Маркъс Сейки
Брилянтните (22)

Глава 21

ЖИВОТЪТ Е НЕСПРАВЕДЛИВ!

ПОГРИЖЕТЕ СЕ ВАШЕТО ДЕТЕ

ДА ПОЛУЧИ ПРЕДНИНА НА СТАРТА

Всички искат най-доброто за своето семейство.

Ала и най-всеотдайните родители могат да постигнат само толкова, колкото им позволява генетиката.

Ето защо в клиниката за семейно планиране „Ярки светлини“ ние приемаме само донори, които:

• Имат IQ минимум 120

• Нямат генетична предразположеност към заболявания

• Са най-малко трета степен по скалата Трефърт-Даун

АЛА НИЕ НЕ СМЕ СТЕРИЛНИ.

ЗАЩО ДА ИЗБЕРЕМ ИЗКУСТВЕНО ОСЕМЕНЯВАНЕ?

Казано накратко — заради вашето дете.

Да, исторически погледнато, изкуственото осеменяване е било насочено изключително към онези, които не могат да забременеят по естествен начин. Ала това се променя. И защо не?

Та кое е по-важно в крайна сметка — детето ви да има възможно най-добрия генетичен материал или да има кръвна връзка с вас?

Нашите донори представляват най-доброто, което човечеството може да предложи. И макар да не е ясно защо някои деца се раждат надарени, логично е да се предположи, че шансът това да се случи е по-голям, когато един от родителите е надарен.^[1] Ако искате да дадете по-голяма преднина в живота на своя малък дар, решението е ясно.

Всичко друго би било себично.

Изобщо не беше такава, каквато беше очаквал.

Шанън бе казала, че Саманта е отдавнашна приятелка на Джон Смит и Купър си бе представил жена като нея самата — силна, идеологически отдадена и много опасна. Воин.

Въобще не беше очаквал това дребничко, деликатно създание с бледоруса коса. Тя имаше лицето и извивките на жена, ала не беше висока повече от метър и четиридесет и осем и едва ли тежеше повече от четиридесет килограма. Това имаше странно еротичен ефект; беше толкова дребничка, че не можеше да не си представяш как ли изглежда гола.

— Здрасти, Сам. — Шанън пристъпи напред и я прегърна. — Това е Купър.

— Здрасти. — Купър й протегна ръка и докато се здрависваха, усети дъх на парфюм — сладък, ала свеж. Може би беше това, или пък мекотата на ръката й, ала Купър усети, че се възбужда.

— Влезте — покани ги тя и отстъпи настрани.

Стаята изглеждаше като каталог на магазин за луксозни мебели. Два еднакви бели дивана почиваха върху дебел персийски килим. Малка масичка, върху която имаше списания и албуми. Единствената следа от индивидуалност беше етажерка, претъпкана до пръсване с книги. Отвъд прозорците, които заемаха цялата стена — само нощта и невидимите води на езерото Мичиган.

— Носим ти подарък — каза Шанън и й подаде шишето с таблетките.

— Леле. Как успя да се добереш до Нада? — Саманта го произнесе така, сякаш изричаше името на любовник. — Страшно мило от твоя страна.

Покрай луксозния апартамент и стила и държанието на Саманта, Купър почти бе забравил, че е пристрастена към наркотиците. Но докато я гледаше как държи шишето, видя острата нужда, спотаила се в нея, жестокия глад. Тя понечи да отвори шишето, спря, докосна етикета.

— Страшно мило от страна и на двама ви.

— Няма нищо — отвърна Купър, тъй като не знаеше какво друго да каже.

Светлокафявите очи на Саманта бяха осеяни със златни пръски и когато го погледна, зависимостта бе заменена от нещо друго, което Купър не можеше да определи точно. Тя промени леко позата си; изнесе единия си крак напред, повдигнала хълбок и изпънала гръб. Движението беше едва забележимо, но от него тя изведнъж придоби по-силен, суров вид.

— Учудвам се, че едно ченге одобрява нещо подобно.

— Не съм ченге.

— Може би не и сега. Но си бил. Нали? — Тя се усмихна. — Винаги го усещам. Заради увереността е, начина, по който се държиш. Сякаш можеш да ми сложиш белезници, стига да поискаш.

Между предните й зъби имаше съвсем мъничко разстояние и Купър си спомни, че някъде бе чел как това било свързано с изключително висока сексуалност, и тази мисъл извика в съзнанието му представата за това как тя е отгоре му, колко големи биха изглеждали ръцете му върху хълбоците й, начина, по който щеше да се извие гърбът й, така че косата й да докосне бедрата му…

Мамка му, човече. Престани.

— Добре ли си, Купър? — По устните на Шанън играеше развеселена усмивка. — Изглеждаш ми малко нервен.

Купър съвсем ясно разчете подигравателния тон на Шанън и го добави към движенията на Саманта и начина, по който сякаш му се предлагаше. Беше красива, в това нямаше съмнение, но той бе срещал цял куп красиви жени през живота си. Тук имаше нещо повече, нещо в начина, по който се държеше, в неприкритото флиртуване („можеш да ми сложиш белезници, ако поискаш“), съчетано с мъничко дистанцираност.

Хм.

— Забележителна дарба имаш — отбеляза той.

— И тя е?

— Да караш мъжете да се препотяват.

Думите му я хванаха неподготвена и в този миг Купър прозря през позата и видя пресметливостта. Беше като да запалиш осветлението в стриптийз клуб — изведнъж илюзията за чувственост се превръщаше в заблуда и лъскава празнота. Видя как тя превърта през ума си дузина отговори, по-скоро загатнати, отколкото избрани. Разширени очи, за да изглежда уязвима. Изпънат гръб и рамене, за да постигне противоположния ефект — да изглежда гневна и сурова. Едва забележимо отпускане на раменете, за да стане дръзка, решителна, готова за игра. Всяка реакция — мимолетна, едва забележима. Сякаш опитваше връзка ключове, за да открие кой отключва тайната на жената, която той искаше да види в нея.

През целия този низ от реакции Купър стоеше съвършено неподвижен, без да издава нищо.

— Ти четеш хората, нали? Само че вместо да разбереш какво мислят, виждаш какво искат. И се превръщаш в това.

Господи, ама че талант за един шпионин. Тя е всичко за всички.

— Покажи ми тогава. — Саманта направи крачка към него. — Престани да се криеш.

— Защо?

— За да знам коя да бъда.

— Просто бъди себе си.

— Значи това искаш, а? Истинска жена. Мога да го изиграя. — Тя се засмя и се обърна към Шанън. — Кой е той?

— ДАР. Е, поне беше. — Шанън се отпусна на дивана и разпери тънките си ръце върху възглавниците. — Казва, че е приключил с тях.

— Какво е правил за тях?

Двете разговаряха така, сякаш него изобщо го нямаше.

— Убивал е хора.

— Кого е убил?

— Добър въпрос. — Шанън наклони глава на една страна. — Кого си убил, Купър?

— Предимно деца — отвърна той. — Обичам да закусвам с бебета, за да започна деня както трябва. Порциите са малки, но пък можеш да използваш костите за супа.

— Забавен е — подхвърли Саманта, без да се смее.

— Нали? Наемен убиец с чувство за хумор.

— Чух една адски смешна история — каза Купър. — За сграда, която била вдигната във въздуха. Загинали хиляда души. Обикновени цивилни, които просто си гледали работата.

Нещо се напрегна в Шанън, сякаш цялото й тяло се сви като юмрук. Реакцията беше мигновена, дълбока и непресторена.

— Вече ти казах — отсече тя. — Не. Бях. Аз.

Или беше една от най-великите лъжкини в историята, или действително не тя беше взривила Борсата.

Мислите на Купър се върнаха към онзи ден преди шест месеца. Решителността й, когато бе влязла в сградата (във нея, а не навън), изненадата й, когато го видя и как бе заявила, че е невинна. Какво беше казала? Нещо като: „Чакай, ти не…“, а после той я беше ударил, макар да му беше неприятно да го прави, но не можеше да рискува.

Възможно ли бе наистина да бе отишла там, за да попречи на атентата?

Не. Опомни се. Само защото казва истината така, както тя я вижда, не означава, че знае какво се е случило в действителност. Смит е гросмайстор, а тя — просто пионка.

— Окей — заяви на глас. — Но аз не съм наемен убиец. Така че какво ще кажеш да сключим примирие?

Тя отвори уста и отново я затвори. Кимна леко.

Саманта местеше поглед между двамата.

— В какво си се оплела, Шанън?

— Все още не знам.

— Защо си с бивш агент от ДАР?

— Сложно е.

— Имаш ли му доверие?

— Не — отвърна тя. — Ала той можеше да ме остави да бъда арестувана, а не го стори.

— Момичета? — Купър се усмихна ласкаво. — Аз съм тук.

— Имам нужда от помощта ти, Сам. — Шанън се приведе напред, опряла лакти върху коленете си. — Загазила съм.

По-дребната жена продължаваше да мести поглед между тях двамата. Пръстите й бяха сключени около гърлото на шишето с таблетки. Най-сетне го остави на плота и отиде до насрещния диван.

— Разкажи ми.

И Шанън го стори. Седнал до нея, Купър я слушаше, но в същото време попиваше подробностите в стаята на Саманта. Книгите до една бяха евтини издания с меки корици, изпомачкани и огънати от четене. Научна фантастика, фентъзи, трилъри. Нямаше лични снимки, а дребните украшения изглеждаха така, сякаш бяха купени едновременно с мебелировката, а не събирани с години. Съвършен апартамент за живот под прикритие, място, от което можеш просто да си тръгнеш. Място, каквото би си избрал един шпионин.

Или наемен убиец.

Догадката беше интуитивна, ала Купър знаеше, че е прав. Тя беше наемен убиец.

Господи, колко ли беше добра! Жена, която бе в състояние да усети какво иска един мъж, който и да е мъж. Нямаше човек, с когото не би успяла да се сближи. Никой, до когото не би могла да се добере, когато е сам и уязвим.

Колко ли мъже е съблазнило и убило това мило малко създание?

Най-сетне Шанън стигна до тяхната съмнителна сделка — Купър щеше да й помогне да се добере невредима до Уайоминг, а в замяна тя щеше да му осигури възможност да говори с Ерик Епщайн.

— Опасно е — каза Саманта. — И двете страни ще ви преследват.

— Купър познава начина на действие на ДАР. И има също толкова убедителна причина да ги избягва, колкото и аз.

— Сигурна ли си?

— Все още съм тук — напомни Купър.

— Това днес не беше представление — заяви Шанън. — Онези агенти наистина се опитваха да го убият.

Другата жена кимна.

— И ти искаш да убедя нашата страна, че е така.

— Просто им съобщи, че съм била при теб и какво съм ти разказала. Кажи им, че идвам. Кажи и на него.

Макар и едва забележима, реакцията на Саманта при тези думи не можеше да бъде сбъркана. Задържа дъха си, мускулите на кръстосаните й бедра се отпуснаха.

Изпитва чувства към Джон Смит. Може би го обича.

И знае как да се свърже с него.

Трябваше да повика на помощ цялата си воля и умение, за да не позволи това прозрение да се изпише върху лицето му.

— Не е нужно да ми вярваш — каза Шанън. — Просто му кажи. Ще го направиш ли?

— За теб? — усмихна се Саманта. — Разбира се.

— Благодаря ти. Задължена съм ти.

— Няма защо.

— В такъв случай, може ли да поискам услуга? — Устните на Шанън се извиха в нещо, което Купър започваше да разпознава като нейна запазена марка. — Може ли да използвам банята ти? — Тя махна с палец към Купър. — Да беше видяла онази в хотелската му стая.

* * *

Купър се облегна назад. Отпусна ръце до себе си. Усещането беше странно. Как държеше ръцете си обикновено?

От другия диван Саманта го наблюдаваше, а в позата й имаше нещо котешко, упойваща, хищническа нотка. Беше преметнала крак върху крак и поклащаше лениво единия, така че мускулите се напрягаха под гладката кожа на прасеца й. Беше боса; ноктите на краката й бяха лакирани с онзи прозрачен цвят — „гол“, май така се казваше.

— Смущавам ли те?

— Не — отвърна той. — Просто не обичам да ме четат.

Сключи ръце в скута си. И това му се стори странно. Така ли се чувстваха хората, когато той беше наблизо? Така ли се бе чувствала Натали през всеки ден от връзката им?

— Някога бил ли си с четец, Ник?

— Купър — каза той. — Познавам доста четци.

Изправи се и отиде до прозореца. Апартаментът й беше на трийсет и втория етаж и изгледът беше копие на онзи от хотел „Континентал“, само дето този беше на изток. Почти можеше да различи вълничките по повърхността на езерото — сиво върху тъмносиньо.

— Не казах „познаваш ли“. — В стъклото на прозореца Купър видя как тя се изправи, оправяйки полата си, докато се приближаваше. — Попитах „бил ли си“.

Купър не отговори. Тя застана зад него — достатъчно дребничка, та тялото му да закрие отражението й. Ала той усещаше присъствието й, миризмата й. Обърна се към нея.

— Слушай. Оценявам това, което правиш за нас. Но стига си се правила на секс богиня.

— Не се правя. Искаш истинското ми аз? — Тя проследи очертанията на тялото му с ръце, без да го докосва съвсем. — Ето го. Аз съм фантазията. Какво искаш, Купър? Каквото и да е, аз ще бъда точно това. Мога да бъда впечатлително невинно младо момиче или пък амазонка, която единствен ти можеш да покориш. — Тя пристъпи още по-близо. — Дори не е нужно да ми казваш, да развалиш фантазията, като го изречеш на глас. Нека просто те видя.

— Ти наистина говориш сериозно. Искаш да отидем в спалнята още сега?

— Шанън няма да има нищо против. Двете с нея и преди сме го правили.

Мисълта за това едва не го накара да изгуби контрол. Пое си дълбоко дъх и пропъди набързо скалъпената фантазия.

— Виж, според мен за теб това е игра. Искаш да победиш.

— Не е игра. Искам да те позная. — Тя сложи ръка на гърдите му. — Възбуждаш ме. Заради силата ти е. Толкова си сдържан. Покажи ми кой си в действителност. Няма нужда никой да узнава. Мога да бъда учителката ти от втори клас или приятелката на дъщеря ти, онази, която дори пред себе си не искаш да признаеш, че желаеш.

— Дъщеря ми — заяви Купър — е на четири години.

— Просто се открий пред мен. Аз ще почувствам от какво има нужда тялото ти. Знам го още преди ти да си го разбрал. Знам го, дори когато самият ти не го знаеш. Какво е действителността в сравнение с това?

Купър я погледна; дълбоките кафяви очи и меката кожа, извивката на гърдите й и начина, по който полата падаше по бедрото й, гъстата златиста коса и стъпалата с лакирани нокти. Беше поразително красива, въплъщение на желанието, Афродита, извяна в миниатюра, уловила крайчеца на устните си между белите си зъби.

Ала под всичко това Купър виждаше нуждата да пълзи в нея, хлъзгава и острозъба като змиорка.

— Благодаря — каза той, — но мисля, че ще откажа.

Саманта тъкмо се протягаше, предлагайки му пухкавите си устни, и за миг не схвана думите му. Когато най-сетне ги осъзна, ефектът беше като електрически удар; лицето й се обтегна, очите й лумнаха.

— Какво? — Когато Купър не отговори, тя го повтори, по-ядосано: — Какво?

Купър прочете намерението й, ала въпреки това я остави да му удари шамар; ръката й изсвистя във въздуха и го зашлеви по бузата.

— Никой не ми отказва. За кого се мислиш? Знаеш ли колко мъже биха убили за възможността да бъдат с мен? — Тя сложи ръце на гърдите му и го блъсна, без никакъв ефект. — Не можеш да ми кажеш „не“. Не и на мен.

Тя отново замахна, но този път Купър улови ръката й. Докато го правеше, изведнъж забеляза Шанън, незнайно как застанала насред стаята, която той бе сигурен, че е празна.

— Съжалявам — каза той и пусна ръката на Саманта. — Нямах намерение да те обидя.

Красивото й лице беше почервеняло от ярост.

— Махай се. И двамата се махайте.

Те се подчиниха. Докато вратата се затваряше, Купър хвърли един последен поглед през рамо. Саманта беше отворила шишенцето с хапчетата и изсипваше таблетка върху съвършената си длан.

* * *

— Благодаря ти, Купър — подхвърли Шанън, докато вървяха през пищно украсения коридор. — Определено знаеш как да помогнеш.

На това нямаше какво да отговори, или поне нищо, което да не доведе до разпра, а Купър не беше в настроение за караници, така че двамата продължиха да вървят един до друг, а мекият килим поглъщаше звука от стъпките им. Докато Шанън натискаше копчето за асансьора, мислите на Купър непрекъснато се връщаха към онова, което бе видял. Нещо му се изплъзваше. Беше като раничка в устата, която просто не бе в състояние да остави на мира.

Дарбата й не му бе позволила да я разгадае. Това постоянно хамелеонско превъплъщение очевидно бе нещо, което тя бе правила през целия си живот, и половин час не му беше достатъчен, за да го пробие. Ала може би това бе улика само по себе си — тя бе жена, която черпеше собствената си идентичност от нуждите на другите, дотам, че му се бе предложила, само за да потвърди своята неустоимост. Жена, която с огромно удоволствие бе приела шишенцето със Сянка — наркотично вещество, предназначено да заглуши болезнените спомени.

В това нямаше никаква логика. Какъв наемен убиец би излязъл от наркоманка, която имаше проблеми с егото? Сметката просто не излизаше.

Това обикновено означава, че сметката ти не е вярна.

Асансьорът пристигна и те се качиха в него. Докато се спуснат в подземния гараж, Купър вече бе намерил отговора.

От наркоманка, която имаше проблем с егото, би излязла страшно калпава наемна убийца.

Ала изключително успешна проститутка.

Купър потърка веждите си.

— Съжалявам — каза той.

От начина, по който Шанън го погледна, Купър остана с чувството, че е разбрала всички пластове, които бе вложил в думата. Понечи да му отговори, но после размисли.

След кражбата от болницата двамата бяха взели неговата кола и сега той отключи и се настани на шофьорското място. Два-три оборота на гумите и ето че бяха на повърхността. Една тежка врата се дръпна настрани и те се сляха с движението по „Лейк Шор Драйв“, а луксозният блок на Саманта се отдалечаваше в огледалото за обратно виждане.

— Вината не е нейна — подхвърли Шанън, приковала очи в пътя пред тях. — Някога не беше такава. То започва да й се отразява.

— Тя е момиче на повикване, нали?

— Да. — Думата прозвуча като бавна въздишка. Светлините на града танцуваха по лицето й.

— Помислих си, че е… ами, наемна убийца.

— Саманта? — Шанън изглеждаше учудена. — Не. Сигурна съм, че има цял куп влиятелни клиенти и ако Джон я помоли, ще го направи. Би направила всичко за него. Но той никога не би го поискал.

— Защо го прави? — Купър хвърли поглед в огледалото и смени платната. — Тя очевидно е първа степен. Някой като нея би могъл…

— Какво? Да работи за ДАР?

Купър я погледна, но тя бе вперила очи право напред. Той отново насочи вниманието си към пътя. В съзнанието му непрестанно изникваше образът на Саманта от онзи първи миг, в който за първи път бе приложила дарбата си върху него — мъничката стъпка напред и промяната в позата. В това се съдържаше такава сила. Но разбира се, то беше част от представлението. Зачуди се дали с нуждата и наркоманията й изобщо бе останало нещо от истинската жена.

— Извинявай — каза Шанън. Беше отпуснала ръце в скута си и ги потриваше. — Просто… боли ме да я виждам такава. Прав си, тя е първа степен. Чувствителна е, емоционално чувствителна. Винаги е била такава. Дарбата да разчита хората при нея се прояви като емпатия. Истинска емпатия, да се опитваш да си представиш какъв е светът в очите на другите. Тя искаше да бъде художничка. Или актриса. И макар да беше в Академия, не беше подложена на нещата, които много други са били принудени да изтърпят. Както Джон. Може би щеше да успее да завърши невредима. А после навърши тринайсет.

Купър стисна кормилото с всичка сила.

— Кой беше?

— Нейният ментор. Нали знаеш как действат Академиите? Всяко дете си има ментор (винаги — нормален), който е… ами, всичко за тях. Именно това целят Академиите — да ни насъскат един срещу друг. Менторът е единственият, на когото се предполага, че можеш да имаш доверие. Естествено, в действителност те са истинските чудовища, но като дете не го разбираш. Те са просто възрастни, които са мили с теб. И понеже вече нямаш нито родители, нито братя и сестри, нито дори име… — Шанън сви рамене. — Всички деца имат нужда да обичат някой възрастен. Нормални или отклонения, то е в гените ни.

Купър отново бе обзет от пристъп на онзи безпомощен гняв, който бе изпитал при посещението си в Академията, когато си бе представил как изхвърля директора през шибания прозорец. Започваше да съжалява, че не го направи.

— Както и да е, на около тринайсет години Саманта започнала да изглежда така, както изглежда сега. А дарбата й била да знае какво искат хората. Какво искат мъжете. — Шанън си пое дълбоко дъх и го изпусна. — Успял да я убеди, че било любов. Дори обещал да я измъкне от Академията веднага щом успее да го уреди. А докато това станело, й давал разни неща, за да й е по-лесно да го понесе. Започнал с Викодин^[2], но бързо ескалирал нещата. Докато най-сетне успее да я изкара от Академията, тя вече смъркала хероин. Настанил я в един апартамент, но вече не се преструвал на влюбен. Просто я оставил да изпита какво представлява абстиненцията, а после я представил на един свой „приятел“ и й обяснил какво трябва да направи, ако иска да получи нова доза. Оттогава се занимава с това.

— Исусе — каза Купър. Когато бе погледнал Саманта, беше видял жестока нужда, приела очертанията на жена. Сега виждаше момиче, пристрастено към наркотиците и продадено от своя баща и любовник. — Тя… той… менторът й…

— Не. След като завърши Академията, Джон я откри. — Шанън го погледна за първи път, откакто се бяха качили в колата, и Купър видя характерната й усмивка, огряна от червената светлина на стопове. — Интересно, менторът изчезна. Никой не го видя повече.

Браво на теб, Джон. Може и да си терорист и ръцете ти да са оплискани с кръв до лактите. Ала това поне си свършил както трябва.

— Сега тя е независима, няма сводник или нещо подобно. Но всъщност никога не се освободи напълно от своя ментор. Би могла да стане невероятна художничка или терапевтка, лечителка, ала не това искаше светът на нормалните от нея. Не за това я обучи той. Онова, което светът на нормалните искаше от нея, бяха свирки от абнормалната курва, готова да бъде тяхна дъщеря. Дори не е нужно да се чувстват виновни заради това. Та нали никога не са казали, че искат да чукат дъщеря си; тя го е усетила. А за жените… — Шанън сви рамене. — За жените тя е просто едно отклонение.

С тези думи тя потъна в мълчание, а историята увисна между тях като цигарен дим, докато колата се носеше по притъмнелите улици на града. Купър искаше да спори с нея, да възрази, че светът невинаги е такъв, че не всички нормални са такива, каквито тя ги обрисуваше.

Ала очевидно все пак имаше достатъчно от тях, за да държат Саманта в скъпия й, красиво обзаведен затвор до края на дните й. Или докато красотата й започнеше да повяхва.

Това беше светът. Единственият, който имаха. Никой не твърдеше, че е съвършен.

— Както и да е — каза Шанън. — Въпреки случилото се накрая, тя ще изпълни обещанието си. Ще бъдем в безопасност от моите хора, поне докато не стигнем в Нов Ханаан. И като стана дума — за това ще ни трябва чисто новичка самоличност.

— Да — отвърна Купър. — Ще се заема. Но преди това трябва да си набавим нещо.