Маркъс Сейки
Брилянтните (21)

Глава 20

— Невродицин — каза Купър, след като Шанън му обясни какво търси. — Полусинтетично производно на опиатите.

— Никога не съм чувала за него.

— На улицата пласьорите го наричат Сянка или Нада. Новотехнологичен продукт, разработен в Академия и целящ да замени фентанила^[1]. Вместо да предизвика притъпяване, той действа върху паметта, така че забравяш за болката.

— Как действа?

— Откъде да знам? Попитай абнорма, който го е измислил. Както и да е, ако търсиш нещо специално, нещо за наркомана с най-изтънчен вкус, Сянка е точно каквото ти трябва.

— Откъде можем да се сдобием с него?

Ето защо, когато стана пет часа и улиците се изпълниха с хора, които се прибираха от работа, двамата бяха навън и вървяха на север. Преди да напуснат хотела, Купър си бе сменил ризата, а в един магазин за сувенири си купи шапка на „Чикаго Къбс“^[2] и чифт тъмни очила с големи стъкла за Шанън. Доста слаба дегизировка, ала същинското им прикритие беше тълпата. Придържаха се към Мичиган Авеню: редици таксита и автобуси от едната страна, високи небостъргачи, надвиснали от другата, а по средата — забързано множество.

— Тази жена — приятелка ли ти е?

Шанън кимна.

— Двамата с Джон са приятели от много отдавна. Откакто са били заедно в Академията.

Странно бе да чуе да го наричат по този начин. Не Джон Смит, водачът на терористите, а Джон, дългогодишният приятел.

— Ако ти е приятелка, защо ти трябват наркотиците?

— Е, човек не се появява на нечий праг без бутилка вино. Неучтиво е.

— На това му се казва вино.

— Е, и на това, което ще поискам, му се казва услуга. Не е като да мога просто да позвъня на Джон.

— Как действа системата?

Тя го погледна рязко.

— Ровим за оперативни детайли, така ли, агент Купър?

— Не, аз просто… — Той сви рамене. — Не разбирам как ръководи хора, ако те не могат да го открият.

— Не става въпрос за войска. Нямаме йерархия и „генерали“, които си стоят на сигурно, далеч от бойните действия. Никакви заповеди.

— Какво, той просто моли най-мило?

— Да. Той е много мил. Както и да е, Саманта няма да знае къде се намира, но ще може да му изпрати съобщение.

— Надявам се, че си права. Рискът е голям — каза Купър на глас, докато в същото време си мислеше: Ще ти помогна да откраднеш всички наркотици, които поискаш, ако това ще ме доближи до твоя шеф.

Ако изобщо беше възможно, когато поеха по „Магнифисънт Майл“ тълпата стана дори още по-гъста — към множеството тук се добавяха и туристи, както и хора, излезли на покупки и понесли торби. Купър по принцип не обичаше тълпите, но с Шанън беше още по-лошо. Идеята да се движи по права линия й беше напълно чужда. Тя се шмугваше и пъхаше, и промъкваше напред; откриваше пролуки там, където такива нямаше, а понякога се заковаваше на място без никаква причина, която Купър да е в състояние да види. Несъмнено беше изящно — Шанън се движеше така, както се лее вода — но изобщо не беше лесно да се върви до нея.

Купър се зарадва, когато най-сетне стигнаха до сиво-стъклената сграда на болница „Нортуестърн Мемориал“. Главният вход имаше точно толкова гостоприемен вид, колкото може да има една болница — с други думи, не особено. Столът беше на втория етаж. Имаше изкуствени цветя и корнизи от изкуствено дърво и миришеше на супа и дезинфектанти. Купър си взе чаша кафе и двамата седнаха на една маса в ъгъла близо до вратата.

— Забеляза ли камерите на влизане? — попита Шанън.

— Аха.

— Камерите са проблем. Не мога да се прехвърлям, ако не виждам хората, които ме търсят.

— Какво не можеш?

— Да се прехвърлям. — За миг тя изглеждаше по момичешки смутена. — Така го наричам. Онова, което правя.

— Да се прехвърляш. Харесва ми. — Кафето беше по-хубаво, отколкото беше очаквал; черно и силно. — Камерите не би трябвало да са проблем. Ще ни уловят, но се съмнявам, че някой ги следи на живо. Това не е щабът на някое поделение на специалните части; охраната е най-вече, за да възпира наркоманите и да откаже болничния персонал да пипа там, където не трябва.

Облегната назад в стола, Шанън прокара ръце през косата си и я остави да се разпилее между пръстите й.

— На масата в ъгъла има двама лекари.

Купър видя отраженията им в един поставен в рамка плакат.

— Не.

— Защо?

— Бели престилки и скъпи химикалки. Администратори. Може и да имат достъп до склада с лекарствата, може и да нямат.

Купър огледа помещението. Около петдесет души и продължаваха да идват още. Шепа пациенти, разпръснати из стаята. Няколко медицински сестри се смееха на една маса, но и при тях съществуваше същият проблем, като с администраторите. Специализантите също не ставаха.

— Там — каза той.

Все така играейки си с косата си, Шанън проследи погледа му до мъж на средна възраст в бледосиня престилка, който тъкмо в този миг направи хартиената си салфетка на топка и я метна върху остатъка от чийзбургера си.

— Откъде си сигурен?

— Косъмчетата по ръцете му изтъняват от лактите надолу, а кожата е по-розова. Това означава, че си мие ръцете често и усърдно. Освен това ноктите му са изрязани съвсем ниско. Събрано заедно, всичко това сочи, че прекарва много време в операции. Един хирург несъмнено ще има достъпа, от който се нуждаем. Освен това виж сенките под очите му. Изтощение. Вероятно кара двайсет и четири часова смяна. Това го прави по-лесна мишена.

— Забеляза всички тези подробности само с един бърз поглед наоколо?

— Аха. Знам, странен начин да виждаш света.

— Не — каза тя. — Беше секси.

— Окей. — Купър се почувства странно смутен и се изсмя неловко.

Шанън се облегна назад с насмешливо изражение.

— Трябва да прекарваш повече време с такива като теб, Купър. Нормалните са ти объркали мисленето.

Преди да успее да й отговори, тя се изправи и тръгна по обичайния се плавен начин — не толкова бърз, колкото съвършено пресметнат, сякаш във всяко свое движение влагаше точно толкова сила, колкото бе нужна. Беше като да гледаш как котка скача върху масата, преценяваща инстинктивно необходимата сила и ъгъла, който й трябваше, за да се приземи, без да похаби нито един сантиметър и нито една калория.

Хирургът се беше изправил и носеше подноса си към кошчето за боклук. Шанън заобиколи масата с медицинските сестри, шмугна се между две жени с тъжни лица, прекоси напряко помещението и изникна пред мъжа сякаш от нищото. Двамата се сблъскаха. Лекарят едва не изпусна подноса в ръцете си, чинията и чашата се плъзнаха чак до ръба, но той успя да ги овладее, докато се извиняваше и отстъпваше назад, изчервен. Шанън поклати глава, увери го, че вината е нейна, засмя се и го потупа по ръката, след което се отдалечи, отнасяйки пропуска му.

Купър се усмихна в чашата си с кафе.

Уточниха и последните детайли от плана си в асансьора. Доколкото Купър познаваше болниците, на всеки етаж имаше малки запаси от най-често употребяваните лекарства. Ала Сянка не беше от тях — него щяха да държат на едно-единствено място, добре обезопасено и строго следено.

След като се разделиха, Купър спря зад ъгъла и преброи до десет. След това си надяна объркано изражение и пое напред.

Помещението с лекарствата беше отчасти склад, отчасти аптека. От другата страна на прозореца, зад един плот мъж и жена брояха таблетки. Купър се приближи.

— Извинете, дали ще можете да ми помогнете? — Каза го така, че да привлече вниманието и на двамата и се облегна на плота, отклонявайки погледите им от вътрешността на помещението. — Тотално се изгубих. Това място е огромно! Същински лабиринт. Не знам как изобщо намирате каквото и да било тук.

— Какво търсите?

— Искам да кажа, мили боже! Дошъл съм на свиждане на племенницата си. Тръгнах точно както ми казаха. Завих надясно, продължих направо, свих вляво. Намерих асансьорите без проблем, обаче това беше последният път, в който знаех къде се намирам. Имам чувството, че се лутам от седмици. Много скоро сигурно ще заръфам едната си обувка от глад.

— Кажете ми къде искате да отидете и аз ще ви помогна.

Зад рамото на фармацевта Купър видя Шанън да минава между редица рафтове. Смигна му и той се усмихна за миг, преди да успее да се спре, но успя да го вмъкне в сценката, която разиграваше.

— Естествено, естествено. Точно това каза и последният тип. Като нищо се е обзаложил с някого — колко дълго може да накара един посетител да се лута наоколо. И вие сигурно сте намесени.

Търпеливото изражение насреща му започваше да се топи.

— Господине, не мога да ви помогна, ако не ми кажете къде…

— Нали ви казах, идвам на свиждане на племенницата си.

— Да, но къде е тя?

— Ако знаех, нямаше да ви питам, нали? — възмути се Купър. — Май не умеете много да слушате.

— Не, в кое отделение. Интензивно, педиатрия…

— А, ясно. — Той се плесна по челото. — Извинявайте, понякога така се разприказвам, че дяволите да ме вземат, ако докато стигна до края на изречението, вече не съм забравил началото. То е като Пътя на сълзите^[3]. Само че, нали се сещате, без умрелите индианци.

Фармацевтът го гледаше втренчено. Човек нямаше нужда от дарбата на Купър, за да прочете мислите му: „Ама че идиот“.

Малко зад нея обаче се спотайваше: „Може би трябва да повикам охраната“. Та това все пак беше болница — тук имаше действително луди хора.

— Извадиха й сливиците.

— Аха. Значи е в отделението за възстановяване.

Мъжът го упъти, говорейки бавно и отчетливо.

Купър кимна, благодари му и се върна по пътя, по който беше дошъл. Сдържаше се да не се разсмее, но по устните му все пак се появи усмивка.

Поне докато не сви зад ъгъла и не видя един мъж от охраната да се приближава забързано към него заедно с хирурга от стола. Бяха се надявали, че лекарят няма да има нужда от пропуска си толкова бързо и че дори да забележи, че го няма, първо ще опита да се върне по стъпките си. Той обаче очевидно бе отишъл директно при охраната…

Това, че са тук, означава, че са проверили компютърната система. Знаят, че картата му току-що е била използвана за достъп до склада с лекарства.

Няма да губят време да говорят с фармацевта и ще отидат направо при вратата.

Която е единственият изход. Шанън ще бъде хваната в капан.

… което не оставяше никакъв избор на Купър. Първо щеше да се оправи с охраната — бърза комбинация от удари, слънчев сплит-бъбрек-бъбрек, а после с лекаря. След това щеше да спринтира до склада и да прескочи плота, нокаутирайки и фармацевтите, ако му се изпречеха. Щеше да вземе невродицина и Шанън и щяха да се махнат оттам.

Някой го потупа по рамото и той се обърна рязко.

Зад него стоеше Момичето, което минава през стени.

— Здрасти.

— Ти… Ама… — Той се завъртя и видя мъжа от охраната и лекаря да минават забързано покрай тях. Никой от двамата не ги погледна, напълно погълнати от целта си. — О! Ха.

— Какво?

— Просто мислех, че все още си там. Щях да… тъкмо се канех да…

— Да ме спасиш?

— Ъъъ…

— Аз не съм котка, заклещила се на някое дърво. Мога да се грижа за себе си. — Шанън вдигна пластмасово оранжево шишенце и го разклати, така че таблетките вътре изтракаха. — Да вървим.