Маркъс Сейки
Брилянтните (3)

Глава 2

Купър прекара цялата нощ и по-голямата част от следващия ден в заличаване на следите.

Изпотрошеното тяло на Алекс Васкес беше най-малкият му проблем. За него се погрижиха съдебните лекари, майтапейки се за причината за смъртта, докато я товареха върху носилката с колелца под погледите на Купър и Куин. Другият агент стискаше незапалена цигара в ръката си, въртеше я, плъзгаше я между пръстите си. Не че се опитваше да ги откаже — просто се наслаждаваше на напрежението между това да държи цигарата и мига, в който я запалваше. Купър наблюдаваше мускулите на лицето му, когато Куин най-сетне всмукна дълбоко, и беше сигурен, че самото пушене беше разочарование.

— Винаги съм се чудил дали някой ще е в състояние да го направи. — Куин вдигна очи към покрива на хотела, на девет метра над тях. — Сигурно е трудно да се бориш с инстинкта за самосъхранение и да се заставиш да паднеш с главата надолу.

— Тя пъхна ръце в джобовете си, преди да скочи.

Боби Куин подсвирна.

— Мамка му, Купър. Какво си й направил там горе?

Бяха открили липсващия й дейтапад в хотелската стая, а минидрайва — в джоба й. Купър ги беше предал на Луиза и Валъри с молба да отидат в бюрото в Сан Антонио и да ги проверят. Според Васкес вирусът се нуждаел от още една седмица кодиране. Ако му беше казала истината, това бе нещо прекалено сложно, за да бъде довършено току-така от друг програмист.

„Сънувам най-прекрасните програми, никога ненаписвани.“ Около два през нощта беше позвънил на Дрю Питърс, директор на Службата за законосъобразност. Въпреки късния час, шефът звучеше напълно буден.

— Ник, какво става?

— Алекс Васкес е мъртва.

Последва пауза.

— Налагаше ли се?

— Самоуби се. — Купър ненавиждаше да говори по телефона. Чувстваше се в неизгодно положение, когато не можеше да види другия човек, играта на мускулите му, промяната в порите и разширяването на зениците му. Когато не виждаше някого, трябваше да приема думите такива, каквито са, вместо да разчита значението, криещо се зад тях. Чувал бе, че някои четци предпочитали телефона, защото премахвал огромната разлика между това, което хората казват, и онова, което мислят в действителност, но за него то бе като доброволно да си отреже езика, защото вкусът на нещо не му беше харесал. — Не можах да й попреча.

— Жалко. Ще ми се да бях поговорил с нея.

— Мисля, че именно заради това се самоуби. Поприказвахме малко, преди да скочи, и тя спомена разпити. Те я плашеха. Не самият процес, а онова, което би могла да ни издаде.

Още една дълга пауза.

— Трудно ми е да видя положителна страна на това.

— Да, сър.

— Е, добре. Така или иначе си остава успех, макар и непълен. Добра работа, синко. Довърши нещата там и се върни у дома.

След обаждането трябваше да се оправи с ченгетата, както и да се погрижи за въпроса с юрисдикцията. Департаментът имаше широки пълномощия, които никой от местните власти не смееше да постави под въпрос, ала работата за правителството открай време включваше и това да си покриеш задника, така че имаше цял куп формуляри за попълване, кодове за оторизация, доклади за инцидента, които да бъдат написани. Екипът му беше разпитал останалите гости в бара, за да се уверят, че Васкес не бе имала партньор сред тях. Купър се бе погрижил тялото й да бъде изпратено обратно във Вашингтон (трийсет години бяха минали от появата на първите брилянтни, а онези със скалпелите все още обичаха да кълцат мозъците им на парчета) и се бе свързал с местните органи на реда, за да съобщят лошата новина на роднините й. Васкес имаше майка в Бостън и баща във Флинт, и двамата — нормални. Един брат, Браян, също нормален; някога обещаващ инженер, той така и не се бе дипломирал и за последно беше забелязан да търгува с марихуана в Бъркли.

Предишните дни бяха един дълъг маратон и сега Купър се чувстваше изнервен и уморен от всичките формуляри и процедури, от цялата бюрокрация на цивилизованото прилагане на закона. А търпеливото оправяне с бюрокрацията определено не беше силната му страна, дори когато не беше изтощен. Когато най-сетне се качи на чартърния самолет, отиващ обратно във Вашингтон, свалената назад седалка му се стори като пухено легло. Погледна си часовника — три часа полет, с един час разлика във времето, плюс шофиране от летище „Вашингтон-Дълес“ до Дел Рей^[1], да кажем — десет часа. Късно, но не прекалено късно. Облегна се в седалката, затвори очи… и видя Алекс Васкес. Онова леко завъртане, което бе направила в мига, в който той прозря намеренията й; начина, по който бе напъхала ръце дълбоко в джобовете на дънките си. Как десният й крак се бе отлепил от земята, когато се наведе, за да скочи.

„Сънувам най-прекрасните програми, никога ненаписвани.“

Още преди колесникът на самолета да се отлепи от земята, Купър вече спеше. Дори да бе сънувал нещо, не го помнеше.

Събуди го ръка върху рамото му. Той примига, вдигна очи и видя стюардесата да му се усмихва.

— Извинявайте, но вече кацаме.

— Благодаря.

— Няма защо. — Жената продължаваше да се усмихва. Имаше кокетливо изражение, но Купър виждаше, че е заучено. — Имате ли нужда от нещо?

— Не, благодаря. — Той потърка очи, за да прогони съня и хвърли поглед през прозореца. Вашингтон беше скрит под пелена от дъжд.

— Мисля, че си пада по теб — обади се Куин от седалката от другата страна на пътеката.

— Само защото няма представа, че работя за властите. — Купър се опъна и ставите на раменете и лактите му изпукаха.

Самолетът беше пътнически чартър, по-хубав от военните машини, които често използваха. Двамата с Куин бяха единствените пътници. Луиза Ейбрахамс и Валъри Уест, другите двама членове на екипа му, щяха да летят утре, след като приключеха работата си в Сан Антонио.

И като стана дума…

— Нещо ново за вируса?

— Една добра и една лоша новина. Луиза казва, че бил, цитирам, „един шибано гаден код“. Добрата новина е, че не е довършен и Валъри не смята, че друг програмист би могъл да продължи оттам, откъдето е била прекъсната работата. Казва, че тя определено не би могла.

— А лошата новина?

— Васкес не би била в състояние да го използва. Би трябвало да се справи със защитните протоколи на военните. А те са дело на най-добрите ни отклонения.

Купър го изгледа.

— Не се засягай. Както и да е, Луиза каза, че за да сработел, трябвало да бъде пуснат зад защитната стена.

— Значи Алекс Васкес е имала помощник. Някой в редиците на военните.

— Трябва да е някой доста високопоставен. Мислиш ли, че затова е скочила? За да не издаде името му?

— Може би.

Страхът да не издаде приятел или любовник навярно би й дал нужната сила. Купър не беше от онези, които се самоубиват, но предполагаше, че ако си решил да скачаш, за предпочитане бе да си избереш някое високо и сигурно място, такова, от което земята беше просто абстракция. От онзи покрив Васкес можеше да види всяко петно върху паважа, всяка настъпена дъвка и всяко проблясващо парче строшена бутилка. Трябва да бе притежавала невероятно силна воля, за да напъха ръце в джобовете си и да разбие главата си в паважа.

Самолетът докосна пистата, подскочи веднъж и продължи плавно напред сред рева на въздуха и двигателите.

— Обадиха се и от офиса. Нещо се готви.

— Какво?

— Още няма подробности. Засега са само слухове. Но всички са настръхнали.

Каква изненада. Всички са настръхнали от 1986 г. насам.

Годината, в която д-р Юджийн Брайс публикува в научното списание „Нейчър“ изследване, в което официално обяви съществуването на брилянтните, най-големите от които тогава бяха на шест години. По онова време те бяха просто нещо любопитно, причудлив феномен, който щеше да се окаже свързан (както очакваха хората) с пестициди, ваксинации или дупката в озоновия слой. Шега на еволюцията.

От онова изследване бяха минали двайсет и седем години и макар след него да бяха излезли още хиляди други, светът все още нямаше представа за причината.

Знаеше се, че близо един процент от децата, които се раждаха, са брилянтни. Огромното мнозинство имаха четвърто– и петостепенни дарби: скоростно четене, фотографска памет, многоцифрени изчисления. Невероятни умения, но не и проблематични.

Ала освен тях имаше такива от степента на Ерик Епщайн.

За Епщайн движенията на фондовия пазар бяха така очевидни, както компютърният код за Васкес. Беше успял да натрупа триста милиарда долара преди правителството да закрие Нюйоркската фондова борса през 2011 г. Повечето нации последваха примера на САЩ. Глобалните пазари не действаха и до този ден. Притежателите на ценни книжа бяха полудели. В съдилищата на всички държави се водеха куп дела за права върху недвижимо имущество. Предприемачеството беше изчезнало само за една нощ; дребните собственици бяха фалирали; положението в Третия свят бе станало по-тежко отвсякога.

И всичко това — заради един-единствен човек.

Нормалното човечество нямаше как да не види надвиснала заплаха. Онова, което някога беше просто любопитен феномен, сега се бе превърнало в опасност. Както и да ги наричаха — брилянтни, надарени, абнорми, отклонения — те променяха всичко.

В резултат на което се роди Департаментът за анализ и реагиране — опит за справяне с един радикално променящ се свят. Макар да съществуваше едва от петнайсет години, ДАР вече имаше финансиране, което, макар и да не бе ясно откъде идва, надвишаваше това на Агенцията за национална сигурност. Организацията се занимаваше с тествания, мониторинг, изследвания; съветваше законодатели и имаше място в кабинета. И всеки път, когато благодарение на някой надарен инженер технологията направеше огромен скок, ДАР получаваше още половин милиард. И все пак, докато абнормите бяха ползотворни членове на обществото и добри граждани, които се подчиняват на законите, те се радваха на същите права и защита като всички останали.

Службата за законосъобразност се занимаваше с онези, които не играеха по правилата.

— Както и да е, изглежда, че ще се нуждаят от помощта на всички, за да разберем какво се готви. Няма мир за благочестивите^[2] — продължи Куин, като се прозяваше. — Ти ли ще караш или да се обадя за кола?

— Обади се. — Купър извади сака си и зарови за ключовете.

— Ъм, Купър?

— Да?

— Това да не са ключове за кола?

— Така изглежда.

Куин извъртя очи.

— Сигурно е готино да си любимецът на Дрю Питърс.

— Кажи ми, ако научиш нещо. — Купър се отправи по пътеката между седалките към отворената врата. Стюардесата му се усмихна, докато минаваше покрай нея. Той й се усмихна в отговор и като пое по стъпалата, слезе на пистата.

* * *

Времето беше накарало жителите на Вашингтон да се приберат по къщите си, така че колата се движеше бързо. Дел Рей се намираше в северната част на Александрия, уютен квартал със семейни къщички, сгушени една до друга. Къщите бяха добре поддържани, домове на хора от средната класа и на всяка четвърта веранда беше окачено подгизнало от дъжда американско знаме.

Тази на Натали беше спретната постройка на два етажа с яркосини стени, осеяни с прозорци. Ограда от колчета окръжаваше двор с размерите на пощенска марка, в който черен мотор лежеше на една страна под кленово дърво. Купър свърна в алеята за коли и угаси двигателя. Откачи беретата и кобура от колана си и ги заключи под седалката до шофьора. Лампите на долния етаж все още светеха; може и да не беше закъснял твърде много.

Дъждът се беше усилил и Купър забърза по пътеката, като си мечтаеше за яке. Когато наближи входната врата, зад нея се разнесе шум от стъпки, последван от изщракване на резе, след което вратата се отвори навътре. Бившата му жена беше облечена в раирано долнище на пижама и поизносена тениска с логото на „Грийнпийс“. Беше боса, косата й беше прибрана на опашка.

— Ник — усмихна му се Натали.

— Здравей — поздрави я той, докато прекрачваше прага. Притисна я до себе си и познатата й миризма го обгърна за миг. — Съжалявам, че е късно. Исках да ги видя.

— Спят.

— Не може ли все пак да надникна?

— Разбира се — каза тя. — Току-що отворих бутилка червено вино. Искаш ли малко?

— Бог да те поживи. Да. — Купър се наведе, за да развърже обувките си и ги остави на изтривалката, до купчина маратонки. — Няма да се бавя.

Лампата в коридора беше загасена, ала той бе изкачвал тези стълби поне десет хиляди пъти. Взе ги на пръсти, прескачайки последното, което скърцаше. Отвори предпазливо вратата на стаята им и прекрачи прага. Бледа светлина се процеждаше през прозорците и той поспря, за да могат очите му да свикнат.

В стаята миришеше на деца, онова слънчево ухание, примесено с мирис на чорапи и пот. В лявата половина имаше плакати на динозаври и мъглявини; голяма снимка в рамка, на която се виждаше как Земята се издига над Луната. Имаше купчини играчки, роботи и рицари, и каубои.

Синът му се беше свил на една страна, косата му беше разрошена, от полуотворените му устни към възглавницата се бе проточила тънка струйка слюнка. Направено на топка, одеялото беше в краката му. Купър издърпа завивката върху пижамата със Спайдърмен на Тод. Момчето се размърда, издаде тих звук и се обърна на другата страна. Купър се наведе и го целуна по челото.

Вече е на девет години. Много скоро няма да ми позволява да го целувам.

Мисълта, жегнала го в гърдите, беше горчиво-сладка.

Половината на Кейт беше по-подредена. Дори и насън тя изглеждаше овладяна, както лежеше по гръб със спокойно лице. Купър приседна на ръба на леглото й и я помилва по косата, усещайки топлината й, невероятната мекота на челцето й. Кожата на четиригодишното момиченце беше свежа като майско утро. Спеше с дълбокия като на зомби сън на малко дете и Купър се загледа в лекия ритъм на дишането й. Нещо в него се освежи, сякаш тя спеше и за двама им. Той вдигна плюшеното й мече от пода и го сложи до нея.

Докато се връщаше на долния етаж, до ушите му достигна тиха музика — една от онези никому неизвестни групи, които Натали харесваше. Последва звуците в дневната и я откри на дивана, подпъхнала крака по момичешки под себе си, със списание в скута си. Вдигна глава, когато той влезе, и махна към бутилката червено вино върху малката масичка.

— Децата добре ли са?

Купър кимна, наля си чаша вино и седна в другия край на дивана.

— Понякога не мога да повярвам, че ние сме ги създали.

— Най-доброто, което сме правили някога. — Тя вдигна чашата си и Купър я докосна със своята. Виното беше ароматно и плътно. Той въздъхна, отметна глава назад и затвори очи.

— Дълъг ден?

— Започна в Сан Антонио.

— Някой, когото си преследвал?

Купър кимна.

— Жена. Програмистка.

— Наложи ли се да я убиеш? — Натали го гледаше с нетрепващ поглед. Открай време си беше пряма, дотам, че понякога я вземаха за студена. А всъщност тя бе един от най-топлите хора, които Купър бе срещал някога. Просто притежаваше откровеността на човек, който няма какво да доказва. Това бе едно от нещата, които го бяха привлекли у нея, преди всички онези години. Рядко срещаше хора, чиито мисли, думи и действия да са в такъв синхрон.

— Тя се самоуби.

— И на теб ти е гадно.

— Не — отвърна той. — Нищо ми няма. Тя беше терорист. Компютърният вирус, върху който работеше, би убил стотици, може би дори хиляди хора. Би осакатил армията. Единственото, което ме човърка… — Купър не довърши. — Извинявай. Наистина ли искаш да знаеш?

Натали сви рамене и трапецовидните й мускули се извиха изящно под тънката тениска.

— Ще те изслушам, ако имаш нужда да говориш.

Искаше му се да й каже, не защото смъртта на Васкес го беше разстроила, нито пък защото се нуждаеше от опрощението на Натали, а просто защото беше приятно да говори, да сподели деня си с някого. Ала вече не беше честно. Винаги се бяха обичали, но от развода бяха минали три години.

— Не, добре съм. — Той отпи от виното. — Хубаво е. Благодаря.

— Няма защо.

В стаята беше топло и уютно, една свещ върху малката масичка изпълваше въздуха с дъх на канела. Отвън продължаваше да вали, меко и непрестанно. Порив на вятъра раздвижи дърветата. Нямаше да остане дълго (двамата прекрасно знаеха къде минава границата), но му беше приятно да поседи в това убежище, където децата му спяха на горния етаж.

Поне докато Натали не отпи малка глътка, след което се наведе да остави чашата си върху масата, и пусна крака на пода. Пое си дъх и сключи ръце в скута си.

Мамка му.

— Какво има?

Нат му хвърли кос поглед.

— Знаеш ли, някога това ме подлудяваше. Само защото знаеш, че нещо ме тревожи, не означава, че не трябва да си мълчиш и да ме оставиш сама да стигна до него.

— Доколкото си спомням, това, че мога да чета езика на тялото ти, си имаше и добрата страна.

— Да, Ник. Страшно ни биваше в леглото. Доволен ли си?

Той се усмихна.

— Какво те тревожи?

— Става дума за Кейт.

Купър настръхна, завладян от мигновения родителски порив да закриля детето си, онзи, който довършваше изречението „Става дума за Кейт“ по най-страшния възможен начин.

— Какво има?

— Днес си подреди играчките.

Беше толкова безобидно изречение, че той почти се разсмя. Главата му беше пълна с предположения, какво следва след „Става дума за Кейт“. Падна по стълбите и си удари лошо главата. Съседът я опипва. Има менингит.

— Е, и? Тя обича да й е разтребено. Много момичета са така.

— Знам.

— Ти обичаш да ти е разтребено. Погледни само това място. — Купър махна към фотографиите в рамки, без прашинка по тях и грижливо подравнени; към правите ъгли между килима и дивана; към кошничката върху малката масичка, в която бяха прибрани различните дистанционни. — Тя просто се опитва да е като Мама.

Натали го изгледа продължително, а после стана и тръгна към кухнята.

— Ела с мен.

— Къде…

— Ела.

Купър се изправи неохотно, вземайки винената чаша със себе си. Последва Натали през кухнята и в просторната дневна стая, която се използваше и като стая за игра. Три от стените бяха от стъкло, а четвъртата Натали беше покрила със стенопис, изобразяващ сцена от „Книга за джунглата“ — голямата мечка Балу, която се носеше по гръб в една река, а Маугли лежеше върху гърдите й. Натали беше талантлива художничка; някога изпълваше цели тетрадки с рисунките си, преди много години, когато двамата все още бяха тийнейджъри, които смятаха, че любовта е съществително, нещо, което можеш да притежаваш. Натали запали лампата. В частта на Тод цареше хаос — кутии за играчки с отворени капаци; влак, нападнат от плюшена панда; недовършена конструкция от ЛЕГО, която някога може би щеше да се превърне в замък.

Частта на Кейт беше изрядна като операционна зала. Кутиите с играчки бяха затворени, а гръбчетата на книгите й изглеждаха така, сякаш бяха подредени с линийка. Върху една невисока лавица имаше кукли и плюшени играчки — Парцалената Ани^[3], бронтозавър, пластмасов крокодил, пожарникарско камионче, плюшен Туфи с липсващо око, папагал, феята Камбанка от „Питър Пан“, дундест еднорог — до една строени като войници.

— Ясно — каза Купър. — Подредено е.

Натали издаде кратък, рязък звук.

— Понякога изобщо не те разбирам, Купър.

Никога не предвещаваше нещо добро, когато го наричаше по фамилия.

— Какво?

— Притежаваш невероятно умение. В състояние си да погледнеш извлеченията от нечия кредитна карта, книгите, които е чел, семейния му албум със снимки и от това знаеш точно накъде ще побегне и какво ще направи. В състояние си да проследиш терористи през цялата страна. Наистина ли не го виждаш?

— Това не означава нищо.

— Не означава… Не си ли ти този, който все повтаря, че ако искаме да разберем как мислят абнормите, е достатъчно да си дадем сметка, че целият свят е плетеница от схеми на поведение? Че всичко друго, независимо дали дарбата е емоционална, пространствена, музикална или математическа, е на втори план след факта, че брилянтните улавят различните закономерности и взаимовръзки по-добре от всички други?

— Нека й дадем малко време. Неслучайно тестът не е задължителен преди навършването на осем години.

— Не искам да я тестваме, Ник. Искам да се справим с това. Искам да разберем от какво се нуждае.

— Нат, Кейт е едва на четири години. Имитира. Това не…

— Погледни плюшените й играчки. — Натали се приближи до тях и ги посочи, без да откъсва поглед от Купър. — Не са просто прилежно подредени. Подредени са по азбучен ред.

Естествено, Купър го знаеше. Беше го забелязал в мига, в който Натали запали лампата. Ала неговото малко момиченце? Да бъде тествано и да му лепнат етикет? Носеха се слухове за Академиите, за нещата, които се случваха там. Сякаш би допуснал Кейт да се озове в една от тях!

— Погледни кориците на книгите й — неумолимо продължи Натали. — Подредени са по цвят. Както в спектъра, от червено към виолетово…

— Не…

— Кейт е абнорм. — Каза го сухо, делово. — И ти го знаеш. Вероятно по-отдавна от мен. Трябва да се изправим очи в очи с този факт.

— Може би си права. Възможно е наистина да е отклонение…

— Не е смешно.

— … но е възможно също така да е малко момиче, чийто баща е такъв. Може би не теб имитира, а мен. А може би действително притежава дарба. Какво искаш да направим? Да я тестваме? Ами ако се окаже от първа степен?

— Не бъди жесток.

— Но ако наистина е? Знаеш, че това означава Академия.

— Само през трупа ми.

— Тогава…

— Казвам единствено, че трябва да се справим с това. Да разберем каква е дарбата й и да й помогнем да я опознае. Възможно е да се нуждае от помощ, от обучение. Може да се научи да я контролира.

— Или пък бихме могли да я оставим на мира и да й позволим да си бъде просто едно малко момиченце.

Натали се изпъна и сложи ръце на хълбоците си. Беше поза, която Купър познаваше — бившата му жена, готова да се бори до последно. Преди да успее да каже нещо, телефонът на Купър иззвъня. Той сви рамене, сякаш за да каже: „Не зависи от мен“, и извади телефона. Върху екрана пишеше КУИН — МОБИЛЕН. Купър натисна копчето за отговор.

— Моментът не е подходящ. Може ли да…

— Съжалявам, обаче не може. — Гласът на Боби Куин не търпеше възражения. — Сам ли си?

— Не.

— Обади ми се, когато си.

Приятелят му затвори, а Купър пъхна телефона в джоба си и потърка очи.

— От работата беше. Става нещо. Може ли да поговорим по-късно?

— Като по поръчка, а? — В очите на Натали все още припламваха искри.

— Винаги съм бил късметлия.

— Купър…

— Не казвам, че няма да говорим за това. Но сега трябва да вървя. Пък и не е нужно да вземем решение още тази вечер. — Той се усмихна. — Академиите не приемат по това време на денонощието.

— Не се шегувай — каза тя, ала носът й се сбръчка лекичко и Купър разбра, че поне за момента темата е безопасна.

Нат го изпрати до вратата, а дървеният под скърцаше под стъпките им. Отвън вятърът продължаваше да бушува. Надигаше се буря.

— Ще им кажа, че си се отбил — рече тя.

— Благодаря ти. — Купър взе ръцете й в своите. — И не се тревожи за Кейт. Всичко ще бъде наред.

— Трябва да бъде. Тя е мъничкото ни момиченце.

В този миг Купър си спомни Алекс Васкес точно преди да скочи от покрива. Начина, по който светлината я обливаше отдолу и силуетът й изпъкваше в контраст. Решителността в стойката й. Начина, по който бе омекнал гласът й, когато проговори.

„Не можеш да спреш бъдещето. Можеш единствено да избереш на коя страна ще бъдеш.“

— Какво има? — попита Натали.

— Нищо. Просто времето. — Той й се усмихна. — Благодаря за питието.

След това отвори входната врата. Дъждът плющеше по-шумно, вятърът беше студен. Помаха за последен път на бившата си жена и се затича по пътеката. Беше от онези бури, в които подгизваш до кости, и докато стигне до колата, ризата беше залепнала за раменете му. Той отвори вратата и се пъхна вътре, оставяйки бурята отвън.

Определено трябва да си купя яке.

Телефонът му беше от ДАР и той активира устройството за шифроване на сигнала, преди да набере. След това закрепи телефона между ухото и рамото си и издърпа куфарчето изпод мястото до шофьора. То беше от лъскав алуминий и се заключваше с комбинация, която Купър въведе, за да го отвори. Беретата почиваше в кобура си върху черния дунапрен. Интересно, при целия напредък във всички области, който светът дължеше на надарените, огнестрелните оръжия си оставаха същите. Но разбира се, те не се бяха променили особено от Втората световна война насам. Пистолетите може и да бяха по-бързи, по-леки, по-точни, но куршумът си беше куршум.

— Какво става?

— Линията сигурна ли е?

— Много ясно.

— Куп…

— Устройството за шифроване е задействано и съм сам в кола насред бушуващ ураган пред къщата на бившата ми жена. Какво искаш да ти кажа?

— Добре. Извинявай, че се наложи да те прекъсна, обаче трябва да дойдеш. Тук има някой, с когото ще искаш да говориш.

— Кой?

— Браян Васкес.

По-големият брат на Алекс Васкес. Пропадналият тип, чийто последен адрес никой не знаеше.

— Затвори го в някоя стая за разпит за през нощта. Утре ще се заема с него.

— Няма да стане. Дикинсън вече е с него.

— Моля? Какво прави с брата на моя обект?

— Не знам. Обаче нали си спомняш как според нашата информация Браян бил някакъв изпаднал тип? Е, оказва се, че не е точно така. Всъщност е важна клечка в компания на име „Полярна звезда“. Сестра му трябва да е подправила и техните, и нашите регистри. „Полярна звезда“ имат договор с армията. Знаеш ли в какво специализират?

Купър премести телефона на другото си ухо.

— Системи за управление на военни самолети.

— Чувал ли си за тях? — Куин звучеше изненадан.

— Не.

— Тогава откъде…

— Алекс е имала нужда от някой, който да пусне вируса й. Заедно ли са действали?

— Аха — отвърна Куин. — И не само това. Той твърди, че са работели директно с Джон Смит.

— Глупости. — Купър извади беретата, провери пълнителя, след което се приведе напред и закачи кобура на кръста си.

— Не знам. Трябва да видиш как светят очите на този тип. Има и друго. — Куин си пое дълбоко дъх, а когато отново заговори, гласът му звучеше приглушено, сякаш бе закрил слушалката с ръка. — Купър, според него щяло да има нападение. При това голямо. Нещо, в сравнение с което вирусът на сестра му щял да изглежда като детска игра.

Въздухът в колата беше станал студен и кожата на Купър настръхна под мократа тениска.

— Вирусът й щеше да избие стотици хора.

— Аха — каза Боби Куин.