Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брилянтните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brilliance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Маркъс Сейки

Заглавие: Брилянтните

Преводач: Вера Паунова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 13.02.2018

Редактор: Габриела Кожухарова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Живко Петров

Коректор: Милена Моллова

ISBN: 978-619-157-218-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5705

История

  1. — Добавяне

Глава 22

— Честно казано, мислех, че говориш за автомати или някоя свръхсекретна новотехнологична шпионска играчка.

— Разочарована ли си?

— Не. — Шанън си взе още едно парче пица. — Умирах от глад.

Беше по-скоро бар, отколкото ресторант, подземно заведение с тухлени стени и неонови реклами. Истинска пица с тънка кора, а не онази дебела гадост, която само туристите ядяха, с пеперони и люти чушки. Посетителите носеха всекидневно облекло, бейзболни кепета и дънки, а по 3D телевизора течеше мач на „Чикаго Беърс“ — добрият стар Бари Адамс правеше всички други на игрището за смях.

Купър отвъртя капачката на солницата с лют червен пипер и изсипа цяла шепа в ръката си, след което поръси щедро парчето пица. Мазна, лютива вкусотия, обилно поръсена със сирене и прокарана с голяма глътка местна светла бира.

От тълпата се надигна многогласен рев — „Беърс“ бяха отбелязали. Чикаго определено обичаше своите отбори. На повторението се видя как Адамс минава между противниковата защита с такава лекота, сякаш имаше пропуск лично от Всемогъщия. Шанън нададе възторжен вик.

— Падаш си по футбола?

— Не, падам си по Бари Адамс.

— Чудех се… — каза Купър. — Първия път, когато те видях. Е, всъщност втория. Първия просто забелязах едно красиво момиче. Едва когато проследихме мобилния сигнал, осъзнах, че си минала покрай моя периметър.

Шанън избърса мъничко сос от устните си.

— Не бях сигурна дали ще успея, ако имахте досие за мен.

— Не. Нищо.

— Е, обзалагам се, че сега вече имат.

Купър се разсмя.

— И на мен така ми се струва. Смятам, че сега в списъка им с обекти на първо място е Джон Смит, после аз и след това ти. — Странно бе да го каже, а още по-странно бе, че е вярно. Едва ли някой агент би могъл да бъде под по-дълбоко прикритие от това. Той беше обществен враг. Последните шест месеца бяха изпълнени с набези и обири и три — не, след днешния четири — сблъсъка с агенти, изпратени да го убият. По-рано днес той бе откраднал експериментален наркотик и го беше занесъл на една абнормална проститутка, която беше приятелка (а може би и любовница) на най-търсения терорист в Америка, а сега вечеряше с една от най-добрите агентки на същия този терорист — съмнителна жена, която вероятно беше убивала поне толкова пъти, колкото и той.

В главата му отекна гласът на Роджър Дикинсън: „Е, обясни ми още веднъж как Купър се явява от добрите във всичко това?“.

Смущаваща мисъл и той я потисна.

— Е, какво е при такива като теб и Бари Адамс? Как действа?

— Дарбата ми ли имаш предвид?

— Аха.

Тя вдигна парчето пица (харесваше му, че не е от онези, които я ядат с нож и вилица) и задъвка, загледана замислено някъде в пространството. — Представи си, че си от едната страна на магистрала и искаш да минеш от другата. Покрай теб профучават коли и огромни камиони, които биха те размазали, а между тях се провират мотори. Какво правиш тогава? Поглеждаш в посоката, от която идват, нали? Виждаш скоростта им и разстоянието и въз основа на това решаваш кога да претичаш.

— Или използваш надлез.

— Да. Представи си обаче, че вместо това насочваш камера към магистралата и записваш следващите петнайсет или двайсет секунди. Виждаш как се развива всичко. Как автомобилът, сменящ лентите, принуждава камиона да намали скоростта, което забавя движението в цялата лента, което пък кара моториста да настъпи газта.

— Имаш предвид да даде газ. Моторите нямат педал за газта.

— Все едно. Въпросът е там, че записваш всичко това. Сега си представи, че можеш да се върнеш назад във времето, към момента, от който започва записът, само че сега вече знаеш какво ще се случи. Знаеш, че момичето, което говори по мобилния си, ще смени лентата, без да подаде сигнал, че камионът ще натисне рязко спирачки, а моторът ще го заобиколи. И ще ти бъде съвсем лесно да ги избегнеш.

— Искаш да кажеш, че виждаш вектори?

— Нещо такова. Колите — това беше просто метафора. С тях всъщност не мога да го направя; само с хора. Нуждая се от езика на тялото им. И сама не съм сигурна как точно го правя, просто… поглеждам към някоя стая или улица и виждам накъде се движи и гледа всеки, който се намира там.

— Можеш ли да ми кажеш какво ще се случи през следващите петнайсет минути?

— Не знам какво ще кажат хората или пък някой ще си разлее. Човек не планира да си разлее питието, затова не мога да го предвидя. Ала виждам, че мъжът, който излиза от тоалетната, ще стигне до половината на пътеката, а после двамата със сервитьорката ще си препречат пътя и той ще се отдръпне назад, за да я заобиколи, само че мъжът, който седи вдясно, се кани да стане, и ще се получи малко задръстване. Сервитьорката ще си остане на мястото, защото е тръгнала към масата зад тях и те ще се отдръпнат от пътя й.

Купър се обърна да погледне. Случи се точно както Шанън го беше описала.

— Звучи изтощително.

Тя наклони глава на една страна.

— Повечето хора веднага започват да се възторгват колко било готино и как им се искало и те да го умеят.

— Е, то е готино и аз бих искал да го умея. Ала не може да не се уморяваш от всичко това, през цялото време.

— И твоето умение действа непрекъснато.

— Аха. И аз се уморявам. Заради дисонанса е. Между това, което казват, и това, което мислят. Слава богу, че аз не толкова чета, колкото разпознавам скритите взаимовръзки и мотиви и преценявам намеренията. Искам да кажа, наясно съм, когато някой ме лъже най-безсрамно, когато е разтревожен, такива неща. Ала съм срещал четци, които могат да ти кажат най-дълбоките ти тайни само след две минути приказки за времето.

— И аз познавам такива. Повечето живеят като отшелници.

— Нима не би сторила същото? Ако бях заобиколен от тайните и лъжите на всеки човек, когото срещам, аз също бих избягвал хората.

— Та за твоята дарба. Можеш да предвидиш какво се канят да направят хората? Физически?

— Да — отвърна Купър. — И моля те, не го подлагай на изпитание, като ме замериш с вилицата.

— Извинявай. — Шанън се усмихна и свали ръка от прибора. — Нищо чудно, че Джон ни каза да не те нападаме.

Нехайно подхвърлената забележка му подейства като шамар.

— Джон… Смит? Той знае кой съм? По име?

— Разбира се. — Шанън изглеждаше развеселена. — Да не мислиш, че само вие можете да го правите? Той знае всичко за теб. Мисля, че изпитва нещо като уважение към теб. Миналата година отхвърли план за премахването ти. Един от нашите искаше да заложи бомба в колата ти (каква беше, „Чарджър“?), за да докаже, че дори най-добрите агенти на ДАР не са в безопасност.

— Тогава какво… не разбирам. Защо не го е сторил?

— Джон не разреши.

— Имам предвид, защо Джон не го е сторил? Защо не ме е убил?

— А. Каза, че това само щяло да вбеси ДАР. Вредата щяла да бъде по-голяма от ползата.

— Имал е право.

— Каза също, че няма как да са сигурни дали децата ти няма да бъдат в колата.

Купър отвори уста. Затвори я. Помисли си колко пъти се беше качвал в доджа и как нито веднъж не бе проверявал за експлозиви. Колко пъти Кейт и Тод се бяха возили с него. Представи си автомобила на парчета, огнени езици излизаха през прозорците, а на задната седалка — две мънички, овъглени фигурки.

— Трябва да си страхотен танцьор.

— Какво? А, не. Никакъв ритъм. Предполагам, че ще бъда страхотен партньор, ако някой друг води.

— Ще го имам предвид — заяви Шанън. — В случай че някога се озовем на дансинга. — Тя сгъна салфетката си и я остави върху недовършеното парче пица. — А сега какво?

— Трябват ни документи, с които да влезем в Нов Ханаан. Шофьорска книжка, паспорти, кредитни карти. Познавам един тип в Уест Сайд, когото страшно го бива.

Шанън го погледна преценяващо.

— Защо не отиде при него, вместо при Зейн?

Мамка му. Внимавай, човече.

— Има разлика между документи, които могат да ме вкарат някъде, и такива, с които да залича миналото си и да започна начисто.

— Приятел ли ти е?

— Не.

* * *

Някои от кварталите и предградията на запад от центъра на Чикаго бяха прелестни, процъфтяващи места, със засенчени от дървета улици и пълни със семейства.

Този не бе един от тях.

Купър, войнишко дете, преди самият той да стане войник, никога не бе успял да пусне корени някъде (поне не географски) и затова на всяко място гледаше отстрани, вечният аутсайдер. Имаше си теория за градовете — че доминиращата им индустрия се просмуква по всички нива, от архитектурата до начина на говорене. Затова в Лос Анджелис, град на развлекателната индустрия и фантазиите, имаше къщи в облаците и на вечеря гостите разговаряха за козметични лабиопластики. В Манхатън бизнесът на финансите свеждаше всичко до пари; очертанията на града върху небето бяха борсов индекс, улиците туптяха с валутен пулс.

Чикаго беше създаден като работнически град, град на месопреработватели и с всичките си шикозни ресторанти, зелени площи и езерни пристани, най-истинските му части винаги щяха да си останат покрити с ръжда. Щяха да се тълпят по бреговете на реката с лениви, кафяви води и да се скупчват в складовете без прозорци на индустриалните райони.

Сградата, която Купър търсеше, беше триетажна постройка от мрачни бетонни тухли. По протежение на фасадата й минаваше рампа за разтоварване. С високи метър и половина букви над нея пишеше: „Валентино и синове — пране и химическо чистене“. Боята беше избеляла и олющена от многобройни чикагски зими. Купър спря колата под една улична лампа, макар че нямаше особен смисъл — наблизо не живееше никой. Отвори багажника и извади един сак.

— Мръсно бельо? — попита Шанън.

— Събирано в продължение на шест месеца.

Когато доближиха рампата, до ушите им достигна шум на машини. Слаба, леко сладникава влага се излъчваше от мястото. Отвътре помещението беше огромно, горещо и шумно. Под бръмчащото флуоресцентно осветление внушителни перални машини се въртяха и тракаха, а между тях се движеха мъже и жени, за да пълнят барабаните или пък да събират чистите дрехи. Във въздуха тегнеше дъх на сапун и химикали. Въпреки че перхлоретиленът, който се използваше в химическото чистене, би трябвало да се движи в затворена система, машините бяха стари, частите им — захабени, и следи от токсичното вещество проникваха във въздуха. Всички работници изглеждаха някак дребновати, отличителният белег на хора, които десетилетия наред се бяха провирали през тесни пътечки, приведени под тежки товари. Купър пое по една пътека, спирайки, за да направи място на една повехнала жена, която буташе кош, пълен с костюми. Навън беше студено, ала тук под мишниците и по гърба му бързо започна да се събира пот.

Без никой да му обръща внимание, той поведе Шанън към тясно стълбище в дъното на помещението. На втория етаж бе още по-горещо и шумно, отколкото на първия; тук се намираха грамадните перални машини и огромните преси, използвани за пране в промишлени мащаби — салфетки, чаршафи и кърпи от десетки хотели и ресторанти. За миг зърнаха тежко съоръжение, движещо се с прецизността на насекомо, и доловиха музика — нещо мексиканско и жизнерадостно, някак не място, а после вече се изкачваха нагоре.

По-горещ и от предишните два, най-горният етаж представляваше ярко осветен кошер от тесни работни маси, наблъскани една до друга. Десетки души се тълпяха зад тях, приковали присвити очи в шевни машини или пък режещи парчета от топове плат. Звукът беше като от стотина кълвача едновременно. Повечето от мъжете си бяха съблекли ризите и работеха голи до кръста или по потници, кожата им беше лъскава от пот. Вентилатор с размерите на самолетна турбина се въртеше лениво, раздвижвайки въздух, напоен с миризмата на химикали, цигари и пот.

Купър пое към офиса в дъното на помещението, следван от Шанън.

— Странно — подхвърли тя.

— Експлоататорски цех.

— Знам. Просто… ами то е като Обединените нации. Виждала съм подобни места, пълни със западноафриканци, гватемалци, корейци, ала никога не съм ги виждала всичките събрани на едно място.

— Да — рече Купър. — Шнайдър е новатор.

— Експлоатира всички еднакво?

— Не точно. И тук се експлоатира само една група.

— В смисъл?

— Те всички са абнорми. До един.

— Но… — Шанън спря. — Как? Защо?

— Шнайдър изработва страхотни документи за самоличност. — Купър премести тежкия сак на другото си рамо. — Насочил се е към абнорми, които искат да живеят като нормални. Рискът е голям, но в това има много пари. Онези, които не могат да му платят, си го отработват.

— Като правят евтини дрехи.

— Като правят евтини копия на скъпи дрехи. — Купър кимна към една жена недалеч от тях. Коса с цвят на цигарен дим бе прибрана в хлабав кок на врата й. Носеше странни очила — като две бижутерски лупи, поставени в бабешка рамка. Пред очите им тя взе една риза от кошницата от лявата си страна, опъна я върху масата, порови в някаква картонена кутия, извади избродирано лого, което едва ли беше по-голямо от сантиметър, прикрепи го съвършено точно и го заши с бързи, премерени бодове, преди да плъзне ризата в кошницата от дясната си страна и да посегне за нова от тази отляво. Целият процес отне двайсетина секунди.

— Това логото на Люси Вероника ли беше?

— Нямам представа. — Купър отново пое напред и Шанън го последва.

— Колко време е нужно, за да изплатиш новата си самоличност?

— Две-три години. Те се нуждаят и от редовна работа, за да се издържат. Медицински сестри, водопроводчици, готвачи. — Купър поспря в края на редицата, огледа се на двете страни и продължи. — Чак когато приключат за деня, идват тук и работят шест-осем часа, за да изплатят дълга си.

— Искаш да кажеш, че са роби.

— По-скоро съвременни крепостници, но горе-долу схващаш идеята. — Купър погледна по пътеката между редиците и видя Шнайдър да разговаря с тъмнокож мъж, който бе поне два пъти по-едър от него. — Насам.

Никой не им обръщаше внимание. Част от мирогледа на това място — тук никой не искаше да бъде забелязан.

В крайна сметка, нали именно към това се стремят. Брилянтни, които си съсипват здравето с физически труд, шиейки дрехи менте, за да си заработят правото да се преструват на нормални.

Макс Шнайдър приличаше на плашило — висок близо два метра и мъртвешки слаб. Часовникът му беше скъп, ала зъбите му бяха в окаяно състояние. Купър предполагаше, че е нарочно; според него фалшификаторът извличаше полза от неудобството, което това предизвикваше у другите. Или пък просто не го беше грижа.

Работникът, с когото разговаряше, беше едър — тлъстина, наслоена върху мускули. Кожата му имаше карибски черен цвят, но в очите на Купър напрежението, което се излъчваше от него, струеше на вълни от болезнено жълто.

— Не съм виновен.

— Ти го доведе — отвърна Шнайдър. — Беше твой приятел.

— Не, казах ти, беше просто човек, когото срещнах. Казах ти го, когато го доведох тук, казах, че не го познавам, ти ме попита дали гарантирам за него и аз казах „не“.

Шнайдър махна с ръка пред носа си, сякаш за да пропъди неприятна миризма.

— А сега той се забърква в някакъв кръчмарски бой и го арестуват. Ами ако спомене нещо за мен?

— Не съм гарантирал за него.

— Би трябвало просто да те изхвърля. Да разваля споразумението ни.

— Но на мен ми остават само три седмици.

— Не — заяви фалшификаторът. — Остават ти шест месеца.

На едрия мъж му трябваше един миг, докато разбере какво означава това; очите му се разшириха, ноздрите му се издуха, сънната му артерия затуптя от внезапно учестилия се пулс.

— Имахме договорка.

Шнайдър сви рамене. И да беше сплашен от размерите и гнева на своя служител, с нищо не го показваше. На Купър той изглеждаше като мъж, който държи положението под контрол, мъж, който може да прави каквото си поиска.

— Шест месеца. — Той се обърна и понечи да си тръгне.

— Не съм гарантирал за него — повтори другият мъж.

Фалшификаторът се обърна рязко.

— Повтори го.

— Какво?

— Повтори го. Давай. — Шнайдър се ухили с развалените си зъби.

За миг Купър видя как другият мъж го обмисля; колебае се дали да не го повтори и да сграбчи Шнайдър за гушата, да го стисне с всичката сила на яките си пръсти. Видя тежестта на безброй несправедливости да лягат върху плещите на абнорма, видя и порива да ги отхвърли наведнъж, всичките, да се отдаде на моментното удоволствие да забрави за бъдещето.

Купър трябваше да си признае, че донякъде му се иска мъжът да го направи. Заради другите като него и своето достойнство.

Ала мигът отмина. Едрият мъж отвори уста и отново я затвори. След това бавно издърпа стола на работното си място и тежко се отпусна в него. Раменете му увиснаха. Ръце, покрити с белези, посегнаха към големи ножици и топ дънков плат и с отработено движение той отряза шест месеца от живота си.

— Ти — каза Шнайдър, сякаш едва сега бе забелязал Купър. — Поетът.

— Аха. — Купър не му протегна ръка.

— Трябва ли ти нещо? — Фалшификаторът огледа безстрастно Шанън от горе до долу.

— Нова самоличност — отвърна Купър.

— Толкова скоро? Последния път ти направих десет. Всичките ли ги изхаби? — Шнайдър сбърчи чело. — Доста безотговорно. А аз не работя с безотговорни хора.

— Не е това. Трябва ми нещо по-добро.

Шнайдър изсумтя, а после тръгна, давайки им знак да го последват. — Моята работа е безупречна. Печатът, микрочипът, мастилото. Може да сложиш ръба под микроскоп и да се закълнеш, че една чисто нова карта е на десет години. Хакерите ми напасват направеното от мен с правителствените бази данни. По-добро няма да намериш.

— Само че този път трябва да прекося границата.

— Няма значение. Ще сработи. Мексико, Франция, Украйна. Навсякъде.

— Не отивам в нито едно от тези места.

Шнайдър спря. Присви очи. Приведе се над рамото на едно азиатско момиче, вероятно на около двайсет и две години, и погледа как деликатните му пръсти пришиват мъниста към деликатна бродерия. Поклати глава, всмукна въздух между зъбите си.

— Прекалено голямо разстояние — заяви той. — Оставяш прекалено голямо разстояние. Прави го както трябва, иначе не си ми потребна.

Момичето кимна, все така свело очи надолу, и се зае да разшива онова, което беше направило.

— Отиваш в Уайоминг — каза Шнайдър.

— Да.

— Ти си отклонение. Не ти трябва документ за самоличност. Можеш просто да влезеш там.

— Не искам да бъда себе си.

— Точно кое себе си имаш предвид? — Шнайдър се ухили с отвратителната си усмивка. — Томас Елиът? Алън Гинсбърг? Уолтър Уитман? Кой си ти, поете?

Купър срещна погледа му, отвърна на усмивката му.

— Твърдината Нов Ханаан не е като останалите места — каза Шнайдър. — Мерките за сигурност там са железни.

„Железни“ дори беше меко казано, знаеше Купър. Макар вратите на Нов Ханаан да бяха винаги отворени за имигриращите надарени, Ерик Епщайн и останалите, които управляваха твърдината, изпитваха напълно обясним страх в редиците им да не проникнат вражески елементи. И тъй като в Нов Ханаан бяха съсредоточени най-много надарени на едно място, границите им се охраняваха буквално от най-добрите хора в света. Агенти на ДАР бяха допускани в Нов Ханаан (той все още беше американска територия), но само ако открито обявят самоличността си. Неколцина бяха опитали да се направят на местни, след като проникнеха вътре с помощта на значките си, ала до един бяха заловени и съпроводени навън от мъже, които не криеха автоматите си.

— Можеш ли да го направиш?

— Естествено.

— Колко?

Фалшификаторът отново всмукна въздух между зъбите си.

— Двеста.

Двеста? — Цената беше скандална, няколко пъти по-висока от онази, която бе платил преди. Плащането за тези документи щеше да глътне почти целия кеш, който бе събрал през последните шест месеца престъпен живот. — Шегуваш се.

— Не.

— Какво ще кажеш за сто?

— Казах цената.

— Я стига. Това си е пладнешки обир.

Шнайдър сви рамене. Същото движение, което бе направил по-рано, когато добави шест месеца към присъдата на един от крепостниците си.

Купър пусна сака на една празна пейка, дръпна ципа и започна да брои пачки. Според правилата на престъпния етикет би трябвало да го стори насаме, ала не го беше грижа. Нека един от тези хора прониже фалшификатора. Проблемът не беше негов.

— Ето. Във всяка има по десет хиляди. — Той бутна купчинката от двайсет пачки по пейката. След това бръкна в сака, извади още две пачки и ги остави до другите. — А това е за другия мъж. Онзи, на когото открадна шест месеца.

Шнайдър изглеждаше развеселен.

— Благороден жест.

— Ще си получи документите утре. Също като нас. — Купър сложи ръка върху купчинката пари и потропа с пръсти. — Окей?

Фалшификаторът сви рамене.

— Искам да те чуя да го казваш.

— Окей — рече Шнайдър. — Утре сутрин. А сега — той отново махна с ръка, сякаш прогонваше неприятна миризма, — има работа за вършене.

Купър се завъртя и си тръгна, следван като сянка от Шанън. Мина по пътеката между редиците, слезе по стълбите и излезе навън. Нощта бе хладна и той дишаше на големи глътки, докато отиваше към колата с широка крачка. Шанън изчака под гумите им да прелети почти цял километър настилка, преди най-сетне да зададе въпроса, който Купър виждаше, че иска да му зададе.

— Защо…

— Защото не ми харесва начина, по който дори не крие как гледа на нас. Като на добитък, или роби.

— Далеч не е единственият.

— Знам. Ала с Шнайдър е истинско безразличие. Би гледал как те поглъщат пламъци, без дори и пръст да помръдне, за да те залее с вода. Неговото… не е омраза… — Трудно му бе да намери подходящата дума, да напипа какво точно у Шнайдър го изкарва от кожата. — Не знам.

— Значи плати за онзи мъж, за да покажеш, че си равен на Шнайдър?

— Нещо такова. Просто да го накарам да си отвори очите, предполагам. Да го разтърся.

— Ала не успя. Все още сме добитък. Като крава, която се е научила да танцува; забавно е, но си остава крава.

Купър нямаше какво да отговори на това, затова продължи да кара в мълчание.

— Всъщност, това е истинска ирония — подхвърли Шанън. — Онези дрехи бяха копия на най-новата модна линия на Люси Вероника. Виждал ли си нейните неща?

— Чувал съм името й. Тя е надарена, нали?

— Исусе, Купър, отваряй някое списание от време на време. Тя претвори наново модната индустрия. Начинът, по който вижда нещата (дарбата й е пространствена), промени всичко. Дрехите й са превърнати направо във фетиш от светските куклички. А тези богати жени пък са фетиш за средната класа, онези от предградията, които си мечтаят да бъдат част от хайлайфа, но не могат да си позволят оригинални дрехи на Люси Вероника. Какво правят в този случай, за да се сдобият с най-близкото до висша мода, дело на една брилянтна? Купуват си имитации, ушити от друг брилянтен. В експлоататорски цех.

— Е, Сами Дейвис Джуниър[1] стана част от Рат Пак, но това не означава, че имахме расово равноправие.

Шанън кимна бегло, неопределено. Купър прочете желанието й да се впусне да държи реч, но вместо това се облегна в седалката, свали си обувките и вдигна босите си крака върху жабката.

— Както и да е. Беше мило от твоя страна. Да платиш за него, имам предвид. Добра постъпка.

— Е, какво пък толкова. Трябва да си помагаме един на друг, нали така?

Докато го изричаше, си даде сметка, че наистина го мисли, че не го казва просто, за да й хвърли прах в очите. В този живот нещата му се струваха по-размътени, отколкото очакваше; относителната яснота в ДАР тук като че ли не важеше.

Ала ти все още работиш за департамента. Не го забравяй.

— Както и да е, парите и без това не бяха мои. — Той я погледна, извиквайки усмивка върху устните си. — Оказва се, че страшно ме бива за крадец.

Тя се разсмя (Купър страшно харесваше смеха й, жизнерадостен и зрял), а после се прозя.

— Уморена ли си?

— Да избягваш куршумите на снайперисти, да се возиш на покрива на влак, да обикаляш из експлоататорски цех — едно момиче се изморява от подобни неща.

— Слабачка.

— Возих се. На покрива. На влак.

Сега беше негов ред да се разсмее.

— Окей. Ще си намерим две легла.

— Знам едно място, където можем да отидем. Мои приятели. Ще бъдем в безопасност.

— Откъде си сигурна?

— Защото са ми приятели. — Тя го погледна присмехулно; уличното осветление се отразяваше в очите й. — Има и хора, чиито приятели не стрелят по тях.

— А откъде си сигурна, че твоите приятели няма да поискат да стрелят по мен?

Тя поклати глава.

— Не са част от движението. Просто приятели.

Купър зави наляво и пое на изток по магистрала „Айзенхауер“. Ниско надвиснали облаци разкъсваха небето надве. Светлините на най-високите сгради изглеждаха приказно ярки на фона на тъмносиния свод. Гумите на джагуара пееха по паважа. Имаше моменти, докато шофираше, когато го обземаше съвършен покой, сякаш беше едно с колата и се носеше по пътя — мощ, контрол и разстояние. Ала тази вечер нещо не беше съвсем както трябва. Може би разстоянието. През последните шест месеца сякаш целият му живот се измерваше в разстояния — онова, което го делеше от децата му, от Натали, от света, който си бе изградил толкова грижливо, и разумното място, което заемаше в него. Въпреки че бе човек, който обичаше да е сам, да разговаря с Шанън, да има партньор — това го бе накарало да осъзнае, че е бил самотен. Приятно бе да е с някой друг.

Освен това, сближиш ли се с нея, се доближаваш и до Джон Смит.

— Окей. Накъде да карам?

Бележки

[1] Американски певец и танцьор; единственият чернокож член на т.нар. Рат Пак — група актьори и певци от петдесетте и шестдесетте години на двайсети век, между които Франк Синатра, Дийн Мартин и други. — Б.пр.