Маркъс Сейки
Брилянтните (10)

Глава 9

Ресторант „Монокъл“ на Капитол Хил беше институция. Разположен само на няколко пресечки от офисите на Сената, в продължение на петдесет години той беше посещаван от най-значимите политически фигури на Вашингтон. По стените имаше снимки с автографи на всеки влиятелен политик през последните пет десетилетия, всеки президент от Кенеди насам. Заведението беше пълно дори и в понеделник вечер.

Понеделник вечер като онази, в която Джон Смит беше прекрачил прага.

Той имаше широки рамене, ала жилаво тяло на спортист, облечено в приличен костюм с бяла риза без вратовръзка. Следваха го трима мъже, движенията им бяха почти синхронни, сякаш бяха репетирали влизане в ресторант.

Без да им обръща никакво внимание, Смит поспря на прага и се огледа, сякаш за да запомни сцената. Когато една хубавичка хостеса го докосна по ръката и го попита дали има среща с някого, той кимна с усмивка и тя му се усмихна в отговор.

Заведението беше разделено на бар и ресторантска част. Барът беше оживен, море от смях и разговори. Половин дузина телевизори излъчваха мача на „Уизърдс“^[1]; до края оставаха три минути, а те падаха с десет точки. Посетителите бяха предимно мъже, вратовръзките им бяха втъкнати между третото и четвъртото копче на ризите. Смит пристъпи напред, покрай бар столовете, на които бяха насядали адвокати и туристи, и чиновници, и стратези. Тримата мъже го последваха.

Ресторантската част тънеше в приглушена светлина и сепарета, аристократична, с излъчването на отминала епоха. Апелативен съдия тъкмо чукваше чаша с млада жена, която определено не му беше дъщеря. Семейство от Индиана попиваше атмосферата, майка и баща, които си бъбреха между хапките пържола, докато детето им използваше остатъците от хамбургера си, за да укрепи стените на Форт Пържени картофи. Корпоративен хедхънтър се опитваше да омае двайсет и няколко годишен тип с очила и вид на технически гений.

Джон Смит мина покрай всички тях и отиде до едно сепаре от дясната страна. Тапицерията беше вдлъбната и изтъркана от употреба, масата носеше лака на десетилетията. Джими Картър^[2] се усмихваше широко от една снимка на стената, а над подписа му с наклонени букви пишеше: „Най-добрите крокети от рак по тези места!“.

Мъжът в сепарето имаше гел за коса и райета. Мустаците му бяха силно прошарени, а носът (радост за толкова много карикатуристи) беше осеян с пукнати капиляри. Ала когато се обърна, за да погледне Джон Смит, очите му бяха будни и в това движение се долавяше повече от намек за някогашната му внушителна личност — сенаторът от Охайо, от когото някога се страхуваха и когото уважаваха и до днес; председател на сенатската финансова комисия; спряган за кандидат-президент с големи шансове за победа, докато не се бе случило онова в Панама.

За миг двамата мъже просто се гледаха. Сенатор Хемнър се усмихна.

И Джон Смит го застреля в лицето.

Тримата телохранители смъкнаха палтата си, под които се показаха автомати „Хеклер и Кох“. И тримата издърпаха металния приклад докрай и подпряха оръжието на рамото си. Червената светлина на един знак за изход обливаше гърбовете им като кръв. Изстрелите им бяха точни и добре групирани, нямаше отклонили се куршуми, нито широки откоси. Те улучваха мишената с два куршума и се прехвърляха на следващата. Повечето от жертвите дори не се бяха надигнали от местата си. Неколцина се опитаха да избягат. Един мъж беше на половината разстояние от входа, когато гърлото му избухна. Една жена в рокля се изправи и чашата с коктейл в ръката й се пръсна на парчета, когато куршумът мина през стъклото и се заби в сърцето й. Писъци и още изстрели се разнесоха откъм бара, където бе влязъл втори отряд. Трета група беше нахълтала през задната врата и отстрелваше имигранти в бели готварски униформи. Майката от Индиана се пъхна под масата и издърпа сина си, притискайки го в прегръдките си.

Когато пълнителите на автоматите се изпразниха, мъжете презаредиха и продължиха да стрелят.

Купър докосна екрана на своя дейтапад и образът замръзна. Охранителната камера беше монтирана близо до стълбите, отвеждащи към конферентните зали и от този ъгъл картината беше едновременно откъслечна и ужасяваща, насилието — по-истинско заради липсата на холивудски похвати. Паузата беше уловила сълза от бял огън, изригващ от дулото на автомат. Зад тримата мъже Джон Смит стоеше, отпуснал пистолет до себе си; лицето му беше нащрек, ала безучастно, като на човек, който гледа пиеса. Тялото на сенатор Макс „Чукът“ Хемнър се бе свлякло в сепарето, на челото му зееше дупка.

Купър въздъхна и потърка очи. Беше почти два часът сутринта, ала макар да беше уморен и тялото да го болеше, сънят не идваше. След като лежа в леглото си в продължение на четиридесет и пет безполезни минути, той реши, че ако така или иначе ще се взира в нещо, по-добре да е случаят, отколкото таванът.

Сложи пръст върху сензорния екран и бавно го раздвижи. В отговор картината се размърда. Напред: Един от стрелците освободи пълнителя си и го остави да падне на земята, докато слагаше нов и се прицелваше. Назад: Един от стрелците извади пълнителя от автомата си, докато друг скочи от пода и се пъхна в оръжието. Цялото изпълнение беше гладко, изчистено, отработено. Почти еднакво и на преден и на заден ход.

С два пръста Купър увеличи образа и премести фокуса, докато лицето на Смит не запълни целия екран. Чертите му бяха балансирани и хармонични, силна челюст, гъсти мигли. Типът лице, което една жена би намерила по-скоро красиво, отколкото сексапилно; лицето на професионален играч на голф или преуспял адвокат. В него нямаше и намек за варварство или ярост, нито следа от лудост. Докато войниците му избиваха всички в ресторанта — до последния мъж, жена, дете, сервитьор, турист, сенатор, общо седемдесет и трима, всичките убити на място и нито един ранен — Джон Смит просто гледаше. Хладнокръвен и невъзмутим. Когато всичко свърши, си излезе. Спокойно, без да бърза. През последните четири години Купър беше гледал записа стотици пъти, беше закоравял към ужасите в него, към реките от кръв и смъртоносната невъзмутимост на войниците. Ала имаше нещо, от което и до днес го полазваха ледени тръпки, нещо навярно дори по-страшно за мъж с неговата дарба. Това беше пълната липса на реакция при вида на клането у този, който го беше започнал. В раменете и врата му нямаше никакво напрежение, походката му беше лека, пръстите — отпуснати.

Джон Смит си тръгна от „Монокъл“ така, сякаш просто се беше отбил за едно питие.

Купър затвори видео файла, остави дейтапада на масата и отпи голяма глътка вода. Водка звучеше далеч по-привлекателно, ала щеше да направи тичането на другия ден по-малко приятно. Ледът почти се беше разтопил и чашата беше запотена и хлъзгава. Купър разкърши врат, а после отново взе дейтапада и се залови да прегледа останалата част от досието, без да търси нещо определено. Заглавията, които варираха от безстрастни („Абнормален активист убива 73 души“; „Сенатор убит при кървава баня във Вашингтон“) до подстрекателски („Дарба за зверства“; „Чудовища сред нас“). Статиите, които ги съпровождаха, както и онези, публикувани в последвалите седмици. Съобщения за надарени деца, пребити в училищата си; абнорм от втора степен, линчуван в Алабама. Журналисти, които апелираха за спокойствие и сдържаност, които изтъкваха, че една група не може да бъде държана отговорна за действията на един-единствен човек; други учени глави, които бълваха огън и жупел и подклаждаха най-низките страсти у хората, докато те лумнеха като пожар. Всички заглавия се занимаваха с това събитие. Ала когато минаха месеци, а след това и години без Джон Смит да бъде заловен, историята постепенно избледня в общественото съзнание.

Имаше и още. Текстове и видеозаписи на речи върху правата на абнормите, които Джон Смит беше изнасял преди клането. Беше невероятен оратор, едновременно вдъхновяващ и задушевен. Подробни файлови дневници на протоколите от Ешелон II, които се опитваха да го открият. Доклади за половин дузина случаи, в които замалко да го заловят. Биографични подробности, генетичен профил, лични данни. Дълги анализи на дарбата му, логистичния и стратегически усет, благодарение на които едва на единайсет години той бе станал гросмайстор. Записи на всички официални шахматни партии, които беше изиграл. Терабайтове с данни и Купър беше изчел всяка дума и прегледал всеки кадър.

И все пак, днес.

Още няколко докосвания на екрана и вестникарските заглавия отстъпиха място на ВМ. Виртуално местопрестъпление — нова технология, на чието съществуване Купър не бе съвсем сигурен дали се радва. Фотореалистичен, напълно манипулируем модел на вътрешността на „Монокъл“, такъв, какъвто Джон Смит го бе оставил, до последната капка кръв и петно от мозък. Купър можеше да увеличава и намалява образа, да погледне от всеки ъгъл, да види хаоса от височината на тавана или от интимната близост на няколко сантиметра. Невероятно полезен криминоложки инструмент, помогнал да бъдат разкрити безброй престъпления, ала от това на Купър не му ставаше по-лесно да преглътне онова, което го очакваше, когато надникнеше под масата, където Джулиет Линч бе издърпала сина си Кевин. Да може да види ъгъла на тялото й, дупката с формата на звезда на челото й — от следователска гледна точка това беше много удобно. Ала да види изражението й, останките от лицето на една жена, която без никакво предупреждение бе видяла как главата на съпруга й се пръсва пред очите й; която само за един необхватен за разума миг бе хвърлена от простичкото щастие на семейна почивка насред оглушителен хаос и бездната — това бе нещо, от което Купър нито се нуждаеше, нито искаше. Едно бе да разбере, че тя е загинала, знаейки — не боейки се, а знаейки — че синът й също ще умре; съвсем друго — да види дупките в ръката, която бе протегнала, за да го защити, сякаш майчината длан можеше да спре куршум.

Мамка му на джогинга.

Купър се оттласна от дивана и отиде в кухнята. По това време на денонощието флуоресцентната светлина изглеждаше нереална, стандартните черно-бели плочки на пода имаха мрачен вид.

Изсипа остатъка от водата в умивалника, пусна две кубчета лед в чашата и ги заля с охладена водка.

Когато се върна в дневната, взе телефона си и набра един номер. Отпи глътка, наслаждавайки се на леденото парване.

— Здрасти, Купър. — Гласът на Куин тегнеше от сън. — Всичко наред ли е?

— Точно гледах „Монокъл“.

— Отново?

— Аха. Какво правим, Боби?

— Е, не спим, това поне е ясно.

— Извинявай.

— Няма нищо. Само те поднасям. Е, „Монокъл“, значи.

— ВМ. Онази жена под масата.

— Джулиет Лин.

— Да. Отново го гледах и тогава ме осени, че това би могло да е Натали. А детето — детето би могло да е Тод.

— Мамка му. Да.

— Какво правим? Всички ние, имам предвид. Откакто посетих Академията, не мога да се отърся.

— Да се отърсиш от какво?

— От чувството, че нещата ужасно ще се влошат. Че сме на ръба и никой като че ли не иска да се отдръпне от него. Всички тези ужаси, които създаваме. Академиите, „Монокъл“ — те са едно и също. Двете страни на монетата на един и същи ужас. А междувременно аз имам две деца.

— И в ума ти Кейт е в Академия, а Тод — в „Монокъл“.

— Аха.

— Не го прави.

— Знам.

— Всичко това, то е истинска бъркотия. Знам. Всички го знаем. Не само ДАР. Цялата страна, целият свят го знае. От трийсет години неумолимо се носим към сблъсък.

— Тогава защо не свърваме настрани?

— На това, шефе, не мога да ти отговоря. То е за по-умни глави от мен.

Смехът, изтръгнал се от гърдите на Купър, не беше смях.

— Аха.

— Знаеш ли аз какво правя, когато ме връхлетят подобни мисли?

— Какво?

— Сипвам си едно по-силничко питие.

— Вече го направих.

— Много добре. Слушай, разбирам, че искаш да се справиш с всичко това, веднъж и завинаги. Ала единственото, което всеки от нас може да направи, е да си върши работата, ден за ден. Искам да кажа, ние поне сме част от играта. Опитваме се. Останалата част от света само се надява нещата да се оправят.

— Той и в този момент е някъде там. Джон Смит. Той е някъде там и планира атака.

— Знаеш ли какво не прави?

— Ъ?

— Не се обажда на най-добрия си приятел, за да се терзае дали светът отива по дяволите. Ето как знаем, че ние сме добрите.

— Аха.

— Върви да поспиш. Кой знае, нищо чудно нападението на Смит да е планирано за утре.

— Имаш право. Благодаря. И извинявай, че е толкова късно.

— Не го мисли. А, Куп, и още нещо.

— Да?

— Довърши си питието.

* * *

На следващата сутрин Купър се застави да отиде да тича, както беше планирал. Тичаше по пет километра два пъти седмично, ходеше във фитнес залата през ден и понякога това дори му доставяше удоволствие, но не и този път. Времето беше достатъчно приятно, топличко и ясно, като никога, а и алкохолът, изпит в часовете на безсъние, не му се отразиха толкова, колкото се боеше. Ала част от удоволствието на тренировките бе да се изгуби в нещо физическо, да изключи за известно време аналитичната част на ума си и да се съсредоточи единствено върху дишането си, равномерното движение на мускулите и ритъма в слушалките. За съжаление, тази сутрин Джон Смит бягаше заедно с него. През цялото време единственото, за което Купър бе в състояние да мисли, бе нещо, което бе казал предишния ден. „Той може и да е социопат, но освен това е гросмайстор, стратегическият еквивалент на Айнщайн.“

Проблемът беше да се открие как може да бъде победен някой като него. Купър беше водещият агент в най-могъщата организация в страната. На свое разположение имаше огромни ресурси; притежаваше достъп до секретна информация, можеше да подслушва телефони, да организира мисии на специалните части на територията на страната. Ако някой абнорм бъдеше набелязан като обект, Купър можеше да убива без законови последици… и го беше правил тринайсет пъти. Накратко, в ръцете му беше съсредоточена невероятна мощ… стига само да знаеше къде да я насочи.

А междувременно противникът му можеше да нападне където поиска, когато поиска. И не само това. Докато за него дори частичен успех беше победа, за Купър всичко друго, освен пълен триумф, беше провал. Предотврати половината жертви в един самоубийствен атентат и пак имаш самоубийствен атентат и цял куп трупове.

От мисли като тази петте километра му се сториха десет. И в един от онези очарователно иронични моменти, докато минаваше покрай минимаркета в края на своята улица, видя, че върху заключената плъзгаща се врата има пресни графити: АЗ СЪМ ДЖОН СМИТ.

Ти, приятелче, си задник със спрей в ръка. И, човече, как само ми се иска да бях свил зад ъгъла тъкмо когато привършваш.

Когато се прибра в апартамента си, свали мократа от пот тениска, помириса я (ъх, време за пране!) и се пъхна под душа. След като свърши, включи Си Ен Ен и се залови да си бърше косата.

— … значително покачване на така наречения Индекс на гражданските вълнения до 7,7 — най-високото ниво от неговото въвеждане насам. Скокът се дължи главно на вчерашния атентат във Вашингтон, при който загина…

Купър си избра мек сив костюм с бледосиня риза без вратовръзка. Провери пълнителя на беретата (беше зареден, разбира се, ала войнишките навици умираха трудно) и закачи кобура на кръста си.

— … противоречивият милиардер Ерик Епщайн, чиято Твърдина Нов Ханаан в Уайоминг се е разраснал до седемдесет и пет хиляди жители, повечето от които — надарени и техните семейства. Мястото, което се простира на двайсет и три хиляди квадратни километра и бе закупено от Епщайн, посредством многобройни акционерни дружества, поляризира общественото мнение не само в щата (от чието население жителите на Нов Ханаан съставляват близо петдесет процента), но и в цялата страна, с въвеждането на Съвместна резолюция №93, мярка, позволяваща на региона да се отдели като суверенна нация…

Закуска. Купър счупи три яйца в една купа, разби ги и ги изсипа в тиган с незалепващо покритие. Изпече си две филийки квасен хляб, наля си кафе, в което спокойно можеше да пусне котва яхта, сложи бърканите яйца върху филийките и сипа сос сирача^[3] отгоре им.

— … кулминиращи в открита церемония в два часа днес следобед. Създадена така, че да бъде непробиваема за индивиди като господин Епщайн, новата фондова борса „Лион Валрас“^[4] ще действа като аукционна къща. Вместо търгуването с всички видове ценни книжа в реално време на някогашната Нюйоркска фондова борса, сега те ще се предлагат на ежедневни търгове с намаляващи продажни цени. Крайната цена ще бъде определяна в зависимост от средната цена, на която са били закупени, премахвайки по този начин възможността…

Яйцата бяха попрепържени, но лютият сос оправяше нещата. Лютият сос оправяше почти всичко. Купър преглътна и последните хапки, облиза пръсти и си погледна часовника. Малко след седем сутринта. Дори ако движението беше натоварено, щеше да пристигне в офиса достатъчно рано, за да прегледа най-важното от записите на подслушваните телефони, преди да е започнало седмичното събиране за обсъждане на обектите им.

Остави чинията в умивалника, избърса ръце и излезе. Подмина асансьора и слезе по стълбите. Действително беше прекрасно утро. Въздухът беше топъл и изпълнен с онази йонизирана миризма, която обикновено свързваше с гръмотевични бури, ала хоризонтът беше чист и ясен. Тъкмо когато стигна до колата, телефонът му иззвъня. Натали. Хм! Бившата му жена имаше много прекрасни качества (тя бе искрена, интелигентна, прекрасна майка), но ранобудността определено не беше едно от тях.

— Здрасти. Не знаех, че си в състояние да набереш телефонен номер по това време на деня.

— Ник — каза тя и при звука на гласа й и хлипането, което прекъсна думите й, всичката светлина изчезна от утринното небе.

И това беше преди да е чул онова, което последва.