Маркъс Сейки
Брилянтните (30)

Глава 29

Отново в действие.

През живота си Купър беше убил тринайсет (не, като броеше и Гари на магистралата — четиринайсет) души. От това не изпитваше нито неудобство, нито гордост. То беше просто факт. Той не беше агресивен, не му доставяше удоволствие да наранява хората. Той беше войник. Когато действаше, имаше причина и тя бе да спасява животи.

И все пак, не можеше да отрече, че му е приятно отново да бъде в действие.

През последните шест месеца в живота му имаше предостатъчно вълнения. Някои от тях му бяха харесали; изпитваше себе си, създаваше си репутация, която да му помогне да се доближи до Джон Смит. Ала в същото време то приличаше на режим на изчакване, нещо, което правеше, преди да се върне към истинския си живот. Истинския си живот на баща и федерален агент, на мъж, който се бори за по-добро бъдеще.

Тази нощ режимът на изчакване щеше да свърши. Щеше да има само този едничък шанс със Смит. Независимо дали щеше да успее, или да се провали, този етап щеше да остане зад него. Край на преструването, край на бягането.

Е, не е точно така. Ако се провалиш, вероятно ще има нужда от известно бягане.

Усмихна се и угаси двигателя.

Хребетът, на който се издигаше хижата, се простираше чак до националната гора Шошони. След като разучи картите и сателитните снимки, които беше получил от Епщайн, Купър избра да остави джипа си на една тясна противопожарна лента на два километра от къщата. По-рано се беше отбил в един ловджийски магазин в Лайбниц и се беше запасил с всичко необходимо. Сега се съблече по бельо и се зае да се екипира: слой термодрехи, камуфлажни панталони и яке, туристически обувки и леки ръкавици. За бинокъла не се беше скъпил и бе похарчил две хилядарки за един „Стайнър Предитърс“. Струваше си всеки цент; благодарение на високотехнологичните лещи не само щеше да вижда на тъмно, но чипсетът им анализираше образа и показваше всяко движение.

— Решили сте да отидете на нощен лов, а? — попитал го бе продавачът в ловджийския магазин.

— Нещо такова. — Купър се бе усмихнал.

— Е, тогава точно това ви трябва. А муниции?

— Не, имам си.

Той провери беретата и погледна към резервните пълнители, но бързо се отказа. Ако му се наложеше да презареди, вече щеше да е изгубил. Освен това възможно бе да вдигнат шум, ако се ударят в нещо. Купър заключи джипа, пъхна ключовете под калника и пое пеша.

Въздухът беше хладен и свеж, с онзи сладък вкус, който въздухът би трябвало, ала рядко имаше. Той го вдишваше с удоволствие, наслаждаваше се и на чистите движения на мускулите си и на топлината в краката си, докато се катереше. Движеше се с равномерно темпо, но без да бърза и докато изкачи задната страна на хребета, тъмносиният цвят на небето постепенно се превърна в пурпур, а накрая — в черно кадифе. Луната хвърляше дълги, влажни на вид сенки.

Хребетът беше скалист, дърветата по него — стари и превити от вятъра. Каменните кули още повече приличаха на пръсти, ръката на великан, пробила земята и протегната право нагоре. Купър приклекна и огледа местността с бинокъла си. Отне му няколко минути, докато избере подходящото дърво — огромен бор на около двеста метра от хижата.

Десет минути по-късно вече се беше покатерил на един висок клон, на пет-шест метра над земята. Ръкавиците му бяха лепкави от мъзга, плътният, тръпчив дъх на бор изпълваше ноздрите му. През игличките съвсем ясно виждаше къщата на Елена Епей. Тя се оказа привлекателно местенце с изчистени правоъгълни линии. Цял куп стъкло и стилна обшивка от кедрови летви, подредени в стройни редици. От прозорците струеше гостоприемна жълта светлина. Уютно, спокойно кътче… като изключим въоръжения мъж, който обхождаше периметъра.

Оръжието му бе в раменен кобур, откъдето дясната му ръка можеше да го извади за миг, а ако се съдеше по начина, по който мъжът се движеше, нямаше да му е за първи път да го направи. От пазача се излъчваха овладяно спокойствие и зорка бдителност, които Купър прекрасно познаваше. Мъж, който знаеше как да се оправи.

Нищо чудно. Ала дали очаква нещо?

Ограда от хоризонтални греди на около петдесетина метра от хижата, обозначаваше границите на имота. Пазачът вървеше бавно покрай нея, като проверяваше сенките и държеше пътя под око. Купър лежеше неподвижно на клона, благодарен за слоя термодрехи (нощта започваше да става студена), и наблюдаваше. Тънката червена линия, която бинокълът бе описал около фигурата на пазача, следваше всяко от сигурните му движения. Отне му около осем минути, за да направи една обиколка на периметъра си и макар да променяше леко маршрута, рядко се отдалечаваше особено от оградата. Професионалист, ала не показваше никакви признаци на безпокойство.

Дотук добре. Купър насочи вниманието си към самата къща.

За миг в бинокъла се виждаше само бяло петно, докато лещата се приспособяваше от мрака към светлината, а после Купър видя вътрешността на къщата: простички дървени мебели, рафтове с книги и снимки, кухненско помещение с кана, пълна до половината с кафе. Видът на втория пазач напомняше на Купър за сержант, отговарящ за строева подготовка: ниско подстригана сива коса, жилав, изпънат като струна. „Сержантът“ си наля чаша кафе и се обърна да каже нещо на някой, когото Купър не можеше да види. Трябва да беше пазач номер три; Джон Смит може и да беше в дружески отношения с охраната, ала тази вечер ставаше дума за романтика. Смит щеше да е на втория етаж.

Окей, трима пазачи. Строго погледнато, възможно бе да има и четвърти, но би било проява на небрежност в къщата да има трима пазачи, а отвън — само един. А Смит за нищо на света не би допуснал небрежност.

Останалата част от къщата изглеждаше както можеше да се очаква. Вратите на първия етаж бяха от стомана, касите им — също, резетата им изглеждаха здрави. Една камера гледаше към задния вход. Общо взето, солидна охрана, от онези, които биха накарали един цивилен да се чувства в безопасност. Ала далеч не и непробиваема.

Следователно въпросът е как смяташ да я пробиеш?

На втория етаж имаше широк балкон. Плъзгаща се стъклена врата водеше в спалня, вероятно — основната спалня. Осветлението беше угасено, чаршафите на леглото — опънати. Нямаше никой. Купър не се съмняваше, че може да се добере до балкона. Но след това какво? Вратата най-вероятно беше заключена, а стъклото — бронирано.

Жалко, че Шанън не беше тук — изобщо не се съмняваше, че тя би успяла да влезе без никой да я забележи. На него обаче щеше да му се наложи да проникне със сила. Да се промъкне до пазача навън. С мъничко късмет би успял да го обезвреди безшумно. С много късмет пазачът щеше да има ключ.

А ако няма? Или пък вратите се отварят с код? Или пък всички от охраната носят биометрични сензори, за да знаят дали някой от другарите им не е повален?

Рисковано. Сигурен бе, че може да се справи с охраната, особено ако успееше да ги изненада. Ала откъде да е сигурен, че докато го прави, Джон Смит няма да побегне през другата врата?

И все пак, имаше ли друг избор…

Лампите на горния етаж светнаха, очертавайки една фигура. Звукът от плъзгането на стъклената врата отекна силно в уайомингската нощ. Светлината, която струеше от вътрешността на стаята, огряваше фигурата. Друг пазач? Купър фокусира бинокъла.

И едва не го изпусна. Фигурата не беше от охраната. Не беше непознат.

Бяха минали седем години, откакто бе направена снимката, украсяваща стената на Дрю Питърс — млад активист, който говореше пред голяма тълпа.

Пет години от клането в „Монокъл“, онзи ужасяващ видеозапис, който Купър бе гледал безброй пъти, безстрастното избиване на седемдесет и трима цивилни.

Две години от последната потвърдена снимка — размазана фотография, направена отдалеч, докато той се качваше на задната седалка на един ленд роувър.

Сега, през потрепващите лещи на новия си бинокъл, Купър гледаше как Джон Смит излиза на балкона.

Носеше дънки и черен пуловер. Беше бос. Докато Смит вадеше пакет цигари от джоба си, Купър бе поразен от това колко по-стар изглежда. Като фотографиите на президенти преди и след първия им мандат, Смит сякаш бе остарял с две десетилетия само за няколко години. Тъмната му коса бе започнала да се прошарва, на раменете му бе легнала тежест. Но очите му бяха остри като натрошено стъкло, когато щракна сребърна запалка и я поднесе към цигарата си. Нощното виждане на бинокъла увеличи пламъчето до размерите на ореол от огън, който сякаш го поглъщаше.

Купър не бе в състояние да откъсне поглед.

Най-опасният мъж в Америка изглеждаше обзет от покой. Пушеше замислено, уловил цигарата между два пръста. Нощта бе прекалено студена за боси крака, ала Смит като че ли не усещаше. Просто си стоеше там, загледан в мрака.

Беше невероятно. Ясен прицел, никакъв вятър, прилична видимост, нищо неподозиращ обект. Ако имаше пушка, Купър би могъл да сложи край на войната с едно движение на пръста си.

Само че нямаш пушка, а пистолет и от това разстояние със същия успех би могъл да го поразиш и с груби думи.

Като почти се боеше, че ако се извърне, Смит ще се изпари като някакъв демон, Купър премести бинокъла. Отне му броени секунди, докато открие външният пазач. Той се намираше във възможно най-лошата позиция — точно между бора и хижата. Купър би могъл да мине през него, но не и без да привлече вниманието на Смит.

Имаш само един шанс. Прекалено много е заложено на карта, за да прибързваш.

Пое си дълбоко дъх и си заповяда да се успокои. Отново насочи бинокъла към пушещия мъж. Въпреки че беше очаквал този миг, въпреки че се беше готвил за него, емоционалното му въздействие го разтърси.

Ето я причината, даде си сметка Купър, за собственото му съществуване. За нещата, които бе правил и това, че можеше да живее, без да се измъчва заради тях.

Смит бе всичко, против което се беше борил в живота си. Не просто убиец, нито дори терорист; ураган в човешка форма. Цунами, земетресение, стрелец в училище или отрова, изсипана във водопроводната мрежа. Човек, който не вярваше в нищо, освен в абсолютната си правота, който убиваше не за да направи света по-добър, а за да го направи като себе си. И ето че сега този мъж стоеше бос под поразяващото небе на Уайоминг и пушеше цигара.

Когато свърши, метна угарката в нощта и пламъчето й лумна за миг, освободено и ярко. След това се обърна и влезе вътре. Миг по-късно светлината в спалнята угасна. Джон Смит…

Едва девет часът е. Ще минат часове докато си легне.

Пушачите никога не спират само с една.

Кой заключва след себе си вратата на балкона на втория етаж? Особено ако знаят, че скоро ще се върнат.

… бе приключил.

Купър окачи бинокъла на един клон. Повече нямаше да се нуждае от него. След това внимателно заслиза от дървото. Когато подметките му докоснаха сухата земя, приклекна, облегнал гръб на дънера, и зачака пазачът да се приближи отново.

Когато това стана, той започна да брои бавно.

На сто се изправи и тръгна. Искаше да се затича, но не можеше да рискува нито да вдигне шум, нито да си изкълчи глезена. На пазача му отнемаше около осем минути, за да направи пълна обиколка около оградата. Четиристотин и осемдесет бавни отброявания.

Купър бе приковал поглед в земята, за да не може светлината от къщата да попречи на нощното му зрение, и проверяваше всяка своя стъпка. Луната грееше ярко, което беше едновременно хубаво и лошо. Хубаво, защото така можеше да поддържа добро темпо, лошо, защото така бе по-лесно да го забележат. Прилив на енергия нахлу в тялото му, светът се оттегли някъде назад. Останаха единствено той и посребрената земя, дъхът в дробовете му и натиска на беретата в кобура на кръста му. На сто четиридесет и седмото отброяване достигна оградата. Пазачът беше от другата страна на двора и не се виждаше. Купър се улови за една греда и прехвърли първо единия, а после и другия си крак. Ето че се намираше в двора на Елена Епей.

Това име, то означаваше нещо, но дяволите да го вземат, ако можеше да си спомни какво. Нямаше време. Спря за миг, за да прецени ситуацията…

Пазачът е професионалист. Войник, така да се каже.

Войниците се научават как да действат като екип. Екип, който си разпределя отговорностите и след това очаква всеки да изпълни своята част от задълженията, е далеч по-ефективен от такъв, в който всеки се опитва да покрие всеки ъгъл.

Несъмнено ще е поверил безопасността на хижата на хората вътре в нея.

… а после се отпусна на колене и лакти и запълзя по войнишки към къщата.

На двеста пазачът зави покрай далечната част на сградата. Лунните лъчи играеха по дулото на оръжието му. Купър продължи да пълзи. Камъчета се забиваха в коленете му, нещо трънливо дърпаше ръкавиците му.

Можеше да пълзи и по-бързо, но не смееше. И така му се струваше, че вдига прекалено много шум, стържейки по земята с всяко движение. Той успокои дишането си и продължи напред.

Двеста и четиридесет. Пазачът беше на около половин футболно игрище от него. Купър беше изминал около петнайсет метра, по-малко от половината от разстоянието между оградата и хижата. Той се снижи. Усещаше студа на коравата земя дори през дрехите. С усилие на волята затвори очи. Дори и в тъмното малко неща са по-лесни за разпознаване от лицето на един човек, особено очите, които улавят и най-случайната искрица светлина.

Ако беше прав, ако пазачът наистина се доверяваше на екипа си, то вниманието му щеше да бъде насочено навън. Щеше да се оглежда за движение в гората, не за подозрителни форми, легнали между него и хижата.

Двеста и петдесет. Шум от стъпки. Камъчета и пръст под войнишки обувки. Едва ли бе на повече от шест метра. Пауза. Дращене. Всеки нерв в тялото на Купър му крещеше да се размърда, да се претърколи по гръб, да извади пистолета си и да открие огън. Легнал по корем, без да вижда нищо, той беше напълно безпомощен, обезвреден от самия себе си.

Ти си повече от дарбата си, войнико.

Лежеше неподвижно.

Двеста шейсет и пет.

Двеста и седемдесет.

Стъпките отново се възобновиха. А Купър отново започна да диша.

На триста и четиридесет отвори очи и приклекна. Пазачът не се виждаше. След пълната тъмнина хижата сякаш грееше — светлина струеше от прозорците, светлина се процеждаше изпод вратите. Светлина обрамчваше балкона. Купър се изправи и пое към къщата, без да се бои, че ще го забележат. Дори ако някой от охраната в хижата погледнеше през прозореца, нощта щеше да превърне стъклото в огледало.

Изпъна рамене и свали ръкавиците си. Пусна ги на земята. След това се втурна да бяга с всичка сила, право към стената на хижата. В последната секунда скочи, стъпвайки с един крак върху кедровите летви, като в същото време се оттласна нагоре и се завъртя.

Ръцете му уловиха ръба на балкона. За миг остана да виси така, за да противодейства на страничната инерция, а после се изтегли нагоре, първо до решетките на парапета, а после до горната му част, и ето че беше над него, приклекнал на балкона, на същото място, където Джон Смит бе излязъл да пуши.

Дишаше леко. Сетивата му бяха изострени. Чувстваше се силен, свободен и жив.

Извади беретата и се приближи до стъклената врата. Спалнята от другата страна все така тънеше в мрак. Дотук добре. Беше вдигнал малко шум по дървената обшивка, но не много. Ако живееш в хижа насред гората, свикваш с неочаквани звуци: животни, излезли на лов; полюшвани от вятъра клони, докоснали стрехите; отдавна прогнили дървета, които най-сетне рухваха.

Разбира се, всичко зависеше от това дали стъклената врата е заключена. Сигурен бе в логиката на преценката си, но както винаги с дарбата му, ставаше дума за интуиция, не за сигурност.

Ами тогава стига си се размотавал и виж дали си ударил джакпота.

Сложи свободната си ръка върху дръжката и дръпна.

Вратата се плъзна съвсем леко.

С пистолет в ръка, Купър прекрачи вътре.