Маркъс Сейки
Брилянтните (20)

Глава 19

Казваш, че сте висша раса,

аз казвам, че сте нашият позор,

ти казваш, че вината не е ваша,

аз казвам — изтребете ги до крак.

 

Угасете светлините

угасете светлините,

окъпете улиците с кръв

и угасете светлините.

 

Ти казваш — бъдещето ни принадлежи,

а аз те питам — сигурен ли си? Дали?

Ти казваш — всеки има право да живее,

аз казвам — да изринем целия боклук.

 

Угасете светлините,

угасете светлините,

подпалете улиците

и угасете светлините.

 

За всички ритници

и всички усмивки,

за всички измами

и всички лъжи.

 

Угасете светлините,

угасете светлините,

нека телата падат

и угасете светлините.

РАЗКЪСАНИ КРЪВНИ ВРЪЗКИ, „Угасете светлините“

Звукозаписна къща „Съпротива“, 2007 г.

Изобщо не можеше да се сравнява с президентския апартамент в „Континентал“.

Невзрачен, безличен и мъничко потискащ, хотел „Хауърд Джонсън“ се намираше далеч от модната част на Стейт Стрийт. Лъчите на следобедното слънце, проникващи през завесите, имаха погребално излъчване.

— И сега какво? — обади се зад него Момичето, което минава през стени.

— Ще чакаме. — Купър се приближи до леглото и приседна на ръба.

Тя пристъпи в стаята, сякаш не бе съвсем сигурна дали да остане. Прокара пръст по бюрото.

— Готино местенце.

— Е, не очаквах гости. — Купър започна да си развързва обувките. — Това е просто място, където да изчакаме бурята да отмине. След като осъзнаят, че сме успели да им се измъкнем, ще направят един последен отчаян опит да ни заловят, докато все още сме наблизо. Ще се разпръснат в района около метрото. Ще си осигурят достъп до видеокамерите на Чикагската полиция. Ще разпратят ченгета от врата на врата, да проверят всеки бар и всеки ресторант, дори в тоалетните. Ще проверят всички хотели за новопристигнали гости.

— Ако не се заблуждавам, това също е хотел.

— Регистрирах се тук преди седмица. Под името Ал Гинсбърг.

— „Видях най-добрите умове на своето поколение унищожени от лудост, изгладнели истерични голи…“^[1] — Тя разтвори завесите и погледна към тухлената стена насреща им и улицата под тях. — Никога не съм разбирала това стихотворение, но ми харесва вкуса на думите.

— Аха. — Купър си свали обувката и я тръсна няколко пъти, докато детонаторът на шоковите гранати не изпадна в ръката му. — И на мен. Защо го направихте?

— Какво? — Тя се обърна към него.

— Борсата. Защо я взривихте? Загинаха повече от хиляда души.

— Не — заяви тя. — И тогава се опитах да ти кажа. Бях там, за да го спра.

— Глупости.

— Мястото трябваше да е празно. Бяхме позвънили по-рано, за да съобщим, че сме заложили експлозиви в сградата, че ще ги детонираме, ако започнат да претърсват. Бях там, за да се погрижа те да не избухнат, не и с всички тези хора наоколо.

— Е, отлично свършена работа. Видях по новините как не експлодира.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Унищожаването на сградата трябваше да бъде символ. Борсата беше създадена, за да ни противодейства, да ни изключи. Искахме да покажем, че не могат да построят бъдеще, което не включва и нас. Как точно бихме могли да го постигнем, убивайки хора?

Купър я погледна. Зениците й, спокойните пръсти, равномерният пулс на шията й — нищо от това не издаваше, че лъже.

Само че тази жена би могла да открие начин да се скрие и в тоалетната на самолет. Да контролира тялото си, е част от уменията й.

— А и кой си ти, че да съдиш другите? Ти си убиецът. Не аз.

— Нима? Ами Браян Васкес?

Устните й се свиха в тънка линия.

— Той измени на каузата.

— Защитата на всеки терорист, представящ се като борец за свобода.

— Казва командосът, който защитава държавата, като избива нейните граждани.

Купър понечи да отговори, но се спря.

Разполагаш с три часа, за да я убедиш, че трябва да ти помогне. Тръгне ли си, ти губиш.

Завърза си обувките. Пръстите му трепереха — резултат от наскорошния прилив на адреналин. Ребрата го боляха от удара в перилата. Изправи се и отиде до хладилника на минибара под телевизора. Вратичката се отвори със скърцане. Извади две миниатюрни бутилчици „Джак Дениълс“ за себе си.

— Искаш ли нещо за пиене? — Той прегледа съдържанието на хладилника. — Има червено вино, евтино шампанско…

— Водка.

— Има портокалов сок. Мога да направя коктейл.

— Само водка и лед.

— Искаш ли да видиш как го сипвам? Нали съм командос убиец…

Тя го изгледа продължително, а после ъгълчето на устните й подскочи в усмивка.

— Дай ми питието най-после.

В камерата на хладилника се намираше най-мъничката форма за лед в света. Купър я натисна, изтръска кубчетата в пластмасова чаша, изсипа бутилчицата „Смирноф“ отгоре им и й я подаде. След това си наля бърбъна. Успокояващата топлота начаса се зае да се погрижи за болката и треперенето.

— Е, колко дълго ще се наложи да останем тук?

— Два-три дни.

— Два-три дни?

— В шкафа има консерви супа, ще я ядем студена. Но запасите бяха планирани за сам човек, така че ще трябва да ги разпределим на дажби.

Очите й така се разшириха, че замалко да изскочат от орбитите си. Купър не издържа и се усмихна.

— Шегувам се. Само докато настъпи вечерният час пик, за да се слеем с тълпата.

Момичето, което минава през стени се разсмя. Не беше гърлен, изкусителен смях, смях поза, а искрен израз на веселие.

— Така е по-добре — каза Купър.

— По-добре от кое?

— От това да се наричаме с разни обидни имена. Което ми напомня…

— Казвам се Шанън.

— Ник Купър.

— Чух — сухо подхвърли тя. — Е, какво — просто ще си тръгнем оттук и край?

— Защо, ти да не мислеше, че ще избираме цветя и ще разпращаме покани?

— Работата, Ник…

— Купър.

— … е там, че ти ме постави в малко затруднено положение.

— В смисъл?

— Не си мъртъв.

— Моля?

— Дойдох, за да те убия. Само че ти не си мъртъв. И за всеки, видял какво се случи днес, определено не е изглеждало така, сякаш се опитвам да те убия. По-скоро е изглеждало така, сякаш действаме заедно.

— Е, и?

— Това, че ДАР бездруго вече ме бяха набелязали за обект заради Борсата. Сега, след като ни видяха заедно, вероятно съм даже по-напред в списъка и от теб. И вече знаят, че съм тук. И не само това — докато не успея да се добера до моите хора, те ще мислят, че съм преминала на другата страна.

— Защо? Не знаеха ли какво си намислила?

Тя поклати глава.

— То беше лично. Не казах на никого. А сега ще изглежда така, сякаш тъкмо когато лошите нападнаха, аз се сдуших с топ агента на Службата за законосъобразност и двамата заедно осъществихме дръзко бягство. Какво ще правя, според теб? Ще им кажа: „Не се безпокойте, с Купър само си говорихме за поезия и революционна политика“?

— Как изобщо ще разберат, че си била там?

— Имаме хора в ДАР.

— Така ли? — Купър отпи от бърбъна си. И сам се бе досетил, разбрал го бе от появата й на перона, но нямаше нужда тя да го знае. — И шпионите ви ще докладват, че си се съюзила с мен.

— Именно. Това ще ми навреди. И в двете посоки. Ти ми навреди.

Купър сви рамене.

— Извинявай.

— Слушай, ти, самодоволно…

— Моето момиче, с нищо не съм ти навредил. Ти дойде, за да ме убиеш. Не е моя вината, че си избрала неподходящ момент. Освен това, можех просто да те зарежа там. Ако не бях аз, в този миг щеше да трепериш в бяла, яркоосветена стая.

— А ако не бях аз, на теб щеше да ти изтича кръвта на перона на „Ла Сал“ и „Ван Бурен“.

Стояха от двете страни на леглото, настръхнали и наежени, и се караха като отдавна женена двойка, и всичко сякаш беше наопаки — това, че тази жена, тази терористка, му бе спасила живота от някогашните му колеги; това, че тя наричаше тях лошите и това, че с оглед на неговото оцеляване, бе права, и всичко бе толкова абсурдно, че Купър се изсмя.

— Какво?

— Денят беше дълъг. — Той отпи още една глътка уиски, а после се приближи до телевизора (със старите плоски екрани, не 3D) и го включи на Си Ен Ен. Нямаше откъде да знае дали случилото се ще се появи в новините, но при всички случаи дотогава щяха да минат часове.

— … на още един от поредицата атентати през последните седмици. — Жената, която стоеше на перона на чикагското метро, беше хубава (за което вероятно бе допринесъл и скалпелът на пластичен хирург) и нахъсана — местна репортерка, получила своя голям шанс. — По-рано днес в Чикаго неидентифициран мъж заложи бомба през обедния пик.

Картината се смени със същата репортерка, поднесла микрофон към мъж, когото Купър смътно си спомняше от един семинар във Вашингтон преди две години. Надписът в долната част на екрана гласеше: Тери Стайлс, капитан от чикагското бюро на ДАР.

— От няколко седмици сме по следите на този човек — заяви той — и успяхме да го заловим преди да детонира бомба в метрото. За съжаление, не успяхме да му попречим да стреля по тълпата. Ранени бяха няколко цивилни, както и двама агенти.

— Кой е той?

— В този момент не бих могъл да отговоря на този въпрос.

Картината отново се смени — екип парамедици, изнасящи носилка с изтупания мъж, който бе улучен от куршум на снайперист.

— Ранените цивилни бяха откарани по спешност в болницата, очаква се да се оправят — продължи репортерката на фона на записа от перона.

След миг картината отново се смени и прекомерно загриженото лице на репортерката изпълни екрана.

— През последните месеци сцени от този род зачестиха и отцепнически групировки на абнормите твърдят, че насилието още повече ще ескалира, ако бъде въведена Мониторинговата инициатива за надзор. Според спорния проектозакон, който вчера бе приет от Камарата на представителите, на всички надарени ще трябва да бъдат имплантирани…

Изведнъж телевизорът угасна. Купър се обърна и видя как Шанън хвърли дистанционното върху бюрото, където то изтрополи шумно.

— Гледах — меко каза той.

— Не мога да понасям тези лъжи. Цялата настръхвам.

— Знаеш как се играе тази игра. Подобни истории успокояват хората — имаше злодей, но ние го спряхме. Просто и ясно. За предпочитане е пред алтернативата — масовата паника и безредиците, които биха последвали, ако…

— Ако какво? Ако кажат истината? — Шанън впи суров поглед в него. — Репортерката току-що говори за планиран от абнорми атентат, какъвто не съществува. Каза, че терористът — това си ти, между другото — прострелял агенти и цивилни, когато всъщност агентите простреляха цивилните. И освен това каза, че Големият брат^[2] е овладял положението, докато всъщност ние им се изплъзнахме. Единственото вярно във всичко това е, че днес на перона на чикагското метро имаше един брилянтен. Всъщност — двама.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Какво се опитвам да ти кажа?

— Да. Ако оставим настрани идеята, че „истината ви направи свободни“^[3] и други такива, в които никой не вярва. Хората не искат истината, не и действително. Искат сигурен живот, хубава електроника и пълни хладилници. — Просто не бе в състояние да избегне словесните схватки с тази жена. — Мислиш ли, че искам на абнормите да им бъдат сложен микрочипове? Ненавиждам го, всичко това. Ала ние сме малцинство. Нормалните хора са уплашени, а уплашените хора са опасни. Факт е, че ние, абнормите, брилянтните, отклоненията, няма да оцелеем в една война. Ще изгубим.

— Може би — отвърна тя. — А може би изобщо нямаше да има война, ако твоите хора не се появяваха непрекъснато по телевизията, твърдейки, че има такава.

Купър отвори уста и отново я затвори. Най-сетне каза:

— Може би си права. Но внимавай с това „твоите хора“. Департаментът ми заби нож в гърба. Трябваше им изкупителна жертва за дванайсети март и те приписаха атентата на мен. Някогашните ми приятели сега се опитват да ме убият. Но да не забравяме — обвиняват ме за нещо, което е дело на твоя шеф.

— Казах ти, че…

— Да, знам. Сградата трябвало да бъде празна. Ала отричаш ли, че именно Джон Смит планира атентата? Именно той се погрижи за експлозивите? Той накара да ги заложат?

Шанън мълчеше.

— Никой не е чист в цялата тази история. — Купър най-сетне беше открил как точно да я подхване, как да изиграе картите си. — Нито ти, нито ДАР. А аз съм уморен от всичко това. Единственото, което искам, е да изляза от играта.

Отпусна се на леглото и се изтегна, скръстил ръце под главата си. Следобедното слънце превръщаше всяка издатина по хоросановия таван в слънчев часовник.

Нито дума повече. Калпав търговец е онзи, който твърде много си хвали стоката.

Шанън вдигна крака върху леглото и ги кръстоса в глезените. Облегна се назад в стола си, за да дръпне едната завеса настрани. Лицето й грееше в багрите на залеза.

— Какво трябваше да направи за теб Зейн? — попита тя, загледана през прозореца.

— Да ми даде нова самоличност.

— Какво, фалшиви документи?

Купър изсумтя.

— Имам една дузина шофьорски книжки. За Зейн аз бях Т. С. Елиът, за служителите на рецепция — Алън Гинсбърг; мога да си тръгна оттук като Ч. Буковски. Ала сега става дума за ДАР — ако искам нов живот, ще трябва да бъде като нов човек. Нови документи, но също така и нова история, която хакер да вмъкне на сто различни места, ново лице — абсолютно всичко.

— Защо просто не отидеш в Уайоминг?

— Да бе.

— Сериозно говоря — настоя тя. — Нов Ханаан може и все още да не е независим, но ДАР не планира нападения над него.

— Би било равносилно на смъртна присъда. Ако Зейн беше изпълнил своята част от сделката — може би. Ала той не го направи.

Остави я да те убеди. Нека си мисли, че е нейна идея.

— Нов Ханаан е различен от света на нормалните. Всеки отива там с минало и наследството от това минало. Можеш да започнеш начисто.

— Аха. Докато братът на някой, когото съм убил, не подпали къщата ми. Не, ако трябва да прекарам целия си живот, като си пазя гърба, предпочитам да го направя в някое по-красиво място от Уайоминг. — Той си погледна часовника и затвори очи. — Мисля да поспя малко.

Мина една дълга минута, после още една; Купър се взираше във вътрешната страна на клепачите си.

Хайде. Хайде.

— Може би съществува начин — каза тя.

Падна ли ми.

Той отвори очи.

— Така ли? И какъв е той? Да си одялам носа с джобно ножче и да го нарека пластична хирургия?

— Изслушай ме. Би могъл да си в безопасност в Нов Ханаан дори като самия себе си. — Шанън вдигна ръце, за да възпре възраженията му. — Не и така, както стоят нещата в момента. Но ако правилният човек се застъпи за теб, това би могло да промени всичко.

— Аз не съм терорист. — Изрече думите с равен, суров глас. Не биваше да изглежда така, сякаш гори от нетърпение. Дори най-бегъл намек за истинските му намерения и всичко щеше да отиде по дяволите. — Няма да работя за Джон Смит.

— Нямах предвид него.

— А кого…

— Ерик Епщайн.

Купър настръхна.

— Милиардерът? Кралят на Нов Ханаан?

— Само нормалните го наричат така.

— Защо му е да се застъпва за мен?

— Не знам. Ще трябва да го убедиш. Но той е по-добър шанс от мръсник като Боби Зи. А ако наистина искаш да започнеш начисто… — Тя сви рамене. — Е, той може би ще разбере.

— И какво? Просто трябва да почукам на вратата му?

— Не. Ще имаш нужда от помощ.

Купър седна и преметна крака през ръба на леглото. Радиаторът се включи с тракане.

— Какво печелиш ти от всичко това?

— Докато не обясня на моите хора какво се случи, а това мога да сторя само очи в очи, не мога да използвам старите си ресурси — нито кредитната карта, нито документите за самоличност, нито контактите си. А междувременно някогашните ти приятелчета ще ме преследват толкова усърдно, колкото и теб.

Купър се престори, че обмисля предложението й.

— Значи аз ще ти помогна да стигнеш до Уайоминг, а ти ще уредиш да се срещна с Ерик Епщайн.

— Аха.

— И откъде мога да съм сигурен, че няма да се отметнеш в мига, в който стъпим в Нов Ханаан?

Тя сви рамене.

— Откъде пък аз мога да съм сигурна, че няма да ме предадеш на ДАР, за да се отървеш от тях?

— Искаш да кажеш, че трябва да си имаме доверие?

— Господи, не — отвърна тя напълно сериозно. — Казвам, че и двамата имаме какво да спечелим един от друг.

Купър се разсмя.

— Дадено. — Протегна й ръка и след моментно колебание тя я стисна.

— Дадено — каза Шанън. — И така, първата ни задача.

— Каква е тя?

— Трябва да си набавим малко наркотици.