Маркъс Сейки
Брилянтните (4)

Глава 3

Някои от най-добрите ми приятели са нормални. Искам да кажа, не че в това има нещо лошо.

Джими Кенъл, комик

Като повечето институции от този род, отвън сградата, в която се помещаваше Департаментът за анализ и реагиране, не беше нищо особено. Имаше гранитен знак, който се издигаше насред грижливо поддържана леха с цветя, и половин дузина къщички за охраната. Гъсто засадени дървета скриваха всичко от другата страна.

Охранителите, които пристъпиха напред, бяха стегнати и сериозни на вид, облечени в черни униформи, преметнали автомати през рамо. Един от тях заобиколи колата, стиснал ярък фенер в ръка; другият се приближи до прозореца откъм мястото на шофьора.

— Добър вечер, сър.

— Здрасти, Мат. Нали ти казах, че съм аз.

Мъжът се усмихна и погледна първо към картата за самоличност, която Купър бе вдигнал, а после към лицето му. Партньорът му освети задната част на колата с фенера си; пръстите на дясната му ръка почиваха леко върху дръжката на оръжието.

— Ама че нощ, а?

— Аха.

Лъчът на фенера, който нахлуваше през задното стъкло, угасна рязко. Пазачът погледна над покрива на колата, а после каза:

— Лека вечер, сър.

Купър кимна, вдигна прозореца и мина през бариерата.

На пръв поглед пътят сякаш бе създаден по чисто естетически причини, криволичещ, макар да нямаше какво да заобикаля. Само че това прикриваше защитните му функции. Завоите ограничаваха скоростта, намалявайки вероятността някоя кола бомба да стигне до комплекса. Грижливо поддържаните земи осигуряваха отлична видимост за снайперистките позиции, разположени сред групички от прецизно подрязани дървета. Равномерното жужене на гумите беше прекъснато половин дузина пъти, когато мина над „легналите полицаи“, чиито шипове сега бяха прибрани. От паркинга Купър можеше да различи върховете на противовъздушните установки, монтирани на покрива на сградата.

Цяла вечност от началото.

Наистина ли бяха минали седем години, откакто бе последвал Дрю Питърс в старата фабрика за хартия? Купър все още усещаше слабата миризма на газове, виждаше ко̀сите слънчеви лъчи, които влизаха през високите прозорци на фабриката. Сградата беше затворена от цяло десетилетие — евтино, чисто пространство, скрито в един индустриален парк във Вирджиния. Директорът вървеше напред, следван от Купър и още осемнайсет души, до един — внимателно подбрани, до един — неспокойни и пак до един — опитващи се да не го показват. Двайсет висококвалифицирани души, които съставляваха най-новия отдел на ДАР, острия като бръснач връх на едно уникално копие. Службата за законосъобразност. „Вярващите“, както ги беше нарекъл Питърс.

И в продължение на осемнайсет месеца вярата бе общо взето единственото, с което разполагаха. Работеха на картонени маси в онзи изложен на течение склад. Финансовите средства бяха толкова оскъдни, че имаше два-три месеца, в които бяха карали без заплата. След първите елиминирания Министерството на правосъдието пусна в ход разследване, целящо да ги закрие. Половината от вярващите напуснаха. Дрю Питърс остана непреклонен, но под очите му се появиха тъмни кръгове. Плъзнаха слухове, че Конгресът ще сформира подкомисия, че се готви публичен линч. Онова, което вършеха, беше екстремно, привилегия, на която никоя агенция не се бе радвала досега — правото да преследват и екзекутират цивилни граждани. Питърс ги беше уверил, че се радва на подкрепа от най-високо място; че онова, което те вършат, е извън традиционната законова система. Но ако грешеше, тях ги очакваше затвор, а може би дори смъртно наказание.

И тогава абнорм на име Джон Смит влезе в „Монокъл“, ресторант в Капитол Хил, и изби седемдесет и трима души, между които един сенатор и шест деца. И ето че изведнъж визията на Дрю Питърс вече не изглеждаше толкова екстремна. Само за година хартиената фабрика закипя от дейност; за две — Службата за законосъобразност си спечели репутацията на най-престижния отдел на ДАР.

Дъждът беше отслабнал и когато Купър паркира и изтича до входната врата, навън само ръмеше. Вътрешните мерки за сигурност бяха също толкова строги. Влизането се състоеше от два етапа, всеки от които включваше сканиране на картата за самоличност, видеокамери, метален детектор, през който, благодарение на картата си той нямаше нужда да минава, както и детектор за експлозиви, през който трябваше да мине. Всичко това — под надзора на мъже с бронежилетки и автоматични оръжия. Купър направи всичко това на автопилот, докато отново и отново прехвърляше в ума си разговора с Куин, разглеждайки го от всички ъгли. Питайки се дали е възможно Алекс и Браян Васкес действително да работят за Джон Смит. Чудейки се какво би означавало, ако това беше вярно.

По-голямата част от сградата беше отделена за онези, които се занимаваха с анализи — хиляди учени и бюрократи. Те финансираха изследвания, проучваха теории, съветваха политици. Проектираха, изменяха и изпипваха до най-големи подробности скалата Трефърт-Даун — теста, на който бяха подлагани всички деца, когато навършеха осем години. Те поддържаха досиетата на надарените от първа и втора степен, издирваха и събираха всяко зрънце информация в системата — от медицинска до кредитна история. Те уреждаха финансовата и логистичната страна и решаваха въпроси, свързани с юрисдикцията. Това беше работа, която се вършеше зад бюра и в конферентни зали, по телефона и в интернет, в офиси, които по нищо не се отличаваха от офисите на която и да било корпорация.

За разлика от работата на Службата за законосъобразност.

Една от стените на командния център беше заета изцяло от триизмерна карта на Съединените щати, върху която бяха отбелязани действия и интервенции, станали из цялата страна. Анализаторите непрекъснато подаваха данни в системата, проследявайки движенията на обектите. Купър поспря, за да погледне таблото, с неговите променящи се цветове, от зелено към жълто и от жълто към оранжево — Индексът на гражданските вълнения, визуална схема на настроенията в страната, която включваше всичко: от честотата на графитите до информация, получена от подслушани телефонни линии, от протестни походи до елиминирането на обекти; всичко това беше събрано и нанесено върху картата като прогноза за времето. Червена точка върху Сан Антонио отбелязваше вчерашното ликвидиране на Алекс Васкес. Покрай акцията не се беше вдигнал особен шум, но все пак хората в бара и минувачите отвън бяха засегнати. Колкото и внимателно да хвърлеше човек камък във водата, винаги се появяваха вълнички.

До картата монитори и дигитални търсачки излъчваха новини от всички важни източници. Навсякъде се носеше тихото жужене на приглушени телефонни разговори — директни линии ги свързваха с Пентагона, ФБР, Агенцията за национална сигурност и Белия дом. Въздухът имаше леко йонизиран вкус, като да захапеш вилица.

Командният център беше главината на колелото, от който като спици тръгваха различни коридори. Купър прекара картата си през един четец и отвори тежка врата. Чиновникът зад бюрото вдигна глава и отегчението върху лицето му в миг отстъпи на угодническо изражение при вида на Купър.

— Здравейте, сър. С какво мога…

— Дикинсън. Коя стая за разпит?

— В номер четири е, заедно със своя заподозрян.

— Моят заподозрян. — Купър откачи кобура от колана си и го остави върху бюрото на мъжа.

— Да, сър. Само че…

— Да?

— Ами… агент Дикинсън нареди да не го безпокоят.

— Ще се погрижа да му се извиня.

Купър пое по коридора, а обувките му скърцаха по лъснатия, покрит с плочки под. Мина покрай врати с…

Дикинсън знае, че Алекс Васкес е мой случай. Рискува сериозно скастряне задето се бърка в неща, които са много над неговото ниво в системата.

Възможни причини:

Първа — Браян Васкес се е оказал намесен в друго разследване. Малко вероятно.

Втора — Дикинсън е чул за връзката с Джон Смит и рискува да си навлече гнева ми заради възможността да докопа голямата клечка.

Трета — Дикинсън се опитва да намери доказателство, че съм допуснал грешка с Васкес.

Четвърта — втора и трета едновременно. Задник.

… прозорчета от подсилено стъкло. Две от първите три бяха заети от нервни на вид мъже и жени, седящи на обикновени маси под светлината на ярки лампи. Носеше се слух (или пък беше шега? С ДАР човек никога не знаеше!), че флуоресцентните лампи били резултат от програма, струвала милиони долари, и били специално проектирани така, че да излъчват възможно най-обезкуражаващата светлина. Купър не знаеше дали е вярно, но на светлината им всички определено изглеждаха така, сякаш са мъртви от две седмици. Дори Роджър Дикинсън, който със строгата линия на челюстта си приличаше на красив куотърбек от някой филм за американски футбол.

Тежката врата на стая за разпит номер четири приглушаваше крясъците от другата страна, така че Купър не можеше да различи отделните думи. За сметка на това през прозорчето виждаше как Дикинсън се навежда през масата; едната му ръка беше подпряна върху нея с кокалчетата надолу, другата беше вдигната и сочеше, на сантиметри от лицето на мъж, който имаше същите скули и същите вежди като Алекс Васкес. Дикинсън размахваше пръст във въздуха напред-назад, сякаш натискаше някакъв бутон.

Възползвайки се от прикритието на крясъците, Купър отвори предпазливо вратата и се шмугна вътре, улавяйки я с ръка, преди да е хлопнала, така че да я затвори внимателно.

— … затова си кажи всичко, чуваш ли ме? Защото тук не става дума за глоба за превишена скорост. Не говорим за малко дрога. Заплашва те обвинение в тероризъм, приятелче. Ще направя така, че да се изпариш. Просто така. — Дикинсън се изпъна и като вдигна ръце пред себе си, ги изгледа с престорено объркване. — Къде се дяна? Нямаше ли преди малко един човек тук? Едно шибано отклонение? Пуф, вече го няма, никой не знае къде е, никой повече не го видя. — Той отново се приведе напред. — Чуваш ли ме?

— Чувам те — отвърна Купър.

Другият агент се обърна рязко, а едната му ръка за миг се спусна към празния кобур.

Човече, наистина е бърз.

Виждайки Купър, Дикинсън се смути за миг, но смущението му бързо отстъпи място на неприкрита антипатия.

— Зает съм.

— Нима? И с какво? — Купър хвърли бърз поглед към Браян Васкес, не видя никакъв признак, че се кани да направи някоя глупост и отново насочи вниманието си към Дикинсън. — С какво точно си зает? С кой случай? Кой е обектът?

По устните на Дикинсън плъзна вълча усмивка.

— Просто попаднах на следа и тръгнах по нея. Никога не знам къде ще ме отведе. — Другият агент се изпречи пред него. — Докато не се озова там.

Спомените на Купър се върнаха към едно счепкване в училищния двор, едно от многото. Децата на военни винаги бяха новите деца, които никой не познаваше, аутсайдерите. Винаги трябваше да се борят, за да си извоюват място. Ала да бъде абнорм в свят, който едва започваше да признава съществуването на този феномен, бе направило всичко неимоверно по-тежко. Всеки път, щом се озовеше в ново училище, някое от по-големите деца искаше да си играе на „Да пребиеш изрода“.

Веднъж Купър бе опитал да не се съпротивлява, да види дали така няма да е по-лесно. Баща му току-що беше разквартируван във Форт Ъруин, на няколко часа път от Лос Анджелис. По онова време Купър беше на дванайсет, а побойникът — на петнайсет. Червенокосо момче с големи зъби, то не изглеждаше по-опасно от всеки друг побойник, така че Купър реши да го остави да му удари няколко юмрука. Може би ако хлапето се покажеше пред бандата си, ако наложеше мъжкото си превъзходство, това щеше да му е достатъчно и никой нямаше да пострада наистина.

Вероятно би подействало, ако Купър беше обикновено дете, просто един от цяла поредица жертви. Само че той беше различен. А да си различен, както научи той този ден, подклаждаше особен вид жестокост.

Учителят му по алгебра го намери в една кабинка в тоалетните, свит на кълбо до тоалетната чиния, която бе оплискана от кръвта му. Очите му бяха подпухнали толкова, че не можеше да ги отвори, носът му беше строшен, тестисите му — натъртени, два от пръстите му бяха смазани. Ритниците, които беше отнесъл, докато лежеше на земята, му струваха далака.

Баща му го беше попитал кой го е направил, същият въпрос му бяха задали и лекарите, и учителят, който го беше открил, ала Купър не каза нито дума. Просто стисна зъби и издържа през трите месеца, които му бяха нужни, за да се оправи.

След това отиде да намери побойника и неговата тайфа. И този път не им се даде.

— Какво има, Роджър? — Купър отвърна на погледа и стойката на другия мъж. Ритуалът беше глупав и примитивен, и не му доставяше никакво удоволствие, но то беше като танц, който трябваше да бъде изтанцуван. — Искаш да ми кажеш нещо?

— Вече го казах. — Дикинсън нито примигна, нито трепна. — Ще ме оставиш ли да работя?

Не е страхливец. Непокорен и тесногръд, и невъобразимо амбициозен, но поне не е страхливец. Е, какво ще кажеш, Куп? Докъде искаш да стигнеш?

— Господа.

Гласът, разнесъл се зад тях, беше като памук около калена стомана и скърши като клонка извадения сякаш от училищния двор момент. Купър и Дикинсън се обърнаха като един.

С консервативния си костюм, очилата без рамки и безукорно избръснатото си лице, Дрю Питърс приличаше на чиновник или педиатър, не на човек, който редовно даваше заповеди за убийството на американски граждани.

— Да излезем в коридора, ако обичате.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба им, той се обърна.

— Какво беше това? — Гласът му беше тих и корав.

— С агент Дикинсън просто обсъждахме най-добрия начин да се справим с Браян Васкес — отвърна Купър.

— Разбирам. — Питърс местеше поглед между двамата. — Не мислите ли, че това е нещо, което би било най-добре да обсъждате насаме?

— Да, сър — заяви Дикинсън. Купър кимна.

— И как точно се случи така, агент Дикинсън, че ти разпитваш Васкес?

— Моят екип откри, че досието му е било подправено. В онова, което имаме в момента, се твърди, че е пропаднал тип, чийто адрес не е известен, ала според оригинала той живее и работи във Вашингтон.

— Някой е проникнал в системата ни? — За първи път Питърс прозвуча действително подразнен.

— Да, сър. Това или… — Дикинсън сви рамене.

— Или?

— Може да е било направено от някого в агенцията.

Купър се разсмя.

— Мислиш, че съм се опитал да покрия Браян Васкес? Че всички ние, отклоненията, излизаме заедно в петък вечер?

Дикинсън му хвърли свиреп поглед.

— Просто изтъквах, че би било лесно досието да бъде променено от някой в департамента. При тези обстоятелства сметнах за най-разумно Васкес да бъде задържан незабавно. И тъй като агент Купър го нямаше, сам се заех с разпита.

— Каква инициативност от твоя страна — сухо отбеляза Питърс, след което се обърна към Купър. — Ти поеми водещата роля в разследването.

— Но, сър… — опита се да възрази Дикинсън.

— Васкес беше негов обект, не твой.

— Да, но…

Едната вежда на директора подскочи и Дикинсън преглътна онова, което се канеше да изрече.

— Иди да си вземеш кафе — каза Питърс.

— Да, сър — отвърна Дикинсън след моментно колебание и се отдалечи.

В очите на Купър напрежението и яростта, които се излъчваха от всеки мускул в тялото на другия агент, сякаш го обгръщаха в пламъци.

— Той е проблем — заяви на Питърс.

— Не мисля така. Добър агент е, почти колкото теб. И е гладен.

— Глада и аз оценявам. Но да води едноличен лов на вещици, не ми харесва особено.

— Онзи, който изгаря вещица на клада… дали го прави защото му харесва да подпалва хората, или защото вярва, че се бори с дявола?

— Има ли значение?

— Огромно. И двамата вършат нещо ужасно, ала първият просто се забавлява, докато вторият защитава света. — Директорът си свали очилата и ги избърса с кърпичка. — Двамата с Дикинсън доста си приличате. И двамата сте истински вярващи.

— Единственото, в което Дикинсън вярва, е, че стоя на пътя му. Не може сериозно да мислиш, че някой от департамента е променил онези файлове.

Питърс отхвърли тази идея с махване на ръка, докато отново си слагаше очилата.

— Не се съмнявам, че Алекс Васкес е била напълно способна да пробие системите ни.

— И Дикинсън много добре го знае. Но въпреки това сипе обвинения.

— Разбира се. И съм сигурен, че иска твоето място. Нещо повече, вероятно искрено се съмнява в теб. Не забравяй, че мнозина така и не са приели наистина, че абнормите не са врагът. О, да, по разни коктейли може и да разправят надълго и нашироко как не става дума за нормални срещу абнормални, а за цивилизация срещу анархия, ала дълбоко в себе си…

— Аз съм голямо момче, Дрю. Притрябвала ми е обичта на Роджър Дикинсън. Тук има цял куп хора, които не ме харесват. Аз съм абнорм, който преследва абнорми и това плаши хората.

— Не е само това, но и властта, с която разполагаш. Всички други в Службата за законосъобразност имат много по-малка сфера на действие. Знаеш ли защо е така?

— Тук съм от самото начало. И процентът ми на успеваемост е по-висок.

— Не, синко — меко възрази директорът. — То е, защото ти имам доверие.

Купър отвори уста, после отново я затвори. След миг кимна.

— Благодаря.

— Заслужил си си го. И така, ще съумеете ли двамата с Дикинсън да работите заедно върху случая?

— Да. Разбира се. — За миг Купър отново видя как Дикинсън се навежда през масата и крещи с почервеняло лице. — Макар че вероятно аз ще трябва да бъда доброто ченге.

— В такъв случай — заяви Питърс със съвършено безизразно лице — бог да е на помощ на Браян Васкес.