам.

Като всички агенти на ДАР и Купър бе присъствал на безброй брифинги върху Твърдината. Макар от културна гледна точка да приличаше на Израел малко след Втората световна война, Нов Ханаан бе изправен пред единствени по рода си обстоятелства. Тъй като беше американска земя, той трябваше да се подчинява на американските закони. Ала с триста милиарда можеха да се купят страшно много изключения. Адвокатите и лобистите на Епщайн бяха събрали накуп десетки вратички в закона, в резултат на което Твърдината беше обявена за отделен окръг, със свой собствен общински кодекс. И тъй като цялото място беше частна корпоративна собственост, достъпът до нея можеше да бъде контролиран.

— Всички пристигащи камиони разтоварват тук, след което стоката им бива разпределена по вътрешни маршрути — продължи Купър. — Осигурява цял куп работни места.

— Работни места в Твърдината има предостатъчно. Безработицата е нула процента. И не е само научноизследователска дейност — превози, строителство, минно дело, инфраструктура, всичко.

— Ясно. И нормалните все трябва да вършат нещо.

Шанън се разсмя.

— Не само нормалните. Много от надарените идват тук, за да бъдат част от нещо, но от един изчислител пета степен или пък музикант от трета едва ли може да се очаква да постигне особен напредък в сферата на биомедицината.

— От колко време живееш тук?

— Имам апартамент от три години. Не знам дали бих казала, че живея тук.

— Познато ми е.

Десет минути по-късно Купър за първи път видя границата. Четирите ленти на магистралата се удвояваха, после отново и отново. Камионите се отклоняваха надясно, запълвайки по-голямата част от лентите, докато леките автомобили поемаха наляво. Всяка лента стигаше до пропускателен пункт, който доста приличаше на бариера за събиране на такси. Стотици охранители в сиво-кафяви униформи със синя изгряваща звезда (емблемата на Твърдината) се движеха като мравки, говореха с шофьори, прокарваха огледала под колите, разхождаха се с немски овчарки. Навесът над всеки от пунктовете изглеждаше съвсем простичък, но Купър знаеше, че е натъпкан с най-модерните сканиращи устройства. Най-смешното бе, че ако човек искаше да види как ще изглежда оборудването на ДАР следващата година, бе достатъчно да отиде в Уайоминг и да влезе в първия бар. Това беше истинската защита на Твърдината, най-силният им коз, много повече от пустинния пейзаж или милиардите на Епщайн. Най-добрите умове в своите области, надарени, които собственоръчно бяха придвижили технологията с десетилетия напред, тук работеха заедно и резултатите се изливаха към останалата част от страната.

За да превземеш Америка не ти трябва армия, помисли си Купър. Трябва просто да произвеждаш центрове за забавления, без които хората не могат да живеят.

Шанън спря под навеса и върху колата изведнъж падна разхлаждаща сянка. Свали прозореца и млад мъж с грижливо оформени мустаци изговори на един дъх:

— Добре дошли в Нов Ханаан. Може ли да видя документите ви, ако обичате.

Двамата заровиха за паспортите си (бяха го обсъждали по пътя насам, колко бе важно да не изглеждат прекалено готови, прекалено нетърпеливи) и му ги връчиха. Пазачът кимна и ги подаде на една жена зад себе си, която ги прокара през дигитален скенер. Купър знаеше, че проверява не само валидността на паспортите, но и най-скорошната кредитна история, шофьорските и криминалните им досиета и бог знае какво още.

Сега ще разберем дали Шнайдър ни е прецакал.

Документите за самоличност и кредитните карти бяха действали безпроблемно по пътя насам, но то не означаваше нищо. Това тук беше първият истински тест. Купър си наложи нехайно-любопитно изражение, оглеждайки се наоколо като турист.

— Господин и госпожа… Капело — каза пазачът. — По каква работа идвате в Нов Ханаан?

— Просто ни се прииска да го видим — жизнерадостно отвърна Шанън. — Тръгнали сме на пътешествие до Портланд и си помислихме, че би било забавно да се отбием.

— Носите ли наркотици или огнестрелно оръжие?

— Не.

Знаейки, че ще ги питат, Купър беше изхвърлил пистолета си, разглобен на части, в един контейнер в Минесота. Нямаше значение. Той и бездруго не си падаше особено по огнестрелните оръжия, пък и един пистолет нямаше да промени нищо.

— Къде ще отседнете, докато сте тук?

— Мислехме да си намерим хотел в Нютън.

Първият град в Твърдината бе един от най-големите и отворен за туристи. За да се проникне по-навътре щяха да бъдат необходими допълнителни проверки и още документи. Брифингите на ДАР бяха сравнили Твърдината с многослойно сито — всеки слой пресяваше все по-гъсто, използвайки нови и нови дупки в закона — от охранявани жилищни комплекси, през строго контролирани миннодобивни райони, до научноизследователски институти, сътрудничещи на държавата. Пред погледа на Купър друг пазач вдигна устройство, каквото той никога не беше виждал (гладък правоъгълник, закрепен за дръжка на пистолет) и бавно го плъзна по протежение на колата. Проверяваше ги за експлозиви? Снимаше ги? Разчиташе аурата им?

Служителката подаде паспортите им на онзи с мустаците, който ги върна на Шанън.

— Благодаря ви за съдействието. Моля имайте предвид, че Твърдината Нов Ханаан е частна корпоративна собственост и че като влизате, се съгласявате да спазвате законовите разпоредби на „Епщайн Индъстрис“, да се придържате в предвидените за целта и обозначени със зелено местности и да се подчинявате на всички искания на охранителния персонал.

— Ясно — отвърна Шанън, след което вдигна стъклото на прозореца и включи на скорост.

И просто ей така, те влязоха.

* * *

Беше различно от представите му.

Купър беше разглеждал стотици снимки и симулации. Беше виждал отгоре огромните складови райони, струпани около всеки вход, дълги редици хангари, в които се разтоварваше всичко — дървен материал, етиленов дихлорид, уиски, всички продукти, които Твърдината внасяше. Изучавал бе разположението на региона, мрежата от пътища, която свързваше градовете и поселищата, изникнали за нула време. Чел бе техническите описания на соларните полета, където километри черни фотоелектрически панели проблясваха като черупките на насекоми, движещи се в съвършен ритъм, докато проследяваха пътя на слънцето по дневното небе, и на луната — по нощното. Знаеше броя на населението на Нютън, Да Винчи, Лайбниц, Тесла и Архимед, знаеше и каква е специализираната роля на всеки от тях. Присъствал бе на лекции върху уникалната същност на едно предварително планирано общество, построено с почти неизчерпаеми ресурси.

Онова, което не бе правил обаче, бе да кара по улиците на Нютън със свалени прозорци на колата, вдишвайки прах и йонизираните струи на влаговите кондензатори. Никога не бе виждал жена да паркира електрическата си кола пред един бар и не бе чувал тихо забръмчалите генератори. И въпреки че безброй пъти беше чел цифрите, никога не си бе давал сметка колко младо бе това място. Едно беше да знаеш, че най-възрастните надарени са на трийсет и три години, съвсем друго — да видиш един свят от тийнейджъри, забързани дейно насам-натам, деца със строителни каски, и деца, каращи камиони, деца, които съграждаха един нов свят с десетгодишен план. Разбира се, имаше и по-възрастни хора; много семейства с надарени деца се бяха преместили тук, но те изглеждаха някак не на място, далеч по-малобройни, като преподавателите в двора на някой университет.

Апартаментът на Шанън се намираше на втория етаж над един бар. Единична стая със сгъваемо легло, прилежно прибрано, бюро с окъпано от слънцето изкуствено растение. Страшно му напомняше за неговото жилище във Вашингтон.

Тя го въведе вътре, след което спря и се огледа, сякаш се опитваше да си припомни мястото, сякаш някой бе идвал в нейно отсъствие и бе разместил мебелите едва забележимо. След миг обяви, че иска да се изкъпе. През стената Купър чу струята на душа да тръгва и спира на бързи интервали, тъй като водата тук беше прекалено ценна, за да се хаби. Купър отвори хладилника, в който имаше само сосове и бира, и си взе една. Обиколи стаята, а после излезе на малкия балкон.

Твърдината беше въплъщение на най-съвременната теория за градски дизайн, с широки алеи за велосипеди и площади като италиански пиаци. Примижал срещу слънцето, Купър отпиваше от бирата и гледаше как групичка двайсетинагодишни младежи подхващат закачлива игра на гоненица — момчета гонеха смеещи се момичета, всички до един стройни и загорели от слънцето, пращящи от здраве. Той се зачуди кой ли от тях можеше да чете генома като книжка или да си спомни всяка подробност от лице, което бе зърнал само за миг преди десетина години. Зачуди се кои от тях работеха за Джон Смит, кои бяха терористи, кои може би някога са били негови обекти, които да разчете, проследи и убие.

Убие?

Отпи нова глътка от бирата и се облегна на парапета. Миг по-късно Шанън се присъедини към него, облечена в памучна рокля с презрамки, която откриваше раменете й. Косата й все още беше влажна и тя я решеше с равномерни движения. Изглеждаше добре и миришеше на шампоан с тропически дъх, може би кокосов орех.

— Е, стигнахме.

— Стигнахме.

Купър се обърна, облегнат на парапета. Металът пареше дори през тениската му. Гледаше я как се реше, а после — как го гледа.

— Какво? — попита тя.

— Просто си мислех. Сега ти си в безопасност.

— А ти не си. Неприятно чувство, нали? Всеки миг някой в униформа може да реши, че не му харесва как изглеждаш и ето че си се озовал в ярко осветена стая. — Тя наклони глава на една страна. — Познато ми е.

Купър не отговори, погледът му не трепваше.

Шанън въздъхна.

— Купър, имахме споразумение. Това означава нещо за мен. Ти ни доведе дотук, аз ще уредя да се видим с Епщайн.

— Окей. Как ще го направим? Отбиваме се в офиса му и молим за аудиенция с краля на Нов Ханаан?

— Вече ти казах, че само нормалните го наричат така.

— И в този момент се намираме в неговото кралство. — Купър кимна към двама униформени на площада под тях. — Онези там са корпоративни охранители и той им плаща.

— Да, така е. Ала в Твърдината няма цехове за експлоатация.

Защо я тормозиш?

Шанън беше права — чувството наистина беше неприятно. В продължение на години се бе движил през света с усещането за власт. Тук в най-добрия случай беше турист с фалшив паспорт, а в най-лошия… е, не хранеше никакви илюзии относно безопасността си.

Но не това го тревожеше. Очаквал бе да се чувства като войник в тила на врага. Само че сега, когато се озова тук, вражеската територия се бе оказала кръстоска между кибуц^[1] и университет. Хвана го неподготвен, усещането, че това не е туптящото сърце на империята на злото.

Никак даже. Онова, което видя, ти хареса.

Имаше нещо вдъхновяващо в това място, в енергията му, в рационалното планиране и жизнерадостно създаване. От него се излъчваше усещане за съзидание. Поглед, вперен в бъдещето. Останалата част от страната изглеждаше затънала в миналото, копнееща за едно по-простичко време, макар и това по-простичко време никога да не бе съществувало.

— Какъв е следващият ни ход?

— Стъпка номер две ще предприемем утре. Отиваме при Епщайн, както обещах. Стъпка номер три — всеки поема по своя път.

— А стъпка номер едно?

— Стъпка номер едно — ти се преобличаш и отиваме да пием. Вкъщи съм си и искам да празнувам.

* * *

Започнаха в бара под апартамента й. Отвън той изглеждаше като всеки друг бар и Купър опита обичайната игра със себе си: кънтри рок от тонколоните, неонови реклами на бира зад бара, надраскани дървени маси, потното усещане на прекалено ярко слънце, струящо през прозорците, закоравял барман с татуировки.

За първи път от десет години насам само едно от петте му предположения се оказа вярно.

Климатикът поддържаше почти зимна температура, а стъклата на прозорците бяха поляризирани по някакъв начин, който отнемаше яростта на слънцето, без да затъмнява света отвън. Отвътре мястото бе издържано в плавни линии, осветлението бе индиректно и без определен източник, сякаш самият въздух грееше. Музиката беше секси, лек електронен ритъм. Барманът беше момиче на около шестнайсет години, което работеше на дейтапад, кожата й беше загоряла, но гладка.

Поне масите бяха дървени и надраскани. Изглеждаха по-стари от барманката и вероятно наистина бяха. Купени на едро отнякъде и докарани тук.

— Два сайдера и две водки — поръча Шанън, след което се обърна към Купър и като му отправи една от характерните си усмивки, добави: — За него същото.

В началото Купър, който все още се чувстваше неспокоен, отпиваше по мъничко от питието си, ала втората леденостудена водка се погрижи за това; сайдерът (който се дестилираше тук, както го уведоми Шанън, понеже ябълки и круши бяха едно от малкото неща, които растяха добре в Уайоминг) имаше приятно горчив привкус.

— Витамини — каза Шанън. — Най-вече от група B. Тук ядем доста месо, но зеленчуците са скъпи. — Тя изпи двете водки една след друга, и пресуши единия сайдер. У нея се усещаше лекота, каквато Купър не бе видял досега, сякаш обтегната до този миг пружина постепенно се отпускаше. Безопасността на приятелската територия. Смееше се и се шегуваше и поръчваше още питиета. И с напредването на времето Купър си каза — защо не.

— И така — подхвърли тя. — Първи впечатления.

— Помислих си, че си много, много хубава, но мъничко взривоопасна.

— Много смешно.

— Благодаря. — Купър отпи голяма глътка от сайдера. — Откровено? Не е каквото очаквах.

— В смисъл?

Купър огледа десетината посетители в бара. Млади, до един, и шумни. Масите бяха отрупани с празни чаши. Смях, изригващ като бомба, шега, която взривяваше цялата маса и завършваше с тост. Кога за последен път беше седял в подобна група, потънал в разговор, живеещ само за едното питие?

Себичният фокус, сигурността, че настоящият момент е всичко, което съществува — това му беше познато. Когато беше на осемнайсет години, вече войник, с приятелите му пиеха със същата неумолима енергия, същата показна решителност. Ала имаше и разлики. Всички тук бяха по-слаби, имаха опънатата кожа на хора, които не пият достатъчно вода и прекарват много време под лъчите на слънцето. Дрехите, които доста си приличаха, бяха леки и функционални. По-рано, на границата, си бе помислил, че мястото изглежда по-скоро като излязло от миналото, отколкото като дошло от бъдещето и почти бе очаквал да види големи шапки и каубойски ботуши, младо поколение, което играеше една по-стара роля. Беше прав наполовина — имаше много шапки, но ботушите бяха функционални и си личеше, че са издържали много изпитания. Не се забелязваше и следа от някакви определени модни тенденции, поне не такива, които да са му известни.

— Няма реклами за бира — подхвърли той.

Шанън наклони глава на една страна.

— Навсякъде другаде в бар като този би имало реклами за бира. Нали се сещаш, от старата школа, с конете на „Будвайзер“. А дори и новите марки — техните реклами съзнателно копират някогашните. Защото така се прави. Произвеждаш ли бира, трябва ти и рекламен знак за нея. Като билярдната маса в бар, въпреки че вече никой не знае как се играе билярд. Дядовците ни са играли билярд; ние се напиваме и блъскаме топките с изкривени стикове. Никой не се замисля за това, но то си е носталгия. Полъх от миналото, от начина, по който някога са се правели нещата.

— Като класическия рок — отвърна тя. — Няма да имам нищо против, ако никога вече не чуя „Скъп, мил дом Алабама“.

— Именно. Искам да кажа, „Ролинг Стоунс“ са велики. Ала „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ или „Олмън Брадърс“ за милионен път? Трогва ли се все още някой от музиката им? Чува ли я изобщо? Това е носталгия.

— Коли — заяви Шанън. — Повечето хора живеят в градове, не минават повече от няколко километра и то в трафик. Защо тогава автомобилните компании продължават да произвеждат големи, бързи коли, които гълтат цял тон бензин? Колите трябва да бъдат леки, електрически и лесни за паркиране.

— Не съм сигурен за това — възрази Купър. — Аз обичам големи и бързи коли.

— Остаряло мислене — засмя се тя. — Да поръчам ли пак?

Отвън светът постепенно ставаше златен и оранжев, и най-сетне — виолетов.

Когато си тръгнаха, Купър се чувстваше добре, не беше пиян, но определено отиваше натам; светът беше мъничко неясен по ръбовете. Шанън спря едно електрическо такси и каза на шофьора къде да ги откара. Коленете им се докоснаха на задната седалка на мъничката кола. Мартини преди вечеря, а след това пържоли — дебели парчета откъм ребрата, средно опечени, с коричка от морска сол и черен пипер. От всяка хапка имаше чувството, че ще се разтопи върху чинията.

Забеляза, че посетителите наоколо също ги забелязаха и ги прецениха като туристи, но в това нямаше никаква враждебност. В Нютън идваха много туристи и за жителите му това навярно беше нещо като износ на добра воля.

Шанън поръча бутилка вино с вечерята и не му отстъпваше в броя на изпитите чаши. Нещата ставаха все по-неясни, светът се смаляваше. Купър знаеше, че е пиян, ала не го беше грижа.

По някое време се озоваха в мазе, превърнато в клуб. Лъскави пластмасови мебели и ниски маси, димна мъгла, пропита със сладкия дъх на марихуана. Върху неголяма сцена тричленна група (бонгоси, цигулка и китара) свиреше причудлива ритмична мелодия, нещо средно между реге и джаз. И тримата музиканти се отнасяха в сложни импровизации, подобни на математически уравнения, звуците бяха леко дисхармонични. Брилянтни, сигурен бе Купър, музиканти, които бяха в състояние да изсвирят всяка мелодия, която са чули някога — готови да го сторят веднъж, но не и два пъти, отегчени от скритите взаимовръзки и мотиви, които бяха изследвали веднъж. Шанън бе отишла в тоалетната и Купър се облегна назад, заслушан в музиката. Разумният план за вечерта би бил да остане в апартамента й, да изучава карти на местността и да чете биографията на Епщайн, ала в момента изобщо не го беше грижа.

Тя се върна, поклащайки се лекичко, отчасти, за да се придвижва през тълпата, и отчасти в ритъма на музиката; краката й — стройни и мускулести, в ръцете й — още две питиета.

— Заповядайте, господин Капело. Том.

Той се разсмя.

— Благодаря, Алисън.

Бяха се настанили на един диван, сгушен в ъгъла, и тя се отпусна до него. Миришеше прекрасно. Иззад ухото си извади грижливо свита цигара с марихуана и като се приведе напред, я запали от свещта на масата.

— Ахх. Уайомингов залез.

— Барът няма нищо против?

— Окръгът не може да ги направи законни, така че има глоба от двайсет долара. Която си плащаш най-почтено, когато си купуваш цигарата на бара. — Тя всмукна отново и се облегна назад. — Бил си женен, нали?

— Да. — За миг в ума му изникна образът на Натали от последната нощ, в която я бе видял, застанала под дървото на къщата, където някога живееха заедно. — Седем години, разведени от четири.

— Оженил си се доста млад.

— Бяхме на двайсет.

— Надарена?

— Не.

— Това ли беше проблемът? — Тя му предложи цигарата.

Купър понечи да откаже, но след това си каза — какво пък толкова. Всмукна лекичко, а после по-дълбоко. Начаса усети ефекта й, изтръпване в пръстите на ръцете и краката, което се разля по цялото му тяло.

— Не съм пушил трева, откакто бях на седемнайсет.

— Тогава карай полека. Тук я отглеждаме силничка.

Той дръпна още веднъж и й върна цигарата. За миг двамата просто си седяха един до друг, а раменете им почти се докосваха. Купър усещаше топлината й, топлина изпълваше и него самия.

— Да. Това беше проблемът.

— Ревнуваше ли?

— Не, нищо такова. Част от причината да се оженим бе, че съм надарен. На родителите й не им харесваше, че излизаме заедно, и тя мразеше това у тях. Шегуваше се, че сме междурасова двойка. А после забременя и това окончателно реши нещата.

— Бяхте ли щастливи?

— Много, за известно време. А после — по-малко.

— Какво се случи?

— О, просто… животът. — Купър вдигна едната си ръка и се загледа в нея, в кожата си, изопването на мускулите, когато раздвижеше пръсти. — Не можеш да го изключиш. Онова, което правим. То я изтощи. Вината беше моя, до голяма степен. Бях нетърпелив, винаги довършвах изреченията й вместо нея. Хилядите различни начини, по които се проявяваха различията ни, като например това, че тя обожаваше изненадите, ала никога не бе в състояние да подготви такава за мен. Бях я разчел прекалено добре. А после, когато се появи напрежението, реагирах на гнева й преди тя да е казала и дума и това още повече я вбесяваше. Краят… дойде постепенно, а после — изведнъж.

— Това е от Хемингуей — подхвърли Шанън.

Купър се обърна да я погледне, широките тъмни очи с тежки ресници. Лицето й бе мъничко неясно в опиянението му.

— Аха.

На сцената цигуларят подхвана дрезгаво соло, нотите бяха резки и чужди, и все пак не съвсем неверни, още по-ярки заради действието на наркотика. Звучеше като безсънна съботна нощ, прекарана, взирайки се невиждащо през прозореца.

— Веднъж бях сгодена — каза тя.

— Наистина ли?

— Господи, Купър, не е нужно да звучиш толкова изненадано.

Той се засмя.

— Разкажи ми за него.

— Нея.

— Наистина ли? — Той се изпъна. — Но ти не си обратна.

— Откъде знаеш?

— Аз чета хората, забрави ли? Имам забележителен радар за гейове.

Сега беше неин ред да се засмее.

— Не, не съм. Днес, покрай всичко, което се случва, това като че ли няма особено значение. Искам да кажа, може би ако не се бяха появили надарените, щеше да е проблем, може би сексуалната ориентация щеше да има значение за хората, но сега имаме по-сериозни причини да се мразим един друг.

— Какво стана?

Тя сви рамене.

— Както ти каза — не съм обратна.

— Ала си я обичала?

— Да. — Шанън замълча за миг, дръпна от цигарата. — Не знам. Не беше само едно нещо. Дарбата ми също беше част от причините. Трудно е. Да обичаш някого, ала да не можеш да споделиш начина, по който виждаш света. Като да се опитваш да обясниш цветовете на някой, който е сляп. Той никога няма да го разбере наистина.

Част от Купър искаше да спори, но то бе по-скоро по навик. Отношението, което бе имал като абнорм в свят на нормални. Отклонение, което преследваше други отклонения.

— Но е хубаво — добави тя. — Да бъдеш обичан.

Купър кимна, а после двамата се умълчаха, загледани в групата на сцената. Струваше му се, че тялото му е еластично, разтегливо и плавно, и сякаш се разтапяше върху възглавниците на дивана. Долавяше късчета от чужди разговори, почувства как смехът на една жена пробяга като тръпка по гръбнака му. Утрешният ден му се струваше неизразимо далеч, а с него — и всички неща, които трябваше да свърши, битката, която трябваше да подхване наново. Ала в този миг, в тази секунда, му бе приятно просто да си седи, обгърнат от топла, безтегловна мъгла. Да седи до красива жена насред един необикновен нов свят и да се наслаждава на това, че е жив.

— Това също е хубаво — каза той. — Да си вземеш почивка. От всичко.

— Да — съгласи се Шанън. — Така е.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

Групата подхвана нова песен.